Марион Ленокс
Сенки от миналото (9)

Девета глава

Кристи спа като бебе. В прегръдките на Адам се чувстваше обичана и сигурна. Изтощена от любенето, бързо потъна в сън.

Малко преди да звънне телефонът, Адам внимателно издърпа ръката си изпод главата на младата жена и стана. Тя се размърда, но не се събуди. Когато се върна след час, очакваше да я намери спяща, но за негова изненада, току-що бе отворила очи.

— Адам? — сънливо каза тя.

— Спи, любима моя. — Думите му бяха изпълнени с нежност. В голямото легло с бинтованото си ухо, тя изглеждаше малка и беззащитна. Като се изключат драскотините, изглеждаше прелестно. Той се наведе и целуна превръзката.

— Къде ходиш? — Тя лениво се раздвижи в леглото.

— Да израждам бебета — тържествено заяви той.

— Бебета ли?

— Да. — Седна на леглото и щастливо я погледна. — Две. Госпожа Фрай роди две чудесни момиченца един месец преждевременно. Ричард не беше разбрал, че са близнаци. Оставих майката потресена как ще се справят с толкова много пелени.

— Бебетата добре ли са? — Кристи се опита да седне. Чаршафът се свлече до кръста й. Внезапно засрамена, тя го дръпна нагоре.

Адам се разсмя.

— Чудесни здрави бебета. Всяко тежи по два килограма и седемстотин грама и не зная как бедната жена щеше да издържи, ако беше ги износила докрай. Съжалявам, че те събудих.

— Осем и половина! — изписка Кристи, скочи на крака, но си спомни, че е гола и посегна към халата си.

Адам се пресегна и го дръпна настрани.

— Защо се безпокоиш? Толкова е горещо.

— Адам, върни ми халата. Трябва в девет часа да бъда на работа.

— Не трябва — твърдо заяви той.

— Защо? — Кристи спря изумена, но отново се протегна за халата. Той се дръпна. Примирена, тя се отпусна на леглото и се зави с чаршафите.

— В събота отваряме в девет.

— Не и тази сутрин. Съобщихме на Рут да постави голяма бележка на вратата: „Днес аптеката ще работи само за спешни случаи, поради нараняване главата на фармацевта, получено при изключително героични обстоятелства“. Аз не съм изписвал спешни рецепти, а и Ричард е предупреден. Снощи наруши назначенията ми, но днес ще ги изпълниш.

— Не съм особено изпълнителна. По-добре давам нареждания.

— Поради некомпетентност — засмя се Адам и леко докосна лицето й, после усмивката му изчезна. — Кристи, снощи… — Поколеба се и продължи: — Беше ти за първи път, нали?

— Да — свенливо отговори тя.

Следващият му въпрос увисна във въздуха. Адам не го зададе, Кристи щеше да му отговори. Беше очаквала само него. Нито въпросът, нито отговорът, обаче бяха изречени. Като че се страхуваха от обвързващата сила на думите…

— Струваше си да почакам — каза мило младата жена и се засмя. — Благодаря, че взе предпазни мерки.

— Да не забременееш? — Той седна на леглото. — Като зная отношението ти към децата, мислех, че ще си по-внимателна.

— Моето отношение… — Тя се намръщи, но си спомни, заявлението си да няма деца. Сега трудно ще го убеди в обратното. Как да му каже, че за нея няма по-голяма радост от това, той да е баща на децата й.

— Какъв размер носиш? — закачливо се усмихна тя.

— Моля? — Долови любопитство в погледа й и се намръщи.

— Какъв беше размерът на това, което използва снощи? — При вида на Адам тя се изкикоти. — Продаваме ги в аптеката. За майтап Рут ги поставя в три кутии с етикети за размера: „Стандартен“, „Голям“ и „Гигант“. Никой не купува „Голям“. Жените взимат „Стандартен“, а мъжете само „Гигант“.

Адам се задави и каза глухо:

— Госпожице Блеър, не мога да повярвам на ушите си.

— Питам те като лекар. Разговорът ни е професионален.

— Разбира се — мрачно се съгласи той и избухна в смях.

Изглеждаше млад и щастлив. По-млад от преди.

— Адам? — Тя го погали по загорялата кожа на шията.

— Трябва да спиш! — Той се наведе към нея.

— Не мисля, че мога да заспя.

— Рут вече е поставила бележката и ще е жалко да не се възползваме.

— Все пак трябва да отида на работа.

— Неее. — Той дръпна чаршафа. Гърдите й се оголиха. — Сигурна ли си, че не можеш да заспиш?

— Д-да! — Очите му я галеха и Кристи затаи дъх.

— Значи, това, от което имаш нужда, мила моя, е нещо, което да те разсее, за да не мислиш за наранената си глава. — Пръстите му се плъзнаха по меката й кожа.

Тя простена. Тялото й пламна от докосването и трудно можеше да мисли за нещо друго, освен за плъзгащия се надолу допир на ръцете му.

— Мислиш ли, че нещо може да ми помогне?

— Точно това искам да проверя — нежно каза той.

По-късно Адам заспа, но Кристи остана будна в прегръдките му. Чувстваше се преизпълнена от любов и щастие. Да продължи да спи значеше да пропилее цялото удоволствие в сън. Тя лежеше и слушаше песента на птиците в каучуковите дървета навън.

— Той не ми каза, че ме обича. Но сигурно ще го направи? — тихо прошепна тя и леко помръдна, вкусвайки насладата от докосването на гърдите му. Значи тук й е мястото.

Когато след половин час телефонът иззвъня, Кристи бързо стана да вдигне слушалката, преди да се е събудил Адам. Той се размърда, но щом звъненето спря, отново потъна в сън.

— Кристи, Ричард се обажда. — Гласът му прозвуча извиняващо се. — Събудих ли те?

— Не.

— Съжалявам, но ми трябва вентолин-аерозолна помпа. Едно малко момченце беше в града на гости при леля си и днес заминава. Не искам да тръгва без вентолин.

— След петнайсет минути ще съм в аптеката.

— Благодаря ти. — След кратко колебание продължи: — Кейт ми каза, че има някакви проблеми между вас с Адам.

— Не се притеснявай — погледна тя през отворената врата на спалнята към спящия Адам. — Всичко е наред.

Тя бързо навлече къси панталони и тениска, защото ако отвореше аптеката с обичайното си работно облекло, можеше и да не успее да я затвори. Тя даде лекарството на лелята и повтори указанията на Ричард.

— Трябва да си сигурен, че го вдишваш — обясни тя на малкото момче. — Аерозолът няма да помогне, ако остане само в устата. Кой е любимият ти отбор?

— Исендън, кой друг! — отговори Джейми.

— Чудесно! — засмя се Кристи. — Представи си, че играчите са в това малко шише и са в червено-черни раирани екипи. При всяко натискане на помпичката, белите ти дробове трябва да се изпълват с червено-черните райета. Футболистите трябва да имат добри бели дробове, нали?

— Никога няма да стана футболист — тъжно каза момчето.

— Защо? — Кристи приклекна до него.

— Защото съм астматик.

— Какво от това. — Тя се изправи и взе от рафта малка брошурка. — Тук е описано всичко за астмата, а в края са изброени имената на известни спортисти, които страдат от астма.

— Дори футболисти? — Джейми я погледна с подозрение.

— Честна дума! — Тя се засмя и изпрати момчето до вратата. Тази сутрин се чувстваше великолепно, защо и Джейми да не се почувства така?

Когато се върна вкъщи, влезе тихо, за да не събуди Адам. Изведнъж огладня. „Вечерях ли снощи?“ Тя сви рамене. Разбира се, че не. Значи трябва да приготви закуска. И то за двама. Не, за трима. Погледна към Чарли, който отново седеше на перваза на прозореца. Пусна радиото и тихо започна да припява, докато приготвяше бекон с яйца, препечени филийки с масло и кафе. Нахрани се така, сякаш бе гладувала поне месец. Напълни и чинийката на Чарли. После подреди закуската на Адам върху табла и се запъти към спалнята. Щом отвори вратата, видя, че е буден.

— Време беше — засмя се той. — От петнайсет минути усещам такива аромати, че оглупях от глад.

— Ама, че начин за посрещане на закуската в леглото! Никаква благодарност?

— О, благодарен съм. — Седна и весело я погледна. — Дори много! Естественият порядък на нещата изисква…

— Жената и децата да са първи — спокойно довърши репликата му Кристи. — Но аз продължавам да съм гладна, доктор Макормак, и ако не ми се подмажеш веднага с подобаваща благодарност, ще излапам по-голямата част от закуската ти. Не забравяй обещанието си, хазяйката да получава закуска в леглото.

— И това ще стане — разкаяно обеща той. — Имам предложение — ти си лягаш, а аз приготвям обяда.

— Адам Макормак…

— Нарежданията давам аз и не използвай това обръщение — каза той между две хапки бекон. — Свикнал съм пациентите да казват: „Да, докторе“. Това ми харесва. Трябва да опиташ.

— Ще се задавя, ако изрека подобно нещо. — Тя се запъти към вратата.

— Къде смяташ да ходиш? — ужаси се той. — Ти си болна, Кристи Блеър, и мястото ти е в леглото.

— Не и ако е пълно с трохи от препечен хляб. — После се засмя. — Отивам да си взема душ.

— Не трябва да мокриш шевовете.

— Как тогава ще се изкъпя? — Кристи спря и се намръщи.

— Чакай да си изям закуската и ще дойда да ти подържа чадъра. — Усмихна се той и се сви, за да избегне удара от запратената по него възглавничка. — Щом няма да спиш, какво ще кажеш за един пикник? Това, което не ми достига, за да бъда напълно доволен от живота, е едно голямо дърво, трева и най-вече място за плуване и… — усмихна се, от което краката й омекнаха — и ти, скъпа моя.

— Зная най-доброто място за това. — Кристи се засмя и се потопи в ласката на очите му. — Но аз не мога да плувам.

— Фармацевтът Блеър не е завършил курсове по плуване? — Топлината в очите му докосна всяка част от тялото й. — Ще плуваш, като се опреш на мен. Не си представям по-приятен товар от този…

— Аз… — Кристи се опита гласът й да прозвучи разтревожено, но не успя. — Ще си взема шапка за плуване — каза неуверено тя.

 

 

На четири мили от града реката пресичаше имението на един от най-старите клиенти на Кристи, който й бе разрешил да идва да плува по всяко време. Мястото беше идилично. Реката течеше между пясъчните си брегове на дъното на гъсто залесената долина. Под дърветата се разстилаше килим от богородички и папрат, подобно на меко легло, върху което те легнаха. Почиваха си и бъбреха за различни незначителни неща, после плуваха, ядоха сандвичи, пиха вино и се любеха, а накрая заспаха под закрилата на евкалиптите. Дори мобифонът в кошницата мълчеше разбиращо. Събудиха се при залез-слънце.

— Трябва ли да се прибираш? — тъжно попита Кристи. Бе твърде хубаво, за да продължи дълго. Имаше чувството, че това е просто пауза и нещо или някой ще спука този чудесен сапунен балон, за да я върне отново към безкрайната й самота. Но засега… Засега Адам е тук, при нея, с гладкото си силно тяло, с топлата усмивка, даряващ я с любов.

— Ти си най-красивата жена, Кристи Блеър! Караш ме да се чувствам почти… — Грабна я в прегръдките си и я целуна с много страст.

— Почти какъв? — нежно попита тя. Усети как той се стегна, като че си спомни нещо, което предпочиташе да забрави. — Какъв те карам да се чувстваш?

— Отново млад. — Поклати глава и радостта изчезна от погледа му.

Тя разбра, че нямаше това предвид, наклони се към него и попита закачливо:

— На колко години си, Адам?

— Доста възрастен. — Усмихна се, но очите му останаха хладни.

— Трийсет и две? Трийсет и три? Истински старец! Та ти си само седем години по-възрастен от мен! — Тя протегна лице, за да бъде целуната. — Аз несъмнено предпочитам по-стари мъже. Или поне един определен по-възрастен мъж.

Нямаше какво да добави. Хвърли се към него без никакви задръжки. Чувстваше се негова и искаше да го спечели на всяка цена. Обичаше го, а в любовта не може да има гордост, или поне не за Кристи. Той я целуна, но не така страстно. Между тях застана сянка от миналото.

— Хайде да поплуваме още малко, преди да си тръгнем — каза той, обърна се и се гмурна в реката. Кристи не го последва. Седна на брега и се загледа в стегнатото му тяло, което разцепваше бистрата вода. Ръцете му се движеха сръчно и бързо. Тя го наблюдаваше, докато слънцето залезе и се спусна сумрак. Чудеше се какви са тези демони, подгонили Адам Макормак.

Накрая той излезе от водата. Телефонът продължаваше да мълчи и Кристи благослови късмета си. Тя се загледа в потъмнялата река и тихо го помоли:

— Разкажи ми за Сара, Адам.

Проточилата се тишина я убеди, че той отново ще избегне отговора. Адам въздъхна и застана до нея. Протегна се, откъсна клонче от дървото до тях и започна да го кърши на малки парченца, които хвърляше във водата. Не я погледна нито веднъж, като че цялото му внимание бе съсредоточено върху това важно занимание.

— Сара беше моя съпруга и аз я обичах — сподавено се обади той. — Но тя почина много отдавна.

— Само преди шест месеца, доколкото зная.

— Така е. Самоуби се преди шест месеца. Полицията го нарече инцидент, но не беше съвсем вярно. Докато съм спял, взела ключовете от колата ми и с голяма скорост я подкарала право срещу едно дърво. Не е случайност.

— Тя… Тя все още ли живееше с теб?

— Не. Трудно е да се обясни как точно стояха нещата. През последните няколко години прекарваше по-голямата част от живота си в различни болници. Проблемът бе в това, че не се чувстваше болна. Смяташе, че другите си въобразяват и отказваше да взима лекарства. Мислеше, че сама ще се справи и дълбоко вярваше в реалността на усещанията си. Казваше, че проблемът е в нас, щом не забелязваме това, което тя вижда.

— Но тя все още е живяла с теб, когато е починала.

— Да. — Адам спря да чупи клечки и се обърна към Кристи. В мрака лицето му изглеждаше тъжно и отчаяно. — Мразех да я виждам в болницата. Даваха й доста големи дози. Знаех, че се налагаше, за да остане на лечение там, а излезеше ли, отново изпадаше в манийната фаза на болестта. Един път отидох да я посетя и тя ме помоли да я взема със себе си. Излязох в отпуск, за да се грижа за нея. Оказах се пълен глупак. Още на втората сутрин се събудих и открих, че я няма. Половин час по-късно ми съобщиха от полицията, че колата ми е катастрофирала…

— О, Адам! — Кристи нежно погали ръката му.

— Сама виждаш… — Той се обърна настрана. — Може да съм само с девет години по-голям от теб, но се чувствам като стогодишен старец. А сега да тръгваме. — Кристи погледна гърба му и стисна устни. — Хайде, скъпа — усмихна се той. — Трябва да мина вечерна визитация и да видя новородените близнаци, преди да ги сложат да спят.

— Нека спят — меко додаде тя и се засмя.

— Кристи, аз… — Лицето му посърна. — Какво правим ние с теб? Въобразявах си, че мога да загърбя миналото…

— Невъзможно е, Адам — поклати глава тя. — Дори не се опитвай! — Изправи се на пръсти и го целуна. — Зная, че те преследват духове — сенки от миналото, но мога да чакам, докато се освободиш от тях.

— Дано да успееш…

Тази нощ пак спаха прегърнати, но бе по-различно. Кристи лежеше втренчена в тъмнината, слушаше нощните звуци и разсъждаваше върху изминалия ден. Случилото се през предишната нощ бе като декларация на чувствата им, но с настъпването на деня Адам се промени. Очевидно я желаеше — очите му я милваха, усмивката му я стопляше, цялото му същество говореше, че тя е най-жадуваната и най-желаната. Тогава какво бе по-различно? Тази вечер я люби по начин, като че се бореше със собственото си чувство за справедливост. Гледаше я като скъпоценност, с която ще се раздели, като нещо, получено за малко, и което ще му бъде отнето. „Сигурно това е завещанието на Сара“ — помисли си Кристи. Тя се долепи плътно до Адам, опитвайки се да му предаде частица от своята топлина и сигурност. Все някой ден, може би… Беше чакала пет години. Можеше още да чака, стига да е близо до него.

След около час телефонът иззвъня. В просъница тя чу как Адам стана, но не помръдна и остана да чака завръщането му, ако го викаха за болен. Но той се забави и тя се разсъни. Чу го да говори още по телефона. От тона му разбра, че не е пациент, а някой, когото познава и обича. Някой от Англия.

Почти се поддаде на изкушението да отиде до вратата и да подслуша, но успя да се овладее и остана в леглото. Да има личен живот е право на Адам. „Но от къде на къде ще се люби с мен, а после ще разговаря по такъв начин с друга?“ Тя стисна очи и сълзите бавно се зарониха по страните й. Бореше се за Адам, но как щеше да победи, когато всъщност не знаеше срещу кого воюва. И защо се е решил да пристигне в Австралия, когато у дома си е оставил скъп нему човек?

После гласът му се промени — стана гневен и нетърпелив. Кристи отново заби глава във възглавницата, за да не чува. Каквото и който и да е, Адам е предпочел да дойде в Австралия. Бе избрал да дойде при нея. В момента най-силното й желание бе да вземе ножицата и да среже телефонния кабел.

Разговорът свърши и Кристи се завъртя в леглото, очаквайки го да се върне. Вместо това го чу да отива в кухнята и да прави чай. След половин час реши, че той няма да се върне. Трябва да си бе легнал в своята стая, на другия край на къщата.

На сутринта Адам я събуди. Тя спа неспокойно и чак на разсъмване се унесе в дълбок сън. Но щом го видя изправен до вратата, държейки таблата със закуска, напълно се разсъни.

— Време е да си платя наема — рече той с усмивка, постави таблата на нощното шкафче и се наведе нежно да я целуне.

Изглежда духовете си бяха отишли. Кристи седна сънливо, успокоена и стоплена от усмивката му. „Никой мъж не може първо да говори с любовницата си и няколко часа по-късно да се усмихва по такъв начин. Или изглежда той може? Няма значение — отново си вдъхна кураж тя. — Адам е тук и аз съм до него. Нищо друго не е важно.“

— Ти ме напусна през нощта — каза тя кротко.

— Много хъркаше — отговори той и отиде да дръпне завесите.

— Никога не хъркам! — възмути се тя и изля негодуванието си върху препечения хляб. Доволно видя следите от зъби върху маслото и погледна към Адам, с надежда да извини избухването й.

— Няма нищо лично в думите ми — любезно започна да обяснява той. — Става дума за вибрация на мекото небце.

— Аз не хъркам, защото небцето ми не вибрира, Адам Макормак. Особено ако съм будна, а такъв бе случаят, когато ти излезе.

Той кимна бавно и зарея поглед през прозореца.

— Е, добре. Да приемем, че трябваше да помисля малко.

— Нещо, което не можеш да правиш, когато аз съм до теб.

Той се обърна. Тревогата в очите му беше намаляла.

— Вие имате много твърдо небце, госпожице Блеър, а също така и много впечатляваща и разсейваща фигура.

Засмяха се. Очертаваше се чудесен ден. Останалото беше без значение.

— Хайде пак да отидем на пикник и да поплуваме — предложи тя.

— Не мога, Кристи. На разположение съм.

— Но днес е неделя — намръщи се тя. — Ще вземем мобифона и ще потеглим, след като минеш визитация.

— Трябва да се срещна със съпруга на Бела.

— Агентът за недвижимо имущество? — Безпокойството й нарасна. — Защо? — Отпи нова глътка кафе, но не усети вкуса му. — Да не би… Да не мислиш да купуваш нещо?

— Все още не — усмивката му продължи да е сърдечна и нежна. — Когато се нанесох при теб, ми казаха, че скоро ще се освободи подходящо жилище. От петък къщата е свободна.

— Ти… Ти не искаш да останеш при мен? — Кристи се ужаси от явното вълнение в гласа си. Току-що се беше изложила. Беше се изложила повече от когато и да било. Гласът й издаде цялата любов и привързаност, които изпитва към този мъж. Къде отиде гордостта й? „Няма такава“ — тъжно помисли тя, осъзнавайки, че Адам никога не беше казал какво му е отношението към нея.

В настъпилата тишина Кристи се втренчи в чашата с кафе. Устата й пресъхна. Тя вдигна поглед, изпълнен с болка, която очите му отразиха, и той неволно тръгна към нея, взе чашата от ръцете й, и я остави на шкафчето, после хвана ръцете й.

— Кристи, трябва да направя това — нежно каза той. — Много неща премислих през нощта, но това е единственият изход. — Лесно е да се оставя на течението. Не желая нищо по-силно от това, да остана при теб, да те любя, да те обичам и да започнем дълга връзка. Но трябва да сме сигурни, че…

— А ти не си? — прошепна Кристи и се опита да издърпа ръцете си, но той ги стисна здраво.

— Не съм. Но мисля, че и ти не си. — Като видя обидата на лицето й, се засмя и горчиво добави: — Зная, че си уверена в чувствата си, но… Ти си най-приятното и хубаво изживяване, което имам от много време насам, Кристи Блеър. Предлагаш ми любовта си, без да задаваш въпроси. Отдаде ми се с пълно доверие. Много си млада, моя Кристи…

— Аз не съм дете. — Думите й прозвучаха остро. — Аз съм жена, която е влюбена в теб. — Изтегли ръцете си и този път той я пусна. Тя стана от леглото, отиде до прозореца и се загледа мрачно към равнината. — Не разбирам, Адам… Единственото, което усещам, е, че притежаваш силата да ме нараниш, така както никой никога не е успявал. — Въздъхна дълбоко. — Влюбих се в теб преди пет години. Пет години, Адам Макормак. Оттогава те пазя в сърцето си.

— Не мене пазиш, Кристи. — Прекоси стаята и я прегърна. — Пазиш някакъв романтичен идеал. Истинският Адам Макормак… Е, добре, истинският Адам принадлежи на един реален свят. Той не е за теб — млада, невинна и непокварена девойка. Кристи, нуждаеш се от известна дистанция. Трябва да ме видиш в действителност такъв, какъвто съм, преди да ти позволя да се ангажираш с мен.

— Господи, какво извинение! — Усети как я обхваща ярост. За първи път разтвори душата си за мъж, отдаде му се, а той я кара да почака?! За какво? За да си даде сметка какво представлява за него този дух? Тази жена в Англия? Дали не си играе с нея? Сигурно иска да склони някого да дойде тук? Люби се с Кристи, но се обажда в Лондон. Нуждае се от жена. Ако любовницата му в Англия откаже — разполага с Кристи. Сълзите й се търкаляха по бузите й и тя гневно ги изтри с ръка. Това, което тя направи, бе лудост. Веднъж вече я беше наранил, защо да не го направи пак? „Върви по дяволите, Адам Макормак! Да те вземат мътните, затова, че те срещнах в живота си!“ — Тогава по-добре тръгвай — глухо каза тя.

— Кристи…

— Не прави раздялата ни по-трудна, отколкото е — прошепна тя и се обърна. — Знаеше, че те обичам, когато пристигна. Известно ти е отпреди пет години. Е, добре, това съм аз — толкова наивна, че все още бързо се хвърлям в прегръдките ти, с охота говоря за проблема ти, как да събереш отново отломъците на живота си. Добре, Адам, но не съм толкова глупава, за да продължавам да търпя. Искам теб. Искам любовта ти, но няма да се задоволя с трохите останали от друга. Когато си готов да дойдеш при мен и да ми кажеш, че всичко от предишния ти живот е приключило… и ако още ме желаеш, аз ще съм тук. — Тя се задави в ридание. Адам посегна да я прегърне, но Кристи го отблъсна и се дръпна назад. — Но дотогава… Да не те виждам!

— Винаги ще съм свързан с миналото. Човек не може да избяга от него — бавно произнесе той. Очите му бяха непроницаеми.

— Не мога да се преборя със спомените — гласът й бе рязък. — Спомени, снимки, писма — да. Но не и духове, Адам Макормак. Духове, които се обаждат по телефона посред нощ и с които говориш… — Тя спря и невиждащо поклати глава. — По-добре е да тръгваш, Адам. Прав си. По-добре е да живееш някъде другаде!