Бека Фицпатрик
Ш-ш-шт (8)

Седма глава

Беше събота вечерта и двете с Доротея бяхме в кухнята. Тя тъкмо беше пъхнала глинения гювеч във фурната и оглеждаше списъка със задачите, който мама беше закрепила с магнит на вратата на хладилника.

— Майка ти се обади. Ще се прибере чак в неделя вечерта — съобщи Доротея, като търкаше кухненската мивка с препарат толкова енергично, че лакътят ме заболя само като я гледах. — Оставила е съобщение на секретаря. Иска да й се обадиш. Нали й звъниш всяка вечер преди лягане?

Седях на високо столче и ядях хлебче с масло. Тъкмо бях отхапала голям залък, а Доротея ме гледаше в очакване на отговор.

— Аха — промърморих и кимнах.

— Днес пристигна писмо от училището ти — посочи тя с брадичка към купчината поща на плота. — Сигурно знаеш защо?

Вдигнах невинно рамене и отвърнах:

— Нямам представа.

Обаче прекрасно знаех. Преди дванайсет месеца отворих входната врата и на прага видях полицаи. Имали лоши новини, така ми казаха. Погребението на баща ми щяло да бъде след седмица. Оттогава всеки понеделник следобед имах уговорен час при д-р Хендриксън, училищния психолог. Бях пропуснала последните два сеанса и ако тази седмица не оправех нещата, сигурно щях да загазя. Допусках, че писмото е предупреждение.

— Имаш ли планове за довечера? Двете с Ви намислили ли сте нещо? Може да гледате филм тук, а?

— Може. Наистина, Дорт, мога да измия мивката по-късно. Ела седни и… изяж другата половина на кифличката.

Прошареният кок на Доротея се беше разхлабил, докато търкаше мивката.

— Утре ще ходя на семинар в Портланд — каза тя. — Ще говори д-р Мелиса Санчес. Твърди, че човек може да стане по-сексапилен със силата на мисълта. И че хормоните са силен наркотик. Ако не им нареждаме какво искаме, може да доведат до обратен ефект. Работят против нас. — Доротея се обърна и размаха към мен кутията с препарата, за да подчертае думите си: — Ставам сутрин и пиша с червено червило на огледалото: „Аз съм секси. Мъжете ме желаят. Шейсет и пет са новите двайсет пет години“.

— Според теб върши ли работа? — попитах и всеотдайно се помъчих да сдържа усмивката си.

— Върши — отговори сериозно Доротея.

Облизах маслото от пръстите си, търсейки удачен отговор.

— Значи през уикенда ще преоткриваш сексапилната си страна.

— Всяка жена трябва да преоткрие сексапилната си страна — това ми харесва. Дъщеря ми си сложи импланти. Твърди, че го е направила заради себе си, ама коя жена си слага цици заради самата себе си? Те са бреме. Циците са заради мъжете. Надявам се да не вършиш глупости заради някое момче, Нора — предупредително размаха пръст тя.

— Повярвай ми, Дорт, в живота ми няма момчета. — Добре де, може би имаше двама, които се навъртат отстрани и обикалят отдалече, но тъй като не познавах добре и двамата, а единият откровено ме плашеше, се чувствах по-сигурна просто да затворя очи и да се престоря, че ги няма.

— Това е и хубаво, и лошо — отбеляза Доротея укорително. — Ако момчето не е подходящо, търсиш си белята. Ако е подходящо, влюбваш се. — Гласът й омекна, когато се потопи в спомена: — Като малка в Германия трябваше да избирам между две момчета. Единият беше голям злосторник, а другият беше моят Хенри. Щастливо женени сме двайсет и една години.

Време беше да сменя темата:

— Как е твоят кръщелник… Лайънел?

Тя присви очи:

— Да не си падаш по малкия Лайънел?

— Не-е-е-е.

— Мога да уредя нещо…

— Не, Доротея, наистина. Благодаря ти, обаче в момента единствената ми мисъл е да имам висок успех. Искам да вляза в първокласен колеж.

— В бъдеще…

— Ще те информирам.

Доядох кифличката си на фона на монотонното дърдорене на Доротея, в което вметвах по някое „ъхъ“, когато тя замълчеше за по-дълго, в очакване на отговора ми. Размишлявах дали наистина искам да отида на среща с Елиът тази вечер. Отначало идеята ми допадаше много, но колкото повече я обмислях, толкова по-силно се съмнявах. Първо, познавах Елиът едва от няколко дни. Второ, изобщо не бях сигурна как ще се отнесе мама към подобна уговорка. Ставаше късно, а пристанище „Делфик“ беше поне на половин час път с кола. Пък и през уикендите на пристанището ставаше наистина щуро.

Телефонът ми звънна и на екранчето се изписа номерът на Ви.

— Ще правим ли нещо довечера? — попита тя.

Понечих да отговоря, предпазливо претегляйки отговора си. Съобщях ли на Ви за предложението на Елиът, нямаше връщане назад.

— О, боже! Не, не, не! — възкликна тя. — Изцапах дивана с лак за нокти. Чакай, ще отида да взема хартиени салфетки. Лакът за нокти разтваря ли се във вода? — Върна се на телефона след минутка. — Мисля, че съсипах дивана. На всяка цена трябва да излезем довечера. Не искам да съм вкъщи, когато открият последното произведение на неволната ми немарливост.

Доротея беше отишла в другия край на коридора към пералното. Не ми се искаше да я слушам цяла вечер да мърмори за колената и тръбите в банята, докато ги чисти, затова взех решение.

— Какво ще кажеш за пристанище „Делфик“? Елиът и Джулс ще ходят. Поканиха и нас.

— С това трябваше да почнеш! Това е жизненоважна информация, Нора. Ще те взема след петнайсет минути. — И в ухото ми остана да звучи само телефонният сигнал.

Качих се горе и извадих един тесен бял кашмирен пуловер, чифт тъмни джинси и тъмносини мокасини. Усуках кичурите покрай лицето около пръста си, както се бях научила да оформям естествените си къдрици и готово — получиха се прилични спирали. Отдръпнах се от огледалото, за да се огледам отново, и реших, че се е получила кръстоска между безгрижен и почти сексапилен вид.

Точно петнайсет минути по-късно Ви връхлетя с доджа на алеята пред къщи и изпълни стакато с клаксона. На мен разстоянието между къщите ни ми отнемаше десет минути, но обикновено спазвах ограниченията на скоростта. Ви разбираше думата скорост, но „ограничение“ не беше част от речника й.

— Отивам на пристанище „Делфик“ с Ви — провикнах се към Доротея. — Ако мама се обади, нали ще ми препратиш съобщението?

— Чак до „Делфик“ толкова късно? — дотътри се от стаята Доротея.

— Приятно прекарване на семинара! — пожелах й аз и се изсулих от вратата, преди да успее да възрази или да се обади на мама.

Русата коса на Ви беше прибрана на висока опашка и се спускаше на едри къдрици. На ушите й висяха златни халки. Носеше черешово червено червило. И черна удължаваща спирала за мигли.

— Как успя? — попитах. — Имаше пет минути да се приготвиш?

— Винаги съм готова — стрелна ме с усмивка Ви. — Аз съм мечтата на скаутите — отбеляза и ме огледа критично.

— Какво?

— Тази вечер имаме среща с момчета.

— Да, и аз така знам.

— Момчетата обичат момичетата да изглеждат като… момичета.

Извих вежди.

— А аз как изглеждам?

— Все едно тъкмо излизаш от душа и си решила, че това е достатъчно представително. Не ме разбирай погрешно, дрехите ти са хубави, косата ти е хубава, ама останалото… Ето вземи — бръкна тя в чантата си. — Понеже съм ти приятелка, ти давам червилото си. И спиралата, но само ако се закълнеш, че нямаш заразно очно заболяване.

— Нямам очно заболяване!

— Само се подсигурявам.

— Ще се въздържа.

Ви зяпна наполовина шеговито, наполовина сериозно.

— Ще се чувстваш гола без грим!

— Май точно това е целта.

Честно казано, изпитвах смесени чувства по отношение на отказа от грим. Не защото наистина се чувствах донякъде гола, а понеже Пач ми беше намекнал да не нося грим. В опит да се почувствам по-добре си казах, че от това не страда достойнството ми. Нито пък гордостта ми. Просто ми бяха направили предложение и аз бях достатъчно открита да го изпробвам. Не исках обаче да призная, че бях избрала за опита нощ, когато знаех, че няма да видя Пач.

* * *

Половин час по-късно Ви мина през портала на пристанище „Делфик“. Оказахме се принудени да паркираме в най-далечния край на паркинга, защото имаше много коли за откриването на увеселителния парк в съботния ден. „Делфик“ е сгушено точно на брега и не се слави с меко време. Беше излязъл нисък вятър, който намиташе пликчетата от пуканки и опаковките на бонбони покрай глезените ни, докато двете с Ви крачехме към гишето за билети. Листата на дърветата отдавна бяха окапали и клоните им бяха надвиснали над нас като изкълчени пръсти. Приз цялото лято пристанище „Делфик“ кипеше от живот със своя увеселителен парк, маскаради, будки с ясновидци, цигански музиканти и представления на хора с най-различни аномалии. Така и не можех да разбера дали тези природни куриози са истински, или са само ловка измама.

— Един билет за възрастни, моля — казах на жената на гишето. Тя ми взе парите и ми пъхна една пластмасова гривна под стъклото. После се усмихна и ми показа пластмасовите си вампирски зъби, изцапани с червено червило.

— Приятно прекарване — каза задъхано. — И да не пропуснете да опитате новата ни атракция! — Почука от своята страна на стъклото и посочи купчинка карти на увеселителния парк и листовки.

Грабнах по една от всяка купчина на път за въртящите се врати. На листовката пишеше:

„Най-новата сензация в увеселителен парк «Делфик»! Обновеният и ремонтиран «Архангел»! Трийсет метра отвесно пропадане! Погубете душата си!“

Ви прочете листовката през рамото ми. Ноктите й едва не продупчиха кожата на ръката ми.

— Трябва да го направим! — изписка тя.

— Накрая — обещах с надеждата, че ако преди това изпробваме всички атракции, тя ще забрави за тази. От години не се страхувах от височини, вероятно защото успявах удобно да ги избягвам. Не бях сигурна, че съм готова да проверя дали страхът ми от високо е избледнял с времето.

След като се возихме на виенското колело, на блъскащите се колички, на Вълшебното килимче и посетихме още няколко павилиона с игри, решихме, че е време да потърсим Елиът и Джулс.

— Хмм — изсумтя Ви и огледа в двете посоки пътя, който обикаляше около парка. Замълчахме умислено.

— Игралната зала — казах най-накрая.

— Добро предположение.

Тъкмо минахме през вратата, и го видях. Не Елиът. Не Джулс.

Пач.

Вдигна очи от видеоиграта си. Същата бейзболна шапка, с която го бях забелязала в часа по физическо, закриваше по-голямата част от лицето му, но бях сигурна, че по него пробяга едва забележима усмивка. На пръв поглед изглеждаше приятелска, но после си спомних как беше проникнал в мислите ми, и кръвта ми се смръзна.

Ако извадех късмет, Ви нямаше да го забележи. Побутнах я през тълпата и изгубих Пач от поглед. Последното, от което се нуждаех сега, беше да й хрумне да отидем и да си поговорим с него.

— Ето ги! — възкликна Ви и размаха ръка над главата. — Джулс! Елиът! Насам!

— Добър вечер, дами — поздрави Елиът, след като си проправи път през тълпата. Джулс се домъкна подире му, но изглеждаше въодушевен колкото месно руло на три дни. — Да ви почерпя по една кола?

— Чудесно — прие Ви, вперила поглед в Джулс. — За мен диетична.

Джулс промърмори някакво извинение, че трябва да отиде до тоалетната, и се шмугна обратно в тълпата. След около пет минути Елиът се върна с колите. Подаде на всяка по кутийка, потърка ръце и се огледа.

— Откъде да започнем?

— Ами Джулс? — попита Ви.

— Той ще ни намери.

— С въздушен хокей — предложих незабавно, понеже атракцията беше в другия край на залата. Колкото по-надалече сме от Пач, толкова по-добре. Убеждавах се, че присъствието му тук е съвпадение, но инстинктите ми не бяха съгласни.

— О, вижте, джаги! — възкликна Ви и се запровира към една свободна маса. Нямах нищо против джагите, ако не бяха толкова близо до автомата на Пач. Наредих си да не му обръщам внимание. Ако стоях с гръб към него, дори нямаше да го забелязвам. Може би и Ви нямаше да го забележи.

— Ей, Нора, това не е ли Пач? — попита Ви.

— Ммм? — попитах невинно.

— Ето там — посочи тя. — Той е, нали?

— Съмнявам се. Двамата с Елиът белият отбор ли сме? — попитах.

— Пач е партньор на Нора по биология — обясни Ви на Елиът. Намигна ми лукаво, но направи невинна физиономия в мига, в който Елиът насочи вниманието си към нея. Кимнах й почти незабележимо, но категорично, с безмълвното послание да престане.

— Непрекъснато поглежда насам — снижи глас Ви. Наведе се над игралната маса, за да придаде поверителен характер на разговора си с мен, но прошепна достатъчно високо, за да чуе и Елиът: — Сигурно се чуди какво правиш тук с… — кимна тя към Елиът.

Затворих очи и си представих как блъскам главата си в стената.

— Пач съвсем ясно даде да се разбере, че иска да бъде нещо повече от партньор на Нора за часа по биология — продължи Ви. — Не че може да го вини човек.

— Така ли? — изгледа ме Елиът с вид на човек, който не беше ни най-малко изненадан. Винаги го беше подозирал. Забелязах, че пристъпи по-близо.

Ви ме стрелна с победоносна усмивка, която казваше: „После ще ми благодариш“.

— Не е така — поправих я, — просто с…

— Два пъти по-лошо — прекъсна ме Ви. — Нора подозира, че той я следи. На една крачка сме да съобщим в полицията.

— Няма ли да играем? — попитах високо и пуснах топчето по средата на масата. Никой не забеляза.

— Искаш ли да поговоря с него? — попита Елиът. — Ще му обясня, че не искаме неприятности. Ще му кажа, че си с мен и че ако има някакъв проблем, може да говори с мен.

Не ми се искаше разговорът да поема в тази посока. Ама никак.

— Какво стана с Джулс? Изгуби се някъде — казах.

— Да, може да е паднал в тоалетната — отговори Ви.

— Ще отида да поговоря с Пач — заяви Елиът.

Загрижеността му ми беше приятна, но не исках фронтален сблъсък между двамата. Пач беше неизвестна величина: неуловим, плашещ и непознат. Кой знае на какво беше способен? Елиът беше твърде мил, за да се изправя срещу Пач.

— Той не ме плаши — заяви Елиът, сякаш за да опровергае мислите ми.

Очевидно по този въпрос с Елиът бяхме на различно мнение.

— Идеята не е добра — заявих.

— Страхотна е — опроверга ме Ви. — Иначе Пач може да… прибегне до насилие. Не помниш ли последния път?

„Последният път ли?“, попитах я само с устни.

Нямах представа каква е причината Ви да постъпва така, освен че имаше склонност прекалено да драматизира. Нейната представа за драма беше моята представа за адско унижение.

— Не се сърди, но този тип ми се струва откачен — отбеляза Елиът. — Дай ми десет минути насаме с него. — И се запъти към Пач.

— Не! — дръпнах го за ръкава. — Той… ами… може отново да прибегне до насилие. — Остави на мен — изгледах аз Ви с присвити очи.

— Сигурна ли си? — попита Елиът. — Ще се радвам аз да го направя.

— По-добре да излезе от мен.

Избърсах длани в джинсите си, поех си дъх за успокоение и започнах да скъсявам разстоянието между себе си и Пач, а то не беше повече от няколко игрални автомата. Нямах представа какво ще правя, когато стигна до него. Надявах се на кратък поздрав. После можех да се върна и да успокоя Ви и Елиът, че положението е под контрол.

Пач беше облечен както обикновено — с черна риза и черни джинси, и носеше тънка сребърна верижка, която проблясваше на фона на тъмната му кожа. Ръкавите му бяха вдигнати нагоре и се виждаше как мускулите му се движат, докато натиска копчетата. Беше висок, слаб и стегнат — изобщо нямаше да се учудя, ако под дрехите си имаше няколко белега за спомен от улични боеве и от други безразсъдни прояви. Не че исках да надничам под дрехите му.

Стигнах до игралния автомат на Пач и потупах от страни, за да привлека вниманието му. Попитах възможно най-спокойно:

— „Пакман“ или „Донки Конг“? — Всъщност играта май беше доста по-военизирана и кървава.

По лицето му се плъзна бавна усмивка.

— Бейзбол. Дали да не застанеш зад мен и да ми дадеш някои инструкции?

На екрана избухнаха бомби и във въздуха се разлетяха пищящи тела. Очевидно не беше бейзбол.

— Как се казва той? — попита Пач и кимна почти незабележимо към масата с джагите.

— Елиът. Виж, нямам време за дълги разговори. Чакат ме.

— Виждал ли съм го преди?

— Нов е. Току-що се е прехвърлил.

— Първа седмица в новото училище и вече си има приятели. Късметлия. — Измери ме с поглед. — Може да има тъмна и опасна страна, за която не подозираме.

— Май това ми е специалитетът.

Изчаках да се досети какво искам да кажа, но той отвърна само:

— Една игра? — кимна към задната част на пасажа. През тълпата видях масите за билярд.

— Нора! — провикна се Ви. — Ела тук! Елиът направо ме размаза!

— Не мога — отговорих на Пач.

— Ако спечеля — каза той, сякаш нямаше никакво намерение да приеме отказа ми, — ще кажеш на Елиът, че е изникнало нещо и вече не си свободна за вечерта.

Не се сдържах, той беше толкова… адски самоуверен и нагъл.

— А ако аз спечеля?

Погледът му се плъзна по тялото ми от глава до пети.

— Не мисля, че трябва да се притесняваме за това.

Не можах да се сдържа и го ощипах.

— Внимавай — тихо ме предупреди той, — може да си помислят, че флиртуваме.

Дощя ми се здравата да се изритам, понеже точно това правехме. Обаче вината не беше моя, а на Пач. Близо до него изпитвах необикновено противоречиви желания — част от мен искаше да избяга от него и да се разкрещи „Пожар!“, а друга, по-безразсъдна част искаше да види колко близо мога да се доближа, без да… пламна.

— Една игра на билярд? — подмами ме той.

— Тук съм с друг.

— Тръгвай към масите за билярд, аз ще се погрижа.

Скръстих ръце с надеждата да изглеждам строга и малко ядосана, но в същото време се наложи да прехапя устни, за да обуздая една малко по-положителна реакция.

— Какво ще правиш? Ще се биеш с Елиът?

— Ако се наложи.

Бях сигурна, че се шегува. Почти.

— Една маса за билярд току-що се освободи. Върви да я заемеш.

Предизвиквам… те…

Замръзнах.

— Как го направи?

Той не отрече веднага и аз усетих да ме обзема паника. Случваше се наистина. Той прекрасно знаеше какво прави. Дланите ми се изпотиха.

— Как го направи? — повторих.

— Кое? — усмихна се Пач лукаво.

— Недей! — предупредих го. — Не се преструвай, че не го правиш.

Той облегна рамо на игралния автомат и сведе поглед към мен.

— Кажи ми какво подозираш, че правя.

— Мислите ми…

— Какво за тях?

— Престани, Пач.

Той се огледа театрално.

— Да не искаш да кажеш, че ти чета мислите? Нали разбираш колко налудничаво звучи?

Преглътнах мъчително и заявих възможно най-спокойно:

— Плашиш ме и не съм сигурна, че е добре да общувам с теб.

— Бих могъл да променя мнението ти.

— Но-о-о-ра! — надвика Ви гълчавата и електронното пиукане на автоматите.

— Среща на „Архангела“ — каза Пач.

Отстъпих назад и инстинктивно отвърнах:

— Не.

Пач застана зад мен и по гръбнака ми се плъзна ледена тръпка.

— Ще те чакам — прошепна ми той в ухото. И излезе от игралната зала.