Марион Ленокс
Сенки от миналото (4)

Четвърта глава

Останалата част от следобеда премина спокойно или поне така й се стори. В това време очевидно лекарската амбулатория беше препълнена с пациенти, нетърпеливи да видят новия доктор и скоро при Кристи се натрупаха множество рецепти за изпълнение. Тя губеше доста време в разчитане почерка на новия колега.

— И той пише доста нечетливо. Започвам да мисля, че това е част от учебната програма по медицина — оплака се тя на Рут, като се взираше в поредната рецепта, дадена от Адам. — Не ми е познат подобен медикамент.

— Предупредих го, че няма право да предписва лекарства, които не са упоменати в МИИМ — целомъдрено отбеляза Рут.

— Добре, че ми го казваш. Това има значение и така ме улесняваш — одобрително сви рамене Кристи, опитвайки да се разчете рецептата, но накрая се отказа и се обади в лекарския кабинет.

— Бела, би ли помолила доктор Макормак да прочете буква по буква прескрипцията си за госпожа Тод? — попита тя регистрационната сестра.

— Трябва да е писал рецептата сутринта, защото в момента не е тук. Качи се в стационара. Ако искаш позвъни му там.

— Не, ще изчакам ти да го попиташ и да ми се обадиш след това. — Последното нещо, което желаеше, бе да разговаря с Адам.

Бела се обади след две минути и продиктува името на лекарството. Кристи стисна устни — този медикамент й беше добре известен. Един път да свикне да разчита почерка му и няма да има проблеми.

— Той каза, че ако имаш още въпроси можеш да му позвъниш във вас. За днес приключва работа и след двайсет минути ще бъде там, като по пътя смята да напазарува. Знаеш ли, спомена нещо като мармалад за хазяйката? — В гласа на Бела се усети нотка на смях.

— Чудесно! — отговори Кристи и се изчерви като ученичка. И наистина се чувстваше такава — несръчна и все по-потисната. Всичко се повтаряше както едно време, когато беше на двайсет и една години…

След като изпълни и последната рецепта, въздъхна облекчено, затвори аптеката, качи се в колата и тръгна към къщата на брат си. Минаваше шест, а беше обещала на Ричард да бъде при Кейт в пет и половина. Може би Ричард излишно се тревожи.

Кейт и Ричард живееха в голяма стара ферма извън града, встрани от пътя. Кристи остави колата си в гаража и се запъти към входната врата.

— Здравей, Кейт! — извика тя, като наближи входа. Прозорците бяха широко отворени и сигурно снаха й бе чула пристигането й. — Тук съм, за да те пазя и да се уверя, че още не си родила.

Отговор не последва.

Кристи се намръщи. Лекият бриз поклащаше широко отворените прозорци и нахлуваше в къщата. Предната врата бе леко притворена.

— Кейт? — отново извика тя и натисна звънеца. Огледа се. Не видя кола. Разбира се — Ричард е взел своята, а Адам — тази на Кейт. Вероятно снаха й е излязла да се поразходи. Кристи заобиколи къщата. От задната градина се появи котката на Кейт и поздрави Кристи, като се отърка в краката й. От стопанката нямаше и следа. Кристи отстъпи и тревожно сбърчи чело. „Толкова ли оглупявам?“ Тя се върна обратно на верандата и замръзна на място. Отвътре се чуваше слаб мяукащ звук на…

На новородено бебе! Да, не се лъжеше. Няма друг подобен звук. Сърцето й спря да бие. Сигурно си въобразява.

— Оставаха още две седмици — извика тя. — Не може да се е случило… — Тя дръпна дръжката на летящата врата. Беше заключена. Отвътре отново долетя жално проплакване. Не си въобразяваше. Изведнъж, въпреки следобедната горещина, я побиха студени тръпки.

Отново дръпна вратата, но тя не помръдна.

— Кейт! — извика и в гласа й се появи паника. Отчаяна, свали сандала си и започна да рита вратата яростно, без да обръща внимание на болката в босия си крак, който се огъваше при всеки удар. Най-сетне успя да откачи едната панта и се промуши през процепа.

— Кейт! — изпищя Кристи, борейки се с болката в крака си и затича по коридора. — Къде си, Кейт? Кейт!

Когато стигна широко отворената врата на банята спря като закована. Там, върху зелената теракота на пода, се беше свила Кейт. До бедрото й лежеше гърчещ се и изцапан с кръв вързоп. Вързопът гримасничеше и проплакваше. За миг, който щеше да помни цял живот, Кристи помисли, че снаха й е мъртва. Тя вдигна бебето от студения под. Пъпната връв не бе прерязана. Кристи постави ръка върху шията на Кейт и усети слаби пулсации.

— О, благодаря ти, Господи! Благодаря ти! — прошепна тя.

Пулсът се напипваше — слаб, но стабилен. Кристи се разплака от стрес и уплаха. Навсякъде имаше кръв. Сигурно Кейт е получила кръвоизлив и е загубила съзнание.

Несрязаната пъпна връв задържаше бебето към майка му и не можеше да го премести. Тя се огледа безпомощно. Трябва ли да я пререже? Някъде беше чела, че може да я прегризе и със зъби. Кристи отхвърли бързо тази идея, после взе няколко дебели хавлиени кърпи от рафта и внимателно зави бебето. Постави го нежно до тялото на Кейт и изтича до телефона.

Мислеше бързо: Ричард е на път… После се сепна и въздъхна с облекчение. Адам! Сигурно вече е пристигнал в нейната къща, която бе следващата по пътя. С треперещи ръце набра номера. Скоро Адам вдигна слушалката.

— Адам? — заговори бързо, преди още да си е отворил устата.

— Госпожица Блеър? — усети иронията в гласа му. — Проверявате дали не съм откраднал голямото ви легло?

— Адам, аз съм… При Кейт… — припряно каза Кристи и разбра, че прикова вниманието му.

— Случило ли се е нещо?

— Тя… — Кристи спря за секунда, за да овладее гласа си. — Родила бебето и е в безсъзнание. Наоколо има много кръв…

— Вкъщи?

— Да… на пода.

— Извикай линейка! — отсечено нареди Адам. — Кажи им да донесат плазма. Аз ще бъда при теб след две минути. — После прекъсна разговора.

Пристигна по-бързо. Кристи още стоеше в банята и безпомощно гледаше слабото лице на Кейт. Никога не бе виждала толкова много кръв. Бебето се размърда, тя се наведе и го взе в ръце. Да среже ли пъпната връв? Какво да прави? В същия момент чу стъпките на Адам в хола и изхлипа облекчено.

— Тук сме — извика тя.

— Боже мой! — Адам тихо подсвирна. Беше облечен с модерен панталон и скъпа ленена риза, но не се постара да ги пази. Остави лекарската си чанта, коленичи направо върху изцапания с кръв под и напипа пулса на Кейт.

— Жива е — глухо се обади Кристи. — Или поне на мен така ми се струва.

— Да, права си. Повика ли линейка?

— Да.

Адам кимна и бързо изми ръцете си, после отново коленичи до родилката. Зае се първо с бебето. Кристи го разпови и той преряза пъпната връв. Бебето изврещя от неудоволствие.

— Поне с него нямаме проблеми — мрачно отбеляза той. — Пак го повий. — После се наведе над Кейт. Извърши прегледа бързо и с вещина. — Би ли извадила от чантата ми една ампула ерготамин? И остави, ако обичаш, Негово Величество Наследника, обратно на хавлията. Имам нужда от помощта ти.

Секунда по-късно инжекцията беше поставена. Изражението на Адам беше мрачно. Още един път провери пулса на Кейт и вероятно това, което установи не му хареса. Бавна и продължителна контракция разтърси тялото на Кейт.

— Започва се — каза той. — Мисля…

Няколко минути по-късно се изроди плацентата. Лекарят я вдигна за оглед, след което въздъхна с облекчение.

— Това е повече от очакваното. — Постави я настрана и добави: — Скоро кървенето трябва да намалее.

Кристи мълчеше. Адам включи на Кейт система с физиологичен серум. Кристи се вгледа в посивялото лице на жената на пода и преглътна сълзите си. Кейт приличаше на умираща. Адам ускори честотата на капката в системата и отново провери състоянието на родилката.

— Започва да се подобрява — каза меко той и хвана Кейт за китката. — Мисля, че все пак дойдохме на време, Кристи. Ергометринът свърши работа. — После погледна към хленчещото бебе. — Но определено имаме здраво момченце, което да й покажем щом дойде в съзнание. На малкото му няма нищо.

Отвън долетя, разнасящ се над хълма, вой от сирена на приближаващата линейка.

— Каза ли им да донесат плазма?

— Да — кимна Кристи и унесено залюля бебето, без да сваля поглед от лицето на снаха си. Кейт изглеждаше ужасно.

— Плазмата е всичко, от което има нужда, за да се възстанови — добави меко Адам. — Ще се оправи, Кристи. Кървенето почти спря.

В потвърждение на думите му, жената на пода се размърда и отвори очи.

— Е, скъпа — нежно каза Адам и се усмихна на Кейт. — Нарочно ли скроихте този номер с Ричард, за да проверите новия си колега? Как доктор Макормак се справя със спешните случаи? — Но при вида на объркания и слисан израз на лицето й, я хвана за ръка и добави: — Всичко е наред, Кейти. Вие с Ричард се сдобихте с чудесно малко момченце. Вярно, банята ти е доста замърсена, но затова пък имаш син.

Той кимна на Кристи и тя поднесе към лицето на Кейт малкия „пакет“, завит в хавлиени кърпи.

— Кристи — от гърлото на Кейт се изтръгна слаб учуден глас, — ти си присъствала?

— Взе да ми харесва да гледам кръв. Кристи Блеър е там, където има кръв — нежно каза Кристи и се усмихна. Стичащите се по бузите й сълзи засъхнаха веднага, щом видя слаба руменина да обагря страните на снаха й. — Освен това харесвам и малкия си племенник. — После се обърна към Адам: — Сигурен ли си, че е момче? Аз не забелязах.

— Изродил съм стотици бебета, госпожице — засмя се мъжът, — и досега не съм обърквал пола им.

— Син! О, Ричард… — прошепна Кейт, затвори очи и отново загуби съзнание.

— Много е изтощена — обясни Адам, като видя появилата се паника в очите на Кристи.

В този момент шофьорът на линейката почука на входната врата и докато Кристи се усети, Адам беше вече донесъл плазмата и я включваше на мястото на физиологичния серум. После поставиха Кейт на носилка и я качиха в колата.

— Погрижи се за племенника си! — нареди Адам на своята помощничка и се загледа в спящия малък „пакет“. — Има късмет, че денят е горещ и няма опасност да изстине. Всъщност изглежда забележително здраво бебе.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — запита тя и се загледа в изцапания с кръв мъж, изправен до колата. С Адам, Кейт се чувстваше в безопасност. Тя погледна към бебето, което бе прегърнала, и от очите й бликнаха сълзи. Ако Адам не беше тук…

— Веднага ще ви последвам — обеща той, засмя се и изтри сълзите й. — Кейт е добре, Кристи, а аз трябва да се обадя на Ричард. Редно е да му съобщим, че има син, не мислиш ли?

Когато пристигнаха в болницата, ефектът от вливането на плазмата започна да се проявява — пепелявият цвят от лицето на Кейт бавно изчезна и когато я настаниха в отделението, изглеждаше като заспала.

Кристи беше изморена от изживяното напрежение. Чувстваше се почти толкова слаба, колкото и Кейт. Седеше до снаха си и държеше ръката й, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, ще се случи нещо непоправимо. Кейт приличаше на човек изпаднал в безсъзнание, но след като я прегледа, Адам обясни, че това е вследствие на шока и изтощението.

— Кръвното й налягане започна да се нормализира — отбеляза той. — Утре ще си седи в леглото и ще се забавлява с цялата тази драма.

— Откри ли Ричард?

— Да. — Адам седна на стола при леглото до нея. — Ще дойде при първа възможност.

— Не трябваше да я оставя сама — горчиво отбеляза Кристи.

— Това не можеше да се предвиди — меко каза Адам и поклати глава. — Той направи всичко необходимо — помоли те да отидеш при нея, докато го няма, а и старшата сестра е била там по обед.

— Разбира се, че бях. — Въпросната госпожа се засуети неодобрително напред-назад из стаята. — Недоумявам как се е случило. Вярно, на обяд беше малко напрегната, но си изяде храната, която й занесох, и когато си тръгвах в два часа ме увери, че се чувствува добре. И само четири часа по-късно…

— Съжалявам, Алма, опитвах се да се държа разумно. — Кейт бе отворила уморено очи, а гласът й беше тих.

— Разумно — изсумтя Алма. — Предполагам искаш да кажеш, че по обяд си била вече наясно, че раждането започва.

— Признавам — имах контракции, но бяха толкова нарядко. Ако бях казала на Ричард, той щеше да вдигне шум, а пък и Адам бе първи ден на работа… Мислех, че ще мога да изчакам връщането на Ричард вечерта и тогава да ме закара в болница. После всичко стана толкова бързо. Стори ми се, че ми изтичат водите, а бебето направо се роди. Видях, че получавам кръвоизлив, но не успях да стигна до телефона.

— Всичко е наред, Кейти — благо каза Адам. — Кристи се справи блестящо. Може да получи и втора специалност — акушерство.

— В никакъв случай — почти извика Кристи. — Предпочитам да си остана само леля, завинаги и единствено леля. Но като споменах за моя племенник… — Откъм вратата на сестринската стая долетя силен рев и Кристи се усмихна. — Това е той, нали?

— Поставихме го в кувьоз, за да се повиши малко температурата на тялото му. Само като предпазна мярка. Той обаче не се нуждае от нея и протестира — обясни Адам, като се усмихна на Кейт. — Търси майка си. А майка му желае ли да го види?

— Да, моля те, Адам — прошепна Кейт и в гласа й се долови колебание.

Откъм коридора долетя дрезгавият глас на Ричард, нетърпеливо задаващ въпроси на медицинската сестра. След малко се появи на вратата. Гледаше само към Кейт. Кристи бавно пусна ръката на снаха си и се изправи. Усещаше тялото си сковано и уморено.

— Мисля, че тук повече нямат нужда от нас — тихо се обади Адам и обгърна раменете на Кристи. — Хайде да се прибираме.

По пътя за дома трябваше да минат покрай къщата на Ричард и Кейт. Когато наближиха, Адам намали и внезапно зави по отклонението. Там беше останала малката кола на Кристи.

— Досещаш ли се за какво мисля? — мрачно запита Адам.

Кристи сбърчи нос.

— Ричард е толкова уморен. Не мога да позволя да завари подобна бъркотия, когато се прибере — въздъхна тя дълбоко. — Ти продължавай, а аз щом почистя ще се прибера. — И в подкрепа на намерението си, демонстративно извади ключовете за колата си от чантата.

— Не мисля, че кръвта е любимата ти гледка — засмя се Адам, а Кристи направи гримаса. Тя изправи рамене и излезе от колата. Като стовари тежестта на тялото си върху крака, с който разби предната врата, несъзнателно трепна. Досега не му беше обърнала внимание, но вече започна да я боли.

— Ще се справя. Кейт ми е снаха, а Ричард — мой брат. Аз ще се погрижа.

— Говориш като мъченица.

— Не съм казала, че ми е приятно — отсече Кристи. — Но трябва да го направя. Прибирайте се доктор Макормак.

Адам погледна изцапаните си дрехи и каза:

— Ще бъде жалко да ги изхвърля. — Отново се усмихна на Кристи и сърцето й заби учестено. Бръчиците, които се появяваха в ъглите на очите му щом се засмееше, така променяха лицето му, че й беше невъзможно да откъсне поглед от него. — Прибирай се и стопли малко фасул за вечеря, а аз ще оправя тук — добави той.

— Нямам зрял фасул — неволно каза Кристи.

— Напротив. Днес купих.

— Имам кренвирши за вечеря. — Звучеше глупаво, но думите сами се изплъзнаха.

— Кренвирши ли? — Усмивката му стана още по-широка. — Обожавам кренвирши със зрял фасул.

— Но те са само два.

— А аз исках да споделя с теб зрелия фасул — отбеляза той обидено. — Две се дели добре на половина.

Пред Кристи се разкри картината на пълна домашна хармония. Споделен покрив, споделена храна… Беше уморена, объркана и губеше търпение.

— О, я си тръгвай! — отсече тя. — Остави ме да почистя тук. Сама ще си приготвя вечеря, когато се прибера.

Адам поклати глава и ловко издърпа ключовете от ръцете й. Предизвикателно ги мушна отпред в ризата си, след това се усмихна изкусително и разкопча горното копче. Отдолу се показаха твърдите мускули на гърдите му.

— Ако сама не си ги вземеш, ще останат тук, докато свършим с чистенето — заяви той.

Кристи изпъхтя възмутено, завъртя се на пети и влезе в къщата, без да обръща внимание на болката в крака. Адам тихо се изхили и я последва.

Когато свършиха, тя беше напълно изтощена. Чувстваше се доста зле и емоционално изцедена. „При това Адам ми помогна — призна тя. От подобна работа човек може и да се разболее, ако я върши сам. Все пак добре, че всичко свърши добре. Ами ако бяха загубили я Кейт, я бебето или и двамата заедно?!“

— Благодаря — каза тя сковано, щом изхвърлиха и последния парцал.

— Не мога да повярвам на ушите си — засмя се Адам и докосна с пръст бузата й. Кристи се отдръпна. — Искаш да кажеш, че изпитваш към мен нещо различно от досада и антипатия?

— Изпитвам благодарност, но също и смъртна умора. Нуждая се от вечеря и сън.

— Това важи и за двама ни — веднага се съгласи Адам. — Сигурно ще си доволна да научиш, че не се настаних в голямата спалня. Въпреки че леглото ти ми се стори доста по-удобно от единичното в малката стая отзад. — Гласът му прозвуча жално.

— Предполагам, че си проверил всичко — изпусна се тя.

— Разбира се. Разгледах цялата къща. Проверих и дали няма прах по первазите на прозорците. Основно прегледах всички чекмеджета, преброих дупките по чорапите ти и изчетох всяко едно от четиристотин петдесет и трите любовни писма, които си пакетирала, завързала с розова панделка и поставила в дъното на бюрото си. — Той се наведе и вдигна котката на Кейт, която мъркаше и се галеше в изцапаните крачоли на панталоните му. — Не мислиш ли, че трябва да я нахраним.

— Тръгвай, аз ще свърша това — твърдо каза Кристи.

Докато Кристи наблюдаваше как котката яде вечерята си, руменината от страните й започна да избледнява и лицето й възвърна нормалния си цвят. През цялото време Адам се беше забавлявал с нея. „Върви по дяволите, Адам Макормак!“

Когато излезе от кухнята разбра, че той е заминал вече. Колата й стоеше на пътя, а ключовете — на стъпалата пред вратата. В продължение на един безкрайно дълъг миг остана права на верандата, опитвайки се да събере кураж и да продължи. Да събере сили да се прибере вкъщи. Вкъщи при Адам…

Завари го да готви. Беше се измил и преоблякъл в джинси и тъмна риза. В тиган върху печката се пържеха кренвирши, до тях в тенджерата вреше фасулът, а върху масата беше поставена пълна купа с възбуждаща апетита салата.

— Бързо се оправяш — отбеляза тя неохотно.

— Така е, особено когато съм гладен. — После вдигна едно яйце и я попита: — Едно или две?

— Само едно, благодаря — автоматично отговори тя.

— Ще ги приготвя за четири минути. Разполагате с много малко време да вземете душ, мадам — предупреди я той.

— Да, сър. — Гневът й се беше успокоил. Чувстваше се твърде уморена, за да спори.

Кристи стоя в банята много повече от четири минути. По същото време снощи би отхвърлила като абсурдна идеята да се появи пред Адам Макормак облечена в тънкия си домашен халат и разпусната мокра руса коса по раменете. Но сега беше толкова уморена, че и през ум не й минаваше да се смущава. Ако той не беше тук, сигурно щеше направо гладна да си легне. Той сервира с маниер на професионален сервитьор, като че кухнята й бе обичайното му работно място. Храната й присядаше. Присъствието на Адам я разстройваше, а събитията от последните няколко часа потиснаха и без това слабия апетит, който имаше. Опита се да се застави да яде, но не можа и стана от масата. През последните двайсет минути болката в наранения крак беше стихнала, но сега я преряза като с нож. Тя изпъшка от болка и се запъти към умивалника, за да остави чинията си. Адам също стана.

— Не обичаш ли зрял фасул? — любезно попита той и взе чинията от ръцете й.

— Просто не съм гладна. — Тя потръпна. Може би това е реакция на изживяната драма или присъствието на този мъж така близо до нея… Тя затаи дъх… — Причината не е във фасула. Дори и кренвиршите не си изядох.

— Не те упреквам. И за мен идеалната храна не е кренвирши със зрял фасул. Ако се намирахме в Лондон, бих те завел в уютен френски ресторант, за да изпиташ истинско удоволствие от храната. — Беше го правил веднъж, спомни си тъжно Кристи. — Кристи, Кейт наистина е добре — каза той, погрешно изтълкувал израза на лицето й.

— Зная.

— Тогава какво има…

— Просто съм уморена — отговори кратко тя, опитвайки да се промъкне покрай него. Застанал между масата и канапето, той напълно блокираше пътя й. — Доктор Макормак, трябва да си лягам вече. Миналата нощ не спах добре, днес имах ужасен ден и утрешният също ще е доста тежък. Така че, позволете да мина.

— Защо не си спала миналата нощ? — попита Адам.

— Това не те засяга. — Тя стисна устни. — Моля те, пусни ме!

Той я погледна озадачено.

— Кристи, какво съм направил, та така те разстройвам? — Хвана я за раменете и я накара да го погледне в очите. — Нямам представа за какво става дума.

— Нито пък аз. — Тя беше готова да се разплаче. После рязко свали ръцете му от раменете си и мина покрай него. Той не направи никакъв опит да я спре. — Лека нощ, доктор Макормак!

— Ти куцаш!

Кристи беше стигнала до вратата и я отвори.

— Лека нощ — категорично каза и отчаяно добави: — Ще куцам, колкото си искам. Остави ме на мира!

Напълно изтощена, Кристи спа около два часа. Внезапно се събуди от силна пареща и щракаща болка в крака, като при изгаряне, от която й идваше да ревне. Не понасяше дори лекия допир на чаршафа. Лежеше и гледаше луната, молейки се болката да стихне. От храстите пред къщата долиташе жуженето на нощни насекоми. Обикновено този звук я успокояваше, когато бе разтревожена, но сега го възприемаше като присмех. Гневно изтри търкулналата се по бузата й сълза. Явно полудява! Отново се държеше като оглупял от любов пубертет. Защо не може, когато Адам е наблизо, да реагира нормално, като зрял човек. Сега той сигурно спи дълбоко и тя може да отиде до кухненския шкаф, където държеше аспирина. Младата жена отхвърли завивките и стъпи на пода. Извика от болка, но бързо сподави стенанието и затвори очи, молейки се стрелкащите пулсации да стихнат. Опря се на стола до леглото и подпирайки се тръгна към вратата. Столът се влачеше с тихо стържене по лакираните дъски. За щастие стаята на Адам беше в задната част на къщата и шумът едва ли щеше да го събуди. Когато стигна до кухнята, нямаше повече нужда от стола, тъй като след раздвижването на глезена, болката понамаля. „Сигурно е само навехнат“, с благодарност си помисли тя, наля си чаша с вода и потърси аспирина в шкафа.

— Няма да ти помогнат.

Тя почти подскочи от дошлия иззад гърба й глас на нейния съквартирант. Като се съвзе, несъзнателно пренесе тежестта върху болния крак и се подпря на умивалника. Дъхът й спря при вида му и се облегна назад. Облечен само с долнището на памучна пижама, мускулите на гърдите му се очертаваха ясно, а русата му коса бе разрошена от съня.

— Аспиринът не е достатъчно силен за болки при травма — добави той и влезе в кухнята. — Ще ти дам нещо по-ефикасно.

— Нищо ми няма.

— Лъжеш доста неубедително. — Наведе се да погледне крака й. Подсвирна, като видя отока около глезена и разкъсната рана на палеца. — За бога, Кристи, как се случи това?

— Ударих се във вратата на Кейт — нацупено отговори тя. Знаеше, че се държи като неблагодарно дете. — Съжалявам, че те събудих.

— Бях буден вече. Искам да се обадя в Англия. Там сега е към десет часа сутринта и бях обещал да позвъня на един човек. Мисля, че нямаш нищо против да ползвам телефона. Разбира се, ще платя сметката за всеки разговор, който провеждам.

— О! — Гневът й изчезна и внезапно чувство на самота я завладя. Все още има неща в живота на Адам Макормак, за които тя не знае нищо. Трагедията със съпругата му, а може би и друга жена… Почувства се невероятно отпаднала, седна на стола и глухо каза: — Обаждай се, на когото искаш.

— Позволи ми да прегледам крака ти — настоя той и все още коленичил, започна уверено да опипва със студените си пръсти изгарящата от болка плът. Толкова я беше страх от прегледа, че й се искаше да дръпне крака си, но се застави да стои спокойно. Най-накрая той свърши.

— Глезенът е изкълчен, но във всеки случай не много лошо, иначе нямаше да можеш да ходиш. Боли те, защото много си го натоварила след травмата. Ако ми позволиш, искам да почистя раната… — После възкликна: — Палецът ти е счупен, Кристи. Мисля, че се касае за фрактура на фалангата. Ще направим рентгенова снимка утре, но съм деветдесет процента сигурен, че е така. Вероятно няма да се наложи да го гипсираме — добави Адам, долавяйки мислите й. — Просто трябва да носиш затворени обувки, за да го пазиш. Сега ще ти направя инжекция, за да заспиш.

— Нямам нужда от инжекция.

— Може да минеш и без нея — съгласи се той, — но една ампула морфин ще те успокои и ще спиш добре, а тъй като аз съм лекуващия ти доктор, мисля, че в момента се нуждаеш най-много от това. Така че решавай — ще се мъчиш или искаш инжекция.

След кратък размисъл Кристи кимна в знак на съгласие. Държеше се глупаво — беше смъртно уморена, а кракът й така я болеше, че й идеше да се развика.

— Добре — уморено се съгласи тя и разбирайки колко нелюбезно прозвучаха думите й, се усмихна. — Благодаря, доктор Макормак!

— Адам — нежно настоя той.

— Адам.

— Тогава да свършим първо най-важното, Кристи Блеър. Трябва да си легнеш. — Докосна лицето й и докато се усети я вдигна на ръце. Тя изпъшка възмутено.

— Пусни ме.

— Мислех, че не искаш да страдаш повече — заяви той, без да обръща внимание на молбата й, после отвори с крак вратата на кухнята и се запъти към стаята й. Притискаше я здраво към себе си. Тя усети допира на стегнатото му тяло. Тънката й нощница не бе бариера между кожата й и мъжествените гърди на Адам. Тялото й спонтанно се наклони към него, като че беше намерило своя пристан и Кристи потръпна. Адам я положи внимателно на кревата и се отдръпна назад.

— Не беше толкова лошо, госпожице Блеър, нали?

— Аз… Благодаря ти — промърмори тя.

— Искаш ли завивки? Мога да използвам два стола от кухнята, за да повдигна чаршафа откъм крака ти.

— Няма нужда — рязко каза тя, после смекчи тона. — Доста е топло, за да се завивам.

Той кимна с глава в знак на съгласие и излезе. След две минути се върна със спринцовката.

— Отпусни се. Няма да те заболи много.

— Всички казват така.

— Повярвай ми поне малко. — Адам се засмя, после направи безболезнено инжекцията. — Нещо да кажеш?

— Случайност.

— Несправедлива си.

— Зная, съжалявам — усмихна се Кристи.

В продължение на един безкраен миг той остана прав, загледан в нея. Разрошените й руси къдрици бяха разпилени по възглавницата, тънката нощница, прилепнала плътно по тялото, подчертаваше меките му извивки. В очите му прочете възхищение.

— Винаги ли се държиш така хапливо с мъжете или само с мен? — меко попита той и преди тя да отговори, постави пръст на устните й, за да я спре. — Не казвай нищо. Не искам да зная. Ако бях на твое място, щях винаги да съм нащрек. Вътрешното ми чувство подсказва, че няма да е излишно да внимаваш.

— Не ставай смешен — промърмори тя. — И ако обичаш, напусни стаята ми.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

— Адам…

Възцарилата се дълбока тишина продължи безкрайно дълго. Гледаше я, а по осветеното му от лунната светлина лице се четеше, че и той като нея е смутен и развълнуван… После бавно се наведе и я целуна, по начин, какъвто тя не помнеше. Преди години устните му направо се отпечатаха върху нейните — твърди, искащи и неотстъпващи. Бе приела това за желание и клетва във вярност, каквато се дава само на собствена съпруга, но се оказа, че е сгрешила жестоко. Но сега целувката му бе само едно докосване. Загаси нощната лампа и затвори вратата. Кристи остана сама в тъмнината, а устните й горяха там, където се бяха допрели неговите. Постави пръст върху тях, като че искаше да запази усещането по-дълго. Това не бе същия Адам, когото помнеше. Въпреки че… Той бе мъж, в когото отново би могла да се влюби така силно, както и преди пет години.

Чу се телефонен звън. Говореше тихо, за да не я безпокои.

— Лондон, моля.

Кристи тръсна глава в тъмното. „Не е моя работа на кого се обажда Адам. Не ме интересува. Не ме…“

— Хелън, Адам е. Мога ли да чуя Фиона? — След кратка пауза заговори отново с толкова нежен глас, че едва го позна.

— Фи, как си, любов моя? Липсвам ли ти?

Кристи не можа да издържи повече. Зарови глава във възглавницата, за да заглуши долитащия от съседната стая глас. „Проклет да си Адам Макормак, проклет!“ Тя затвори очи. След малко морфинът започна да действа и Кристи потъна в забрава.