Марион Ленокс
Сенки от миналото (7)

Седма глава

Следващите две седмици бяха най-трудните в живота на Кристи. Спеше лошо, работеше много и видимо отслабна.

— Какво става с теб? — попита я Кейт, когато една привечер след работа тя се отби в дома на брат си. Снаха й кърмеше бебето на верандата.

— Какво имаш предвид? — попита Кристи.

— Изглеждаш направо като смъртта — откровено отговори снаха й. — С Ричард започваме да се тревожим за теб.

— Много мило от ваша страна — сухо каза Кристи. — Зная, че си… Сигурно е защото имам доста работа.

— Защо?

— Правя допълнителни заявки. Резерва за екстрени случаи.

— Не вярвам само това да е причината.

— Може би наемателят ми е виновен — мрачно допълни Кристи. — Постоянното му присъствие вкъщи ме напряга и притеснява.

— Спиш ли? — попита Кейт.

— Не много добре.

— Ако бях доктор Макгуайър, вместо да те питам какъв е проблемът, направо щях да ти изпиша валиум. — Кристи поклати тъжно глава, но не успя да прекъсне снаха си. — Какъвто и да е проблемът, човек не бива да се разстройва толкова много, нали?

— Разбира се!

Но Адам се бе настанил така, сякаш смяташе да остане с месеци. Изгради си стереотип на поведение, все едно че си е у дома и за нея единственото спасение от постоянното му присъствие бяха малките бягства до ресторанта или гостуването при брат й. От нощта, когато я целуна, тя прекрати всякакви опити да се държи с него като с приятел и поддържаше хладна любезност, но нищо повече. Адам също бе много зает и рядко се виждаха. На сутринта след онази вечер, той понечи да разговаря с нея, но тя го прекъсна:

— Ако ме докоснеш отново, Адам Макормак, така ще се разпискам, че и полицията в Тайнонг ще ме чуе.

За нейна изненада, той замълча и без да спори, прие ултиматума й. Изглежда и него го бяха налегнали други мисли, така че прие хладното й държане. Краткият период на приятелство и интимност приключи. „И всичко щеше да е наред, ако си беше опаковал багажа и си бе заминал“, отчаяно си помисли Кристи. Но той не го направи. Остана, изпълвайки дома й с аромата на тялото и одеколона си, с уморените си зелени очи, изглаждащи така напрегнати, както и нейните. Нервите им бяха опънати. Кристи реши, че целувката е била следствие от това, а не плод на силно желание. Често го чуваше да става нощем и да говори по телефона. Не се искаше особено въображение, за да се досети, че звъни в Лондон. Запушваше си ушите с възглавница, безсилна да слуша гласа му. Да върви по дяволите, че се върна отново в живота й!

Изглежда спомените помрачиха лицето й, защото като дойде на себе си, забеляза замисления, фиксиращ поглед на снаха си.

— В Адам е причината, нали? — съчувствено запита Кейт.

— Време е да тръгвам. — Кристи се изчерви и стана. — Имам… Трябва да почистя няколко рафта в магазина тази вечер.

— За да не се прибереш вкъщи при Адам, нали?

Кристи стоеше права с ръце, отпуснати покрай тънките си бедра и гледаше снаха си. Тя й беше приятел и то добър. Като се ожени за брат й, стана и част от семейството. А в момента Кристи имаше голяма нужда семейство — рамо, на което да изплаче мъката си.

— Да. — Внезапно реши всичко да разкаже. Ако Кейт не може да помогне, поне ще я изслуша. Седна на стъпалата и изхлипа: — Не ми се прибира вкъщи при Адам.

— Влюбена си в него, нали?

— Да — лаконично призна тя.

— Откога?

— От пет години. — Колкото и да се стараеше да бъде спокойна, историята й се струваше достатъчно нелепа. Една глупава студентска любов към приятеля на брат й, продължила с години. Любов не докоснала Адам, но разбила напълно сърцето й. Искаше да разкрие пред Кейт ужасната си самота и с риск да прозвучи глупаво, поне щеше да се разтовари малко.

Завършвайки разказа си, Кристи въздъхна и изхълца. Погледна към Кейт, очаквайки тя да избухне в смях, но вместо това снаха й постави бебето в количката, седна до нея на стъпалата и я прегърна. Мълчанието се проточи безкрайно дълго.

— Кристи, мисля, че Ричард е много виновен пред теб — най-после продума Кейт.

— Като покани Адам да дойде в Кърук? — горчиво се засмя Кристи. — Разбира се, че не. Градът има нужда от него.

— Нямам това предвид. Мисля за пропуска, който е направил, като не ти е разказал за миналото на Адам.

— Ти знаеш ли нещо? — изтръпнала, Кристи се вгледа в снаха си.

— Брат ти все още те възприема като малко момиченце и правилно или не, е спестил неща, които смята, че не са за ушите на малката му сестричка.

— Въпреки че съм вече на двайсет и шест години?

— За него ти винаги ще си останеш дете — засмя се Кейт.

— Та какво искаше да ми кажеш?

— Не е моя работа, но… Виждала ли си някога Сара?

Кристи кимна с глава.

— Никога ли не си знаела, че тя не е добре?

— Имаш предвид причината за смъртта й? Попитах Адам, но той не пожела да ми каже.

— Не зная от какво е починала, но се досещам — тъжно продължи тя. — Сара е била болна от шизофрения, много преди да почине.

— Не е възможно! Тя беше съвършено здрава! — възкликна Кристи.

— Какво знаеш за това заболяване?

— Само лекарствата и дозировките им. Изглежда лечението включва и един доста свиреп режим.

— Да, така трябва да бъде. — Кейт тъжно сви рамене и продължи след кратко колебание. Кристи трябваше да научи всичко. — Сара беше адвокатка. Според Адам е била красива, дори прекрасна, весела и забавна. Жена, за каквато всеки съпруг би говорил с охота. Както и да е, запознали се и сключили брак. След шест месеца нещата започнали да се развиват в ужасна посока.

— Проявила се е болестта.

— Да. — Кейт сви устни. — Според Ричард е започнало внезапно и е било ужасно. Сара решила, че Адам иска да я убие и започнала да разказва това на всеки, който проявявал интерес. В началото никой не се усъмнил в обвинението й и дори арестували Адам. Изживял ужасни мигове, опитвайки се да убеди хората, че Сара е болна и трябва да се лекува. Загубил доста приятели, преди поведението на жена му да стане толкова странно, че думите й да се приемат за неправдоподобни.

— И какво се случило след това?

— Една нощ тя напълно превъртяла и се обадила в полицията. Съобщила, че Адам я преследва с нож из къщата и за по-голяма тежест, изругала. Полицията пристигнала и Сара — убедена, че всеки появил се срещу нея мъж, е убиец, се нахвърлила върху един от полицаите, с ножица. Разбира се арестували я веднага.

— Боже мой! — измърмори Кристи.

— Едва тогава започнали да я лекуват. Въпреки това, тя никога не станала отново онази Сара, която Адам срещнал в началото. Имало периоди, когато пак виждала в Адам реална заплаха за живота си. Напуснала работа и започнала да се държи като болна от маниакална депресия — циклофрения. Имитирала всички, с които поддържала контакти, а това били хора с най-различно обществено положение. Адам нямал повече място в живота й. Тя поискала да се разведат. Именно тогава Ричард го е поканил да ви гостува за около седмица. — Кейт спря, за да даде възможност на Кристи да асимилира тъжния разказ. Кристи седеше мълчаливо, втренчила ужасен поглед напред, без да вижда нищо. Значи това е причината, поради която Адам е имал нужда да си почине. Полудявайки, съпругата му го беше изоставила. Така той пристигна у тях и срещна Кристи, която беше едно нормално момиче, весела и жизнерадостна. Кой може да го обвини, че се е отпуснал и разтоварил в нейната компания. Кристи избърса гневно сълзите си. Защо не й е казал Ричард? Внезапно прозрение прекъсна мислите й. Тя щеше да прояви съчувствие към Адам, а сигурно в онзи момент той се е нуждаел от всичко друго, освен от съжаление.

— По средата на почивката му пристигнала Сара. Била в ремисия и се сетила за съпруга си. Това наложило Адам да си тръгне. Нито аз, нито Ричард знаем за събитията през следващите години. Адам прекъснал контактите си с много от своите приятели. Ричард разбра, че при Сара зачестила цикличната смяна на периодите с манийна еуфория и такива с тежка депресия и параноя. Тя страдала от страничните ефекти на медикаментите и спирала лечението си веднага, щом се почувствала добре. Ричард не е питал Адам, но предполага, че или се е самоубила, изпадайки в поредната фаза на депресия, или е претърпяла нещастен случай.

Кристи мълчеше. Чувстваше се толкова зле, че просто не бе в състояние да продума.

— Кристи?

Вдигна глава. Кейт я гледаше загрижено. Опита да се усмихне.

— За всичко това Адам Макормак отмъсти на сестрата на най-добрия си приятел. С една целувка я накара да се влюби до уши в него, без дори да забележи чувствата й. — Рязко се изправи. — Благодаря, че ми каза, Кейт. Трябваше да зная.

— Това променя ли с нещо нещата?

— Ако имаш предвид чувствата ми, мисля, че не. Но може би е време да престана да обвинявам и обиждам Адам.

Взе си довиждане и потегли с колата към града. Не смяташе да се прибира веднага, за да не среща Адам, преди да е осмислила всичко, което току-що научи. Бе привечер и последните огнени отблясъци на залеза се скриваха зад върховете на каучуковите дървета. Кристи погледна часовника. Беше почти седем. За около час щеше подреди рафтовете. Зави по улицата, водеща към аптеката, и наближавайки къщата на госпожа Хедън, намали скоростта. Отпред беше паркиран стар оранжев автомобил, а входната врата зееше широко отворена. Нещо не беше в ред. Но какво точно? Намали още скоростта. Сигурно има много логични причини, поради които госпожа Хедън би държала вратата отворена, но си спомни, че когато първо тя, а после и Адам влязоха в къщата, Ейми затвори старателно след тях, даже пусна и веригата. Така направи и след излизането на Кристи, а Адам остана вътре, както и при неколкократните й гостувания през последните две седмици. Тогава защо сега вратата е широко отворена? Може би е много горещо и госпожа Хедън се опитва да се поразхлади. Но вътрешният й глас нашепна, че през тези дни времето бе по-хладно.

Натисна спирачката и спря зад оранжевата кола. Автомобилът изглеждаше толкова стар, като че е спрян от движение, а задното стъкло беше облепено с различни безвкусни лепенки. Кристи се разтревожи — не беше я виждала по-рано, при все че познаваше всички коли на местните жители.

— Може да е синът й? — гласно каза младата жена, сякаш искаше сама да се убеди в това. С голямо нежелание слезе от колата. Може и да попречи, ако наистина е синът, но по-добре да каже едно „Здравей“ и да си тръгне, отколкото да остави Ейми на някой неканен гост. Тя се запъти към входа и изведнъж спря като закована. Отвътре долетя глух стон, последван от злобен и садистичен крясък.

— Смяташе, че няма да се досетя кой ме е натопил? Само ти си го направила. Да не мислиш, че твоите въшливи две хиляди долара си струват усилието, което положих, за да намеря печата. А винаги се захващам само с неща, които си заслужават цената.

Отвътре се чу глух звук, подобно на стон от непоносима болка, после се разнесе трясък и настъпи тишина. Мисълта за това, което става в къщата я прониза, като с нож. Втурна се, като тигрица напред към хола, обхваната от ужас и ярост. Когато влезе вътре, налетя на един як мъжага, надвесен върху падналата на пода госпожа Хедън. Младата жена приличаше на дива котка, която се хвърля в бой срещу значително по-силен враг. До днес Кристи винаги се бе смятала за страхливка, а сега не можеше да се познае. Вкопчи се в мъжа, започна да го рита, дращи и щипе с такава ярост, че той се обърка и не знаеше къде да се дене. Изглеждаше значително по-силен от нея и ако не беше толкова изненадан, битката би завършила по един-единствен начин. Той доволно изсумтя и с един удар, от който й спря дъхът, я просна насред стаята. Кристи бързо се изправи, отскочи назад и отново се хвърли в бой, като че смазващият му юмрук въобще не я бе засегнал. Дори и полуоздравелият й крак сипеше ритници, които накараха бабаита да ругае от болка и да нападне отново. Но тя наведе глава и като се засили, го блъсна право в слънчевия сплит, а коляното й се заби жестоко в слабините му. Той изскимтя от болка, после я сграбчи за косата и силно дръпна нагоре. Тя изкрещя с пълен глас и скочи едновременно с двата си крака върху босите му ходила. Направи ужасна грешка. Заслепен от ярост, той я стисна за врата, събори я на земята и разхлаби ръце, едва когато силите вече я напускаха. Тя вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази от нов удар, но такъв не последва.

Появила се бе неочаквана помощ. Тъкмо бабаитът вдигаше юмрук да я удари отново, някой го сграбчи отзад. Всичко, което се случи след това, й се виждаше като на забавен кадър. Болката й беше толкова силна, че видя като през мъгла как Адам обърна врага й с лице към себе си и след кратка пауза, обмисляйки какво да направи, му нанесе толкова силен удар, че юнакът отхвръкна и полетя към срещуположната стена. Преди още да се блъсне в нея, Адам го настигна, изви ръцете му зад гърба и го натика в ъгъла на стаята. Облегна се върху него, така че да не може да мръдне и се обърна към Кристи.

— Кристи? — Гласът му бе дрезгав от напрежение и тревога.

Безкрайно изненадана, тя не помръдна. После разтри очи, за да се увери, че не сънува и след миг колебание се изправи.

— Адам… — От гърдите й се изтръгна треперещ стон.

— Би ли извикала полицията?

Тя го гледаше с празен поглед, като че ли не го вижда, после се обърна към госпожа Хедън. Жената лежеше в безсъзнание на пода, а на главата й зееше огромна кървяща рана.

— Първо полицията! — заповяда Адам и гласът му разкъса обхваналото я вцепенение — Върви, Кристи! Набери номер 999!

Младата жена погледна още един път госпожа Хедън и се запъти към телефона в кухнята. Набра номера, но бе толкова объркана, че трудно обясни кого точно търси и откъде се обажда. За щастие попадна на опитен оператор, бързо оправящ се в обърканите разговори с изплашените до смърт хора. Кристи затвори, без да е сигурна какво е казала. Спомняше си само как човекът я увери, че линейката и полицейската кола тръгват веднага. Дълбоко въздъхна и с несигурна стъпка се запъти обратно. Там нищо не се бе променило, приличаше на някакъв драматичен стопкадър. Адам все така държеше побойника в ъгъла и щом той се опита да мръдне, лекарят така го стисна, че оня изскимтя от болка.

— Идват веднага — глухо промълви младата жена. Трудно й беше да мисли.

— Кристи, притисни с нещо раната на госпожа Хедън — каза Адам, но като забеляза колко неразбиращо го гледа, рязко попита: — Кристи! Добре ли се чувстваш?

В отговор тя само въздъхна.

— Хайде, можеш да се справиш! Трябва да спреш кръвта.

Този път гласът му прозвуча нежно. Думите му бавно разкъсаха мъглата, в която се бе изгубила. Осъзна, че пред нея стои Адам и очевидно има нужда от помощта й. Кимна с глава, показвайки, че е разбрала, и коленичи до госпожа Хедън. Жената бе пребита до безсъзнание. Раната на главата бе дълбока и тъй като пъстрият килим попиваше бързо, трудно можеше да се прецени каква е кръвозагубата. Нужен й бе тампон. Сигурно в кухнята би могла да открие нещо, но щеше да загуби време. Тогава се сети, че е облечена с памучна пола и блуза. Прецени, че моментът прави всяка срамежливост неуместна, съблече блузата, нави я на тънка лента и бързо я постави върху раната.

— Браво! — похвали я Адам и изруга, тъй като пленникът отново направи опит да се освободи. Сетне с безразличен и леден тон, все едно, че не говори на него, добави: — Костите на ръцете са устроени да издържат определено налягане, такова, каквото в момента упражнявам, и само още малко да мръднеш, натискът ще нарасне и костта ще се счупи. Ако съм съвсем честен, ще призная, че ще ми достави огромно удоволствие. Така че не те съветвам да опитваш. — За минута настъпи тишина. Престъпникът притихна. Адам се обърна към Кристи: — Скъпа, увеличи налягането, кръвта се просмуква през превръзката.

— Опитвам се.

— Натискът трябва да е върху раната и в основата под нея, а превръзката направи на два пласта.

Кристи изпълни нареждането, опитвайки се да съсредоточи вниманието си само върху раната, без да поглежда бледото лице на жената. Сигурно ударът по главата е бил ужасно силен, за да загуби съзнание. Какво ли още е направило това влечуго? Ръката на Ейми лежеше неестествено извита под ъгъл. Сигурно бе счупена, но тук Кристи с нищо не можеше да помогне. Единствено се опита да спре кървенето.

Тишината се разцепи от воя на приближаващи сирени, първо една, после още една. Изглежда не бе объркала указанията, дадени по телефона. Скоро се чу спиране на коли, последвано от тропане и изведнъж къщата се изпълни с униформени и въоръжени полицаи, а шофьорът на линейката я дръпна леко настрани, за да може Адам да прегледа ранената.

— Всичко е наред, госпожице. Сега свършваме.

Докато Адам бързо и внимателно преглеждаше пострадалата, Кристи стоеше неподвижно, безмълвна и безпаметна. Започна постепенно да я втриса и скоро не можеше да стои на крака.

— Има тежка мозъчна травма, вероятно с вътрешночерепен кръвоизлив — мрачно отбеляза Адам и включи венозна инфузия.

— Да я откараме ли веднага в Мелбърн, докторе?

— Закарайте я първо в нашата операционна. Кръвоизливът трябва да се спре, за да стабилизираме състоянието. Незабавно се обадете на доктор Блеър и старшата сестра! Да подготвят операционната.

Нищо повече не можеше да направи за момента. След като даде нарежданията си, погледна към пребледнялото лице на Кристи — беше се втренчила невиждащо в една точка. Отиде при нея и я грабна в прегръдките си. Държеше я така, като че е най-скъпоценното същество на света. Кристи се сгуши в него. Чувстваше се в безопасност. Само преди миг й прилоша, но не припадна. Пустотата, изпълнила душата й, отстъпи пред вихъра от чувства и облекчение. Топлината на прегръдката и силното му рамо, върху което склони глава, вдъхваха сигурност и безопасност. Нямаше вече от какво да се страхува. Ситуацията бе овладяна. Престъпникът — окован в белезници и изведен от къщата. Госпожа Хедън — поставена на системи и подготвена за транспорт, а Кристи се намираше в прегръдките на любимия човек. Искаше й се да остане така завинаги. За съжаление, мигът не продължи дълго. Щом поставиха Ейми на носилката, фелдшерът се обърна в очакване към Адам. Трябваше да се разделят.

— Кристи, скъпа? — каза нежно той и я отдръпна от себе си. Той разгледа лицето й и изруга ядосано. — Трябваше да му счупя врата на това копеле! — Очите му потъмняха от гняв. Изглеждаше толкова шокиран, че Кристи вдигна ръка и докосна подутото си лице.

— Толкова зле ли изглеждам?

Адам затвори очи и отново я притегли към гърдите си. Усети усилието му да овладее яростта си. Ръцете му несъзнателно я притискаха.

— Трябва да заведем и нея в болницата, докторе. Сама ли ще дойдете в поликлиниката или с линейката? — запита фелдшерът.

— Аз ще я взема — обади се Адам.

— Няма нужда — неразумно завъртя глава в знак на отказ. Изживяният шок очевидно започна да се отразява. — Сама ще се прибера с колата у дома.

— За бога! И дума да не става! — Свирепият му тон я стресна. Но Адам се овладя, усмихна се горчиво и добави: — Съжалявам, мила, не исках да те плаша.

— Нужен си повече на госпожа Хедън, отколкото на мен.

— Погледни се в огледало, за да видиш, че ухото ти е сцепено и може да се наложи да се шие. Няма да те пусна, преди да го разгледам. Затова, моля те, измий лицето си.

Кристи несъзнателно пипна ухото си и смутено забеляза, че пръстите й лепнат от кръв.

— Не съм и усетила дори.

— Скоро ще го усетиш. Е, сама ли ще дойдеш или да те нося?

— Аха, значи така процедирате с упоритите пациентки и това наричате обноски. — Заядливият тон не скри унилата й усмивка. Изведнъж потръпна и се наклони рязко, но Адам здраво я прегърна през раменете.

— Хайде да тръгваме, моето момиче.

Подкара бързо към болницата, поглеждайки от време на време седящата до него Кристи. Веждите му бяха свъсени, очите — мрачни, усещаше се как стиска зъби да не изругае. Топлината на нощта, рамото на мъжа, върху което се облегна, намалиха треската и напрежението й.

— Всичко свърши благополучно. Той е заловен — нерешително каза тя.

— Нещата обаче не стоят така по отношение на Ейми Хедън. Ако контузията е причинила вътрешночерепен кръвоизлив… — сурово заяви Адам, после я погледна: — Бях пред вратата, когато те чух да пищиш. Нахълтах вътре и видях как те удря. Мислех… Мислех, че ще те убие.

— По природа съм доста издръжлива и мога да устоя на опита на някакъв дребен крадец да ме очисти — неуверено отбеляза тя.

— Дребен крадец ли? Та той е, меко казано, убиец — мрачно отбеляза Адам, стисна волана и се съсредоточи в пътя.

Когато пристигнаха в болницата, Ричард бе вече там. Кристи остана при дежурната сестра.

— Операцията вече започна — обясни с каменно лице сестра Роу и изми кръвта от раната на Кристи.

— Какво намериха?

— Всичко, което зная, е, че като я докараха, госпожа Хедън дойде за малко в съзнание и после отново изпадна в кома.

— Има вътрешночерепен кръвоизлив — гласът беше на Кейт, която тъкмо влизаше в кабинета. — Кристи, защо стоиш права?

Кристи учудено погледна снаха си. Тя беше в същата рокля, както я завари следобед, с наметната отгоре престилка.

— Върнах се, Кристи. Престани така да ме гледаш. Адам ми се обади, за да ми каже, че раната ти се нуждае от обработка — трябва да се промие и зашие, освен това ти е необходимо ЕнЕлГе.

— Това пък какво е?

— Нежно-любещи грижи. Точка седма от инструкцията за първа медицинска помощ — живо отговори Кейт. — Адам бързаше да започне операцията на Ейми. Според него няма да издържи транспортирането. В момента оперират двамата с Ричард. Като свърша тук и аз ще вляза да асистирам. Няма да разискваме това.

— Отиди да им помогнеш! — Кристи знаеше какво означава една подобна операция.

— Разбира се, само да оправя раната ти.

— А бебето?

— Ендрю е в кърмаческия сектор. Не биваше да го оставям, за да не ме обявят за лоша майка. Полудявам без лекарското си ежедневие. Ако намеря добра детегледачка, смятам да започна работа по няколко часа седмично. — Кейт взе спринцовката от таблата, която сестрата държеше, провери я и сръчно постави местна упойка. — Това е единственото неприятно усещане. А сега разкажи цялата история, без нищо да пропускаш. — Когато свърши с обработката на раната, Кейт строго каза: — Не си тръгвай. Оставаш тук, докато не отзвучи стресът. — И се обърна към медицинската сестра: — Моля, наблюдавайте я!

Половин час по-късно Кристи започна да се безпокои и нетърпеливо погледна над паравана. В болницата владееше мъртва тишина. Целият наличен персонал бе в операционната. В кабинета от време на време се явяваше едно момиче — санитар, което явно по нареждане идваше да й премери температурата или да й предложи кафе или чай. Накрая отметна завивките и печално се погледна. Беше по сутиен, а полата й бе скъсана. „Трудно ще се прибера така, но не искам да оставам тук.“ Тя излезе в коридора. Санитарчето седеше на рецепцията. В този момент се чу звънец, последван от светване на лампата в отделението до кабинета. Кристи се върна в стаята, изчака момичето да напусне поста си, после тихо слезе до рецепцията и се обади по телефона.

— Ако обичате, таксиметровата служба — помоли любезно тя и когато я свързаха, попита: — Бихте ли дошли веднага да вземете пациент пред болницата?

Сетне от стаята на персонала взе престилка. Тъкмо я облече и по коридора се чуха стъпки. Санитарката се връщаше. Кристи се разтревожи, защото знаеше, че никой няма право, особено пък санитар, да изписва пациент. Момичето ще иска да уведоми лекарите в операционната и Кейт или Адам ще прекъснат спешната си работа, за да я разубеждават да не си тръгва. И тогава дойде спасителното хрумване. Отвори прозореца, който гледаше към алеята, и прескочи. След петнайсетина минути си бе у дома.