Бека Фицпатрик
Ш-ш-шт (5)

Четвърта глава

Прелетях по „Хоторн“, подминах нашата къща, направих кръг, минах напряко към „Бийч“ и се насочих обратно към центъра на Колдуотър. Свързах се с Ви с бутона за бързо набиране.

— Случи се нещо… той… аз… изникна изневиделица… доджа…

— Говориш несвързано. Какво?

Избърсах нос с опакото на ръката си. Цялата треперех.

— Изникна изневиделица.

— Кой?

— Той… — Опитах се да свържа мислите си и да ги превърна в думи. — Изскочи пред колата!

— О, боже, боже, боже. Блъснала си елен? Добре ли си? Ами Бамби? — попита Ви с нещо средно между писък и стенание. — Доджът?

Понечих да отговоря, но Ви ме прекъсна:

— Няма значение, застрахован е. Само ми кажи, че бебчето ми не е цялото покрито с еленови крайници? Не е, нали?

Каквото и да се наканех да отговоря, замираше някъде на заден план. Мислите ми бягаха две стъпки по-напред. Елен. Може би щях да успея да представя цялата работа като сблъсък с елен. Искаше ми се да споделя с Ви, но пък не желаех и да ме помисли за луда. Как да обясня, че човекът, когото бях блъснала, стана и се опита да изтръгне вратата на колата? Дръпнах яката си на долу към рамото — не виждах зачервени следи там, където ме беше стискал…

Рязко се опомних. Наистина ли обмислях как да отрека случилото се? Бях сигурна какво видях, не си въобразявах.

— Изкарваш ми акъла! Не ми отговаряш. Еленът не е заседнал между фаровете ми, нали? Нали не караш със залепнал за предницата елен като снегорин?

— Може ли да спя у вас? — Исках да се махна от улицата. От мрака. Рязко си поех дъх, понеже си дадох сметка, че за да стигна до къщата на Ви, ще трябва да мина през кръстовището, където го бях блъснала.

— Аз съм долу в моята стая — отговори Ви. — Направо влизай. Ще се видим след малко.

Здраво вкопчена във волана, подкарах доджа в дъжда, молейки се на бога да хвана зеленото на светофара на „Хоторн“. Така стана и аз прелетях на висока скорост през кръстовището, вперила поглед право напред, като в същото време крадешком хвърлях поглед встрани към сенките. Нямаше и помен от онзи тип със скиорската маска.

Десет минути по-късно паркирах доджа на алеята пред къщата на Ви. Вратата беше сериозно изкривена, затова се наложи да я изритам, за да изляза. Изскочих от предната врата, втурнах се вътре и бързо слязох по стълбите към мазето.

Ви седеше на леглото си със скръстени крака, разтворена тетрадка между коленете, пъхнала слушалки в уши и надула айпода си до дупка.

— Да огледам ли щетите тази вечер, или да поспя поне седем часа и тогава? — надвика тя музиката.

— Може би втория вариант.

Ви затвори отривисто тетрадката и измъкна слушалките.

— Да не отлагаме излишно.

Когато излязохме навън, дълго не можах да откъсна очи от колата. Нощта не беше топла, но не времето беше причина ръцете ми да настръхнат целите. Стъклото на шофьорската врата не беше счупено. Вратата не беше огъната.

— Нещо не е както трябва — отбелязах, обаче Ви не ме слушаше, а оглеждаше всеки сантиметър от доджа си.

Пристъпих напред и докоснах с показалец стъклото на шофьорската врата. Твърдо стъкло. Затворих очи. Когато отново ги отворих, стъклото все още беше непокътнато.

Заобиколих задницата на колата. Описах почти пълен кръг, преди да се закова на място.

Тъничка пукнатина разполовяваше предното стъкло.

Ви я забеляза едновременно с мен.

— Сигурна ли си, че не беше катерица? Мислите ми отскочиха обратно към смъртоносния поглед иззад скиорската маска. Бяха толкова черни, че не различих зениците от ирисите. Черни като… очите на Пач.

— Погледни ме, плача от радост — каза Ви и се просна върху капака на доджа, за да го прегърне. — Само съвсем тъничка пукнатина и толкоз.

Изтипосах някаква усмивка, но в корема си усещах горчилка. Преди пет минути прозорецът беше счупен и вратата беше огъната. Като гледах колата сега, това ми се струваше невъзможно. Не, направо беше налудничаво. Но аз видях как юмрукът му пробива стъклото, усетих как ноктите му се забиват в рамото ми.

Нали?

Колкото повече се мъчех да си спомня удара, толкова по-трудно ми се удаваше. През паметта ми прелитаха мимолетни празнини от липсваща информация. Подробностите избледняваха. Висок ли беше? Или нисък? Слаб? Набит? Каза ли нещо?

Не можех да си спомня. И точно това беше най-плашещото.

* * *

Двете с Ви излязохме от тях в седем и петнайсет на следващата сутрин и отидохме с колата до бистрото на Енцо, за да изпием по чаша топло мляко с мед, канела и карамфил за закуска. Обхванах с длани порцелановата чаша и се опитах да прогоня мраза, който усещах вътре в себе си. Бях си взела душ, бях облякла фланела и жилетка, взети назаем от гардероба на Ви, и си бях сложила малко грим, но почти не помнех как съм го направила.

— Не се обръщай — предупреди ме Ви, — обаче господин Зелен пуловер гледа насам и се опитва да измери през дънките колко точно са дълги краката ти… О, току-що ме поздрави. Не се майтапя. Кратък военен поздрав с два пръста. Колко очарователно.

Не я слушах. През цялата нощ станалото се превърташе в главата ми отново и отново и не ме остави да спя. В мислите ми цареше пълна бъркотия, очите ми бяха сухи и натежали, не успявах да се концентрирам.

— Господин Зелен пуловер изглежда нормален, но антуражът му ми се струва като на закоравял злосторник — отбеляза Ви. — Всичко у него казва „не се ебавай с мен“. Кажи, че не прилича на изчадие на Дракула. Кажи, че си въобразявам.

Вдигнах поглед само колкото да го погледна, без да се издам, че го правя, и огледах красивото му лице с дребна кост. Имаше дълга до раменете руса коса. Очи с цвят на хром. Небръснат. Безупречно облечен с поръчково сако, зелен пуловер и тъмни маркови джинси.

— Въобразяваш си — отговорих.

— Не забеляза ли хлътналите очи? Шпица от коса на челото му? Високото и дългуресто тяло? Може дори да се окаже достатъчно висок за мен.

Ви е висока около метър и осемдесет, но адски си пада по високите токчета. Освен това мрази да излиза с по-ниски от нея момчета.

— Добре де, какво ти е? — попита Ви. — Ни приемаш, ни предаваш. Нали не е заради пукнатината на предното ми стъкло? Какво толкова, че си блъснала някакво животно? На всеки може да се случи. Със сигурност вероятността за подобно нещо значително ще намалее, ако майка ти се дислоцира извън онзи пущинак.

Щях да кажа на Ви истината за случилото се. Скоро. Просто се нуждаех от малко време, за да подредя подробностите. Проблемът беше, че главата не ми раждаше как бих могла. Единствените подробности, които помнех, бяха в най-добрия случай откъслечни. Все едно паметта ми беше изтрита с гума. Замислех ли се за предната вечер, си спомнях проливния дъжд, които се стичаше по прозорците на доджа и размазваше всичко навън. Наистина ли бях блъснала елен?

— Ммм, я виж ти! — обади се Ви. — Господин Зелен пуловер става от мястото си. Това тяло редовно се поти във фитнеса. Определено идва към нас и очите му оглеждат имота — имам предвид твоя имот.

След секунда до нас долетя едно приятно и тихо:

— Здрасти.

Двете с Ви вдигнахме поглед едновременно. Господин Зелен пуловер беше застанал до масата ни, пъхнал палци в джобовете на джинсите си. Беше синеок, имаше стилно чорлава коса, която падаше на челото му.

— Здрасти — отговори Ви. — Аз съм Ви. Това е Нора Грей.

Изгледах начумерено Ви. Не ми харесваше да отбелязва специално фамилията ми, понеже ми се струваше, че така нарушава неписаното правило между момичетата, още повече между най-близките приятелки, относно запознанствата с момчета. Махнах вяло, надигнах чашата с мляко и тутакси си изгорих езика.

Той дръпна стол от съседната маса и седна, облягайки лакти там, където би трябвало да бъде гърбът му. Протегна ръка към мен и се представи:

— Аз съм Елиът Сондърс.

Почувствах се твърде официално, но все пак се ръкувах с него.

— А това е Джулс — допълни той и посочи с брадичка към приятеля си, когото Ви здравата бе подценила, определяйки го като „висок“.

Джулс нагъна до Ви цялото си тяло, в сравнение с което столът изглеждаше като за джудже.

— Струва ми се, че ти си най-високият тип, когото съм виждала — осведоми го тя. — Сериозно, колко си висок?

— Два и десет — изломоти Джулс, отпусна се на мястото си и скръсти ръце.

Елиът се прокашля и попита:

— Дами, да ви поръчам нещо за хапване?

— За мен не — отговорих. — Аз вече си поръчах.

Ви ме ритна под масата.

— За нея поничка с ванилов крем. Нека са две.

— Дотук с диетата, така ли? — попитах Ви.

— Гледай си работата! Зрънцето на ванилията е плод. Кафяв плод.

— Шушулка е.

— Сигурна ли си?

Не бях.

Джулс затвори очи и се щипна по носа. Явно и на него му беше толкова приятно да седи с нас, колкото и на мен.

Елиът се запъти към бара, а аз го проследих с поглед. Със сигурност беше в гимназията, но не го бях виждала в нашето училище. Иначе щях да си спомням. Беше очарователен и открит, нямаше как да не изпъкне. Ако не бях толкова разтърсена от случилото се, може би дори щях да проявя интерес. За приятелство, а и за нещо повече.

— Тук ли живееш? — обърна се Ви към Джулс.

— Ммм.

— Къде учиш?

— В подготвителното „Кингхорн“ — каза той с някакво превъзходство.

— Не съм чувала за него.

— Частно училище. В Портланд. Започваме в девет. — Дръпна ръкав, за да си погледне часовника.

Ви топна пръст в пяната на млякото си и го облиза.

— Скъпо ли е?

Джулс за пръв път я погледна право в лицето. Очите му се поиздължиха и в ъгълчетата се показа малко бяло.

— Богат ли си? Бас ловя, че си — каза тя.

Джулс изгледа Ви така, сякаш току-що беше убила муха върху челото му. Избута стола си назад няколко сантиметра, за да се дръпне от нас.

Елиът се върна с кутия с шест понички.

— Две с ванилов крем за дамите — оповести той и побутна кутията към мен — и четири с глазура за мен. Май ще е по-добре да хапна сега, понеже не знам какво е кафенето в гимназията на Колдуотър.

Ви едва не се задави с млякото си.

— Ти там ли учиш?

— От днес. Току-що се прехвърлих от „Кингхорн“.

— Двете с Нора също учим там — осведоми го Ви. — Радвай се на късмета си. Каквото и да те интересува — включително кого да поканиш на пролетния бал — само попитай. Двете с Нора още нямаме кавалери.

Реших, че е време да тръгваме. Джулс очевидно беше отегчен и раздразнен, а компанията му не се отразяваше добре на собствената ми напрегнатост. Театрално погледнах часовника на мобилния си телефон и заявих:

— По-добре да тръгваме за училище, Ви. Трябва да учим за теста по биология. Джулс, Елиът, приятно ми беше да се запознаем.

— Тестът по биология е чак в петък — възрази Ви.

Вътрешно се ядосах, външно се усмихнах през зъби.

— Да, имах предвид теста по английски. Произведенията на… Джефри Чосър.

Всички разбраха, че лъжа.

Грубостта ми някак смътно ме притесняваше, особено с оглед на факта, че Елиът с нищо не я бе заслужил. Само че не ми се оставаше повече. Исках да продължа напред, да се отдалеча от предишната нощ. Може би в крайна сметка късата памет не беше чак толкова лошо нещо. Колкото по-скоро забравех за случилото се, толкова по-бързо животът ми щеше да си върне нормалния ритъм.

— Пожелавам ти страхотен първи учебен ден. Може и да се видим по обяд — казах на Елиът. После дръпнах Ви за лакътя и я поведох към изхода.

* * *

Учебният ден беше почти приключил, оставаше ни само биология и аз се запътих към клас, след като се отбих до шкафчето си, за да си взема учебника. Двете с Ви пристигнахме преди Пач. Тя се намести на празното му място, бръкна в раницата си и извади кутия с канелени сладки.

— Ето един червен плод — поднесе ми тя кутията.

— Нека отгатна — канелата е плод, така ли? — избутах аз кутията.

— Но ти и не обядва — намръщи се Ви.

— Не съм гладна.

— Лъжеш. Винаги си гладна. Заради Пач ли е? Нали не се тревожиш, че той те преследва? Да знаеш, че снощи в библиотеката се шегувах.

Разтрих слепоочията си с малки въртеливи движения. Тъпата болка, която упорито се беше настанила там, се обостри при споменаването на Пач.

— Пач е най-малката ми грижа — отговорих, но не беше самата истина.

— Мястото ми, ако обичаш.

Двете с Ви едновременно вдигнахме поглед, когато чухме гласа на Пач.

Звучеше доста мило, но погледът му остана прикован върху Ви, докато тя се изправяше и премяташе раницата си през рамо. Той махна с ръка към пътеката, подканвайки Ви да си тръгне, все едно тя не действаше достатъчно бързо.

— Изглеждаш чудесно, както винаги — каза ми той, настанявайки се до мен. Облегна се и изпружи крака напред. Знаех, че е висок, но никога не си бях давала сметка колко точно. Сега, докато гледах краката му, предположих, че сигурно е повече от метър и осемдесет. Метър осемдесет и няколко.

— Благодаря — отговорих, без да се замислям, и веднага ми се прииска да си взема думите обратно. Благодаря ли? Това беше най-неподходящото нещо, което можех да изтърся. Не исках Пач да реши, че комплиментите му ми допадат. Защото не ми допадаха… в повечето случаи. Не беше трудно човек да се досети, че той вещае неприятности, а аз си имах вече предостатъчно грижи. Нямаше нужда да си навличам допълнителни. Може би, ако не му обръщах внимание, той щеше да престане да завързва разговор. И тогава щяхме да си седим един до друг в мълчалива хармония като всеки друг екип в стаята.

— И ухаеш хубаво — отбеляза Пач.

— Нарича се душ. — Гледах право напред. Той не отговори, затова се извърнах настрани: — Сапун, шампоан, гореща вода.

— Гола. Знам как става.

Понечих да сменя темата, но в този момент удари звънецът и ме прекъсна.

— Приберете учебниците — нареди Тренера зад катедрата си. — Ще направим едно практическо упражнение, за да загреете за теста в петък. — Спря пред мен и близна пръста си, за да отдели лист с въпросите от останалите. — Искам петнайсет минути тишина, докато отговаряте на въпросите. След това ще обсъдим седма глава. Успех.

Справих се с първите няколко въпроса, като им отговорих с ритмично изливани количества наизустени факти. Ако не друго, тестът ме накара да се съсредоточа изцяло върху него, изтласка встрани инцидента от предната вечер и заглуши гласа, който поставяше под съмнение някъде дълбоко в главата ми здравия ми разум. Спрях за миг, понеже ръката, с която пишех, леко се бе схванала, и усетих как Пач се накланя към мен.

— Струваш ми се изморена. Тежка нощ? — прошепна той.

— Видях те в библиотеката. — Стараех се моливът ми да продължи да се движи по листа, все едно работя усилено.

— Най-важното събитие от снощи.

— Следеше ли ме?

Наклони глава назад и тихо се засмя.

Опитах нов подход:

— Какво правеше там?

— Вземах си книга.

Усетих погледа на Тренера върху себе си и реших да се посветя изцяло на теста. Отговорих на още няколко въпроса и крадешком погледнах наляво. Учудена установих, че Пач вече ме наблюдава. Ухили се широко.

Сърцето ми най-неочаквано подскочи, сепнато от странно привлекателната му усмивка. За свой ужас си изпуснах молива, толкова се изненадах. Моливът подскочи няколко пъти върху масата, преди да се търкулне през ръба. Пач се наведе да го вдигне. Подаде ми го върху дланта си и аз се постарах да не докосна кожата му, докато си го вземам.

— Къде отиде след библиотеката? — прошепнах.

— Защо?

— Проследи ли ме? — настоях полугласно.

— Изглеждаш ми малко напрегната, Нора. Какво се е случило? — изви вежди загрижено той. Само привидно обаче, защото в центъра на черните му очи пламтеше подигравателна искра.

— Следиш ли ме?

— Защо ми е да те следя?

— Отговори на въпроса.

— Нора! — Предупредителният тон на Тренера ме върна към теста, но не преставах да се чудя какъв ли отговор е щял да ми даде Пач и това събуди у мен желание да се дръпна по-далеч от него. В другия край на стаята. В другия край на света.

Тренера наду свирката си.

— Времето изтече. Предайте листовете си напред. В петък очаквайте подобни въпроси. А сега — потърка ръце той и аз цялата настръхнах от този сух звук, — днешният урок. Госпожице Скай, каква е темата?

— С-е-к-с — оповести Ви.

Веднага след това аз изключих. Следеше ли ме Пач? Неговото лице ли се криеше зад скиорската маска — ако изобщо имаше лице зад маската? Какво искаше? Обгърнах тялото си през лактите, защото внезапно ми стана много студено. Искаше ми се животът ми да стане отново какъвто беше, преди Пач да нахлуе в него.

В края на часа спрях Пач:

— Може ли да поговорим?

Вече се беше изправил, затова приседна в края на масата:

— Какво има?

— Знам, че и ти не искаш да седиш до мен, както и аз не искам да седя до теб. Мисля, че Тренера ще ни размести, ако ти поговориш с него. Ако му обясниш положението…

— Кое положение?

— Ние не сме… съвместими.

Той потри челюстта си с длан — издаващ замисленост жест, с който бях свикнала само след няколкодневното ни познанство.

— Не сме ли?

— Е, това не е сензационна новина.

— Когато Тренера поиска моя списък на желани качества у един партньор, аз описах теб.

— Вземи си думите обратно.

— Интелигентна, привлекателна, уязвима. Не си ли съгласна?

Правеше го само за да ме дразни и това ме ядоса още повече.

— Ще помолиш ли Тренера да ни размести, или не?

— Ще се въздържа. Свикнах с теб.

Как да отговоря на това? Явно целеше да предизвика реакцията ми. Което не беше трудно, като се има предвид, че аз никога не познавах кога той се шегува, и кога е сериозен.

Опитах се да вложа известна сдържаност в тона си:

— Според мен за теб ще е по-добре да седиш с друг. И ми се струва, че ти го знаеш. — Усмихнах се напрегнато, но учтиво.

— Има вероятност да се окажа до Ви — усмихна ми се също толкова учтиво той. — Няма да насилвам късмета си.

Ви цъфна до масата ни и изгледа последователно двама ни с Пач.

— Прекъсвам ли нещо?

— Не — отговорих и рязко затворих раницата си. — Питах Пач какво трябва да прочетем тази вечер. Не помня кои страници каза Тренера.

— Заданието е на дъската, както винаги. Все едно не си го прочела — осведоми ме Ви.

Пач се засмя, явно на някаква си своя шега. Не за пръв път ми се прииска да разбера за какво си мисли. Защото понякога бях абсолютно сигурна, че тези негови тайни шегички са свързани с мен.

— Нещо друго, Нора? — попита той.

— Не. До утре.

— Нямам търпение — намигна ми той. Наистина ми намигна.

След като той се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе, Ви ме стисна за ръката.

— Добри новини. Киприано. Това му е фамилията. Видях я на списъка на Тренера.

— И защо това трябва да извика усмивка на устните ми?

— Всеки знае, че учениците са длъжни да се впишат при медицинската сестра, ако вземат лекарства по рецепта. — Тя подръпна предния джоб на раницата ми, където държах хапчетата желязо. — Освен това е всеизвестен факт, че кабинетът на медицинската сестра е удобно разположен близо до регистратурата, където пък са досиетата на учениците.

С блеснали очи Ви ме хвана подръка и ме дръпна към вратата.

— Време е за малко истинска детективска работа.