Марион Ленокс
Сенки от миналото (12)

Дванадесета глава

Следващият ден бе сряда — пазарния ден на града. Кристи не разбра откъде събра сили да работи непрекъснато. Навсякъде имаше много хора, особено в аптеката. Изглежда сутринта мълвата за събитията от предишната нощ беше обиколила града и още по пътя за магазина поне пет пъти й се наложи да разкаже какво точно се бе случило.

— Вярно ли е, че доктор Макормак е помолил госпожа Хедън да гледа дъщеря му през деня? — високомерно полюбопитства поредната жена на средна възраст, влязла с този въпрос в аптеката.

— Доколкото зная, да — прошепна Кристи, уморена от това неспиращо мъчение.

— Хм — промърмори госпожата. — Значи й има доверие?

— Няма причина да не й вярва — любезно отговори Кристи.

— Хм. — Гласът на жената прозвуча неуверено. — Ейми Хедън е все още в Мелбърн, нали?

— Да, до утре ще бъде там. Но мисля, че вече е доста по-добре. — Тя се усмихна, спомняйки си радостта, която изпита от съобщението на Ричард, че Ейми се оправя.

— Ще я посетя, когато се върне — решително заяви жената. — В града се носеше някаква злобна мълва за нея и съм много доволна, че аз нито за момент не повярвах на клюките.

Кристи едва сдържа усмивката си. Очевидно при Ейми щеше да има опашка от посетители, още преди да бъде изписана от болницата. Очевидно този път нямаше да е необходимо да носи тенджерата под налягане. Изведнъж тя се бе превърнала в най-интересната и желана гостенка за съгражданите си. Тъкмо вдигна глава, за да се усмихне любезно, когато в магазина влезе Адам с дъщеря си.

— Здрасти! — обърна се тя към Фиона.

Детето засмука палче и се притисна по-близо към баща си.

— Нали си спомняш Кристи от снощи? — запита Адам и го вдигна на ръце, като посочи младата жена. — Госпожица Блеър е много умен фармацевт, Фиона, и бих искал да й благодарим, че се погрижи за теб снощи.

Кристи погледна към двамата. Благодарността му беше абсолютно формална, лицето му бе лице на недоспал човек, а детето продължаваше да е облечено в ужасните дрехи. Само косата й бе доста несръчно сресана и хлабаво вързана в две плитки, едната над, а другата под ушите й. Кристи пресече помещението и погали леко главата на детето.

— Удоволствието е мое — каза тя, а детето скри личице в ризата на баща си. — Фиона?

Момичето не отговори. Едно голямо зелено око надзърна иззад сигурната защита на бащиното рамо.

— Искаш ли за добре дошла в Австралия, да разгледаш цял рафт красиви панделки за коса и да си избереш един чифт?

Детето сведе поглед, а Кристи се засмя и се обърна към помощничката си:

— Рут, имаме ли още от червените панделки със сиви коали по тях?

— Мисля, че да — засмя се Рут, преценявайки ситуацията. — Май ни остана един чифт и ако някой иска да си купи, трябва да побърза. Това са най-харесваните панделки в града.

Изведнъж двете очички се ококориха и втренчиха в Кристи.

— Това… Това подарък ли е?

— Разбира се — увери я Кристи. Отиде до витрината и взе панделките. В това време в магазина влезе клиент и Рут неохотно отиде да го обслужи. — Харесват ли ти?

Момиченцето мълчеше и обмисляше думите й. Кристи погледна Адам и видя, че и той стоеше замислен, като че направеното предложение бе от огромно значение и за двамата. Накрая Фиона протегна малката си ръчичка и взе подаръка.

— Много благодаря — прошепна тя. — Наистина ли мога да ги задържа?

— Разбира се. А ще ми разрешиш ли аз да ти ги сложа?

— Не, благодаря — затрогващо официално прозвуча отговорът.

Кристи поклати глава — какво друго би могло да се очаква. Изведнъж се сети. В началото на магазина имаше рафт с плюшени кукли.

— Имаш късмет, Фиона. Днес всеки, който купува чифт панделки, получава безплатно по една коала Кимбърли — заяви Кристи и мушна играчката в ръцете на детето. Очите му светнаха от удоволствие, но не каза нито дума. Поглеждаше ту играчката, ту Кристи и зарови лице в рамото на баща си, а коалата скъта в гънките на ризата му. Кристи разбра — детето я беше приело. Засмя се и погледна Адам. Усмивката й замръзна. Гледаше я с изпито от мъка лице, като че вижда някой от своите духове.

— Кристи… — започна Адам, но в този момент Рут я повика от другия край на аптеката.

— Госпожице Блеър, извинете, че ви прекъсвам, но се нуждая от съвет.

Кристи го погледна още веднъж и с жест спря думите му.

— Идвам, Рут. — И докосна нежно Фиона по косата. — Кажи на татко да ти купи подходяща рокля за тях.

— Тъкмо това сме тръгнали да свършим — каза Адам, без да отвръща на явната критика в думите й. В очите му все още се таеше болка. — Кажете ни, госпожице Блеър, къде можем да купим дрехи за Фиона? В кой магазин се продават детски дрехи?

— Изборът не е голям. Само при госпожа Нен може да се намери нещо.

— Да тръгваме тогава. — Той повдигна личицето на детето, за да го види. — Нали, Фи?

Детето не отговори. Стиснало в една ръка панделките, а в другата коалата, то търпеливо изчака да скрие отново главичка в рамото му. По лицето на Адам отново пробягна мъка.

— Благодаря ти — резервирано каза той и Кристи ги проследи, докато излязоха. И двамата изглеждаха много разстроени.

— Госпожице Блеър… — Гласът на Рут я изтръгна от мислите й и тя неохотно се обърна.

— Кажи, Рут — механично отговори, продължавайки все още да мисли за двамата, които току-що напуснаха аптеката.

— Господин Феркуорсън има нужда от съвет. Иска таблетки за гастрит.

— С какво мога да ви помогна, господин Феркуорсън?

— Просто ми трябват таблетки срещу стомашни киселини — ядосано заобяснява възрастният фермер. Гласът му хриптеше, като че не му достига въздух. — Виждате колко просто нещо искам. Не ми е ясно защо Рут отказва да ми даде.

— Разбира се. — Кристи взе пакетче с антиацидни таблетки, за да го успокои. — Мисля, че тези са добри. Мога да ви предложа и по-силни. Тежки ли са оплакванията ви?

— Ужасно! Затова дайте ми по-силното лекарство.

— Никога не сте имали киселини, нали? — намеси се Рут.

— Откъде, по дяволите, знаеш това, дъще? — Мъжът й хвърли гневен поглед.

Тя се изчерви и заби поглед в пода.

— Не съм продавала на вас или на съпругата ви подобно лекарство. А и гласът ви звучи ужасно. — Погледна към Кристи и разбра, че трудно ще се оправят със свадливия старец. — Семейство Феркуорсън са ни съседи.

Кристи кимна — разбрала бе защо е повикана. Докато клиентът говореше, тя внимателно го наблюдаваше и от погледа й не убягна задъхването и обилното потене. Вярно, че денят бе горещ, но… Но състоянието му не бе добро.

— Би ли оправила сметките, Рут? — любезно помоли Кристи, давайки й възможност да се отдалечи. Очевидно фермерът нямаше да приеме никакъв съвет в присъствието на съседското момиче. — Ще ви намеря нещо по-силно. Кажете ми само къде чувствате болката?

— Така е по-добре. — Мъжът погледна победоносно след Рут и каза: — В крайна сметка, човек най-добре знае къде му е болката. — После несъзнателно посочи лявото си рамо.

— Остра ли е болката?

— Не. Нали ако е остра ще е от сърцето, госпожице Блеър? А тази е като при гастрит — тъпа, притискаща и се усилва. Ужасна работа. Не зная какво толкова ядох, че…

— И болката се разпространява в лявото ви рамо? — тихо попита Кристи, като го наблюдаваше внимателно.

— Слабо.

Докато взимаше от рафта шише с антиациден сироп, Кристи бързо преценяваше какво да прави.

— Искате ли да вземете една доза, преди да си тръгнете?

— Бих изпил цялото, госпожице Блеър, кълна се! — въздъхна фермерът и като видя, че Рут не е наблизо продължи: — Не исках да призная, че ми е ужасно лошо.

— Господин Феркуорсън, хубаво би било да ви прегледа лекар — меко каза Кристи, пое дъх и продължи: — Не съм убедена, че болката не е сърдечна.

Мъжът изсумтя, протегна се и грабна шишето от ръцете й. Бръкна в джоба си, извади едра банкнота и я постави на щанда.

— Запазете медицинските съвети за себе си! — свирепо каза той и ожесточението му прерасна в хриптене. — Мръсни женоря! Жена ми, дъщеря ми, а сега и ти — всички се разкудкудякахте. За един гастрит! Върнете ми рестото, за да си тръгвам.

Кристи долови страха в гласа му.

— Ще ни позволите ли все пак да повикаме… — Не успя да довърши репликата си. Фермерът скъпо заплати гнева си. Очите му се разшириха от изненада. Посегна към гърдите си, като че искаше да се вкопчи в тях и бавно се наклони напред. Кристи го хвана, преди да се строполи на пода.

— Рут! — викът й отекна тревожно.

Рут мигом дотича. През цялото време ги бе наблюдавала и затова бързо се притече, за да сложат фермерът на земята.

— Ооо, госпожице, той е… мъртъв! — ужаси се младото момиче.

— Не! Все още не! — Кристи мърмореше яростно и постави ръка на врата му, търсейки пулса. Не го намери. Тя дръпна рязко ризата му — навсякъде се разхвърчаха копчета. Протегна ръка и нанесе рязък удар върху гръдната кост, после продължи да я натиска ритмично колкото сила имаше. Помнеше урока — притискането трябва да е достатъчно силно с риск да се счупят ребра. В противен случай въобще няма да е ефективно.

— Ще извикам линейка. — Рут се затича към телефона.

— Не! Тичай за доктор Макормак! — Тя продължаваше да прави непряк сърдечен масаж. — Той е в магазина на Нен. Намери го и тогава викай линейка. — Наведе се напред и силно духна в устата на фермера. Гръдният му кош се повдигна бавно и после спадна. След това Кристи продължи с притискането. — Тичай! — Но Рут отдавна бе излязла.

Имаше чувството, че времето е спряло. Адам дойде след две минути и коленичи до нея. А Рут се спусна към телефона.

— Поеми дишането, Кристи — заповяда кратко той. — Добре се справяш. Аз ще правя сърдечния масаж. — Бързо размениха местата си. Кристи откъм главата на фермера, а Адам клекна отстрани на гръдния му кош, за да има по-голяма сила на натиска. Продължиха реанимацията в пълен синхрон. Кристи броеше притисканията и обдишваше.

— Хайде, моля те! — Говореше си сама. — Седем, осем, девет. — Наведе се да вдухне, но Адам я спря.

— Не, почакай.

И чудото стана. Устата на мъжа се отвори леко и се появи хриптящо стенещо дишане, като че ли всеки момент щеше да изчезне отново. Адам не отдръпна ръцете си от гърдите на фермера, докато дишането не стана равномерно и стабилно.

— О, Господи! Благодаря ти! — промълви Кристи.

Линейката пристигна и Кристи отстъпи, за да качат мъжа на носилката. Пред магазина се струпа тълпа, която запуши изхода. Адам тръгна бързо и разбута насъбралите се ужасени хора. Кристи знаеше — трябва да се бърза — сърцето може отново да спре, а в болницата имат всички условия за помощ, включително и дефибрилатор.

Когато се качиха в линейката, Адам хвърли отчаян поглед към тълпата и щом срещна погледа на Кристи извика:

— Вземи Фиона…

Вратите на линейката се затвориха и колата с вой се понесе към болницата.

— Къде е оставил Фиона? — притеснено попита тя Рут.

— О, госпожице, аз я забравих. Мисля, че все още е при Нен.

— Мъже! Напиши бележка, че затваряме аптеката.

— Да не сте очаквали, че ще я заведе у дома, без да придружи пациента? — Въпросът беше логичен, само дето Рут изглеждаше пребледняла и гласът й трепереше.

— Не. Разбира се, че не — рече Кристи и тихо добави: — Но това, което е направил с нещастното дете… — Като видя, че Рут трепери, разкаяно добави: — Моля те, остави бележка, че ще изпълняваме само спешни рецепти.

Фиона все още беше в магазина на госпожа Нен. Собственичката посрещна с благодарност идването на Кристи.

— О, скъпа — изхленчи тя, — какво нещастие… Оправи ли се?

— Не зная. Дойдох за Фиона.

— В пробната е. Тъкмо влезе и Рут извика доктор Макормак. Не е мръднала оттам. Отказва да разговаря с мен. Исках да я изведа, но щом се опитах да я прегърна, се свря в ъгъла, като че съм големия сив вълк.

Кристи кимна с разбиране. Какво би могло да се очаква в подобна ситуация от едно четиригодишно дете? Тя свали бялата си престилка и влезе в пробната.

— Фиона?

Момичето не помръдна. Очите му изглеждаха огромни върху пребледнялото личице. Както и предишната вечер то бе олицетворение на самотата. Кристи протегна ръце, но детето се дръпна. Правейки се, че не забелязва това, тя седна до него на пода и се облегна на стената.

— Баща ти имаше днес пациент с тежък сърдечен пристъп и положи голямо усилие, за да го спаси. Страхуваш се, че те оставя на непознати места и при непознати хора винаги, когато някой болен човек се нуждае от помощта му. Но нека да ти обясня, че в това няма нищо странно и ужасно, защото ние всички сме твои приятели. — Детето продължаваше да мълчи. — Освен това имаш и Кимбърли. — Кристи докосна играчката коала. За момент Фиона позволи това, но после бързо я дръпна. — Всеки има нужда от приятел. Особено, когато остава често сам. Предполагам, че коалата е твое другарче. Имаш ли други?

— Не — прошепна уплашено детето.

— Щастлива съм, че Кимбърли те откри. Тя също си нямаше никого. Отдавна търсеше специален приятел. Дълго седя върху най-горния рафт в магазина и изучаваше всеки, който влезе. Ти си първото дете, при което пожела да отиде.

— Наистина ли? — престорено сърдито попита Фиона, гледайки недоверчиво играчката.

— Честна дума! — отговори Кристи.

— Как разбра, че Кимбърли е момиче?

— Как ли…? Баща ти ми каза. Той разбира от това, нали е лекар.

— Какво като е лекар. Той откъде знае?

— Печелиш — засмя се Кристи. — По-добре попитай него.

— А той ще се върне ли?

— Разбира се. Купихте ли нови дрехи?

— Мисля, че не ми трябват — тъжно заяви Фиона.

— Друг път ще се погрижим за това. — Кристи се изправи и хвана момиченцето за ръката. — А сега по-добре да го изчакаш при мен в аптеката. Там, в задната стая, има скрит още един приятел, с когото ще ти е приятно да се запознаеш. Казва се Скокльо.

 

 

Кристи благоразумно остави детето на спокойствие при кученцето. Без да натрапва присъствието си, тя създаде у него чувство за сигурност, като се движеше из магазина, подреждаше рафтовете и изпълняваше спешните прескрипции. Явно Фиона нямаше доверие на възрастните, а Кристи бе една от тях. „Кой може да й се сърди?“ — тъжно помисли младата жена.

Докато чакаше баща си, детето седна върху две хавлиени кърпи, които Кристи донесе сутринта. Заигра се с коалата и кучето. Постепенно се успокои, доволно гушна играчката и Скокльо и дълбоко заспа. Кристи въздъхна облекчено. Вярно, че импровизираното легло не бе особено удобно, но нямаше по-добро. Често влизаше в стаята да провери как спи детето и с всяко влизане гневът й нарастваше. Как е могъл така да постъпи с него Адам?!

Когато Адам се върна, Фиона отдавна дълбоко спеше. Той прекоси празната аптека, откри Кристи на колене до дъщеря му и я докосна по рамото. Тя скочи на крака, направи му знак да пази тишина и излезе в салона на магазина.

— Как е пациентът?

— За щастие е още жив. — Бе изтощен от умора. — Благодаря ти…

— Твоя е заслугата. На мен не ми достигаше сила.

След кратка пауза Адам тихо обясни:

— Благодаря, че се погрижи за Фиона. Сега ще я заведа у дома.

— Гарантираш ли, че няма пак да те извикат? — В думите й се усети гняв.

— Състоянието на господин Феркуорсън е стабилизирано. Ричард остана в болницата и докато не възникне нещо спешно…

— А ако възникне? Какво ще правиш Адам Макормак? Ще я изоставиш пак? — Гласът й бе леден, а очите й хвърляха искри.

— Кристи, не зависи от мен. Ангажирал бях госпожа Хедън да се грижи за нея, докато съм на работа. Не съм очаквал, че…

— А когато я изостави в Англия, също ли беше ангажирал някого? — сопна се Кристи. — Някой платен служител, може би? И какво се е случило после с нея? Само един лош баща може да се държи така! — Гневът така я беше завладял, че отдавна престана да контролира думите си. Споменът за сгушеното до стената на пробната дете изгаряше ума и разпалваше яростта й. Сещайки се за отношението му към Фиона, съвсем побесняваше от чувствата, които изпитваше към него. — Фиона няма никакво доверие на възрастните — свирепо продължи тя. — Няма си нищо. Облечена е като дете, расло в треторазреден приют. Няма играчки, няма майка, няма приятели. И получава само малка част от скъпоценното ти време, което разделяш между нея и пациентите. Що за стил на живот й осигуряваш?

— Кристи, аз…

— Зная — сряза го тя. Бе отишла твърде далеч, за да спре и болката, която прочете в очите му, само засили гнева й. Ако си мисли, че като я гледа по този начин, ще я накара да му прости или има право да се държи така с детето си… — Зная, че не си могъл да се пребориш с болката от загубата на Сара и си искал да избягаш от отговорностите — да започнеш друг живот… Но ангажиментите ти те настигнаха, въпреки че не съм убедена в това, Адам Макормак. Истинският баща не може да причини на детето си това, което ти си направил с Фиона. Само два дни си с нея тук и успя два пъти да я нараниш. Тя е толкова мила и заслужава един любещ баща. Ако беше моя дъщеря, щях безкрайно да я обичам, дори с цената на живота си. Познавам я само от двайсет и четири часа, а вече изпитвам към нея обич. Как би могъл да оправдаеш факта, че си я изоставил, когато целият й живот зависи само от теб? — Кристи побесня съвсем, осъзнавайки, че се е разплакала. Изтри гневно сълзите си и обърна гръб. Може би нямаше право да говори по този начин, но Фиона бе беззащитна и някой трябваше да му напомни това. Само като си помисли, че бе обичала подобен човек…

— Би направила всичко за едно дете? — Гласът му звучеше така, като че говореше на себе си.

— Изводът, до който стигнах, е, че няма нищо по-важно от човека, Адам. Независимо какво мислиш за това — мрачно каза тя — и когато… ако имам деца някога, те ще са на първо място в живота ми. Съпругът и децата ще бъдат пред всичко останало. Така, както и Фиона трябва да е на първо място в твоя живот…

Изведнъж той скочи и само с една крачка се озова пред нея, сграбчи я за раменете така, че тя извика от болка.

— Точно това ли мислиш, Кристи, това, което току-що каза? — Гласът му бе дрезгав.

— Разбира се, че това. А сега ме пусни, ако обичаш!

Изведнъж откъм входа се чу глас:

— Госпожице Блеър, отворено ли е още? — Пред аптеката стоеше жена. — Кевин има възпаление на ухото и доктор Блеър предписа антибиотик. Трябва да се взима още от тази нощ. — Погледна въпросително към Адам. Той продължаваше да държи Кристи за раменете. — Ако сте заета, мога да дойда и по-късно.

— Няма нищо, госпожо Хей — бързо отговори Кристи и се изтръгна от ръцете на Адам. — Доктор Макормак дойде да вземе дъщеря си и си тръгва веднага, нали доктор Макормак?

Той продължаваше да я гледа така, като че ли я вижда за първи път. Изглеждаше като човек, получил току-що безценен дар.

— Кристи, наистина ли вярваш във всяка една дума, която каза?

— В живота си никога не съм била по-сериозна от днес. А сега напусни! Виждаш, че съм заета. — В думите й пулсираше ярост.

— Ще си тръгна, само ако обещаеш да дойдеш на вечеря у дома.

— Сигурно се шегуваш?!

— Аз съм не по-малко сериозен от теб. Или поне достатъчно, за да те изнеса на рамо оттук, ако не се съгласиш доброволно.

— Мен на едното, а Фиона на другото? — саркастично попита тя. — Бих искала да те видя как ще го направиш.

— Никога не ми е отправяно подобно предизвикателство — усмихна се той и се обърна към закъснялата клиентка. — Какво ще кажете, госпожо Хей, да опитам ли?

— Ако не си получа антибиотика, ще ви помоля да го направите. — Жената весело се разсмя, очевидно заинтригувана от емоционалната сцена. Това бе необичайно за иначе тихата и спокойна аптека.

Адам се обърна към Кристи и каза:

— За разлика от антибиотика на госпожа Хей, аз ви напускам, госпожице Блеър. Но ако не бъдете за вечеря у нас точно в седем, двамата с Фиона ще дойдем да ви посетим. — И прошепна драматично: — Тази страна не е толкова голяма, за да се скриеш от мен, Кристи Блеър!