Ребека Уинтърс
Телевизионната принцеса (2)

Втора глава

Пред телевизионното студио вече се бе събрала голяма тълпа, която чакаше пристигането на децата на доктор Улф. Над главния вход имаше плакат с техните имена, който ги поздравяваше с добре дошли. Облечена с роклята на принцесата, с перука и корона на главата, Домини седна на трона, недалече от бордюра на тротоара. Присъствието на полицаи, репортери и оператори засилваше възбудата сред десетките деца.

Картър й даде сигнал за пристигането на един черен мерцедес, който спря до бордюра. Марката на колата пропъди завинаги представата, която Домини предварително си бе създала, за беден баща, затруднен от огромните медицински разходи.

Сърцето й започна да бие лудо в мига, в който видя кафявата му коса и силния му профил. Той бе завладял мислите й много по-сериозно, отколкото Домини предполагаше. С поглед, безпомощно взрян в него, тя не забеляза веднага малкото русокосо момче, което изведнъж изскочи от задната седалка на колата и се затича към нея. Домини стана бързо, оправи бялата си тюлена рокля и посрещна момченцето. Сред тълпата избухнаха спонтанни аплодисменти, когато детето обви с ръчички тънката й талия и се притисна в нея.

— Скъпа Принцесо! — задъхано каза то толкова развълнувано, че в гърлото й заседна буца.

С крайчеца на окото си тя наблюдаваше баща му, който приближаваше към тях.

— Здравейте — поздрави тя с равен глас.

— Вече няма никакво съмнение във вашата самоличност — изрече той. Брилянтните му сини очи срещнаха нейните, преди да я огледа от кристалната корона върху светлорусата й перука до кристалните пантофи.

Тя усети как се изчервява и побърза да съсредоточи вниманието си върху Майкъл. Беше отметнал глава назад и тя се усмихна на най-лъчистите небесносини очи, които някога бе виждала — бяха като мъниста и осветяваха засмяното му лице, осеяно с лунички. Домини потърси следи от болестта му, но детето изглеждаше съвсем здраво и жизнено и тя се освободи от опасението, че можеше да бъде в инвалидна количка.

— Наистина ли ще прекарам целия ден с теб? — попита Майк, а сърцето му бе готово да изхвръкне от радост.

— Само ако желаеш — отговори му тя с несигурен глас, като се молеше да успее да забрави болестта му и да се наслади на времето, което щяха да прекарат заедно.

— Искам да си ми майка! Толкова си красива!

За момент й се зави свят. Не смееше да погледне доктор Улф и разбра, че думите на момченцето не му допаднаха. Сега не беше най-подходящият момент да му припомнят за жената, която бе обичал и загубил. Стисна мълчаливо ръката на Майк и протегна другата си ръка на брат му.

— Питър? Бях нетърпелива да срещна автора на това чудесно писмо.

— Благодаря ви, че избрахте него, Принцесо — каза възпитано той, като се здрависваше с нея. И двете момчета бяха облечени с тъмни панталони, ризи и пуловери от тъмносиня вълна със същия оттенък, като вторачените им с благоговение в Домини очи. — Дори си по-хубава, отколкото изглеждаш на телевизионния екран — добави тихичко Питър.

— Това ли са обувките на Пепеляшка? — Майкъл посочи краката й.

— Не, милото ми.

— А къде е вълшебната ти пръчка? — попита той толкова сериозно, че всички се разсмяха.

— Оставих я вътре, за да мога да ви посрещна както подобава — импровизира Домини, като не можеше да откъсне очи от втренчения поглед на доктор Улф. — Ще останете ли с нас през цялото време? — попита го тя, странно обезпокоена от сдържаността му.

— Не мисля. Този ден е техен. Ще се върна да ги прибера в пет часа. Питър знае номера ми в клиниката тук, в Сиатъл, където ще можете да ме намерите при нужда.

— Освен в Бремертън, имате клиника и тук?

— Точно така. И три дни от всеки две седмици съм в кабинета си в Сиатъл.

— Това означава, че доста пътувате — отбеляза тя.

— С ферибота пристигам за около час.

— Имате ли някакви специални инструкции по отношение на Майкъл?

— Ако се измори прекалено или стане неуправляем, повикайте ме веднага.

— Няма да се изморя — високо запротестира Майкъл.

— Ще направим всичко възможно, за да прекараш приятно каза нежно Домини.

— Тогава аз тръгвам — каза баща им, коленичи и прегърна Майкъл, който още не се откъсваше от ръката на Домини. — Ще правиш каквото ти каже Принцесата. — После стана и потупа Питър по рамото. — Пит, наглеждай братчето си.

— Няма нужда да ме наглежда. Ще бъда примерен! — заяви Майк с достойнство.

— Доктор Улф — прошепна Домини, озадачена от загрижения му вид, — обещавам да се грижа добре за децата ви!

— Не се съмнявам в това, но моля ви — преди да свърши този ден, постарайте се Майкъл да разбере, че всичко е само игра. — След тази неясна забележка той тръгна към колата си.

— Наистина ли ще ни покажат по телевизията тази вечер? — запита Майкъл, като отвлече вниманието й от тъмнокосия мъж, който се качи в мерцедеса и потегли.

— Да. Вашето посещение ще бъде специалното събитие в новините в десет. — Тя се обърна в посока към студиото и протегна ръка на Питър, който я хвана с нетърпение. — Опитайте да забравите за присъствието на човека с камерата. Той ще ни снима през целия ден и ще направи филм, който ще ви изпратя за спомен.

— Чудесно! — Майкъл заподскача. — Тогава татко ще може да види колко много ни обичат!

— Точно така. Ще имате филм, който да показвате на вашите приятели — каза Домини и поведе момчетата към зданието.

— Ще изиграем ли „Медената питка“? — поиска да узнае Майкъл, щом влязоха в студиото.

— И аз харесвам тази приказка, ала мисля, че повече ще ви хареса да изиграете една история, която едва ли някой някога е чувал — отговори тя.

— Наистина ли? За какво се разказва в нея?

— Е, добре. Това е стара руска приказка и много малко хора в нашата страна я знаят. Отдавна исках да я изиграя и сега, след като се срещнахме, мисля, че двамата сте съвсем подходящи за ролите.

— Веднага ли започваме? — Майкъл я гледаше, като че ли току-що му бе обещала целия свят.

— По-добре първо да огледаме студиото, после да хапнем нещо за обяд и да ви разкажа историята на „Малкия сляп принц“. Ако ви хареса, ще си изберете роли и ще направим няколко репетиции преди снимките следобед.

Внезапно Майкъл се сгуши и притисна силно към нея.

— Обичам те, Принцесо от приказките! Искам да бъда завинаги с теб!

Лицето на Питър изразяваше същото. Ако не бяха дългата й перука и натруфения й костюм, щеше да вземе Майк на ръце. Мъка сви сърцето й, като си спомни, че дните му са преброени.

— Защо не си представим, че този ден ще бъде вечен? — Тя разроши светлата му коса, преди да си спомни за странната молба на баща им да обясни на Майкъл, че всичко е само игра. — Щом приключим със снимките ще ви заведа на вечеря на едно много интересно място, където ще бъдем с други деца.

Домини отново долови кратко щастливо споглеждане между двете братчета. Разбра, че те са необикновено близки, без съмнение, защото Питър знаеше истината. И се почуди дали Майкъл подозира какво му готви бъдещето. Болката на баща им сигурно бе непоносима.

— Принцесо — прошепна Питър и я накара да се наведе, — татко каза да отидем до тоалетната, преди да започнем да правим каквото и да е, за да не прекъсваме после плановете ви.

— Разбира се! — разсмя се тя. — Намира се в коридора вляво. Ще ви чакам тук.

Питър хвана Майкъл за ръка, ала продължи да я гледа.

— Нали обещаваш, че няма да изчезнеш, както на телевизора?

— Обещавам. Честна дума!

— Наистина ли ще имаме роли в представлението? — настоя Майкъл, въпреки че Питър го погледна неодобрително.

— Това ще ви хареса, нали? — кимна тя.

— О, да! Татко каза, че трябва да сме доволни, ако бъдем допуснати в хора — изимитира той прекрасно баща си.

Домини удържа смеха си.

— В „Малкия сляп принц“ няма хор. Има само един малък принц, който е куц и сляп, и една чудесна синя лисица.

— Какво означава куц?

— Майк! — скара му се Питър. — Хайде! — Той дръпна брат си за ръката и го накара да тръгне с него.

— Ей сега се връщаме! — разнесе се гласът на Майкъл.

Междувременно повечето служители се стекоха в коридора. Очевидно всички бяха очаровани от децата на Улф. Домини размени е шефа си Филип Картър красноречив поглед.

— Все още ли смяташ, че идеята беше лоша, Дом?

— Не — отговори тя с пресипнал глас. — Но не мислех, че ще се развълнувам толкова много. А Майкъл…

— Сиатълският вариант на Шърли Темпъл, нали? Разбирам те. — Картър се засмя. — Изглежда много весел.

— Да, и точно това ме тревожи. За колко ли време ще му стигнат силите?

— Може би поне докато е с теб. Надявам се, че операторът е хванал усмивката, с която те озари на тротоара. От него струеше радост. Никога няма да забравя тази гледка.

А Домини никога нямаше да забрави думите му: „Искам да си ми майка! Искам да бъда завинаги с теб!“.

Обиколката им започна веднага щом момчетата се върнаха. Поеха към студиото, за да изрепетират и запишат приказката, която се получи даже по-добре от очакванията. Момчетата изиграха лесните роли със затрогваща искреност. После им бе позволено да погледат през камерите и да посетят контролната кабина. Към четири часа тръгнаха към въртящия се ресторант на последния етаж за ранната вечеря, след която щеше да има вълшебно шоу. За празненството бяха поканени и други деца, написали писма на Принцесата. Разбира се, синовете на Улф седнаха с Домини на централната маса.

След вечерята и вълшебното шоу, двете момчета заедно с другите деца изтичаха до прозорците, за да погледнат град Сиатъл.

— Можеш ли да видиш къде живеем ние, пич? — попита Майкъл.

Домини стоеше с ръце на раменете им, учудена, че Майкъл продължаваше да е съвсем добре.

— Още не, трябва да се завъртим — каза Питър.

— А ти къде живееш? — погледна към нея по-малкото братче.

— Дори аз бих желал да чуя отговора на този въпрос — каза познат мъжки глас зад тях, който накара всички да се обърнат.

— Тате! — изпискаха момчетата и се втурнаха към него.

Той вдигна с едната си ръка Майкъл, а с другата обгърна Питър.

Всеки път, щом видеше Джеръд Улф, сърцето на Домини започваше лудо да бие. Не очакваше да се присъедини към тях точно в този момент и присъствието му я извади от равновесие. Двете момчета веднага започнаха да му разказват за всичко, а тя се почувства по-спокойна без критичния му поглед, докато той слушаше оживеното им бърборене.

— Добре — каза накрая баща им. — Не бих се изненадал, ако горката Принцеса от приказките се окаже много изморена. Както разбирам, денят е бил дълъг за всички и мисля, че и тя иска вече да се прибере у дома. — Внезапно невероятно сините му очи се спряха на нея и Домини остана като омагьосана. — Като говорим за дом — вие току-що се канехте да ни го покажете.

— Той е ей там, на остров Мърсър…

— Ти живееш на остров Мърсър? — възкликна Майкъл. — Та той не е много далече! Ще можем да те посетим по всяко време!

— Принцесата е много заета, Майк. — Лицето на баща му стана безизразно. — Ако се изпълнеха желанията на всички деца, които искат да я видят, няма да й остане време да записва плочи или да играе в телевизията. А сега…

— Тя ни обеща, че можем да я посетим, когато дойдем следващия път в Сиатъл — вметна Питър.

Домини почувства напрежението, което се излъчваше от мъжа, и разбра, че е казала не каквото трябва на децата му. Усети желанието на доктор Улф този ден да свърши, без да се повтаря никога повече, въпреки че не разбираше причината за това. Може би, защото той донесе твърде много вълнения на Майкъл и баща му се страхуваше от усложнения… Настроението й се развали. Всичко бе толкова хубаво и не искаше нищо да помрачи настроението на децата.

— Мисля, че сега не трябва да се тревожим за това — каза баща им и Домини долови метални нотки в гласа му. — Благодарете на Принцесата от приказките за чудесно прекараното време и да вървим.

Майкъл започна да плаче. По страните му потекоха сълзи и той се заизвива и задърпа от ръцете ма баща си, изтича при Домини и се сгуши в нея.

— Това бе най-хубавият ден в живота ми! — избъбри той, вкопчил малките си ръчички в тюлената й рокля.

— И за мен — проплака Питър.

Трябваше да се намеси и да предотврати бедата. Пое дълбоко въздух и с най-лъчезарната си усмивка каза:

— Знаете ли какво? Денят още не е свършил.

— Не е ли? — извикаха децата едновременно.

Дори баща им погледна с учудване.

— Вие спечелихте конкурса, нали? — усмихна се Домини и те кимнаха. — Е, добре. Освен това спечелихте и някои награди и моите помощници ще ги донесат в колата ви.

— Чудесно! — засия Майкъл. — Ще дойдеш ли с нас в колата ни? — примоли се Майкъл.

— За съжаление, не мога.

— Защото роклята ти заема много място, нали?

— Точно така. — Домини се засмя нежно, но не посмя да погледне баща им, който запази многозначително мълчание.

— Благодаря ви за всичко — каза доктор Улф искрено. — Сигурен съм, че момчетата ще запомнят този ден за цял живот. Довиждане, Принцесо от приказките. — Хвана децата за ръце и ги поведе към изхода.

— Довиждане! — извикаха те през рамо и допълниха: — Скоро ще се видим!

— Не забравяйте да гледате довечера новините в десет, ако сте все още будни. Ако ли не, помолете татко да ви направи запис! — Домини видя, че думите й отново предизвикаха оживление.

Децата излязоха през вратата, като отнесоха сърцето й със себе си. Щеше ли да бъде жив Майкъл, за да се видят отново? Щом тя обикна това дете, току-що запознала се с нето, как ли се чувстваше баща му? А Питър…

Натъжена до сълзи, Домини се върна в студиото и влезе през служебния вход. Преоблече се и пое с колата към къщи. След чаша чай и един топъл душ тя облече нощницата си и се отпусна за няколко часа на дивана пред телевизора, като очакваше новините. Но щом видя момчетата и чу техните гласове, очите й се насълзиха. Дойде й много. Изключи телевизора и си легна.

Картър я бе освободил за следващия ден, за да може тя да си почине. Ала на сутринта Домини установи, че не може да остане и минута повече вкъщи и се облече. Тъй като нямаше никакви планове за деня, отиде в службата да прочисти картотеката и да поработи над следващата вълшебна приказка.

— Домини? Знам, че днес ви е свободен ден, но имам проблем.

— Няма нищо, Мардж — Домини спря да пише и погледна секретарката. — С какво мога да ви помогна?

— Преди минута пристигна един човек, който настоява да говори с вас. Заяви, че ако трябва, ще чака и до второто пришествие!

— Колко очарователен човек — измърмори Домини. — Не намекна ли за какво става дума?

— Честно казано, не се осмелих да го попитам. Разкошен е, разбирате какво искам да кажа.

— Защо хората идват винаги преди края на работния ден, когато човек е готов да се прибира вкъщи? Е, добре, поканете го да влезе.

— Благодаря ви — въздъхна Мардж с облекчение и побърза да излезе.

След секунди Домини чу стъпки в коридора и вдигна глава от текста, който редактираше. Пронизаха я чифт разгневени очи и тя почти изпадна в шок. Изправи се бавно на крака и опъна по бедрата си бежовия пуловер.

— Доктор Улф! Защо не казахте на Мардж, че сте вие?

— Интересно, дали щях да ви заваря тук, ако го бях направил?

Тя приглади нервно една черна копринена къдрица край лицето си.

— Явно нещо не е наред. Какво има?

Проницателните му очи следяха движенията й.

— Мисля, че знаете много добре защо съм тук, госпожице Лоринг.

Изгубила напълно дар слово, Домини се отпусна на стола си.

— Моля… Седнете. — Посочи един от столовете срещу, нея, но за нейно учудване той остана прав, точно пред бюрото й, леко разкрачен. Беше облечен с друг скъп костюм, този път в мек светлосив цвят, който подчертаваше елегантната му мъжествена конструкция. — Когато тръгнахте с децата от ресторанта, мислех, че всичко е наред.

— Нищо не е наред, откакто момчетата спечелиха конкурса! — Очите му направо я пробождаха. — Тази сутрин в болницата един мой колега се съсипа да ми изказва съчувствието си за моята мъка!

— Разбирам. — Домини се изправи и постави ръце на бюрото. — Всички тук също споделят вашата болка, доктор Улф.

— Много забавно — последва подигравателният отговор, — особено като се има предвид, че не скърбя, нито пък изгарям от мъка. Тъй като нямах ни най-малко понятие за какво говори колегата ми, разговорът с доктор Гитънс приключи леко конфузно. И всичко това благодарение на вас, госпожице Лоринг.

— Бих казала, че ако реагирате по този начин на нещо, което донесе малко щастие на децата ви, то вие имате сериозен проблем, доктор Улф!

— Моите синове играха добре по свирката ви. Кажете ми — измежду хилядите писма, които предполагам, че сте получили, защо точно те имаха нещастието да бъдат използвани за последния ви рекламен номер?

— Използвани?! — Нескритият му гняв и презрение я зашеметиха.

— Как по друг начин ще го наречете? И не си правете труда да разигравате този театър пред мен. Не сте пред публика, а аз не се поддавам на вашия тип обаяние!

Тя пое дълбоко дъх, като се опитваше да намери точните думи.

— И какъв е моят тип? — бе единственото, което можа да каже, за да не избухне и излее всичко, написано от Питър в писмото.

— Вие сте готова на всичко, повтарям — на всичко, само и само да бъдете център на внимание. Да продължавам ли? — Огледа я отново е оскърбително безочие.

— Доктор Улф — Домини преглътна с мъка и обърна рамене, като че ли да се защити от него, — виждала съм какво прави нещастието с хората. Но настроенията и чувствата, които вие предавате на вашите деца, са убийствени. Не осъзнавате ли, че Питър е под въздействието на отрицателните ви емоции? За бога, та той е само едно осемгодишно момче! Не стига, че е загубил майка си, а и…

— Не намесвайте майка му! Говорехме за нуждата, която вие изпитвате, да бъдете постоянно огряна от светлините на рампата! Вие и вашата компания сте готови да излъжете, да направите всичко, само и само да постигнете основната си цел — повече пари. А невинните деца са пионки в ръцете ви!

— Каква лъжа? — Домини тръсна гневно глава.

Джеръд Улф хвана ръба на бюрото и се наклони така, че лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Играта свърши. Вече няма нужда да се преструвате на невинна. Това, което трябва да направите, е да публикувате опровержение и всеки от нас може да продължи по пътя си, като приеме, че всичко е било само един лош сън.

Домини смръщи вежди. Раздразнението й се бореше със съчувствието към очевидното страдание на този човек.

— Съжалявам, но нямам никаква представа за какво говорите.

— За моето умиращо дете, госпожице Лоринг.

— Майкъл е прекрасно момче — каза тя и очите й се навлажниха. — Бих дала всичко, само и само да бъде добре. Всичко!

Дрезгавият му смях отекна и я стресна.

— Вие толкова сте се вживели в собствените си измислици, че сама си вярвате. Изключително! Остава единствено да се надявам, че ръководителят на станцията ще поеме вината и ще предприеме необходимите стъпки. В противен случай ще бъдете въвлечена в съдебен процес — и ще получите не особено приятна популярност. Тогава няма да ви спаси дори красотата ви. — Той сграбчи палтото си, обърна се и тръгна към вратата.

— Доктор Улф!

Джеръд Улф забави крачка, извърна се и я погледна с арогантност и превъзходство, демонстрирани от него от самото начало.

— Има някакво недоразумение. Какво е това чудовищно престъпление, което се предполага, че аз и моите сътрудници сме извършили? Щом нещата опират до съд, бих желала да знам в какво точно ни обвинявате.

Той направи една заплашителна крачка към нея.

— Питате за вашия дял в тази история? — На бузата му заигра нерв. — Може би това ще ви обясни. — Доктор Улф бръкна в страничния джоб на палтото и извади оттам сгънат вестник. — Предполагам, че четете вестници…

— Разбира се — отговори тихо тя.

— Тогава може би тази статия ще ви заинтересува. — Подаде й сутрешното издание на най-четения сиатълски вестник.

В горната половина на първа страница имаше огромна снимка, на която тя бе прегърнала Питър и Майкъл. Текстът отдолу гласеше:

„Принцесата от приказките изпълнява желанието на едно умиращо дете.“

Домини погледна доктор Улф, като се опита да разбере какво точно има предвид. Може би думата „умиращо“ го разстройваше и в мъката си той се нахвърляше на хората край себе си. Наведе глава и продължи да чете. „Все още стават чудеса, този път за семейство, покрусено от скръб.“ Дъхът на Домини секна. „На снимката горе заедно с Принцесата от приказките на град Сиатъл виждате Майкъл и Питър Улф — синове на известния лекар доктор Джеръд Улф и покойната Аманда Карлсон, известен репортер на KLPC. Тези, които живеят край пролива Пъджет вероятно още помнят катастрофата с хеликоптер, отнела живота й, и оставила едно семейство, потопено в скръб. Наскоро мъката застигна доктор Улф отново, но има надежда, че срещата на Майкъл с любимата му Принцеса от приказките е внесла малко вълшебство и свежест в живота му. Поздравяваме децата на доктор Улф, които участват в следващия епизод от телевизионната програма на «Принцесата от приказките!».“

Тя остави бавно вестника. Аманда Карлсон е била негова съпруга? Домини си спомни високата, руса, спортен тип жена, с която никога не се бяха срещали. Това, че доктор Улф е бил женен за нея, я прониза неочаквано остро. Помисли си, че вече разбира гнева му. Той все още жалеше съпругата си и мъката му по нея бе над всичко.

— Аз… Съжалявам, че пресата се рови в болката ви, след като трябва да мислите и за болестта на Майкъл… — Домини не намираше какво друго да каже.

— Каква болест? — рече той. — Тази, която вие сте изфабрикували?

— Изфабрикувала? Аз?! — извика тя. — Не знам какво…

— Стига, госпожице Лоринг. Моят син не умира и вие го знаете много добре. И ако е рекъл Господ, ще живее достатъчно дълго, за да ме погребе някой ден. Но благодарение на вас и на тази компания, всеки в щата Вашингтон е останал с впечатлението, че детето ми е на ръба на смъртта. Неговата снимка е на първата страница на вестника, а животът на семейството ми изведнъж е подложен на публично обсъждане и догадки! Последната ви рекламна кампания се набърка в частния ми живот и това няма да ви се размине!