Бека Фицпатрик
Ш-ш-шт (7)

Шеста глава

На следващата сутрин изненадана видях Елиът да влиза в първия час по физическо точно когато звънецът мудно звънна. Беше облечен с дълги до коленете баскетболни гащета и бяло горнище на анцуг „Найки“. Маратонките му до глезена изглеждаха нови и скъпи. Подаде на госпожица Съли някакво листче и ме погледна. Махна леко и дойде при мен на зрителската скамейка.

— Чудех се кога ли ще се засечем някъде — каза Елиът. — В канцеларията разбраха, че през последните две години не съм карал физическо. В частното училище не е задължително. И сега се чудят как да поместят в следващите две години физическото, което би трябвало да съм карал четири. И ето ме тук — ще карам физическо всеки първи и четвърти час.

— Така и не разбрах защо си се прехвърлил тук.

— Изгубих си стипендията, а родителите ми не могат да си позволят таксата.

Госпожица Съли наду свирката.

— Сигурно свирката значи нещо — отбеляза Елиът.

— Десет обиколки на салона, без минаване напряко по ъглите. — Станах от скамейката. — Спортен тип ли си?

Елиът подскочи и затанцува на пръсти. Направи няколко боксови удара във въздуха и приключи с един ъперкът, който стигна на милиметри от брадичката ми.

— Дали съм спортен тип? До мозъка на костите.

— Тогава ще ти хареса какво разбира госпожица Съли под развлечение.

Двамата с Елиът направихме десетте обиколки заедно, после се запътихме навън, където въздухът беше нашарен с ивици призрачна мъгла. Сякаш полепваше по дробовете ми и ме задушаваше. Небето отрони няколко капки дъжд, мъчейки се с всички сили да стовари буря върху градчето Колдуотър. Погледнах към вратите на сградата, но знаех, че е безполезно — госпожица Съли беше неумолима.

— Трябват ми двама капитани за софтбол — провикна се тя. — Хайде, по-живо. Да видя ръце във въздуха! По-добре участвайте доброволно, иначе ще избера отборите лично, а аз невинаги действам честно!

Елиът вдигна ръка.

— Добре — каза му госпожица Съли. — Ела тук, до хоум-плейта. А сега да видим… Марси Милар ще бъде капитан на червения отбор.

— Елиът, ти първи избери играч — подкани го госпожица Съли.

Елиът обхвана брадичката си с пръсти и огледа класа, все едно преценяваше на око умението ни да батираме и да тичаме.

— Нора — каза той.

Марси отметна глава и се засмя.

— Благодаря ти — каза тя на Елиът и го удостои с отровна усмивка, която по непонятни за мен причини направо омагьосваше представителите на противоположния пол.

— За какво? — попита Елиът.

— За това, че ни подари играта. — Марси ме посочи с пръст и заяви: — Има най-малко сто причини аз да бъда мажоретка, а Нора — не. Координацията е на първо място в списъка.

Изгледах Марси с присвити очи, после застанах до Елиът и навлякох през главата си синя фланела.

— С Нора сме приятели — каза Елиът на Марси спокойно и почти хладно. Малко преувеличи, но не възнамерявах да го поправям. Марси доби вид на човек, когото току-що са залели с кофа студена вода, и на мен това адски ми хареса.

— Защото не си се запознал с по-подходяща. Като мен например. — Марси завъртя кичур коса около пръста си. — Марси Милар. Скоро ще чуеш за мен. — Или окото й потрепна, или му намигна.

Елиът изобщо не реагира и рейтингът на моето одобрение към него се покачи с още няколко степени. Някой по-недостоен би паднал на колене и би умолявал Марси дори за нищожното внимание, с което би благоволила да го удостои.

— Цяла сутрин ли ще стоим тук в очакване на дъжда, или ще се залавяме за работа? — намеси се госпожица Съли.

След като сформирахме отборите, Елиът поведе нашия тим към пейките, за да определи реда на батиране. Подаде ми една бухалка и ми нахлупи каската.

— Ти си първа, Грей. Достатъчно е да стигнеш до някоя база.

Замахнах опитно с бухалката, като едва не го цапардосах, и казах:

— Тъкмо се бях наострила за хоумрън.

— И това ще ни е от полза. — Той ме поведе към мястото за батиране. — Заставай тук и удряй здравата.

Облегнах бухалката на рамо и си казах, че може би е трябвало да внимавам повече по време на световното. Добре де, вероятно все пак не беше зле да го гледам. Каската ми се смъкна ниско над очите, избутах я нагоре и се опитах да огледам игрището, скрито под призрачните парцали мъгла.

Марси Милар застана на мястото на питчъра. Вдигна топката пред тялото си и забелязах, че ми показва среден пръст. С поредната си отровна усмивка тя запрати висока топка към мен.

Ударих крайчеца на топката и я запокитих в пръстта от другата страна на наказателната линия.

— И това ако е удар! — провикна се госпожица Съли от мястото си между първа и втора база.

— Тази много я завъртя — кресна Елиът от дъгаута. — Този път хвърляй чисто!

Отне ми известно време, за да осъзная, че говори на Марси, не на мен.

Топката отново полетя от ръката на Марси и описа дъга в мрачното небе. Замахнах и пропуснах.

— Втори страйк — съобщи Антъни Амовиц през маската си на кетчър.

Изгледах го злостно.

Отстъпих от дъсчицата и направих още няколко пробни замахвания. За малко да не забележа Елиът, който се доближи зад мен. Обгърна ме с ръце и постави длани на бухалката върху моите.

— Дай да ти покажа — прошепна в ухото ми. — Ето така. Усещаш ли? Отпусни се. А сега завърти ханша — всичко идва от ханша.

Усетих как лицето ми пламва, понеже всички от класа бяха вперили поглед в нас.

— Мисля, че схванах, благодаря.

— Идете на хотел! — провикна се Марси и всички на игрището се засмяха.

— Ако й хвърлиш свястно, ще удари топката — провикна се в отговор Елиът.

— Аз си хвърлям, както трябва.

— И тя батира, както трябва. — Елиът снижи глас, за да го чувам само аз: — Престани да я гледаш в мига, в който хвърли топката. Не хвърля чисто, затова ще се наложи да се постараеш, за да удариш.

— Хайде, хора, опитваме се да играем! — провикна се госпожица Съли.

В този момент нещо на паркинга зад скамейките привлече вниманието ми. Стори ми се, че някой ме вика по име. Обърнах се, но още докато го правех, съзнавах, че никой не е изрекъл името ми на глас. Беше прозвучало тихо в главата ми.

Нора.

Пач носеше избеляла синя бейзболна шапка, беше проврял пръсти в телената ограда и се беше облегнал на нея. Не беше облякъл яке въпреки студеното време. Целият беше в черно. Докато ме наблюдаваше, очите му бяха тъмни и непроницаеми, но подозирах, че зад тях се случват много неща.

В съзнанието ми пропълзя следваща върволица от думи.

Уроци по батиране? Бива си го.

Поех си дълбоко дъх и опитах да се убедя, че ми се причува, понеже иначе щеше да се окаже, че Пач успява по някакъв начин да направлява мислите ми. А това не беше възможно. Просто не беше. Освен ако не халюцинирах. Тази мисъл ме уплаши повече от предположението, че той прекрачва отвъд обичайните начини за общуване и би могъл по своя воля да разговаря с мен, без да си отваря устата.

— Грей! Внимавай в играта!

Примигнах и дойдох на себе си точно навреме, за да видя как топката се премята във въздуха към мен. Замахнах и чух още няколко думи.

Не… сега.

Отдръпнах се и зачаках топката да се приближи. Когато тя се спусна ниско, пристъпих към предната част на дъсчицата и замахнах с всичка сила.

Чу се силно пукване и бухалката затрепери в ръцете ми. Топката политна към Марси, която се строполи по гръб. Топката се промуши между шорт стопа и втория бейзмен и отскочи в тревата извън игрището.

— Тичай! — закрещяха съотборниците ми от дъгаута. — Тичай, Нора!

И аз хукнах.

— Хвърли бухалката! — викаха те.

Метнах я настрани.

— Остани на първа база!

Не ги послушах.

Стъпих в ъгъла на първа база, заобиколих я и хукнах към втора. Левият аутфилдер вече беше хванал топката и се готвеше да ме изхвърли. Наведох глава, разтърсих енергично ръце и се помъчих да си припомня как по спортния канал професионалистите се плъзгат в базата. С краката напред? С главата напред? Спри, пусни, търкулни се?

Топката полетя към втория бейзмен с шеметно бяло въртене някъде в периферията на зрителното ми поле. Откъм дъгаута възбудено извикаха „Плъзни се!“, но аз още не бях решила кое да излезе напред — обувките или ръцете ми.

Вторият бейзмен хвана топката във въздух. Аз се хвърлих с главата напред и с протегнати ръце. Ръкавицата се появи изневиделица, връхлетя ме. Удари ме по лицето и усетих силния мирис на кожа. Тялото ми се сгърчи в пръстта, устата ми се напълни със ситен чакъл и с пясък, които се събраха под езика ми.

— Аут! — провикна се госпожица Съли.

Превъртях се настрани и огледах тялото си за наранявания. Бедрата ми горяха в странна смесица от горещо и студено, а когато вдигнах клина си, установих, че сякаш две котки са беснели по бедрата ми — и то слабо казано. Върнах се, накуцвайки до дъгаута, и се стоварих на пейката.

— Гот — отбеляза Елиът.

— Каскадата ми или разкъсаният ми крак? — Свих коляно към гърдите си и внимателно почистих колкото песъчинки успях.

Елиът се наведе настрани и духна на коляното ми. Няколко по-големи парченца чакъл паднаха на земята. Последва миг неловко мълчание.

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

Изправих се и показах, че макар кракът ми да е изподран и изцапан, все още мога да го използвам.

— Ако искаш, ще те заведа при медицинската сестра да те превържат — предложи той.

— Не, наистина, нищо ми няма. — Погледнах към оградата, където бях видяла Пач. Вече го нямаше.

— Онзи на оградата гаджето ти ли беше? — попита Елиът.

Изненадах се, че изобщо е забелязал Пач. Стоеше с гръб към него.

— Не, просто приятел — отговорих. — Всъщност дори това не е. Той ми е партньор.

— Изчерви се.

— Сигурно е заради вятъра.

Гласът на Пач продължаваше да кънти в главата ми. Сърцето ми помпаше по-бързо, обаче кръвта течеше по-студена в жилите ми. Наистина ли той контактуваше директно с мислите ми? Съществуваше ли помежду ни някаква необяснима връзка, която позволяваше това да се случи? Или просто губех здрав разум?

Елиът не изглеждаше напълно убеден.

— Сигурна ли си, че между вас двамата няма нищо? Не ми се иска да ухажвам заето момиче.

— Нищо няма. — Поне аз не възнамерявах да допускам нищо.

Чакай! Какво каза Елиът?

— Моля? — попитах.

Той се усмихна.

— Увеселителният парк „Делфик“ на пристанището отваря отново в събота вечерта и двамата с Джулс смятаме да отидем. Според прогнозата времето няма да е много лошо. Защо не дойдете и вие с Ви?

Премислих предложението му за секунди. Бях напълно сигурна, че ако откажа, Ви ще ме убие. Освен това ми се стори, че една среща с Елиът е подходящ начин да избягам от неловкото си влечение към Пач.

— Планът ми харесва — отговорих.