Александър Белтов
Матрикант (47)

46.

Отблясъците на запалени светлини и неонови реклами в далечината подсказваха, че приближаваме столицата. Пътят не беше вече толкова разбит и неравен въпреки зеещите на места дълбоки дупки и колата сякаш успокои своя бяг. Шофьорът видимо се отпусна и започна да се разсейва, проявявайки любопитството си към Таня:

— Какво ви свързва вас, двамата, все пак? — подхвърли през рамо към нея.

Тя се беше загледала към някакъв мътен силует, не много далеч от пътя, по който пътувахме. Загледах се и аз. Не можех да определя какво е, но виждах слабите светлини, които го очертаваха.

— Хей, не ме ли чуваш, бе, момиче? — обърна се през рамо мъжът. Прозвуча грубо от негова страна, но предвид обстоятелствата Таня не обърна внимание.

— Спри колата! — нареди тя.

— Какво? — изкриви врата си той, за да я види в тъмното. — Къде?

— Спри! Това е параклисче — била съм там и преди. Ще сляза да запаля свещ за здраве и избавление.

Шофьорът намали и се заоглежда да намери подходящо място за спиране. През цялото време си мърмореше нещо. Не чух какво, но подозирах, че не бе доволен.

Колата рязко се наклони няколко пъти в различни посоки и след това спря. Мъжът изключи двигателя, угаси фаровете и отвори вратата:

— Излизам за малко да пусна една вода, а ти запали една свещ и за мен, моме!

— Къде? — подвикнах зад гърба му.

— Ей, човек не може да се изпикае от вас, брато… След малко се връщам — к’во толкова? — Бе провесил вече единия си крак навън, когато се сети нещо и се извърна. — И да знаете — ключовете от колата са в мен, така че… ще ме чакате колкото трябва. Нали така, брато? Ха-ха.

Погледнах към Таня. Не виждах очите й в тъмното, но знаех, че и тя ме гледа.

— Идваш ли? — прошепна.

— Не, не бих искал да влизам там.

— Защо — страх ли те е? От какво? — докосна рамото ми.

— Не.

— Лъжеш, Антоне! — натисна рамото ми по-силно. — Страх те е.

„Как, по дяволите, винаги познаваше?“

Това момиче се беше научило безпогрешно да отгатва състоянията ми.

„Самоук психолог, образовал се на улицата.“

— Е, добре — извърнах поглед от нея, въпреки че бе достатъчно мрачно, за да не виждам очите й, — да речем, че не искам да влизам в затворено помещение.

Това бе самата истина. Не исках да влизам — поне не толкова скоро. Преследвачите ми едва ли ще се откажат от търсенето.

— Добре де, разбирам. Помислих, че те е страх от Господ — отвори вратата на колата и плафонът на тавана светна достатъчно, за да видя угриженото й лице. — Няма да се бавя. Знам как да вляза, без да притеснявам никого.

— Чакай! — подвикнах след нея.

— Да? — спря се и се наведе към мен.

— Запали една свещ и за мен… — отвърнах поглед от нея. — Може, нали?

Тя се забави с отговора си.

— Антоне! — въпреки че не гледах към Таня, усетих изненадата й. — Ти? — не намери думи да продължи. — Разбира се. И за теб една.

Таня притвори внимателно вратата на таксито и силуетът й се стопи в тъмното.

Останах сам. Пушката бе в скута ми и допирът с нея бе най-доброто усещане за момента.