Юрий Мойсеев
Титания! Титания!

Вселената е не само много по-необикновена, отколкото си я представяме, но тя е по-необикновена, отколкото можем да си я представим.

Дж. Холдейн

1.

— Ох-ох! — мъчителният стон продължаваше сякаш безкрайно, но изведнъж рязко се скъса на висока нота и замря в далечния край на залата.

— Това е по-високо от прага на болката, Иване! — извърна се стремително към дежурния изпитател седящият пред главния пулт.

— Да, Майкъл! — мрачно отвърна дежурният, прекарвайки гъвкави пръсти по клавиатурата на дублиращия пулт, укротявайки издутата изумрудена крива върху екрана, докато тя не потече в бавна и равна вълна.

— Сега следващата серия. — Изпитателят преглеждаше снопче перфорирани карти и мръщейки се, разпръсна с ръка дима от цигарата си. — Параметрите са същите, а напрежението повишавай постепенно. Хайде!

Иван задвижи ръчката на настройката, взирайки се напрегнато в екрана и контролирайки със слуха си прощракванията на деленията. В тишината на залата от високоговорителя се разнесоха звуци, напомнящи учестено дишане. Рубиненият пламък на пулсомера замига в ускорен ритъм. Скокообразно, увеличавайки амплитудата си, се загърчи синусоидата. Изведнъж ръчката премина направо през няколко деления. И дългата въздишка от високоговорителя завърши с вик. Иван рязко изключи напрежението.

— Ех, дявол да го вземе! — яростно тръсна глава изпитателят. След тягостна пауза той уморено махна с ръка. — Добре, за днес е достатъчно. Ние явно работим за Финегън.

По крайните панели на машината червените огньове загаснаха и сякаш се затвориха немигащите клепки на хищна птица, налети с кръв. Стопи се непроницаемата мъгла на стъклената стена и прозрачната вечер надзърна в залата, като че ли недоумявайки: нима на никого не са необходими синевината на високото небе, завладяващата ясност на ширналата се водна площ, опияняващият въздух и царствената пламенност на залеза?

Те постояха, почивайки си, пред прозореца. Иван се вгледа в разстроеното лице на изпитателя, в неговите потрепващи ръце и каза внимателно:

— Майкъл, ти възприемаш нещата много остро. По тоя начин няма да издържиш дълго. Сам избра екстремален режим и няма на кого да се сърдиш. Ние обикновено предпочитаме да достигаме постепенно до крайните условия.

— Всичко това е добре, но кажи, моля ти се, защо е трябвало да се конструира електронноизчислителна машина, която реагира с вик на болка при отклоняване от набелязаните параметри? Ако не беше нейната уникална памет, никога не бих се свързал с нея.

— Историята на машината знаеш не по-лошо от мене — възрази спокойно дежурният, закачвайки в гардероба халата си и обличайки сако върху широките си рамена. — Конструкторът искаше изпитателите нито за секунда да не забравят, че нахлуват в най-съкровените дълбини на материята, да не забравят, че за участието си в експериментите на хората много животни на нашата планета са заплатили с живота си. Човекът няма право да разглежда животното само като източник на месо, кожа, кости и информация. — Бледото лице на Иван порозовя и в гласа му се появиха метални нотки.

— Това не означава ли — погледна го хладно Майкъл, — че на изпитателите се внушава известен комплекс за вина?

— Едва ли това е влизало в намеренията на конструктора.

Спускайки се в хола, Майкъл се насочи към изхода, но Иван го спря с жест и го отведе до витрината, където стояха няколко книги в тъмночервени подвързии, а по-нататък и фолиант в обвивка с цвета на весел пурпур.

— Ето нашите книги на живота и смъртта. Това — Иван леко се докосна до книгите, подвързани в кожа с цвета на съсирена кръв — е книгата на смъртта. Тук са животните и птиците на планетата, станали жертва на човешката цивилизация. А в тази книга на живота — лицето му сякаш просветна, когато той отвори първата страница на пурпурния фолиант — са изброени животните, върнати отново в живота. Разбира се — уточни той, — не само от нашия Генетически център, но и от останалите центрове на континентите. Тези нови страници на човешката история, по-точно на човечността, са най-скъпоценното наше завоевание.

— Иване, ти може би знаеш — замислено каза Майкъл, разглеждайки витрината, — че в древната зоологическа градина на Ню Йорк заедно с клетките на лъвовете и тигрите е имало павилион, в който се държало „най-опасното животно на земята“, както съобщавал надписът. Когато посетителят страхливо надзъртал зад бронираната решетка, той откривал там себе си: задната стена на павилиона била огледална. И все пак всичко би било блестящо — продължи Майкъл, — ако не беше вашият излишно сантиментален „Феникс“, който вие фактически обожествявате. Няма да се изненадам, ако се окаже, че всеки ден правите пред него жертвоприношения и едва след това пристъпвате към работа.

— Прекалено много преувеличаваш нашата правоверност — усмихна се Иван — и атавистичната вяра в светостта на авторитетите. В края на краищата ние никога не сме правили аутодафета на еретици.

Майкъл изхъмка скептично, плъзна поглед по неговото напрегнато лице и след това каза примирително:

— Ти знаеш, че още от детинство не обичам тържествените церемонии, редиците от маршируващи девойки с церемониалмайстор и всички останали шумотевици, макар че у нас това е утвърдена традиция, и никога не съм вярвал в душеспасителността на изречението, според което в споровете се ражда истината. То е любимо и се повтаря от абитуриентите, обожаващи цитатите.

— Някога Френсис Бейкън се заел да съпостави противоречивите по смисъла си народни поговорки, защото вероятно му било втръснало позоваването на здравия смисъл. И какво се получило? — иронично се усмихна Иван. — Всяка поговорка била по свой начин твърде убедителна. Къде е истината?

— Бих искал да открия сред тези истини макар и една в защита на „Феникс“ — измъкна се Майкъл от спора. — Трябва да призная, че на мене той ми действува на нервите.

— На времето в Холандия бил създаден манекен-автомат за обучение на стоматолозите. Ако студентът правел грешка и навлизал с бормашината във венеца автоматът се тресял в креслото имитирайки болка, а от венеца пръсвала кръв, която също била имитация. Съпостави този примитивен автомат с „Феникс“.

— Утехата е слаба — промърмори Майкъл. — Вие виждате във „Феникс“ някакво въплъщение на хуманизма, а аз само вашата безгранична чувствителност.

— В тази чувствителност, Майкъл, се съдържа неогъваемият гръбнак на хуманизма, за който ти имаш такова ниско мнение. Насилието никога не достига целта и на тебе тази аксиома на нашата цивилизация е известна не по-лошо, отколкото на мене — спокойно отвърна Иван, затваряйки пурпурната книга. — Насилието сее семената на съпротивата и не е известно какви кълнове те ще дадат. Ти би трябвало да поговориш с Василев, главния конструктор на „Феникс“. Може би той ще успее да победи твоя скептицизъм.

— Ще видим — снизходително кимна с глава Майкъл.

2.

Висок и стегнат човек седеше върху оградата, която опасваше поляната, и разглеждаше мъничкото жребче, подтичващо около майка си. След като побоза, настойчиво помушвайки я с муцунката си в стомаха, жребчето напрегнато замря, ловейки с широко разтворени, потрепващи ноздри топлия полски вятър и размахвайки опашка, се понесе в кръг, без да се отдалечава много от кобилата. Понякога то се устремяваше с всичка сила към жребеца, който пасеше малко по-встрани, но веднага спираше, подскачайки с четирите си крака във въздуха, и когато той недоволно повдигаше глава, се понасяше обратно, като с преднамерена уплаха се притискаше към топлата страна на майка си.

Човекът се смееше доволно, поклащайки се върху оградата, и беше толкова погълнат в съзерцанието на еволюциите у жребчето, че не забеляза приближилите се, докато Иван не го докосна по рамото. Той бързо се обърна и се намръщи:

— Какво се е случило?

— Альоша, представям ти Майкъл, нашия американски гост. Той също е потомък на смели каубои и аз смятам, че ще успеете да намерите общ език.

— Бъркаш, Иване. Моите прадеди са запорожки казаци, а не каубои. А това е съществена разлика — отвърна Алексей, като скочи на земята и протегна ръка на Майкъл.

— Да, да — лесно се съгласи Иван, — но във всеки случай вашите общи прадеди вероятно са били кентаври.

— Ти дори не подозираш колко си близо до истината — усмихна се Алексей. — Е добре. — Той се обърна към Майкъл: — С каква цел ти благоволи да дойдеш при нас?

— Целта ми е проста — смутено приглади младежките си кичури гостът. — Вашият център разполага с уникална апаратура и генотеката ви е уникален комплект от перфокарти за реконструиране на изчезнали видове. Искаше ми се да се запозная с вашата работа.

— В такъв случай намеренията ви са благородни и нека идем да си побъбрим — отвърна Алексей, замислено поглеждайки на прощаване към жребчето.

— В нашата работа се очертава известна криза — продължи Алексей, вървейки полуобърнат към Майкъл. — Ние реконструирахме няколко живи същества, удивително близки до своите прототипове. По-нататъшната съдба на нашите създания обаче не е ясна, защото те са стерилни. Засега ние не можем да се справим с хормоналната настройка на организмите, макар да сме се приближили плътно до решаването на тази задача. Всяко изследване обаче сега предизвиква излишно напрежение на вниманието ни. Ти, Майкъл, си избрал не най-подходящ момент за своето посещение.

— Аз не планирам самостоятелен експеримент и мене ме интересуват само твоите работи, Алексей, и най-вече реконструирането на стелеровата крава. Тя предизвиква възхищението на геноскулпторите от Калифорнийския център. Наистина — след известно забавяне промълви Майкъл — съществуват някои съмнения в целесъобразността на отклоняването от размерите на прототипа. Освен това ти си й придал агресивност, която сякаш съвсем не й е присъща. Това преднамерено ли е направено? Или…

— Няма никаква грешка, Майкъл — прекъсна го Алексей. — Стелеровата крава е загинала именно защото инстинктът за самосъхранение е бил скрит твърде дълбоко в нея. А аз го измъкнах оттам на повърхността. И това е всичко. Все пак аз съм геноскулптор, а не копировач в музея на природата.

— Доколкото зная обаче, сега до нея е трудно да се приближиш дори в лабораторни условия.

— На мен тя ми се подчинява, без да се замисли — отвърна Алексей, — и това е възможно за всеки, който прояви минимум търпение и внимание.

— Но нали ти си бил около нейната биологична люлка, Альоша — намеси се Иван, — и в случая се включва ефектът на запомнянето.

— Не би трябвало да се разчита само на него. Това е само преимуществено право, което е лесно да се загуби, ако се гледа на животното само като на експериментален обект.

— Моля, Майкъл — сдържано се усмихна Алексей, отваряйки тежките врати на Центъра.

Минавайки през просторния хол и коридора, те спряха пред висока медночервена врата, чийто пурпур яростно се вълнуваше в лъчите на слънцето, проникващи през стъкления покрив. Върху барелефа, украсяващ вратата, се протягаха езиците на пламъци, мъчещи се да изгорят размахващ крилата си феникс, мъчително възникващ из праха.

Алексей набра кода на входната парола. Панелите на вратата бавно и тържествено се разтвориха, но веднага след като те влязоха, се прилепиха отново.

Запомнящите блокове на „Феникс“ се свързваха като две полуокръжни крила с пулта за управление, който имаше два екрана и фотьойли за операторите пред тях. Сферичният купол на мозъка сякаш надвисваше над хората и Майкъл почувствува подсъзнателен протест срещу строгата простота на залата, непозволяваща да се забрави безжалостната пропаст на изминалите времена, която се откриваше пред изпитателя. За него беше неразбираема долавящата се в хиляди подробности почтителност на сътрудниците на Центъра към суровата мощ на електронния мозък, наречен „Феникс“ в знак на надеждата, че в движещите се пясъци на времето нищо не пропада безследно и истинската страст не остава безплодна. И Майкъл неохотно се вслушваше в рязко звучащите сухи пояснения на Алексей, който забелязвайки отчуждението на госта, съкрати и без това немногословния разказ. Накрая Алексей погледна въпросително към Майкъл:

— Какво те интересува още? Генотеката?

— Да, разбира се — оживи се Майкъл. — Аз вече свикнах с програмирането на „Феникс“.

— Пълен комплект с перфокарти и цялата методика по реконструирането на животните, разработени в Центъра, ще получиш с негова помощ — кимна той към Иван. — А засега аз ще ви оставя. Ще се видим по-късно.

— Да вървим, Майкъл — ободрително каза Иван на леко обезкуражения гост. — „Феникс“ е рожба на Алексей и той органично не може да понася липсата на интерес към това удивително създание. А освен това… той има лични неприятности. Напусна го жена му, като взе със себе си техния син, след като Алексей изкопира от него генокарта.

— Той какво, да не се готви да използува тази генокарта за експерименти? — изуми се Майкъл.

— Изглежда, че има в това отношение някакви съображения, но не ги е споделил с никого — отклони се от прекия отговор Иван и прекъсвайки разпита, изведе госта от залата, в която бавно угасваха светлините.

3.

— Предполагам, Майкъл, че за тези три седмици ти понасъбра информация дотолкова… — Алексей се позабави, гледайки го внимателно, — че ще успееш да ми помогнеш. От този експеримент очаквам много и имам нужда от безпристрастен свидетел и помощник.

— Съм на твоите услуги — отривисто подхвърли Майкъл, настанявайки се зад дублиращия пулт.

— Добре. Подготви камерата, докато аз подготвям програмата.

— Какво се има предвид, Алексей?

— Потърпи малко и ще видиш всичко със собствените си очи — усмихна се неопределено Алексей. — Сега в рамките на отпуснатото ни машинно време ние сме с развързани ръце. — След това прибави през зъби: — Все пак трябва да се вземат някои предохранителни мерки.

Той блокира контролния екран и изключи сигналите за предупреждение. Бронираните панели на входа се прилепиха и отвън пламна мигащият надпис: „Внимание! — Опасен експеримент!“ След това с известно колебание натисна клавиша на видеофона и когато на екрана се появи сухото и набръчкано лице на председателя на съвета на Центъра с вдигнати въпросително очи, каза тихо:

— Дъглас, започвам експеримента „Титания“.

— Желая ти успех, Алексей! Информирай веднага за резултатите.

Върху главния екран се появи обширна камера, равна по размери на неголяма поляна, от която клокочейки около сточните отвори, водата стремително се изсмукваше.

— Подготви за вкарване програмата на микроклимата и след това постепенно понижавай температурата, влажността и налягането според определения градиент до условията на слънчево лятно пладне, характерно за средните райони на земното кълбо — проговори Алексей, побутвайки към Майкъл снопче перфорирани карти.

Камерата опустя. Върху стените и пода й се стовари кипяща водна стена, наситена с обеззаразяващи реагенти, а след това се заблъскаха струите на сгъстения въздух. Само за миг порой от излъчване стерилизира камерата, преминаха струите на дезактивиращите разтвори, отново проплува стена от сгъстен въздух, шумно изсмуквана от вентилационната система. Внимателно събирайки показанията на уредите, накрая Алексей доволно кимна с глава.

— Така! Климат, Майкъл!

Няколко секунди Алексей следеше операциите на Майкъл, а след това, успокоен, отново се обърна към своя пулт и сякаш претегляйки на ръка две снопчета перфорирани карти, започна да ги вкарва последователно в машината. Сигналните огньове върху челната панела на „Феникс“ пламнаха, сякаш се разтвориха широко гневни очи, пълни с неудържимия бяс на измъкнала се на свобода дълго сковавана жажда за действие. И от бездната на миналите епохи като ревяща комета се понесе информация за света, когато той е бил млад и е култивирал в своите длани загиналото племе на титаните.

Двама души, наведени над пултовете, следяха показанията на уредите, контролиращи процеса на реконструкцията, усещайки подсъзнателно, че навлизат в бездни, от чиито съзерцания ти се завива свят.

В камерата се появиха две биологични люлки, обвити в силови полета. Около тях се разсипа рохкава почва, която изпълни с равен пласт пода на камерата. Появи се и се разтвори облаче семена. Екранът сякаш се закри от мъгла: капките на стимулиращата течност, разпръснати във въздуха, бавно се утаяваха към земята и пред очите на изпитателите тя се покри с нежнозелена трева. Венчетата на пъстри цветя се разтвориха срещу лъчите на изкуственото слънце. А край стените като водни струи в бавен ручей потекоха силовите завеси, които сякаш бяха осветени отвътре.

Бавно, потрепвайки едва доловимо, нараствайки по обем и преливайки във всички цветове на дъгата, над люлките проблясваха силовите полета. В тях като пеперуди в пашкули растяха непознати създания; течните форми се сгъстяваха и наливаха с живот. Първите безсъзнателни движения на съществата предизвикаха трепет сред стрелките върху ромбоидната скала на „Феникс“, която непоправимите романтици от центъра бяха нарекли часовете на живота.

Затаил дихание, Майкъл гледаше екрана. Макар той да можеше да се похвали вече с няколко успешни реконструкции, все пак не преставаше да се вълнува от момента на появяването на новия живот от пропастта на небитието. Стряскайки се, той погледна към Алексей и смутен, като да бе надзърнал в чужда тайна, се отдръпна. Пред очите му обаче продължаваше да стои лицето на Алексей с израза на някакво горестно, почти страдалческо вдъхновение, сякаш мъчително преодолява неизвестна за Майкъл граница.

В залата се раздаде тънък звук, напомнящ скъсала се струна, и „Феникс“ заработи на празен режим, изключвайки логическите вериги. Стрелките на всички прибори замряха на нулата и светлините по пулта загаснаха.

Алексей внимателно прегледа последните показания на приборите, прочете контролната лента на „Феникс“, като я свери със своите извадки. Накрая ги остави настрана и гледайки екрана, върху който силовите полета задържаха мятащите се създания, с някакъв чужд глас каза:

— Майкъл, сега аз ще вляза вътре. Всички процедури в шлюза ще осъществим по пълната програма. Когато се появя в камерата, ще засилиш въздушния поток, ще дадеш импулс за запалване на съзнанието и едва след това ще отклониш силовите полета. Предполагам, че няма да има изненади, но за всеки случай… Впрочем добре… — Алексей стана рязко, опирайки се на облегалките на фотьойла, и без да се обръща, тръгна към шлюза.

След няколко, както се стори на Майкъл, безкрайно дълги минути той се появи на екрана, стъпвайки леко по цъфтящата трева и даде знак да се засили въздушният поток. Цветята дружно се наклониха от първия порив на вятъра и няколко цветни листчета се понесоха над тревата. Майкъл кимна и като улови погледа на Алексей, включи импулса на съзнанието — сигнал за пробуждане. Силовите сфери внезапно се успокоиха и в тяхното нервно пулсиране като че ли се появи някаква осмисленост. Едната от сферите се колебаеше нерешително и слабо, а другата изпитваше серия от настойчиви удари отвътре. Майкъл отклони полето. Вглеждайки се напрегнато в това, което ставаше върху екрана, той неволно стана и замръзна изумен.

В първата люлка приповдигна главица момиченце на около пет години с дълги ленени коси. То стеснително се огледа и бавно, неуверено се изправи на крака… на четири крака. „Дявол да го вземе! — изруга Майкъл. — Кентаври! Това не може да бъде!“ И усещайки, че собствените му крака отказват да му служат, се тръшна във фотьойла. От втората люлка с един скок стъпи върху тревата белоглаво момче-кентавър на същата възраст.

В първата секунда Алексей се държеше странно. В очите му се появиха сълзи, но той се овладя, със сила прокара длан по лицето си и прекрачи към кентаврите, протягайки към тях ръце и говорейки нещо.

Майкъл засили звука, като едновременно включи приборите за видеозапис.

— Деца — съвсем спокойно и едва-едва напрегнато говореше Алексей, — добре ли си починахте? Как ви харесва тук?

Със свито сърце Майкъл чу детските гласове.

„Той нямаше право, никакво право да прави това, да ме вмъква в тази история, без да вземе съгласието ми — се носеше в мозъка му. — Как е могъл да поеме такава немислима нравствена отговорност?“

— Тук е хубаво, но кой знае защо е твърде тясно — отвърна, оглеждайки се наоколо с любопитство момчето. Копитата му глухо удряха по почвата.

— Но пък е много красиво — стеснително каза момичето, което се наклони и откъсна няколко цветчета.

— Ние с вас скоро ще излезем на полето — промълви Алексей — и по него вие ще можете да си потичате славно. Само че първоначално аз трябва да ви прегледам, за да проверя дали сте здрави.

— Та нали не сме боледували от нищо. Или може би аз съм забравила нещо? — несигурно запита момичето, вдигайки към Алексей синьо-зелените си очи, украсени от дълги ресници.

— Не, не — бързо отвърна той, — просто искам за лишен път да се убедя, че всичко е в ред и не трябва да се безпокоя за нищо.

Алексей внимателно поведе децата към центъра на камерата. Лицето му беше обзето от странен израз. „Като на космонавт, крачещ по неизвестна планета — помисли Майкъл. — Като на девойка по време на среща с любимия. Какво означава всъщност всичко това?…“

Алексей сякаш почувствува бурята от съмнения, завладяла Майкъл, и повелително каза:

— Вкарай в камерата пулта за обща медицинска проверка.

Кентаврите вдигнаха очи, търсейки към кого се обръща Алексей, и като доловиха посоката на погледа му, погледнаха право към Майкъл, който забързано подаде команда на „Феникс“ и мълчаливо започна да наблюдава как вместо биологичната люлка се появи апаратурата за медицински контрол и Алексей започва да поставя датчиците й по кентаврите.

4.

Здраво стискайки ръцете на кентаврите, Алексей излезе с тях на достигащата до центъра цъфнала поляна, по която се носеха вълните на тревата.

Всички сътрудници на Центъра и дори стажантите, пристигнали както Майкъл от много страни, се събраха да разгледат кентаврите. Леките фигурки на лаборантките, облечени в бяло, се виждаха по балконите. Колегите на Алексей останаха зад оградата.

Алексей, чувствувайки как потръпват кентаврите и сам едва сдържайки се, каза ласкаво:

— Не трябва да се вълнувате, деца. Това е също такава поляна, на каквато сте живели, само че е малко по-голяма. Не ви ли е студено? — Той загрижено се наклони към тях, вглеждайки се в очите им, така човешки, но с израза на някаква особена засега още подтискана решителност.

Равният тон на неговия глас успокои кентаврите и само момичето въздъхна трескаво и като се оглеждаше крадливо наоколо, каза:

— Засега не е студено, но ако завали дъжд.

— Е и какво? — решително се намеси момчето, откъсвайки се от силните ръце на Алексей. — Много хубаво, ще потичаме из локвите.

— А колко цветя има само, гледайте! — оживи се момичето, пляскайки с ръце и веднага забравяйки за своите опасения, се затича по поляната, плашейки скакалците. За миг тя изчезна и сърцето на Алексей трепна тревожно. Скоро тя тържествуващо, вдигайки в ръце букетче цветя, с пълна сила вече летеше обратно, като косите й се развяваха на вятъра. И тази странно жива грация на тялото, в което с такава очевидна хармония се сливаха две природи, застави Алексей да се раздели с последните си съмнения в успеха на експеримента.

Заглеждайки се в нея, той позабрави за момчето. Сепвайки се, той го потърси с поглед и изтръпна от ужас. Приближавайки се към оградата, момчето се опитваше да се сприятели с жребчето, което бавно и несигурно се приближаваше към него. Напрегнато опъвайки шия и потрепвайки от страх и любопитство, то се промъкваше към момчето, мърдайки ноздри и готово да избяга всеки момент. Това не би могло да разтревожи Алексей, но той видя в сянката на самотната група дървета жребеца, който вдигнал глава, гледаше към жребчето и кентавъра, пристъпвайки от крак на крак, явно усещайки изключителността на това, което ставаше. Накрая решавайки, че нещата не стоят добре, той стремително се хвърли към оградата. Но Алексей, оставяйки момичето на грижите на притичалия Майкъл, вече бягаше към момчето и викаше тичайки:

— Назад, назад, калпазанино!

Жребчето, изплашвайки се, побягна към майка си, а жребецът достигна оградата едновременно с Алексей. Алексей вече се готвеше да го хване за ноздрите и наведе главата му с изпробвана прадядовска хватка, опасявайки се, че той ще прескочи през оградата, но не стана нужда да го прави.

При пълен ход жребецът внезапно спря и отстъпи назад, пръхтейки и прикляквайки. Въртейки налетите си с кръв очи, той замря, ясно изразявайки ставащата в него борба между гнева и ужаса. Момчето, изправяйки се, с любопитство разглеждаше побеснелия жребец.

— Какво става с него? Защо е сърдит? — нетърпеливо и без следа от страх запита то.

Това беше вече прекалено много дори за смелия главатар на табуна. Странното създание, говорещо с човешки глас, го доведе до такава паника, че той с пълна скорост изтича към дърветата, с тревожно цвилене събра своето стадо и го отведе към далечната гора, синееща на хоризонта.

Алексей въздъхна облекчено и поведе недоумяващото момче към Майкъл.

Малък, двуместен аеролет се спусна до Алексей, притискайки с въздушния си поток тревата, която полегна като ветрило наоколо. От кабината изскочи Иван и притича до тях:

— Как пък не се сетих за това! Трябва веднага табунът да се изпрати по-далеч!

— А не ти ли се струва, че много по-опасен е твоят аеролет? — сърдито се обади Алексей, взирайки се в момчето. Но то без никакво смущение изтича до аеролета и дочаквайки лопатите на винта да спрат, внимателно се приближи. Това напомняше за обикновения детски навик да се гледа хипнотично всяка бляскава нова машина толкова, че Иван и Алексей се погледнаха и засмяха неволно.

— Да, Альоша, през живота си дори не съм и помислял, че ще ми се случи да видя кентавър зад кормилото на аеролет — полушеговито, полусериозно каза Иван. — Но очевидно и това ще се случи.

— Ех, стига да се доведе до края замисленото!

— Не се съмнявам — подхвърли Иван, — че от теб може да се очакват всякакви чудеса. Имай само предвид, че съветът на центъра през тази година се ръководи от Дъглас, а ти сигурно познаваш неговия характер. Старата квакерска закваска може изведнъж да ферментира. Хайде, извикай момчето, защото със своите копита то ще повреди нещо.

— А бе как да ти кажа чия закваска е по-силна — отвърна Алексей, показвайки момчето, което с неохота се откъсна от аеролета.

— Да, Альоша, а на теб не ти ли се струва, че е време твоите питомци да бъдат кръстени някак си — извика Иван вече от кабината.

— Абсолютно вярно.

Алексей се замисли и лукаво примижавайки с очи, каза:

— Ще ги нарека Иван и Мария.

— Как, как? — изуми се Иван.

— Иван и Мария! — твърдо отвърна Алексей, взе момчето за ръка и се насочи към центъра.

5.

В огромната камина на залата за съвещания на центъра бучеше горещ пламък, пропукваха неизгорелите пънове, изхвърляйки струйки пара, топеше се и правеше мехури смолата, а кората на пъновете се свиваше от горещината. Червенееха, проблясквайки, нажежените въглища и равният успокояващ поток на топлината обхващаше хората. Дървените панели на стените достигаха до тавана и потъмнелите от времето тежки греди на покрива създаваха впечатлението за естествена и строга простота, толкова ценена от хората през кибернетичния век.

А от далечната стена, подпирайки на лявата си ръка леко вдигнатата си брадичка, замислено гледаше с дълбоките си силни очи Жана Самари, една от най-прелестните жени на древния Париж. Алената и кремавата роза на нейното рамо сякаш оцветяваха с вълнение лицето й и радостните прозрачни тонове на Реноаровата картина светеха с топлината на жива плът в лъчите на залязващото слънце.

Председателят на съвета напрегнато гледаше в залата със сините си избелели очи. Развълнуваното бучене на събралите се явно го радваше. Беше трудно да се смаят сътрудниците на центъра. Необикновеното, небивалото и немислимото лежеше в основата на тяхната работа. Може би поради това хората постепенно губеха способността си да се изненадват. Ето защо въпреки цялата си вродена безстрастност Дъглас отлично разбираше всичко. „Очевидно експериментът на Василев е разтърсил всички здравата — размишляваше той. — Не случайно много жени, а и мъже впрочем, едва ли не пророниха сълзи, когато Василев се оттегляше с кентаврите в своята лаборатория. В неговия израз имаше — припомни си Дъглас — някаква тревожна нежност и дяволско вдъхновение. Сякаш самият Пан отиваше към своя храм. Да, дявол да го вземе!“ Ръководителят на съвета на центъра въздъхна и с любопитство се взря в солидния човек, седящ до него. А той весело и внимателно оглеждаше насядалите в залата, като леко обръщаше едрата си тежка глава върху силната си шия.

Неговото лице с наклонено чело и пепелни ивици в косите рядко се появяваше върху екраните на световния телеинформ, но винаги във връзка с големи събития в дълбините на Космоса. Сергей Александров, пилот и командир на звездолет, началник на експедиции и накрая командир на галактическия патрул, беше човек, когото мнозина знаеха. Сътрудниците на центъра оцениха самия факт на неговото появяване и шумът бързо стихна.

Дъглас приближи микрофона:

— В центъра стана събитие, което, както знаете, излиза далеч зад пределите на нашата и без това достатъчно необикновена тематика. Затова събрах съвета, преди още да бъдат подробно изучени параметрите на новите обекти на Василев.

— Това не са обекти! — горещо каза млада жена със зачервени от вълнение бузи. — Това са живи, разумни същества.

— Именно поради това — властно продължи Дъглас — аз събрах извънредно заседание, за да бъде изключен още от самото начало и най-малкият примес от сензация. Мен, както и вас, ме покори свободната и естествена грация на кентаврите — безпогрешен признак на норма, и се надявам, че техните физически и психически параметри, моля да ми разрешите да се изразя така — той се усмихна с едно око, — ще останат стабилни.

Младите сътрудници „подготвили се за сражение“, както беше анализирал в себе си Дъглас, зарадвано заръкопляскаха.

С необикновено за него вълнение Дъглас вдигна ръка, молейки за тишина.

— Василев осъществи бляскав експеримент и аз смятам, че с неговите… питомци всичко ще бъде благополучно. Пред нас се изправят обаче морални проблеми с нечувана важност. Не можем да не се съобразяваме и с това, че кентаврите ще привлекат вниманието на целия свят. Трудно е да се гарантира, че това внимание ще бъде на първо време доброжелателно. Абсолютно доброжелателно. Представителят на Космическия център Сергей Александров ще ви съобщи задачата, която беше поставена пред Василев.

Гласът на Александров, малко глуховат, както на всички, които са преминавали неведнъж през бурите на космическите излъчвания, изпълни без усилие залата.

— През последната междузвездна експедиция беше открита нова планета, наречена в чест на флагмана на Патрула Титания. Оказа се, че ние сме я кръстили твърде сполучливо. Могъщо слънце, аметистово, с плътни тонове небе, стремителни пълноводни реки, невероятна по мощност растителност, кристално чист въздух, от който ти спира дъхът и ти се вие свят, и… почти двойна в сравнение със земната сила на тежестта. На хората там им е дяволски трудно и на нас дълго ни се налагаше да стоим в орбита. Този свят обаче е прекрасен и ние не можем да го загубим.

Титания не е просто аналог на Земята. Членовете на експедицията забелязаха в себе си висока работоспособност, необикновена яркост и яснота на мислите. Много от теоретичните проблеми, с които бяха заети учените по време на полета, бяха решени лесно именно на Титания. И това при толкова мощно гравитационно поле. В какво се състои работата? Експедицията престоя твърде малко на планетата, за да предпочете която и да е от разработените хипотези. Ясно е едно: всички творчески способности на човека се изострят необикновено, когато той стъпи на планетата.

Така възникна идеята за експеримента „Титания“, който беше осъществен великолепно от Василев. Ако някой успее да покори Титания, то това сигурно ще бъдат кентаврите. В дадения случай цялото е подчинено на диалектическите правила за сбора и ние сме напълно прави да очакваме най-бележити дела.

— Бих искал да се надявам — продължи Александров, улавяйки погледа на Алексей, — че изследванията на Василев ще бъдат завършени в най-скоро време. Академията на науките на Земята по наша поръчка изучава социологическите и психологическите аспекти на проблема. Титания е толкова важна за по-нататъшната съдба на човечеството, че вероятно ще бъде направен общопланетен референдум. Що се отнася до Космическия център, то ние сме готови веднага да доставим портативен модел „Феникс“ на Титания и да започнем нейното усвояване.

Когато Александров слезе от катедрата, Дъглас очаквателно погледна към Алексей.

Той стремително се изкачи по стъпалата, кръстоса зад гърба си ръце и като се обърна леко към Дъглас, започна:

— След като в космическия вакуум атмосферните планети започнали орбиталния си бяг около пламтящите слънца и когато от световния океан под ударите на мълниите се появили първите аминокиселинни вериги, се появил и животът — информационно уравнение с най-голяма сложност. Но и досега животът си остава дразнеща тайна. Къде е водоразделът между животинското и растителното царство? Толкова ли са ненарушими границите между разума и инстинкта, между човека и животните?

Главната цел на човека не е завоюването на природата, не насилието над нея, а всеобхватното проникване в нейните тайни. И тогава онова, което само ни се е привиждало при пантеистичното възприемане на света, ще стане норма за синкретичното мислене на човека от бъдещето.

Тези мисли отдавна ме вълнуват и затова бях много радостен, когато Космическият център ни възложи експеримента „Титания“.

Генетичният фонд на нашата планета представлява огромна ценност, но ние твърде често се отнасяме към него недопустимо утилитарно, напомняйки занаятчии-копировачи. И работата на нашия център, както впрочем и на другите генетични центрове на света, в значителна степен придоби именно такъв характер. Поради това експериментът логично трябваше да стане протест срещу подобен подход както по форма, така и по същество.

Винаги ме е удивлявала упоритостта на нашите далечни предци новгородците, които толкова много са обичали да рисуват по стените на катедралите и по вратите на олтарите крилатия кентавър Китоврас. При това Китоврас-метежника, изхвърлящ превъплътената премъдрост на цар Соломон в Обетованата земя. Свободолюбивите новгородци въобще са били склонни към ереси и Китоврас за тях е бил символ на знания, надежда и метеж.

— Така, така, ето че Алексей всъщност направи метеж в центъра! — весело прошепна Иван на седящия до него Майкъл.

— Тези според нас фантастични представи — продължи Алексей — притежават поразяваща жизненост и се срещат у много народи. Струва ми се, че в случая не трябва да се ограничим само със стереотипното възхищение от вековечната народна мъдрост. Изследователите отдавна са забелязали удивителната конкретност и предметност на човешкото мислене през ранните етапи на цивилизацията. Не случайно е толкова трудно да се имитират приказките. Освен това учените отдавна формулираха мисълта, че в човешкия мозък по принцип не могат да се появят представи, които да не могат да се реализират в действителност. Такива са и нашите изходни предпоставки, разбира се, в най-общ план.

— Първоначално към моите кентаври може би не всеки ще съумее да се отнася като към човешки същества…

В залата се раздадоха протестиращи възгласи.

— Аз се надявам обаче — усмихна се Алексей, — че двойнственият, противоречивият характер на тяхната природа и самият факт на тяхното появяване ще стимулират появата на нови гледища у човека и ще ни приближат към разбирането на непрекъснатостта на живота, ще ни помогнат с по-голяма ясност да установим природата и размера на енергията на прехода от едно ниво на съзнанието в друго. Аналогията с планетарния модел на атомния строеж в случая може би е по-пълна, отколкото ние обикновено допускаме.

Уверен съм, че кентаврите не само ще завоюват Титания, но и ще се впишат органично в нейната биосфера. Уверен съм и в друго. Титания ще стане за нас източник на информация с огромна, непредставима засега във всички подробности ценност.

Когато Алексей се върна на мястото си, Иван сърдечно го прегърна, а Майкъл му стисна силно ръка.

Дъглас, който замислено подреждаше книжата си, накрая вдигна глава.

— Съветът оценява високо резултатите от експеримента на Василев, макар някои негови интерпретации едва ли могат да бъдат приети от широка научна аудитория без определени уговорки. Съгласен съм и с това, че работата на Центъра напоследък наистина прие характера на някаква машина на времето за извличане от небитието представители на загинали видове. Това в известна степен лиши нашата дейност от необходимата перспектива. Бих искал да се надявам заедно с Василев, че синтезирането на кентаврите ще стимулира възникването на нови гледни точки, на нови идеи и следователно на нови знания.

Резултатите и препоръките на Академията на науките на Земята във връзка с експеримента Титания ще ви бъдат съобщени без отлагане. Ако няма желаещи да се изкажат — Дъглас бавно огледа залата, — то заседанието на Съвета се закрива.

6.

— Моят стаж завършва, Иване. След една седмица отлитам и бих искал да се простя с Альоша. Къде е той? Отдавна не съм го виждал.

— До завършването на референдума Дъглас го изпрати заедно с кентаврите в нашия резерват, който се намира във вътрешността на Русия — отвърна Иван разсеяно. — Ти знаеш ли — оживи се той, весело поглеждайки към Майкъл, — че аз също дяволски съм се затъжил по тях, особено за моя адаш. Хайде да отскочим до тях за няколко дни, докато чакам да ми дойде редът да работя с „Феникс“.

На другата сутрин те вече се приземяваха на аеродрума, намиращ се на няколко километра от резервата, и успяха да вземат рейсовия аеробус. Дълго плуваха над шумящите листа на горите, преди да се доберат до къщичката на горския. Научавайки при кого са дошли, той изръмжа нещо неодобрително, показа им пътя и забързано се скри в къщата.

— Не мислиш ли, че този старец нещо не харесва възпитаниците на Альоша? — запита Майкъл.

— На всички не можеш да угодиш! — небрежно подхвърли Иван. Той напрегнато се взираше към далечния край на поляната, спускаща се плавно към рекичката, и като видя нещо, повика с ръка Майкъл. Те се приближиха до самия бряг и спряха като омагьосани.

В бистрата и прозрачна рекичка, каквито има много в Централна Русия, под плачещите върби, неспокойно трептящи от вятъра, Алексей се къпеше с кентаврите.

Ето че той се измъкна на брега и отново се гмурна във водата от дървеното мостче. С радостни крясъци кентаврите изскочиха от рекичката, вдигайки облаци от пръски, прелетяха край Иван и Майкъл, без да ги забележат, обърнаха се и отново се хвърлиха във водата, разцепвайки я с копитата си. Тяхната кожа влажно блестеше на слънцето и зъбите им светеха ослепително. Кентаврите бавно и предпазливо заплуваха срещу Алексей, но той отново се гмурна, измъкна се на брега и се спря в очакване. Веселото му лице стана сериозно и той обясни нещо на децата, полуобръщайки се към дърветата, зад които се бяха скрили гостите. Иван и Майкъл, като се погледнаха, решиха да се приближат скришно към тях, но не успяха. Кентаврите, стоящи пред Алексей, вдигнали към него очи и сияещи от възторжено оживление, навреме забелязаха гостите. Алексей се намръщи сурово и напрегнато се обърна, но лицето му просветна.

— Как се решихте да се разделите с цивилизацията? — извика той, протягайки им зарадвано ръце.

Загорял, с капки вода по кожата си, той стоеше пред тях и от очите му, прозрачни и спокойни, сякаш беше изчезнала характерната за него втренчена напрегнатост. Очевидно той беше придобил напълно душевно равновесие.

Кентаврите се понесоха по поляната, като тичайки, си подвикваха, но след малко внезапно затихнаха. Алексей, обличайки се на брега, веднага вдигна глава и се загледа към тях.

Момчето ги завика с ръка и те тръгнаха към него. Оказа се, че то беше се изхитрило да намери птиче гнездо и внимателно разтваряйки тревата, показа няколко яйца, напръскани на капки в тяхната люлка от трева. С пристигането си при него момичето радостно изпляска с ръце и се отпусна на колене пред гнездото, при което нейният венец от цветя падна. Хората ги гледаха възхитено и разтревожено.

Момчето горделиво поглеждаше към Иван, а той го прегърна през рамото и почувствува неговата плътна и гореща кожа.

— Хубаво — прекъсна паузата Алексей, — сега ще ви нахраня със славна чорба, а след това ще ви напоя с димен чай. А вие, деца, бягайте напред, ние ей сега ще ви догоним.

Кентаврите с вик се хвърлиха в надпревара към едноетажната къща в далечината, а копитата им разхвърляха почвата.

— Как живеете тука, Альоша? — запита Майкъл, изпращайки ги с поглед.

— Ох, проблемите се оказаха много повече, отколкото предполагах — въздъхна Алексей. — Изглежда, че аз сам няма да мога да се справя. Още повече, че тук ни избягват както дяволът тамян, и то най-вече, когато моля за съдействие. Старците едва ли не направо се кръстят и споменават името господне, а млади не можеш да намериш, защото всички са на работа по полето. Персоналът на резервата е малък.

— Всред недоволните е и горският, нали?

— Да, за съжаление неговото образование отстъпи пред чувствата. Вероятно ще се наложи да помоля Дъглас да ми изпрати помощ. А дотогава може би ти, Иване, ще поостанеш при нас?

— С удоволствие — отговори Иван. — Това ще ми даде повод да избягам от всички дискусии, в които ме вмъкват непрекъснато след вашето заминаване. Няма живот от тях.

— Това е наказанието ти за твоята индиферентност — разсмя се Алексей. — Вече се надявам, че ти си почувствувал известна отговорност за своя адаш?

— И то каква! — отговори Иван. — Чакай, че се сетих, и двете ли деца имат толкова висока телесна температура?

— Аха, ти вече влизаш в кръга на своите задължения. Кой знае, може пък да не съм се излъгал в своя избор, а, Майкъл, как смяташ? — усмихна се Алексей. — Аз водя дневник, в който всички параметри на кентаврите, както се изрази пред Съвета Дъглас, се отразяват с цялата възможна прецизност. Още сега е ясно, че те имат абсолютно дяволска енергия и невероятна жажда за знания. Направо поглъщат малкото книги, които взех със себе си. Просто губя почва под краката си и признавам, че едва сега разбирам колко е сложно да отгледаш живо същество. А, ето че пристигнахме!

— Вече всичко е готово, татко! — раздаде се гласът на момчето, показало се на верандата и пляскащо с ръце. Изведнъж то се стресна и изплашено погледна Алексей.

— Нищо, нищо, пред тях може да се говори така — успокои го Алексей и то зарадвано изтича в къщата, откъдето се дочу неговото весело бърборене.

— Все пак трябва да се обръщат някак си към мене — леко сковано каза Алексей, долавяйки въпросителните погледи на другарите си. — В края на краищата това не е чак толкова далеч от истината.

— Те би трябвало да те наричат създател, демиург — отвърна Иван, предупредително поглеждайки към Майкъл, който не се реши да запита Алексей за генокартата на неговия син.

— Това би било според мене прекалено. Ние и без това поехме върху себе си в Центъра много от задълженията на горкия дядо господ. Да оставим това, за мен сега най-главното е да ви нахраня божествено.

— Това е съвсем навреме — оживи се Иван, потривайки ръце и душейки с нос. — У вас, в Америка, Майкъл, уважават ли чорбата с лук, чушки и лаврови листа?

— Да си призная, не съм голям гастроном — разсеяно отвърна Майкъл, като се оглеждаше.

В огромната стая с широки прозорци се носеше ароматът на прясна смола и на някакви треви, съхнещи под тавана, неговите светли борови дъски сякаш сияеха в златистите отражения на светлината. С всичко това странно контрастираше никелът на детайлите и очичките на уредите по портативния медицински автомат-контрольор, настанен в дъното на стаята. Върху масата вече се мъдреха глинени купички, в които димеше чорбата. Кентаврите стояха пред прозореца и разглеждаха гостите така, че Майкъл изведнъж почувствува смущение. „С какво съм по-добър от горския?“ — ядосано се присмя той на себе си.

Гостите се настаниха около масата. Алексей седна между кентаврите, като грижливо ги наблюдаваше и им доливаше мляко в големи чаши. Те на свой ред се настаниха съвсем непринудено, сядайки, не, по-скоро лягайки край масата. Майкъл чувствуваше все по-голяма скованост, която го завладяваше от внимателните, нечовешки внимателните погледи на кентаврите, макар че в тях нямаше нищо недоброжелателно или заплашително. Не го напускаше мисълта за другата, засега загадъчна природа на кентаврите. „Как ли пък ще ги възприемат обикновените и нямащи нищо общо с науката хора? — смутено си мислеше той. — Едни се кръстят, а други ще грабнат камъни.“ Овладявайки се някак си, той се зае с наистина божествената чорба, мъчейки се да поддържа веселия разговор. Но намръщеният Алексей вече беше доловил неговото настроение. Замлъкна и Иван и яденето завърши в мълчание. Наистина децата продължаваха да бърборят без отдих и без да се смущават от грижите на възрастните.

Когато масата беше раздигната, Алексей пусна кентаврите да се поразходят, нареждайки им строго да не се отдалечават много от къщи. Те, зарадвани от разрешението, го целунаха, ревниво поглеждайки се един друг, и изтърчаха, взимайки от стената лъкове и колчани със стрели.

— Какво има, Майкъл? — сдържано запита Алексей, без да го гледа. — Какво толкова те… — той търсеше подходяща дума — парализира?

— Извинявай, Альоша — с труд отвърна Майкъл, — самият аз не разбирам какво ми става. Те, дето се казва, се появиха на божия свят пред очите ми, причини за смущение нямам никакви и все пак не се чувствувам в кожата си в тяхно присъствие.

— Много е важно да се ориентираш в това. Де да можехме да знаем как ще се чувствуваме в аналогични ситуации — каза Иван, поглеждайки въпросително към Алексей. — Очевидно усложненията едва сега започват.

— Иван е прав! — отряза Алексей, поглеждайки през прозореца. — Майкъл, опитай се да откриеш корените на твоята идиосинкразия.

— В тези деца — несигурно започна Майкъл — аз чувствувам енергия, воля и разум, които надхвърлят нашите собствени възможности. А доколко техният разум е човешки, доколко той ще бъде социален? Вероятно това е глупаво и смешно, та нали те са двама, а хората са милиарди и все пак те не заплашват ли със своята поява човечеството? Не поставят ли нас, хората, така да се каже, под съмнение? Разбира се, всички тези съображения са чисто интуитивни и подсъзнателни. Докато бягат в далечината, аз изпитвам само възхищение, а когато са до мен, този възторг преминава в страх. Сякаш седя със същество от друга планета, от което не знаеш какво да очакваш.

— Всъщност ти достатъчно разбрано обясни своето състояние — каза Алексей — и ние трябва да имаме предвид подобна реакция. Разбирам, че е безполезно да те разубеждавам. Ти трябва сам да се убедиш, че опасенията ти са безпочвени. Все пак ти благодаря. Тази гледна точка не ми е хрумвала.

— Разбирам отлично, че тези съображения не ми правят чест, но предпочитам да говоря с вас открито. Както и да е, аз все пак съм също нещо като техен кръстник — смутено се усмихна Майкъл.

Напрегнатият поглед на Алексей леко се смекчи, но недоверието и някакво неясно съжаление в очите му болезнено клъвнаха Майкъл.

— Изложих ви направо своите съмнения — измъчено каза той. — Допускам, че мнозина ще откажат на кентаврите правото да съществуват поради подобни, а може би и поради някакви други съображения и вие — той сепнато се поправи — и ние трябва да бъдем готови за това.

— Добре, Майкъл, твоето „ние“ отчасти изкупва греховете ти — развесели се Алексей. — Да идем да разпалим самоварчето. Тук дори такава антикварна рядкост се намери. Нали ви обещах да ви напоя с чай, и то не какъв да е, а димен.

Алексей прекрачи през прага след Майкъл. Отваряйки вратата, той изведнъж се отдръпна. Край него със свистене прелетя стрела и се заби в тънкото перило на стълбата, трептейки и клатейки се. А след нея с победоносен вик дотичаха кентаврите, размахвайки лъкове.

— Ето че твоите опасения сякаш започват да се оправдават — сърдито подхвърли Алексей, отстранявайки Майкъл. — Сега ще ги науча.

— Недей, Альоша, — спря го Майкъл, овладявайки се. — По-добре да пострелям с тях, а ти в това време разпалвай своя антикварен самовар.

Алексей одобрително кимна с глава и започна своето магьосничество с медния и сияещ на слънцето самовар. Награби стърготини, запали ги, а след това сепвайки се, провери дали в самовара има вода. Най-накрая с големи грижи той успя да възври чая. Беше се изцапал със сажди, очите му от дима сълзяха, но той беше едва ли не по-горд отколкото след реконструкцията на някакво необикновено животно. От време на време поглеждаше към кентаврите, които с Майкъл и Иван се стараеха да попаднат в целта, стреляйки с лъка, но и двамата не успяваха за голяма радост на децата, които се заливаха в смях.

Чаят понамирисваше на дим и беше много вкусен. Само Майкъл съвсем не можеше да разбере съжаленията на Алексей, че никъде не е могъл да намери стар ботуш. Веселите пояснения на колегата му не помогнаха и Майкъл махна с ръка на опитите да изясни взаимовръзката между чая и стария ботуш. Сърцето на Майкъл се успокои и той вече спокойно си поговори с кентаврите. След това заедно с Иван прегледа записките в дневника на Алексей. Но когато разбра, че съдейки по всичко, става дума за невероятно бързо развитие на кентаврите, предишните му опасения се завърнаха. Сега обаче той не ги сподели, предполагайки че ще се справи с тях сам. Децата отново избягаха в полето, но започнатият разговор беше прекъснат от тракането на аеролета, кацнал наблизо.

Алексей гневно изруга и стремително излезе. Иван се вслуша в гласовете около къщата и видимо се разтревожи. Когато в стаята влезе млада жена с небрежно вчесани кестеняви коси, Майкъл разбра всичко, виждайки намръщените й светли вежди над тъмносините очи и скованото лице на Алексей.

— Запознайте се — кротко подхвърли Алексей, — Кетрин! Майкъл!

Майкъл наведе глава пред нея, долавяйки кимването на Иван по посока на вратата. Когато Майкъл, следвайки Иван, прекрачи прага, машинално се огледа, запомняйки леката стройна фигура до прозореца и тънкия строг профил, от които сърцето му се сви. В паметта му изведнъж изплува, че да, точно този портрет висеше в залата за съвещания на Центъра.

Те излязоха на терасата и сърцето на Майкъл трепна и затупа по-бързо, а гърлото му се сви. Гледайки се един друг в очите, стояха кентавърът и детето, което очевидно беше синът на Кетрин.

— Жена му? — тихо запита Майкъл, кимвайки с глава към къщата.

— Жена му — сериозно отговори Иван.

А кентавърът и момчето вече тичаха около аеролета, оглеждайки се един друг, и тяхното взаимно сходство просто се набиваше в очите. Същите решителни маниери, вдигнатата брадичка и прямия независим поглед. Кентавърът каза нещо на момчето, показвайки му с ръка към полето, а то, съгласявайки се, кимна и те изтичаха натам, където във високите треви едва се виждаше главата на момичето. Момчето се спъна и падна, а кентавърът, като се засмя, му показа гърба си: хайде, настанявай се. Момчето зарадвано просия, неловко се изкатери върху него и се хвана за рамената му. Те се понесоха към полето, оставяйки потресени мъжете на верандата.

Алексей отведе Кетрин от прозореца и я прегърна утешително.

— Как си се решил на този експеримент, Альоша? Как си могъл да постъпиш така?

— Кетрин, на тях ще принадлежи Титания, прекрасна планета, която те ще завоюват за нас, за земните хора. Аз видях един филм на експедицията. Това са полета от снежни облаци, тежка малахитова вода в океаните, огромни равнини, интензивни багри, към които за нас наистина е трудно да привикнем. Титания е нашата надежда. Без нея човек не би могъл да живее. Да се загуби Титания не може, а на хората там ще бъде непоносимо трудно.

— Но също така ще бъде трудно и на тези нещастни деца, нито хора, нито животни. Какво ги чака?

— Чака ги Титания! Твърдо съм убеден, че тяхната по-голяма близост до природата ще им помогне да избягнат много грешки на човешкия род. А нашето вмешателство няма да бъде постоянно. И колкото по-бързо те се отправят за Титания, толкова по-лесно ще се приспособят там. И ние ще съумеем навреме да докоригираме тяхната природа, ако сме се излъгали в нещо.

— Това значи, че ти също ще заминеш за Титания? — нейните очи блеснаха гневно и тя се освободи от ръцете на Алексей.

— Разбира се, Кетрин, как бих могъл да ги захвърля. Космическият Център вече ми предложи да възглавя експедицията. И се надявам, че ти ще отлетиш с мен.

— Не зная — отвърна Кетрин, отново се обърна към прозореца и с несигурен глас произнесе: — Альоша, те се връщат…

— Да идем да посрещнем децата — притегли я Алексей за ръката. — Само, моля ти се, не се вълнувай. Хората дават своята кръв за спасяването на други. Ние ще дадем нещо повече — самите себе си — за Титания и за Земята. Опитай да погледнеш на всичко това от тази гледна точка.

— Ще се опитам — въздъхна Кетрин.

Когато те излязоха от къщата, децата вече бяха съвсем близо.

— Мамо, мамо! — радостно викаше момчето от гърба на кентавъра, обгръщайки го с ръце. — Колко е красиво наоколо! Искам да остана тука.

То скочи на земята и се затича към Кетрин, която трескаво го притисна към себе си и едва тогава погледна към кентавъра. А той изведнъж с необичайна за него нерешителност направи няколко плахи крачки и спря. Кетрин го огледа, огледа и момичето, смутено стоящо встрани, и сълзите потекоха по бузите й.

— Какво е станало, мамо? — разтревожи се момчето.

— Не, не, нищо, Сергей! — през сълзи се усмихна тя, привличайки към себе си кентавъра и с жест викайки момичето.

— Вие, както виждам — с прекъсващ се глас продължи тя, — потичахте достатъчно и, разбира се, искате да ядете.

Когато тя отведе Сергей и кентаврите, мъжете, криейки един от друг очите си, бавно и внимателно се насочиха към къщата. И без да разменят нито една дума, всички изпитаха чувство, което беше еднакво близко, чувство на всепоглъщащ възторг и грозно издигащ се от дълбините на душата ужас.

Нощта преди отпътуването Майкъл спа лошо. На няколко пъти се разбуждаше от един и същ сън: далечен вик, приближаващ тропот на копита и свистене на стрели. Той сякаш виждаше себе си отстрани. Ето той бяга, спъвайки се по полето, сърцето му бясно се удря в гърдите, догонва го стрела и кръвта му се разлива по ризата, той прави няколко последни, несигурни крачки и пада напред, а стрелата се люлее под лявата му лопатка.

Рано сутринта Майкъл беше разбуден от силни звуци на часовник. Той се огледа, но не го видя и отвори прозореца. Току-що беше валял дъжд и от покрива се стичаха капки. Две прекъсващи се струйки с равномерността на метроном прилежно чукаха върху парчето тенекия под прозореца. Майкъл се засмя, разкърши рамена, напълни гърдите си с въздух, гледайки към димящата от утринните лъчи ливада.

Алексей и Кетрин се връщаха от рекичката. Около тях играеха кентаврите и Сергей. Майкъл набързо се облече, грабна пешкира и изскочи на верандата. От предишните страхове не беше останала даже и следа. След секундно забавяне кентаврите се понесоха към него, сякаш долавяйки промененото му настроение.

Алексей му помаха отдалеч с ръка и когато се срещнаха, приятелски докосна рамото на Майкъл:

— Не те разбудих. Иван всъщност обича да се поизлежава, а твоите навици не ги знам.

— С удоволствие ще поплувам. Водата сигурно е съвсем топла. Къде се къпахте вие?

— Ето там, малко по-вляво от двете брезички — каза Кетрин. — Машенка, покажи му нашето място.

— Добре! — отвърна момичето, поглеждайки към Майкъл.

— Машенка! Мария! Мери! — усмихна се Майкъл и тръгна след нея.

След като си поплава на воля, той излезе на брега, гледайки момичето, което го чакаше около младите брезички. От порива на прохладния вятър листата им се раздвижиха и зашумяха. А то леко трепна и зиморничаво обхвана рамената си с ръце. Този толкова естествен жест трогна Майкъл, като изпълни сърцето му с възторг и тъга, които неизбежно обхващат човека при срещата му със съвършенството на хармонията. Обличайки се, Майкъл жадно се оглеждаше наоколо, сякаш стремейки се да запомни завинаги и тихата рекичка с високата трева по бреговете, и прозрачната весела зеленина на листата, и кубетата на облаците, които като неизвестни и загадъчни градове се изправяха на хоризонта.

Приближавайки се към момичето, той внимателно го прегърна през рамената и навеждайки се, попита:

— Замръзна ли, Мери?

— Мъничко, защото не съм свикнала да стоя толкова дълго на едно място — отвърна тя, като смело го погледна в очите.

— Тогава да потичаме и видим кой е по-бърз!…

— Да тичаме! — възторжено възкликна тя и се понесе, сякаш полетяла, напред. Първоначално Майкъл не се мъчеше да я изпревари, а когато се сепна и затича с всичка сила, беше късно. Мери, тържествуващо смеейки се, го посрещна вече пред къщата, където ги очакваха усмихващите се Алексей и Кетрин.

По-късно, когато Майкъл над Атлантика в кабината на стратоплана се мъчеше да си припомни този неповторим ден, изведнъж ясно осъзна колко много неща са се изменили тогава в неговия живот.

И много по-късно, когато целият свят научи за кентаврите, за техните първи стъпки върху Титания, една и съща картина се появяваше в неговото въображение. По цъфтящата поляна кентаврите тичат и техните светли, почти ленени коси светят на слънцето, а наоколо се носят разноцветни пеперуди. Но ето че кентаврите се приближават и всичко се изпълва от техните дълбоки, внимателни, непоносимо внимателни и омагьосващи очи…