Рей Бредбъри
Лед и пламък (8)

VIII.

Показа се крайчецът на слънцето.

— Казвам се Нхой — Противникът на Сим взе небрежно шепа камъни и ги претегли на дланта си.

Сим направи същото. Той искаше да яде. Вече много минути нищо не беше ял. Гладът биеше като с бич жителите на тази планета, празните стомаси непрестанно искаха още и още храна.

— Почвай! — завикаха триста жители отгоре. — Почвай! — искаха мъже, жени и деца, сврени сред скалите. — Хайде, започвайте!

Сякаш по сигнал изгря слънцето. То удари бойците като с плосък нажежен камък. Те дори залитнаха, по голите им бедра и гърбове веднага избиха капки пот, лицата и ребрата им заблестяха като стъклени.

Борецът пристъпи от крак на крак и погледна към слънцето, сякаш не бързаше да започне двубоя. Изведнъж беззвучно, без ни най-малко предупреждение, с мълниеносно движение на показалеца, той изстреля едно камъче. Снарядът улучи Сим в бузата, той неволно се дръпна назад и дива болка като ракета го проряза нагоре по ранения крак и се разпръсна в корема. Долови вкус на бликнала кръв в устата.

Нхой хладнокръвно продължаваше обстрела. Още три неуловими движения на ловките му ръце, и трите малки, безобидни на вид камъчета разсякоха като свистящи птици въздуха. Всяко от тях намери и порази целта — нервните възли! Едното удари в корема, второто порази челото, третото — врата. Сим се строполи на нажежения пясък. Лицето му стана мъртвешки бледо, плътно затворените очи изтласкваха сълзи между горещите потрепващи клепачи. Но, падайки, Сим успя с отчайваща сила да метне своята шепа камъни!

Те изсвистяха във въздуха. Един от тях, само един, улучи Нхой. Право в лявото око. Нхой застена и закри с ръце лицето си.

Олюлявайки се от болка, ослепелият с едното око Нхой запрати град от камъни върху гърчещото се тяло на Сим, но точността му измени и камъните или прелетяваха покрай него, или попадаха в противника малко преди падането, вече изгубили страшната си сила.

С последни сили Сим се надигна. С крайчеца на очите си видя, как Лайт напрегнато го гледа и тихо му шепне ободряващи думи. Той се къпеше в собствената си пот.

Слънцето изцяло се показа иззад хоризонта. Можеше да се долови ароматът му. Камъните светеха с огледален блясък, пясъкът се размърда, зашушна. Във всички краища на долината възникваха миражи. Вместо един боец, пред Сим стояха в цял ръст, готови да метнат поредния снаряд, десетки Нхоевци.

Сим трескаво дишаше. Той чувствуваше, как тялото му се свива, изсъхва, и мислено се видя такъв, какъвто беше неговият баща — стар, хилав и съсухрен. Има ли сили да се движи? Да. Земята се възправяше под Сим, ала той все пак се вдигна на нозе.

Престрелка вече нямаше да има.

Зрителите крещяха, обсипваха го с насмешки и ободряваха своя воин.

— Стой твърдо, Нхой, пази си силите! Стой изправен, изпотявай се!

И Нхой стоеше, поклащайки се бавно като махало, побутвано от нажеженото до бяло дихание на небесата.

— Не се движи, Нхой, пази си сърцето, пази си силите!

— Изпитание, изпитание! — повтаряха хората отгоре. — Изпитание под слънцето.

Най-тежката част от двубоя.

Зад гърба му тънко изхлипа Лайт. Чу се удар на меко тяло о пясъка… Тя падна. А той не може да се обърне. За това е нужно усилие, което може да го хвърли в бездната на болка и тъма.

„Падни, Нхой, падни! — повтаряше на себе си Сим. — Падни, за да мога аз да заема твоята пещера!“

Ала Нхой не падаше. От слабеещата му ръка се сипеха по нагорещения пясък камъни, зъбите му се оголиха, изби пяна на устните, очите му се изцъклиха.

А той все не падаше. Голяма беше волята му за живот.

Сим падна на едно коляно.

Тържествуващо „Аааа!“ отекна горе в скалите. Там знаеха: това е смъртта.

— Не — убеждаваше се той, като на сън. — Не…

И отново стана.

Пред погледа на Сим стояха вече петдесетина Нхоевци в ризници от пот.

— Ето — Сим с мъка прокара напукания си език между пламтящо пробляскващите си зъби. — Сега ще падна, и ще лежа, и ще сънувам.

Изрече това бавно, мъчейки се да удължи удоволствието. Вдигна глава да провери наблюдават ли го зрителите.

Те бяха изчезнали!

Слънцето ги беше прогонило. Всички, освен един-двама, най-упоритите. Сим се разсмя като пиян и загледа как на изтръпналите му ръце избиват капки пот, откъсват се, летят надолу и още недолетели до пясъка, се изпаряват.

Нхой падна. Рухна по гръб. Невиждащите му очи безумно проблясваха. Падна Нхой. И заедно с него паднаха всичките петдесет негови призрачни двойници.

Над долината свиреха и пееха ветровете и пред очите на Сим изплува синьо езеро със синя вода и бели къщурки покрай реката; хора излизаха или влизаха в къщите, някои се разхождаха сред високите зелени дървета. Дърветата на брега на реката-мираж бяха седем пъти по-високи от човешки бой.

— Ето сега — помисли си той, — сега мога да падам. Право… в това… езеро.

И падна по очи.

Но какво е това? Нечии ръце бързо го подхванаха, вдигнаха го и стремително го понесоха, държейки го високо в ненаситния въздух, като пламтящ факел на вятъра.

„Нима това е смъртта?“ — учуди се Сим и потъна в непрогледен мрак.

Свестиха го струите студена вода, която плискаха в лицето му.

Той нерешително отвори очи. Лайт бе сложила главата му на коленете си и грижовно го хранеше. Сим беше гладен и измъчен, но всичко моментално бе подтиснато от страха. Превъзмогвайки слабостта, той се надигна: видя над себе си сводовете на непозната пещера.

— Колко време измина? — строго попита той.

— Още денят не си е отишъл. Лежи спокойно — рече тя.

— Денят не е свършил?

Тя радостно кимна.

— Ти не си загубил нито един ден живот. Това е пещерата на Нхой. Черните скали я предпазват. Ние ще живеем три дни повече. Доволен ли си? Легни…

— Умря ли Нхой?

— Нхой умря. И ние едва не загинахме. Прибраха ни в последната минута.

Сим стана и, накуцвайки, започна да ходи назад-напред като уловен звяр.

— Сигурно искаш да вървиш по-нататък, към кораба? — меко попита Лайт. — Днес вечерта ли? Още щом залезе слънцето?

— Да.

— Тогава идвам с теб.

— Не.

— Ако започна да изоставам, не ме чакай. Тук все едно, за мен няма живот.

Те дълго се гледаха. Той безнадеждно сви рамене.

— Добре. Знам, че няма да те разубедя. Да вървим заедно.