Марион Ленокс
Сенки от миналото (13)

Тринадесета глава

Разбира се, тя не отиде. Прибра се у дома, взе един хладен душ, нахрани уморения Скокльо, направи сандвич, който не можа да изяде, и седна на задната тераса. Нощта беше тиха и гореща. Сигурно Адам и дъщеричката му вечерят сега без нея. Разбира се, заплахата му, че ще я потърсят, не бе сериозна.

Очевидно не беше го преценила, защото изведнъж пред къщата се чу добре познатата спирачка на колата му. Кристи не помръдна. Знаеше, че не може да бъде видяна. Беше заключила входната врата и сега Адам може да си чука колкото иска, няма кой да му отвори. Изведнъж долови стъпки, но те не бяха на Адам. Изненадващо Скокльо, който спеше в скута й, се завъртя, излая радостно и скочи на земята. Зад ъгъла се показа Фиона. Тя изглеждаше доста по-различно. Все още носеше ужасните си дрехи, но ги нямаше грозните плитки. Къдравата коса бе несръчно подредена в конска опашка, върху която се мъдреше подарената сутринта червена панделка на сиви коали. Тя се огледа и като забеляза Кристи, пипна внимателно панделката си, като че ли се подготви за проверка и пристъпи напред. Скокльо я пресрещна по средата на пътеката, но тя го погали сдържано, погледна нервно назад, за да се увери, че баща й я чака и продължи към Кристи. Кучето скимтеше от радост.

— Татко те кани да дойдеш с нас на пикник — съобщи важно тя.

— Много любезно от страна на баща ти — усмихна се Кристи на тържествения вид на детето. — Мисля, че това е първата ти спокойна вечер тук и е редно да я прекарате само двамата.

Фиона протегна ръка, хвана Кристи и я задърпа настойчиво.

— Но това е пикник — повтори тя, да не би да не са я разбрали добре. Пое дъх, за да се окуражи и добави: — Татко каза, че това парти е посветено на моето пристигане у дома, а на всяко парти идват приятели. Той каза, че ти ще се съгласиш да дойдеш, ако проявя смелост, и те поканя сама.

— Ако искаш, вземи Скокльо — отчаяно опита да откаже Кристи.

След като помисли върху предложението, детето тръсна глава:

— Не става. Татко каза, че трябва да имаме и хора за приятели. Скокльо е моето куче-приятел, Кимбърли е моята коала-приятел. Ти ако не искаш, не ми трябват други хора-приятели.

Кристи гледаше малкото момиченце и разбра, че не може да му откаже по никакъв начин. Хора-приятели… Няма да огорчи Фиона, дори с цената да изтърпи още една вечер Адам Макормак. Тя посочи домашното облекло, което носеше.

— Не съм облечена за пикник.

— И аз не съм — спокойно отговори Фиона.

Адам стоеше усмихнат при колата и ги чакаше. Кристи му метна свиреп поглед. Държеше се мило с Фиона, но не смяташе да го прави и с този долен изнудвач. Когато той я покани да седне на предната седалка, тя отказа.

— Тази вечер Фиона е почетен гост — усмихна се тя на детето, пренебрегвайки Адам — и като такъв трябва да седне отпред.

Той кимна сериозно и замислено промълви:

— Правилно. — После закачливо намигна на Фиона. — Стига да е с нас, госпожица Блеър може да седи, където поиска, дори и върху покрива, ако й е удобно, нали Фи?

— Но оттам може да бъде издухана — изплашено каза детето.

— Вярно. Затова трябва да седне в колата или в багажника.

Отидоха на същото място, където по-рано бяха плували с Кристи. Спряха при разширението на реката. Там брегът плавно се спускаше към водата. Колата още не бе напълно спряла и Фиона изскочи, отвори вратата на Кристи, и я задърпа за ръката. Държеше се като нормално развълнувано дете.

— Сега ще видиш. Имаме червено одеяло с възглавнички. Продавачката в кафето ни приготви сандвичи и кейк, а татко купи лимонада и шам… шам… — нещо за вас, както и бисквити за Скокльо. Обеща ми, че ще плуваме. — И се намръщи леко. — Аз не мога да плувам, но той каза, че ще ме държи.

Въодушевлението на детето имаше основание. Пикникът бе грижливо подготвен. Всичко бе подбрано с вкус. Пред всеки поставиха по една яркочервена салфетка. За Кристи и Адам — гравирани кристални чаши за шампанско, за Фиона — стъклена, с красива флуоресцираща сламка, а за Скокльо — пластмасова жълто-червена купа.

— Нали още е малък и може да изцапа — авторитетно обясни тя.

Адам стоеше изправен и усмихнато слушаше бърборенето на дъщеря си. В джинсите и полуотворената си риза приличаше на спокоен и щастлив човек. Кристи изненадано отбеляза, че никога не го бе виждала такъв. Тя се обърна бавно настрани, погледна часовника си и попита:

— Ще вечеряме ли вече? Не мога да остана дълго, вкъщи ме чака работа.

— Но… — Лицето на детето се натъжи.

— Не се тревожи, съкровище — Адам спокойно извади храната от хладилната чанта, — госпожица Блеър е наша пленница за цялата нощ.

— Доктор Макормак… — Кристи пое дълбоко въздух.

— Така е, Кристи. Наоколо няма нито телефон, нито такси. По-добре се отпусни и се забавлявай в нашата компания.

Въпреки нежеланието, тя наистина се забавляваше. Избягваше да разговаря с Адам, освен в краен случай. Скоро разбра, че и не се налага. Фиона говореше и за двамата. По радостното й бърборене се усети, че е спокойна. Напълни чиниите им, посъветва ги да не преяждат и даде на Скокльо още бисквити. След вечерята слезе на пясъка и започна да дълбае дупка.

— Ако не внимавам, ще прокопая тунел чак до Англия.

— Не искаш ли да се връщаш там? — попита Кристи.

Детето се замисли тъжно.

— Татко ми обеща, че ще останем тук — категорично отсече то.

Скокльо се мушна в дупката и само опашката му остана да стърчи отвън. Радостно риеше с лапки, но скоро се умори, дотъркаля се до Кристи и се сви в скута й.

— Май ти дойдоха много бисквитите. — Погали го по издутото тумбаче. — А и как си представяш да спиш в скута ми?

— Хубава работа! — засмя се Адам. — Скокльо е съвсем наясно с тези неща.

Кристи не се сдържа и също избухна в смях. Нощта се оказа доста коварна. Топлината, ромонът на реката и уханието на дърветата потушиха гнева й. А и погубващата усмивка на Адам.

— Хайде да поплуваме, преди да си тръгнем — помоли Фиона, но изведнъж спря притеснено. — Аз обаче нямам бански костюм.

— Нали бермудите ще свършат работа, Кристи? — попита Адам и се съблече. Отдолу се показаха тъмнозелените му плувки.

— За хора под десет години — може с бермуди — сериозно каза тя.

— Аз съм много над десет — обърна се Адам към дъщеря си, гъвкаво се гмурна и изчезна под водата. Появи се по средата на реката. — Вие няма ли да дойдете, госпожице Блеър?

Кристи тъкмо помагаше на Фиона да се съблече. Обърна се по посока на гласа му. На лицето му играеше закачлива усмивка.

— Аз също съм над десет, а и Скокльо ме възприема като легло.

Тя остана на брега и се загледа към мъжа, който играеше с дъщеря си. Поставил я бе на гърдите си и изпълняваше ролята на лодка, а тя — на капитан. Нямаше и следа от смъртната му умора. Продължи да ги наблюдава и сърцето й замря. Сигурно полудява, за да се вълнува толкова много. Нали повече не би могла да го обича? Не би могла…

Най-накрая, цялата мокра и щастлива, Фиона излезе от реката. Кристи извади кърпа и я подсуши. Изпълнено с доверие, детето се сгуши в нея. Сърцето на Кристи се сви отново. Седеше на брега, Адам плуваше с бавни премерени движения в реката, а доверчиво притиснати, Скокльо и Фиона спяха в скута й. Тъжно си призна, че всичко това й действа като наркотик. Топлината, малките телца, свити до нея, и вида на Адам… Тя изтри случайно отронила се сълза и нежно докосна буклите на Фиона. Само ако можеше Адам да се освободи от спомените за Сара… Да, но ако се бяха развели преди пет години, днес Кристи нямаше да държи в прегръдката си това малко и крехко създание, станало част от самата нея. В този момент пред погледа й се изправи Адам. Бършейки се с кърпата, той ги наблюдаваше, изпълнен с обич. Дъхът й спря. Нямаше никакво съмнение, че това, което прочете в погледа му, е любов, любов адресирана и към нея.

— Време е да се прибирам — неуверено каза Кристи и посегна да премести кученцето.

— Недей! — Той коленичи, стисна ръцете й и ги задържа. — Доведох те тук, защото трябва да поговорим.

— Ако не беше Фиона, нямаше да съм тук — побърза да уточни тя.

— Зная. — Печално се усмихна, облече ризата си и седна до нея. За секунда Кристи си представи, че отстрани погледнато, приличаха на идеалната двойка. Мъж, жена и дете помежду им, а в добавка и кученце… Сърдито изтри картината от мислите си. „Не става! Особено, след всичко, което е направил Адам…“

— Кристи, искам да ти разкажа една тъжна история.

— Не искам да те слушам.

— Зная — тъжно каза той, — но няма да те пусна, докато не ме изслушаш. — Въздъхна и продължи: — Може да е нечестно, скъпа, но рискувам нещо важно за мен и настоявам да ме чуеш.

— За теб не съм „скъпа“.

Адам не я чу. Стоеше загледан в ленивите води на реката, като че ли Кристи не съществуваше. Бе се върнал в Англия, обратно към кошмара, с който бе приключил първият му брак…

— Обичах Сара. — В сгъстяващия се мрак безжизнените му думи надвиснаха заплашително над главите им. Очевидно му бе трудно, но се застави да продължи: — По доста различен начин от теб, Кристи, но със сигурност можеше да се нарече любов. Сара бе имала тъжно детство. Баща й починал, когато била малка, а майка й е амбициозна до бруталност жена. Сара бе адвокат, но мразеше работата си. Запознахме се и след шест месеца се оженихме. Майка й се ужаси от брака ни. Хелън смяташе за върховна лудост женитбата с млад и беден лекар без всякакви връзки и амбиции извън професията си. Заяви, че няма да проговори на дъщеря си, докато не се разведе.

Скокльо се размърда в скута й. Фиона леко се отмести, но никакъв друг шум не се чу. Адам продължи мрачно разказа си:

— В началото Сара не обърна внимание на майка си. Само любовта ни имаше значение за нея. После се разболя… — Гласът му премина в шепот. — Опитах се вече да ти опиша следващите няколко години от живота си. Бяха истински ад. Да обичаш някого и да виждаш как се променя пред очите ти, превръщайки се в друг човек… Не си представям по-страшно нещо от това. По едно време щях да полудея и само приятелите ми помогнаха да запазя разсъдъка си. — Той се пресегна, взе камъче и го запрати в реката, после отново и отново… — В един период Сара се почувства добре. Взимаше редовно лекарствата си, но срещна майка си и Хелън успя да я убеди да се разведе. — Направи мрачна гримаса и продължи: — Настъпиха тъжни дни… Именно тогава Ричард ме покани да ви гостувам. Увери ме, че само седмица сън и домашна храна ще направят чудеса. Тогава в живота ми се появи ти…

— Адам, не желая…

— Млъкни, Кристи! — рязко каза той. — Налага се да чуеш всичко, независимо дали ти харесва, или не. — Още един камък последва предишните. — Не зная как да обясня какво изпитвах тогава. Може би ти си наясно. Мисля, че си усетила какво се появи помежду ни. За мен това бе като отново отворен прозорец към живота. Оказа се, че в света още съществуват добри, задружни семейства, мили, любезни и разумни хора. Съществуваш ти…

— И тогава пристигна Сара.

— Да — кратко каза Адам и запрати с още по-голяма сила поредното камъче във водата. Приличаше на човек, който се бори с чувствата си. — Опитваше се да бъде предишната Сара. Внезапно бе изпитала нужда от мен, въпреки даденото съгласие за развод. Помоли ме за последен шанс. — Той сви рамене. — Изглеждаше почти като предишната добре позната и скъпа за мен жена… Сгреших, че се съгласих. Това бе най-голямата ми грешка. Прекарахме заедно почти седмица, опитвайки се отново да поправим нещо, което не подлежеше на поправка — ожесточено каза той. — Повярвах й, че взима контрацептивни таблетки, но се оказа лъжа. Така бе зачената Фиона. След седмица отново си тръгна. — Гласът му стана рязък. — Замина с майка си за Европа. Състоянието й се влоши и Хелън я настани в най-скъпите европейски клиники. Престанаха да поддържат всякакъв контакт с мен. Даже за раждането на Фиона ми съобщиха от болницата. Водех се законен съпруг на Сара и плащах разходите за лечението й. Хелън разбра, че съм научил за раждането и преди да видя детето, ги скри от мен. — Лицето му бе мрачно. — Следващите няколко години… се оказаха особено мъчителни. Таксите за болничното лечение на Сара станаха огромни. Все още ги изплащам. За капак, започнах да отделям средства и за безкрайните дела, които водех, за да взема Фиона. — Поклати глава. — Само ако ти кажа на какво е способна Хелън… Достатъчно е да спомена, че за четири години и срещу хиляди долари съдебни разходи успях да видя детето си точно три пъти. Накрая се разведохме. По някакъв начин Хелън и Сара убедиха властите и получиха правото на попечителство върху Фиона. Сара не искаше детето, защото не можеше да се грижи за него, но майка й държеше на него. Или по-точно държеше да ме нарани…

— И после?…

— После съдбата се смили над мен. — Адам избухна в горчив смях. — Хелън се ожени за мъж с титла. Той захвърли лудата й дъщеря, за да не се опари. Взех Сара обратно в Лондон и тя се самоуби. Каква ирония на съдбата, нали? — рязко каза той. — Мислех, че постъпвам правилно…

— А Фиона? — плахо го попита Кристи.

— Имаше още едно дело — тъжно обясни той. — По това време Хелън имаше други проблеми и въобще не й се занимаваше с детето, но само за да ме види как страдам, задържа Фиона при себе си и ме обвини за всичко лошо, което се бе случило на Сара. Тя дойде в съда и доказа, че се е грижила за Фиона като родна майка от самото раждане. Доказа, че съм толкова зает с работата си и имам толкова големи дългове да изплащам за лечението на Сара, че просто не би ми останало време за дъщеря ми. Естествено — спечели. Съдът постанови тя да е настойник, а аз получих правото да я виждам. Бедна ти е фантазията колко причини измисли тази жена, за да не ми позволи да срещам дъщеря си. Единствената ми възможност бе да разговарям с детето по телефона. Знаеш ли колко е трудно да поддържаш с някого отношения само по телефона?

— И?…

— Затворих се в себе си — тъжно каза той. — Тогава пристигна писмо на Ричард, с което ми съобщи за свободното място тук и за твоето заселване в Австралия. Започнах да мисля за Кърук, позволих си да мисля и за теб…

— И изостави Фиона на баба й — тихо добави Кристи.

— Не — рязко повиши глас, обърна се и взе ръката й. — Започнах да играя ролята на комарджия.

Тя вдигна поглед. Той не я изпускаше от очи и властно търсеше нейните. Като че искаше да я накара да повярва в думите му.

— Вече съм напълно наясно, че Хелън не дава и пукната пара за Фиона. Единствената й цел е да ме нарани. Изпрати детето в интернат… Интернат за предучилищна възраст! Има само един подобен интернат и таксите за него са цяло състояние. Просто отказах да ги платя, пристигнах в Австралия и зачаках. Училищното ръководство изключило Фиона, веднага щом спряло изплащането на таксите. Момичето се върнало обратно в дома на Хелън и мъжа й, а това не им било никак приятно. Съпругът на Хелън е лорд, но не е особено богат. Не пожелал да плати училищната сметка на дете, което има жив баща. Предупредил жена си, че момичето може да идва при тях в Лондон всеки уикенд, но в останалото време не иска да го вижда. Мене ме няма — в Австралия съм. Внезапно майката на Сара изпадна в трудната и неприятна за нея ситуация да се грижи за дете, което не обича. Тогава се обади и поиска да взема Фиона. Отказах. Обясних, че съм срещнал жена, за която искам да се оженя и детето само ще ми създава грижи…

— Ти…

— Кристи — засмя се по детски нетърпеливо Адам. — Не разбираш ли? Щом отказах да взема Фиона, Хелън реши на всяка цена да прехвърли отговорността за детето върху мен. Официално се отказала от попечителството и го поверила на службите за социални грижи. Заявила, че е с много влошено здраве и не ще може да се грижи за момичето. Признавам, не съм очаквал да стигне дотам. Два дни по-късно служителите от социалните служби ми се обадиха.

— Моля те, замълчи! Не ще понеса още… — тъжно каза Кристи.

— Кристи, ще се омъжиш ли за мен? — Настъпи гробна тишина.

— Защо? — промълви тя. — Без значение какво си казал на Хелън, преди да заминеш за Англия не ме желаеше. Или поне не за съпруга. Като любовница — може би, но като съпруга…

Адам се протегна и погали Фиона. Тя не помръдна. Той я вдигна и грижливо пренесе върху възглавниците зад гърба си. Направи същото и с кучето. После взе ръцете на Кристи в своите.

— Казах истината на майката на Сара — твърдо заяви той. — Действително има една жена в Австралия, за която повече от всичко на света бих искал да се оженя. Но тази дама… — Той нежно погледна вдигнатото й към него лице. — Моята скъпа Кристи, ми бе обяснила, че не обича деца. Бе категорична и аз като пълен глупак й повярвах. Или поне до днес следобед, когато видях гнева ти. — Сграбчи я в прегръдката си. — Ти бе така ядосана, както мен, преди време. В очите ти видях същата ярост и безпомощност, каквито и аз бях изпитал. — Целуна я нежно и продължи: — Обичам те, Кристи Блеър! От пет години те обичам и независимо какъв ще е отговорът ти, ще продължа да те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

Кристи вдигна поглед и срещна неговия. Там откри всичко, от което имаше нужда. В очите му имаше и любов, и нежност, и спокойствие. Обгърна с ръце лицето му и го целуна. Една безкрайна целувка, безкрайна като прегръдката, в която останаха, безкрайна като вечността.

— О, Адам! — прошепна едва-едва, когато дойде на себе си.

— Не те моля да приемаш Фиона като твое дете — бързо каза той. — Измислих какво ще направя…

— Днес следобед ли? — подразни го тя.

— Да, днес следобед. — Леко я целуна по носа. — Къщата, която наех, е великолепно построена и се продава. Ще я превърнем в къща на мечтите си… През две врати от Ейми Хедън…

— Тя чудесно би заместила една баба…

— И не само за Фиона — засмя се Адам. — И Кейт разчита на нея.

— Значи Ейми ще си има две внучета? — усмихна се Кристи.

— И това ще е само началото… — прошепна Адам.

— Мислиш, че Ричард и Кейт искат още деца? — замисли се тя, но като срещна погледа на Адам, избухна в смях и гальовно добави: — Скъпи мой, ако продължавам да се чувствам както в момента, сигурно ще направим Ейми баба поне още десет пъти.

— Е, това ми се струва малко прекалено… — Усмихна се и продължи да я притиска в прегръдката си. — Означава ли, че сте съгласна да се омъжите за мен, госпожице Блеър?

Кристи се засмя загадъчно. Животът се завъртя като радостен калейдоскоп около ос, намираща се в зениците на очите му.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб, доктор Макормак — тържествено заяви тя и извика от възторг: — О, Адам!…