Марион Ленокс
Сенки от миналото (11)

Единадесета глава

Вярна на обещанието си, Кристи посещаваше всеки ден Ейми. Тя усилено чистеше къщата на Адам. При последната им среща, ден преди да се върне стопанинът, Кристи я предупреди:

— Бъди по-внимателна, толкова скоро те изписаха от болницата.

— Само да не са бинтовете около ръката ми, ще се чувствам чудесно — весело отговори Ейми и продължи да мие верандата. После седна на пети, отстрани падналия пред очите й кичур и добави: — Честно, Кристи, никога не съм била по-заета и по-щастлива от сега. Искаш ли да видиш какво съм направила?

— Мисля, че да.

Ейми бе сътворила чудеса от тази запусната малка къща.

— Има и нови пердета, но ще ги поставя утре, защото не съм ги довършила. Само стаята за гости е напълно готова.

— И стая за гости ли има?

— Желанието на доктор Макормак е тя да бъде нещо по-специално — сподели Ейми и отвори вратата. — Е, какво ще кажеш?

Кристи се вгледа. Стаята беше наистина по-специална.

— Всичко боядисаха миналата седмица. Докторът го направи. Има неща, които не са по силите на единствено здравата ми ръка. Но избрах гардероба, тоалетката и останалите мебели. Нали е красиво?

Действително, обзаведената в бледосини тонове стая бе чудесна. Матракът и тоалетката бяха сини с бели орнаменти. Върху леглото имаше ватиран юрган, съшит от бели и сини парчета плат, а върху овехтелия мокет — бледорозови пътеки. Всичко изглеждаше свежо и уютно.

— Донесох юргана от къщи. Никога не съм го използвала и ще е ми е много приятно, ако се хареса.

— Всичко е много… Много женствено.

— Именно това искаше и доктор Макормак. — Думите й прозвучаха така, като че мнението на Адам бе закон и не подлежи на обсъждане. Ейми затвори вратата и леко се олюля. — А сега да се прибера вкъщи, за да довърша пердетата, защото с една ръка работя три пъти по-бавно.

За момент, само за секунда, Кристи оглупя напълно и почти бе готова да предложи помощта си, но се осъзна навреме. Прекарване на вечерта в шиене на пердета за гостенката на Адам Макормак изобщо не се покриваше с представата й за забавление. Жените излязоха и се запътиха към дома на Ейми, пресичайки моравата, разделяща двете къщи.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — попита Кристи, когато стигна до колата си. Лицето на Ейми беше зачервено.

— Първо ще си почина малко. Пердетата могат да почакат.

Кристи протегна ръка, докосна челото й и се намръщи.

— Тресе ли те?

— Горещо ми беше, докато търках верандата, пък и от два дни получих обрив от претопляне — призна си Ейми.

— Обрив ли?

— Е, нищо особено. Честна дума… — увери я тя.

— Добре, но почивай тази вечер. Пердетата ще почакат. А утре се обади на Ричард — строго нареди Кристи и мрачно добави наум: „Гостите на Адам ще почакат“.

 

 

Остатъка от вечерта Кристи прекара в писмена работа, опитвайки да не мисли за Адам. Нощта бе една от най-горещите за сезона и това още повече й пречеше да се концентрира. За трети път сгреши изчисленията на баланса за разходите на аптеката и накрая се отказа. „Ако Адам се връща обратно, трябва в момента да е на борда на самолета — умът й отхвърли всяка друга възможност, която би я разтревожила. Щеше ли да си навлича неприятностите, които носи ремонтът на къщата, ако няма намерение да живее в нея. Разбира се, че ще се върне!“

Реши да се обади на Ричард.

— Кейт? — Дискомфортът, който изпитваше, се отрази на гласа й и той прозвуча тъжно.

— Случило ли се е нещо, Кристи? — разтревожи се Кейт.

Кристи се овладя. Не биваше да предава настроението си на снаха си.

— Нищо няма, Кейт, извинявай за безпокойството.

— Цяла вечер телефонът не спря да звъни. Ти си дванайсетата. Ако кажеш, че се нуждаеш от спешно домашно посещение, защото си с ангина, ще започна да крещя и да тропам с крака.

— Нямам такива намерения — усмихна се Кристи и колебливо попита: — Просто исках да разбера, дали се е обаждал Адам.

— Адам ли? Защо да се обажда? Нали утре си пристига.

Това бе всичко, което Кристи искаше да научи. Приключи разговора с усещането, че е най-големия глупак на света. Две минути след като беше затворила телефона се обади Ейми. Гласът й беше изпълнен със страх и отчаяние.

— Кристи, нали не те събудих?

— Какво има, Ейми?

— Ти ми каза, че имам температура. А преди малко ми се зави свят и почти загубих съзнание — въздъхна уплашено тя.

— Сега седиш ли? — попита Кристи и затаи дъх.

— Да.

— Тогава не мърдай. Веднага идвам.

След по-малко от пет минути пристигна. Потропа на входната врата, но никой не отвори. Отиде и почука на задната врата. Отвътре се чу тънкият изплашен глас на Ейми.

— Кристи, ти ли си?

— Да. Как да вляза?

— Не мога да се изправя — немощно отговори тя. — Всеки път, щом се опитам да стана, чувствам, че ще припадна отново.

— Не си ли скрила ключ в градината отзад?

— Н-не.

Предпазливостта на госпожа Хедън, особено след последните събития, бе превърнала къщата й в истинска крепост — здраво заключена отвсякъде. Кристи погледна счупения си пръст и печално поклати глава. Тази врата не беше като на Кейт, за да я разбие с крак. Огледа се и видя прозореца на банята. Наведе се, взе една саксия с цветя и я запрати в центъра на стъклото. Разхвърчаха се листа и тор, но прозорецът остана цял.

— Кристи? — изплашено попита госпожа Хедън.

— Не се безпокой — отговори тя и се наведе, за да избере нещо по-тежко. — Държа се като дребен крадец. Тук виждам скулптурите на някакви горски духове.

— Не пипай моя Ърни… — обезпокоено изпъшка Ейми.

— Ърни ли?

— Това е гномът с червената шапка.

Кристи неохотно го остави на земята и взе следващия.

— А този с точките става ли?

— Нов е и не го обичам. — Гласът на жената трепереше от усилие и страх.

Кристи замахна и хвърли фигурата с все сили. Стъклото се пръсна на хиляди малки парченца, а нещастният гном влетя в банята и направи огледалото на сол.

Кристи грабна изтривалката пред вратата, извади стърчащите парчета стъкла от рамката на прозореца, бутна я и влезе в къщата. Минута по-късно стоеше до Ейми. Нямаше помен от червеното и пламтящо лице на жената. Тя седеше бледа като платно, здраво вкопчена в облегалката на креслото, като че имаше нужда от опора. Щом видя Кристи, понечи да се изправи, но рязко залитна и седна обратно в креслото. Затвори очи и се вкопчи още по-здраво.

— Не зная какво ми става. — По страните й се зарониха сълзи.

— Имаш треска. — Кристи усети през тънката й памучна блуза, че Ейми цялата гори от висока температура. И в къщата беше горещо, но Ейми бе още по-топла. Стиснала устни, Кристи й помогна да легне на спалнята. Трябва да има причина за тази температура. Може да е от инфекция на ръката.

— Ще се обадя на Ричард — каза тя на Ейми.

— Не… Не бива да го безпокоим.

— Зная, но ако си болна, за никого няма да си полезна. А и доктор Блеър ще се ядоса, ако не му се обадим — увери я Кристи, отвори широко прозореца, за да става течение, и отиде да потърси брат си. Нямаше го.

— Извикаха го на адрес и още не се е върнал. Отиде до фермата в началото на долината. Какво има?

— Може би госпожа Хедън е настинала, но… не ми се вярва — каза Кристи и подробно обясни на Кейт.

— Вероятността за инфекция е малка, тъй като не е изчерпано действието на антибиотика, който получаваше в болницата. Освен… Ако се е развил абсцес.

— Тя е много зле, Кейти. Едва ли е обикновена простуда.

— Измери температурата, а аз ще почакам на телефона.

След три минути Кристи се върна.

— Четиридесет и един градуса е. Започва да бълнува.

— Трябва да постъпи в болница. Ще повикам линейката — решително заяви Кейт.

— А ти ще бъдеш ли там? — Кристи погледна как госпожа Хедън се мята в леглото.

— Ще се свържа първо с Ричард — поколеба се Кейт. — Току-що сложих Ендрю да спи. Ако Ричард не успее да отиде в болницата преди линейката, ще дойда аз. Дотогава се опитай да свалиш температурата.

„Хубав съвет… В тази горещина…“ — мислеше си Кристи, припомняйки си всички препоръки, които даваше на майките, чиито деца бяха с температура. Да се свалят дрехите, да се вземе хладен душ, да се включи вентилатор… Не можеше и дума да става за душ, но гъбата щеше да свърши същата работа. Тя напълни съд със студена вода, взе вентилатор, върна се обратно в спалнята и се захвана да сваля температурата с влажни обтривания. Усилията й не помагаха. Ейми все повече се унасяше. Започна да се мята и бълнува. В един момент удари болната си ръка в таблата на леглото, извика от болка, а Кристи изруга безпомощно. Нищо не можеше да направи. После чу звука на спирачки пред къщата и видя отблясъка на въртящата се синьо-червена лампа на линейката. Скочи, остави гъбата, погледна колебливо към унесената жена на леглото, изтича да отвори и без да изчака влизането на санитарите, се върна обратно. Те нахълтаха след нея, а зад тях вървеше Адам.

Кристи не повярва на очите си. Ейми започна да се гърчи, стене и блъска в таблата на леглото. Кристи се обърна към нея, за да я удържи, осъзнавайки, че в стаята бяха влезли четирима. В прегръдката си Адам държеше дете.

— Какво, по дяволите, става тук? — рязко запита той. Отстрани санитарите, остави детето в креслото до вратата и го погали по бузката: — Стой тук, Фиона. — И бързо се запъти към леглото.

Кристи не знаеше какво да мисли за малкото създание, което седеше близо до вратата. Приличаше на бездомно. Адам вдигна китката на госпожа Хедън и веднага я пусна като опарен.

— Има ли вана тук?

— Да. — Кристи кимна с глава. Бе я видяла, докато търсеше термометъра.

— Напълни я — нареди Адам на един от санитарите. — Няма друг начин да понижим температурата. Водата трябва да е хладка, не съвсем студена, за да не я втресе още повече.

Когато ваната беше готова, заповяда:

— Сега бързо да я пренесем, в противен случай ще направи гърч.

— Да я съблечем ли, докторе?

— Не. — Адам сваляше пантофките от краката на Ейми. — Мокрите дрехи ще я охлаждат, докато я караме в болницата. Там има климатична инсталация. Кристи, откога е в това състояние?

— Преди три часа беше добре. Да няма някаква инфекция?

— Не вярвам. — Адам помогна да преместят Ейми на носилката. — Макар че ако е започнал да се образува някакъв абсцес… Дръж здраво, Кристи, да не я изпуснем, докато я отнесем в банята. — После разтревожено погледна към свилото се на стола дете и замислено отмести очи. Детето изглеждаше объркано, изплашено и напълно разстроено, но в момента Ейми се нуждаеше от цялото му внимание. — Кристи, помогни ни да я поставим във ваната и се обади в болницата. Ако е свободна реанимацията, да я подготвят, като максимално охладят помещението.

Докато тя изпълняваше нареждането му, необикновеното му лечение започна да дава резултат. Ейми престана да бълнува и сега лежеше във ваната объркана и смутена. Когато Кристи се върна, Ейми тъкмо се опитваше да протестира, но Адам я застави да мълчи и не мърда.

— Потърпете малко, госпожо Хедън, да се убедим, че състоянието ви е достатъчно подобрено, за да ви закараме в болницата.

— Нещо лошо ли ми се е случило? — слабо изстена жената. — А, доктор Макормак… — Осъзна с кого говори, смути се и прошепна: — Вие сте пристигнали? А пердетата още не са готови. — Съзнанието й се проясни още повече и попита е треперещ от смущение глас: — Доведохте ли малката, за която говорехте?

— Да. А сега си почивай и не се тревожи за нищо. — Адам се усмихна по добре познат за Кристи начин, който накара жената да се подчини. — Кристи, моля те — обърна се той към нея, без да я гледа, — би ли се погрижила за Фиона?

За малкото момиченце, което сигурно още седеше сгушено в стола. Нямаше представа какво е това дете, но видът му разтърси душата й. През цялото време то не бе издало ни звук, ни стон. Гледаше втренчено в една точка над леглото и когато Кристи го докосна, даже не помръдна. Изглеждаше на около четири години. Бе слабичко, приличащо на фея създание, с кестеняви коси, строго сплетени в плитки, а огромните зелени очи, като че изпълваха цялото личице. Кристи клекна и взе скованите му ръчички в своите.

— Аз съм Кристи — представи се тя. — Татко ти ме помоли да се грижа за теб, докато той е зает.

Детето нито отмести поглед, нито мръдна свитите в шепата й юмручета. За момент тя реши, че не я чува, но после големите му очи се напълниха със сълзи и телцето му се разтърси в ридание. Сърцето на Кристи се сви от мъка и притисна момиченцето към гърдите си. То продължи да плаче тихо без звук. Ако не беше потрепването на раменцата, Кристи сигурно нямаше да разбере, че плаче. Тя седна и започна да го люлее, тананика и гали смешните плитчици, докато детето се успокои и изчезнаха страхът, самотата и недоверието. От другата стая се чу как изнасят Ейми от банята и след малко Адам се появи на вратата. Лицето му бе изопнато от тревога.

— Ричард в болницата ли е?

— Не. — Детето почти заспиваше в ръцете й и като чу гласа на Адам, се размърда, но Кристи я прегърна още по-здраво. Може и да е жестоко, но й се искаше да задържи още малко детето при себе си. — Извикали са го на адрес. Кейт каза, че ако е необходимо, ще дойде тя.

— Може би ще имам нужда от помощта й. Не ми е съвсем ясно какъв е проблемът при Ейми. — Погледна безпомощно към момиченцето и продължи: — Тъкмо пристигнахме с Фиона и пред мен внезапно спря линейката. Трудно ми беше да…

— Добре, че дойде. — Кристи разбираше притеснението му. — Аз ще заведа Фиона до дома ти и ще те изчакам там.

— Не бива. Разходката през тъмната градинка и още една нова къща… — Той коленичи и погали детето. — Фиона, това е Кристи. Тя е приятел. Нали ти обясних, че се грижа за болни хора?

— Ти си лекар — сънливо отговори Фиона с хлипащ глас.

— Правилно, дете мое. Сега трябва да се погрижа за жената, която преди малко видя. Необходимо е да я заведа в болницата. Щом състоянието й се подобри, ще се върна, за да те заведа в новия ни дом. Дотогава Кристи ще се грижи за теб. Става ли?

— Да — разплакано отговори детето, показвайки, че съвсем не се чувства добре.

Адам въздъхна. Лицето му бе измъчено.

— Тръгвай. Ние с Фиона ще поспим — нежно му каза Кристи.

Кристи дълго не помръдна. Фиона тъкмо заспа и всяко движение би могло да я събуди, за да изживее повторно стреса от събитията, на които стана свидетел.

„Лудост е това, което Адам е направил с детето. Къде е било досега?“ Кристи докосна плитките. Изпитваше непреодолимо желание да разпусне косите на детето. Бяха завързани с ластик и изглеждаха толкова силно стегнати, че сигурно й причиняваха болка. Момиченцето беше облечено в сива пола и бяла блуза, цялата в лекета. Изглеждаше така, като че идва от пансион за сираци. Обхваната от гняв, Кристи поклати неодобрително глава. „Това ли е духът, от който бяга?“ Подозрението, че има любовница в Англия, изчезна, но гневът нарасна повече, отколкото ако бе довел годеница. Той й заяви, че трудно може да избяга от духовете, но как му е позволило сърцето да изостави това малко създание? Изведнъж Кристи усети, че плаче и притиска в прегръдките си момиченцето, като тихо тананика приспивни песни. Вероятно ги помнеше от детството си. Момиченцето притихна и се унесе в здрав, дълбок сън. Краката на Кристи изтръпнаха от неудобната поза. Тя остави детето на спалнята и то леко изхленчи. Кристи изчака да се успокои, зави го с чаршафа и се загледа в подпухналото му от плач личице. Никога не бе срещала толкова беззащитно създание. Остави лампата в спалнята запалена и отиде да приготви чай с надеждата да се поуспокои малко. Нощта й поднесе твърде много изненади. „Какво ли прави Ейми?“ — Кристи прехвърли наум всички възможни причини. Колко й се искаше да е бъбречна инфекция! Реши да звънне в болницата.

— Доктор Блеър още не е дошъл, но за щастие тук е доктор Макормак. Все още не е известна причината, но от проведените рентгенологични и други изследвания се отхвърли възможността за урологична инфекция. Сега се обмисля варианта да се заведе в Мелбърн, за компютърна томография на черепа — обясни дежурната сестра.

— А прогнозата в такива случаи е доста песимистична — промълви тихо Кристи.

Водата завря и си направи чаша чай. При втората глътка погледът й попадна на малко шише с таблетки. Лекарството не бе купено от нейната аптека. Ейми се закле, че е изхвърлила всичкия валиум, а нищо друго не е взимала от аптеката. Може би това е назначено в болницата в Мелбърн. Кристи взе шишето и прочете етикета. Намръщи се, изсипа съдържанието му и след като преброи таблетките побърза да се обади на Адам.

— Доктор Макормак няма възможност да ви се обади. Зает е с госпожа Хедън. Тя не е добре — заяви изплашено сестрата.

— Зная — сопна се Кристи, — именно за това искам да говоря с него, така че извикайте го бързо!

След малко Адам се обади, гласът му звучеше изморено.

— Надявам се, че е важно, Кристи…

— Адам, Ейми е пила таблетки срещу високо кръвно налягане — рязко каза тя и прочете името на лекарството.

— Е, и какво от това? — очевидно смяташе, че информацията не е от значение. — Трябва да вървя. Какво прави Фиона?

— Тя е добре — въздъхна Кристи и продължи: — Зная, че си зает, но ме изслушай! Датата върху шишето посочва, че лекарството е изписано преди шест месеца, а вътре липсват само няколко таблетки. Открих го на кушетката в кухнята. Значи днес е взимала от него. Ако го пие от два дни…

— Не виждам връзка със състоянието й.

— Адам, този медикамент дава странични ефекти. Като повишаване на температурата. — От другата страна на линията настъпи тишина, после Адам попита замислено:

— Сигурна ли си?

— Разбира се. — Кристи знаеше, че в момента той обмисля възможността за лекарствена интоксикация. — Обикновено предупреждавам лекарите за това, но медикаментът не е купен от моята аптека. Може да се появи лек обрив с незначително покачване на температурата, но са описани и случаи на тежки фибрилни състояния с треска. Не много, но достатъчно, за да се публикуват.

— Ти очевидно следиш новостите в професията си. Ако настоящото й състояние е причинено от медикамента…

— Не мога да съм категорична в това, Адам, но да се надяваме, че е така. Тогава след двайсет и четири часа медикаментът ще се излъчи от организма и… — Тя се поколеба, преди да добави: — Ейми в съзнание ли е сега?

— Да.

— Попитай я, моля те, дали е взимала тия дни таблетките. Времето и симптомите съвпадат.

— Няма главоболие, нито други оплаквания, характерни за мозъчния абсцес… — Адам говореше бавно, убеждавайки се сам в идеята за лекарствена непоносимост. Замълча за малко и рязко отсече: — Благодаря ти, Кристи. — И затвори телефона.

Окуражена тя отиде до банята да разгледа пораженията, които направи статуята на гнома. Гърбът на счупеното огледало пасваше точно в рамката на прозореца. Мина на пръсти покрай спящия Скокльо, взе чук и пирони от килера и закова счупения прозорец. Провери Фиона, която също както и кученцето, продължаваше да спи спокойно. Нямаше повече какво да прави, освен да седне и чака.

След един час Адам я събуди с леко докосване по рамото. Беше заспала в кухнята, отпуснала глава върху ръцете си.

— Адам… — За момент остана объркана, но после си спомни събитията от вечерта, разсъни се и скочи. — Как е Ейми?

— Изпратихме я в Мелбърн. — Изплашеният й вид го накара да обясни: — Не сме убедени, че е абсцес и искрено се надявам да се окажеш права. Обсъдихме тази възможност с Ричард и решихме да не рискуваме, щом има съмнение за абсцес или повторен кръвоизлив. Дано компютърната томография не покаже нещо лошо. — Сви рамене, седна на стола и подпря глава на ръцете си. — Успяхме трайно да понижим температурата и тя заспа спокойно. Ако си права, утре сутрин ще се събуди.

— За първи път ли взима таблетките? — попита Кристи и се вгледа в Адам. Лицето му беше пепеляво. Приличаше на човек, доведен до границата на пълното изтощение. Подаде му чаша силен подсладен чай и той я взе като животоспасяващо лекарство.

— Благодаря, Кристи. Не зная… — Замълча, като че беше забравил темата на разговора. — Да, за първи път. Преди няколко месеца отишла при лекар с молба да й изпише валиум, а той, след като премерил кръвното й, казал, че е високо и заедно със сънотворното, предписал и този медикамент. По онова време била толкова отчаяна, че мисълта да умре от високо кръвно не й се виждала неприятна. Но тази седмица решила, че има за какво да живее и без да се консултира с когото и да било, започнала да взима таблетките.

— Сега заведи Фиона у вас — посъветва го Кристи, забелязвайки колко замаян изглежда той. Замина само за четири дни за Лондон, а като се върна се бе сдобил вече с дъщеря. — Аз ще заключа тук и ще занеса кучето у дома.

— Кристи…

— Тръгвай. Дъщеря ти те чака, а и двамата имате нужда от сън — опита се да потисне прокрадващата се в гласа й нотка на огорчение и болка. Внезапно Адам я погледна и каза:

— Права си, Кристи. Ще ти се обадя утре.

— Не мисля, че има смисъл — поклати глава тя.