Шърли Бъзби
Сърце за превземане (26)

Глава двадесет и пета

Краят на пролетта, 1775 година

Лети си помисли притеснена, че бурята й напомня твърде силно страховитата буря, разразила се в нощта, когато се е родил Чанс. Вятърът фучеше, дъждът шибаше ожесточено къщата и по-възрастната жена плъзна угрижен поглед към Фанси. Тя раждаше от предния ден следобед и тъкмо когато Лети я погледна, простена едва чуто върху голямото легло, прерязана от поредната контракция. По-възрастната жена се замоли пламенно всичко да мине добре.

Срещна погледа на Елън и забелязала колко угрижена е девойката, пропъди собствените си страхове и спомени и промълви тихо:

— Не се бой, миличка. Иска се време, за да родиш дете.

— Знам — побърза да каже Елън, — пък и Фанси не ражда чак толкова дълго. Притеснявам се само, че детето е подранило, нали? Мислех, че ще се роди след няколко седмици.

Лети се усмихна.

— Децата сами решават кога ще дойдат на бял свят и се опасявам, че хич не се интересуват от календарите.

След като контракцията премина, Фанси прошепна:

— Не знам дали е подранило, но ми се ще всичко да става по-бързо. Имам чувството, че се мъча вече дни наред и какво — нищо!

Лети се засмя и след като извади от купата със студена вода една кърпа, я изстиска и попи потта по слепоочията на родилката.

— Знам, струва ти се дълго, скъпа, но околоплодната вода изтече едва преди денонощие. Вие, младите, сте много нетърпеливи.

В думите на Лети нямаше и капчица укор и макар че се чувстваше много зле, Фанси намери сили да й се усмихне. През месеците, откакто бе съобщила, че чака дете от Чанс, Фанси и свекър й и свекърва й се бяха сближили много и преди известно време Фанси бе решила, че едва ли е могла да мечтае за по-мила и разбрана свекърва.

Заедно бяха изживели няколко бурни месеца: средите, в които се движеха Уокърови, бяха разтърсени от вестта кой всъщност е Чанс и какво се е случило в нощта, когато той се е родил. Иска ли питане, всички в многолюдния род бяха единни като непоклатима скала, ала се срещаха и такива, които шушукаха, че Сам просто се опитва да им натрапи незаконния си син и Лети е кръгла глупачка да не го вижда. Те обаче бяха малцина и повечето вярваха в онова, което им е разказал Сам. Констънс определено не беше всеобща любимка и заради това хората приемаха по-лесно, че е напълно способна на такава низост. Е, винаги щеше да има и такива, които са убедени, че Уокърови само им хвърлят прах в очите, ала мнозинството приемаха Чанс радушно, като законен син на Сам и Лети.

Ужасяващото убийство на Джонатан като че ли разводни нещата и цяла зима всички обсъждаха колко странно са съвпаднали смъртта на Джонатан и разкритието кой всъщност е Чанс. Някои изпитваха съжаление към Констънс, задето е изгубила толкова нелепо единствения си син, и това попритъпи всеобщото отвращение от грозното й злодеяние, ала всички бяха единодушни, че тя е взела правилното решение, като е отишла да доживее старините си в Англия.

Беше повече от ясно кой е убил Джонатан: от отворения сейф, от липсващото злато и изчезването на Симънс беше съвсем очевидно какво точно се е случило.

Сам бе предложил голямо възнаграждение на човека, който залови Симънс, той обаче сякаш беше изчезнал вдън земя. Чанс беше на мнение, че бандитът всъщност им е направил услуга, но не го споделяше на всеослушание.

Това, че беше признат за пълноправен наследник на състоянието на Уокърови, преобрази изцяло живота — и неговия, и на Фанси. И дума не можеше да става и занапред да живеят в Дяволското свърталище — сега вече Чанс беше Уокър от Уокър Ридж. През ноември те се сбогуваха с известно съжаление с първия си дом и се преместиха в изисканата къща, където сега живееха заедно със Сам и Лети.

И бяха постъпили разумно — на Чанс му предстоеше да усвоява много неща, все пак тъкмо той един ден щеше да владее цялото несметно богатство на Уокърови. Джонатан вече го нямаше и се налагаше той бързо да поеме юздите на огромната империя на Уокърови. Месеците минаваха и Сам разчиташе все повече на сина си да ръководи семейните дела.

Дяволското свърталище не остана без обитатели. Хю и Елън, които се венчаха по Коледа, на драго сърце приеха предложението на Чанс да се пренесат в плантацията и да ръководят конезавода, докато дойде време Хю да поеме имотите на баща си, което всички се надяваха да настане в доста далечно бъдеще.

Вестта, че Фанси чака дете, донесе много радост и на Чанс, и на бъдещите баба и дядо. Всички гледаха да не падне и косъм от главата на Фанси, трепереха й и й угаждаха във всичко, не даваха и пръста си да мръдне. Тя роптаеше през смях, че ще я разглезят, но тримата не й обръщаха внимание и продължаваха да я обграждат с любов.

Последните няколко месеца бяха доста бурни не само за Чанс и Фанси, но и за британските колонии. Във въздуха витаеше полъхът на войната. През март същата година в черквата „Свети Йоан“ в Ричмънд бунтовникът Патрик Хенри беше оповестил: „Свобода или смърт!“. Месец по-късно британците бяха открили огън по опълченците в Лексингтън, Масачузетс. Губернаторът на Вирджиния лорд Дънмор се бе уплашил от тези луди глави, младите бунтовници, и беше избягал, оставяйки вирджинци на произвола на съдбата. През лятото във Филаделфия щеше да се събере Континенталният конгрес и всички бяха убедени, че войната с Англия няма да се размине.

В Уокър Ридж бяха донякъде откъснати от шеметните събития, но и тук знаеха какво става. Ала дойде време Фанси да ражда и детето, което всеки момент щеше да се появи на бял свят, измести на заден план събитията в Уилямсбърг, Бостън и други части на колониите.

Чанс и Сам се притесниха много, че детето ще се роди преждевременно, но Лети ги изведе от стаята и каза и на тях, както бе обяснила на Елън:

— Децата се появяват, когато са готови за това.

Сега обаче не й беше чак така спокойно на душата. Тя видя как Фанси се гърчи от поредната контракция и прехапа устна. Дали не бе прекалено уверена, че всичко ще мине благополучно? Може би нещата не вървяха така добре? Но Лети отхвърли тази мисъл. Бременността беше протекла без усложнения, Фанси беше млада и силна и въпреки че те все я убеждаваха да не го прави, чак до края се бе разхождала по километър-два всеки божи ден, дори с огромния корем и с отеклите крака.

Лети пак започна да си повтаря, че всичко ще е наред. И че бурята е просто съвпадение. А не прокоба.

Точно в този миг Фанси нададе оглушителен писък, а Лети се надвеси да види какво става и възкликна облекчено и развълнувано:

— О, напъни се, миличка! Главичката вече се вижда. Напъни се!

Елън се завтече към вратата, отвори я широко и повика Чанс, който сновеше угрижено напред-назад по коридора. Усмихната, му каза:

— Детето ще се роди всеки момент.

Чанс не бе останал доволен, че са го изпъдили от стаята, където ражда Фанси, и беше отстъпил едва след като тя го увери, че ще прати Елън да го повика, щом детето е на път да се появи. На вратата застана и Сам — беше разтревожен, но и обзет от радостно очакване, много му се искаше да влезе, не искаше обаче да пречи в най-напрегнатите мигове.

Сигурно щеше да стои на прага цяла вечност, ако точно тогава Фанси най-неочаквано не се напъна с все сила и детето не се роди с оглушителен сърцераздирателен писък. Лети грабна плачещото вързопче и извика:

— О, Сам, момче е! Ела да го видиш!

Не беше нужно да го подканят повторно — Лети тъкмо подаваше новороденото на Фанси, когато Сам застана зад Чанс и надзърна иззад рамото му. Огледа възхитен момченцето, сетне се извърна към жена си.

— Нашият внук — прошепна благоговейно, сякаш не можеше да повярва в чудото.

— И нашият син — добави гордо Чанс, вперил очи в изнурената Фанси.

Тя се вторачи щастлива в мъничкото сбръчкано личице. Нейният син! Двамата с Чанс бяха създали нов живот, ненагледно хубавото дете, което държеше в ръцете си. Заляха я мощни чувства. Беше смятала, че никога няма да обикне никого така силно, както Чанс, сега обаче осъзна, че е грешала: това малко човече пораждаше у нея обич, не по-малко мощна и трайна от чувството, което тя споделяше с мъжа си.

Чанс попита едва ли не колебливо:

— Може ли да го подържа?

Фанси се усмихна, забелязала неописуемата нежност, с която той вдига сина им. От него щеше да излезе добър баща.

С разрешение на родителите новороденото най-сетне се озова и в щастливите разтреперани ръце на баба си и дядо си, а очите на родилката се напълниха със сълзи, докато тя гледаше как възрастните хора гледат прехласнати момченцето. Навремето са били лишени от толкова много, ала стига Бог да беше добър, Лети и Сам щяха да изживеят доста от нещата, които Констънс със своята алчност им бе отнела.

Щастлива, че вече всичко е приключило, младата жена се беше отпуснала и наблюдаваше как Чанс оглежда момченцето, отново озовало се в ръцете му, сетне и тя се взря смаяна в малкото чудо, което двамата с мъжа й бяха създали.

Точно в този миг я проряза болка, тя се свъси, а Лети забеляза изражението й и се зае да я успокоява:

— Няма страшно, това е плацентата.

Фанси кимна, после обаче пак усети болка, още по-силна и непоносима, и очите й се разшириха.

— Според мен не е плацентата — прошепна тя и побърза да подаде новороденото на Чанс.

Плисна я трета вълна от болка, впила се в нея с остри нокти, и тялото й се изви на дъга.

През следващите минути настана смут: Фанси пак започна да се напъва, съвсем изнемощяла от болката.

— Слава богу! — възкликна Лети. — Ражда се още едно. Близнак.

Оказа се права. Двайсетина минути след първото дете Фанси роди и второто момченце, което беше силно и съвършено като братчето си и което като него огласи стаята с мощни възмутени писъци.

Когато вълненията стихнаха, двамата синове на Фанси лежаха в ръцете й, тя погледна като зашеметена двете вързопчета.

— Близнаци — изрече бавно, още не можеше да повярва. — Кой е очаквал!

— Е, драга — отвърна гордо Лети, — в семейството на Чанс често се раждат близнаци. Не биваше да подминаваме тази възможност.

Отдалеч си личеше, че Сам и Лети са неописуемо щастливи, че имат не едно, а две здрави внучета, и докато ги гледаше как им се радват, Фанси си рече, че може би е добре, че децата са две: ако се е родило едно, то е щяло да стане невъзможно разглезено, докато двете щяха да са просто разглезени. Очите й срещнаха очите на Чанс и след като зърна блясъка в тъмносините им дълбини, младата жена разбра, че и той си мисли, горе-долу, същото.

— Как ще ги кръстите? — поинтересува се Лети.

Чанс промълви с лукава усмивка върху устните:

— Като знаем как се казвам аз и колко съм добър на комар, предлагам да ги кръстим с имена като Лъки^[1] и Ейс^[2] или — очите му блеснаха още по-хитро — Ейс и Дюс^[3].

Жените бяха възмутени от дън душа, Фанси притисна децата още по-силно до себе си и отсече:

— И дума да не става! Ще си имат нормални смислени имена. — Изгледа строго засмения си съпруг и допълни: — Вече сме решили, ако е момче, да се казва Андрю, така и ще кръстим първородната си рожба. — Фанси целуна Андрю по пухкавата косица. Усмихна се на втория си син, замисли се и каза: — А ти, миличко, ще се казваш Самюъл. — Младата жена погледна предизвикателно Чанс. — Нали не възразяваш?

Чанс поклати глава.

— Не. Прекрасни имена, но си мислех, че Лъки… — Ала не се доизказа, защото видя лицето на жена си и го напуши смях. — Да можеше да се видиш, херцогиньо! Приличаш на разлютена тигрица, която брани малките си.

— Наистина ги браня — отвърна духовито тя. — От собствения им баща. Лъки и Ейс, моля ви се! Това имена ли са?

След три седмици, един прекрасен майски ден Андрю и Самюъл бяха кръстени в градината с розите в Уокър Ридж от пътуващ свещеник. Докато гледаше как Сам и Лети изнасят благоговейно от къщата двамата й синове, Фанси си каза, че може и да е спечелила битката, но е изгубила войната. И Сам, и Чанс продължаваха да наричат момченцата Лъки и Ейс, дори самата тя на няколко пъти се беше хващала, че когато си мисли за тях, ги нарича така. Въздъхна. Понякога Чанс беше много вироглав. Младата жена се утеши, че поне законните имена на момчетата са съвсем нормални.

Чанс, който вървеше до нея, я чу да въздиша и я попита:

— Какво има, любима?

Тя му се усмихна тъжно.

— Помислих си, че си много решителен. И хитър.

— Когато става дума за теб, наистина съм решителен, и то много — призна си той и изкриви някак мрачно уста.

Тя го щипна лекичко по ръката.

— Не ти говоря за себе си, чудовище такова. Говоря ти за коварния начин, по който наложи своите имена на децата.

— Предпочитам да говоря за теб — пророни Чанс и я притегли в обятията си — и колко те обожавам.

При тези думи и нежния допир на устните му Фанси начаса забрави за синовете им и какви обидни имена им е дал. Разтопи се във властните ръце на Чанс и се отдаде на радостта да го обича и да бъде обичана от него.

Едва след няколко минути успя да се отскубне поруменяла и задъхана от страстните обятия на съпруга си.

— О, Чанс — пророни тя едва чуто, — обичам те, дори когато си направо непоносим.

Той я погледна — лицето му внезапно бе станало сериозно.

— Обичам те, Фанси — пророни прегракнало. — Обичам те повече от всичко на света. Обичам те и те желая от мига, в който те зърнах, но не ти дадох голям избор в онова, което се случи между нас, нали?

Тя поклати глава, ала върху устните й грейна нежна усмивка.

— Не. Просто реши, че ме искаш, и съдбата ми беше предрешена, каквото и да беше мнението ми по въпроса. — Тя го целуна лекичко по устата. — Извади късмет, че проявих здрав разум и се влюбих в теб.

— Не съжаляваш ли? — попита я той с въпросителен поглед.

Младата жена се взря в мургавото му лице, доловила несигурността у този човек, който никога не се съмняваше в нищо, и усети как сърцето й се преизпълва с любов към него. Хвърли се в обятията му и рече съвсем сериозно:

— Сърцето ми е твое. И винаги е било твое. Ти го превзе.

Чанс я прегърна с неописуема нежност и я зацелува с пламнали благоговеещи устни. Сетне двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към къщата, към изпълненото с любов бъдеще, което ги очакваше там.