Михаил Садовяну
Железният клюн (2)

II
Разговорът на Йова с баба Мария за един племенник от Валя Маре

По едно време приятелят ми прошепна:

— През колко мъки, през колко неволи, през колко унижения преминах, докато стигна до светлината…

Като отивам във Валя Маре, винаги срещам една старица от нашето село, казва се баба Мария.

— Тежки са малкото дни на човека в този живот — казва ми тя и клати глава.

— Бабо Марийо — отговарям й, — други дни освен в този живот нямаме!

— Дали е така, бабино чедо? — въздиша тя. — Тогава защо господ-бог ни е създал само за наказание и без никаква отплата на оня свят? Не сме ли и ние, селяните, хора, нямаме ли разум и сърце? И ей на̀, ние все в лишения сме поминували. Господарите ни биеха и убиваха, като че ли сме говеда, а те — спуснати с кошник от небето. Те, без ум, без жалост, сакати, все се радват на този свят, а ние — и хубост, и умение у нас, ама все едно, че сме боклуци. Аз мисля, че когато нашите хора в старо време са създали тази страна, тогава друг ред е имало. Тогава и ние сме се радвали на пролети, на гори и поля. Добра ни е била страната, чедо бабино, ама са я развалили изедниците.

— Добра държава, лоша управа, бабо Марийо! Ще премахнем тази управа, бабо Марийо, и ще унищожим изедниците!

Погледна ме тя с известна уплаха, но радостно. Наведе се и ми прошепна:

— Не ми се ще да мра, дорде не видя тоя свят отървал се от злото.

Вдигна глава, забрадена стегнато с черен чембер.

— Аз наистина зная някои знамения, които предсказват, че светът ще се промени — потвърди тя. — Откак по земята има само войни, бежанство и глад, очите на орачите ни са потъмнели и в тях се събира ярост. Те и друг път са се вдигали на бунт срещу болярите, но ония, дето държат боздугана, им разбиваха зъбите. Ама сега клетниците имат пушки и смели мъже ги водят.

— Водят ги хората на партията, бабо Марийо. Хора, родени от страданието и гнева на народа.

— Да, чедо бабино, може пък да се обърне този свят и ние, дето наближаваме стоте, да доживеем да видим хубавите дни.

Тя въздъхна и си избърса сълзите.

— Виждам, чедо, че и най-окаяният и най-клетият от моите правнуци изправи чело. Мило ми беше това дете и много пъти съм го оплаквала за теглилата, които му се струпаха.

— За кого говориш, бабо Марийо?

— Говоря за Ника Джудец. Във Валя Маре нямаше по-пъргав селянин, по-отзивчив към неволите на другите. Нямаше по-умен. Нямаше по-работливи ръце. Ама само ръцете му не можеха нищо да спечелят, а умът му беше като захлупен с похлупак. Сега, чедо, времената са по-сгодни. Ако го видиш, няма да го познаеш.

Съвсем смътно си спомнях за този окаян клетник от прокълнатия вчерашен свят. Баба Мария ме осведоми, тъй да се каже, за неговото второ раждане. В разказа й чувствувах радостта на утехата. Някога този неин правнук работил и в неделя, и в делничен ден ту при попа, ту при кръчмаря, ту при арендатора, и тези господари така са го стопанисвали, че той все беден и окаян си оставал. Като отрова си преглъщал обидата и говорел малко; само по едно нещо се познавало, че не е като другите хора: макар и толкова беден, ризата му винаги била чиста и не се оставял никога да брадяса.

Жена му е много работна: Зоица — момиче без родители и без зестра. Разбират се добре и се обичат; имат двама сина — Михаица и Гаарилуца. По-големичкият вече тръгна на училище и учителката казва, че върви много добре.

— Върви, както щеше да върви и баща му Ника, ако от самото начало имаше като тебе късмет да се учи, чедо. Ама ти имаше малко земя, с която си плати школото, докато на Ника пътят му бе затворен от самото начало.

След като бе обикалял къде ли не по време на войната, гладен, потънал в кръв, раняван, едва ли не загинал, без да има някаква вина, най-после се завърнал на село. Преди бил ням, сега проговорил. Разправял за промяна на времената и селяните го слушали и клатели глави. Сближил се с другарите от машинно-тракторната станция в Дялу Бърбат, до Валя Маре. Две зими работил с тях, научил едно-друго и станал такъв книжовник, какъвто не се беше срещал по нашите краища.

— Според приказките ти, бабо Марийо, неговият извор се е измъкнал изпод скалата. Не само неговият, но и на другите. Съветските войски освободиха хората от робия. В страната на робите бе извършено революционно дело, бабо Марийо. Гневът на тези, които се вдигнаха през 1888 и 1907 година, доведе до днешното избавление.

— Да, да — прошепна бабата просълзена, без да разбере добре; но забелязах, че се вълнува дълбоко от това, което й казах.

Тази старица е будно същество от нашия род и я обичам, защото се радва, когато животът на внуците и правнуците й процъфтява. Тя се вълнува като пред някакво чудно откритие.

Наистина, мили приятелю, аз излязох на бял свят по лъкатушни пътища; моят път беше бавен като на охлюв, съвсем несигурен и изложен всеки миг на опасност, докато моят племенник Ника Джудец победи като юнакът от приказките.

Баба Мария се радваше, като си спомняше думите, които нашият Ника казал пред бедняците от Валя Маре.

— Нашите братя по род и вяра — бе дръзнал да каже той, — нашите братя по род и вяра ослепяваха и двете ни очи и ни караха да играем като мечка. Държаха ни под камшик. Земята ние я работехме с тези ръце, ние сеехме и вършеехме житото, но много рядко кусвахме хляб. Само ние плащахме данъците и работехме ангария, вземаха ни войници, пращаха ни на войни, едни от нас загиваха, други се връщахме сакати — без ръце и крака; ние мряхме от болести и невежество в смрадливи колиби, а братята ни по род и вяра, които ни изваждаха очите, живееха охолно и в безделие, и нямаше сила в тази страна, която да ги обуздае. Затова аз тях ги смятам за братоубийци. Аз проумях истината и научих, че в цял свят хората са разделени не на нации, а на потисници и потиснати. В моето тегло по-близо бях до един сиромах от друг език и вяра, отколкото до нашите господари, богаташи и чиновници. А нашите господари се чувствуваха по-близки с господарите от друго племе, понеже и те са от същата класа — потисници на сиромасите. Затова съзнанието ми се проясни: нямам какво да деля и няма за какво да се бия с моя брат — човека от друга страна, който говори друг език; и по-правилно е да се съюзя с него, за да победим потисниците си.

По-късно и аз имах възможност да чуя как племенникът ми Ника Джудец говори на хората.

Видях, че по външен вид прилича донякъде на мен. По-дребен, но с рунтави вежди и сини очи. А езикът му — реже като коса. Две години се бори с упоритите селяни от Валя Маре. Случи му се и едно премеждие, което щеше да му струва главата.

— Какво премеждие?

— Имай търпение, приятелю, ще разбереш. Ще ти го разкаже самият ми племенник Ника Джудец, защото сега през декември 1950 година Ника Джудец ще пристигне в Букурещ за делото.

— Много съм любопитен да разбера какво дело има.

— Ще разбереш — каза моят приятел професорът. — Лесно е да се досетиш, че речите на моя племенник, за които ти казах, предизвикаха на село, във Валя Маре, вражди и размирици. Но около него се събраха и доста другари по тегло, които го следваха и с помощта на партията успяха да образуват колективно стопанство. От страна на кулаците неприятностите в това отношение не бяха големи. „Нека си направят колективното стопанство, че да идат по дяволите!“ — зъбеха се те. Голямата им тревога пролича, като видяха първите хубави резултати на стопанството. Тогава заинтересованите започнаха сплетни, интриги, понеже въздигането на сиромасите означаваше западане на кулаците, партията и държавата помагаха на колективните стопани като на свои хора, като на борци за родината, борци за народа; докато кулаците гледаха само собствената си полза.

Не можеха всички да разберат, че земята, която сега обработват бедняците, е същата, която са обработвали преди, само че в полза на чокоина. Печалбата, която получаваше чокоинът, когато беше собственик, сега е на колектива на трудещите се селяни. Освен за насъщната храна колективът може да използва тази печалба, която преди принадлежеше на собственика, за нуждите на общността, така че животът от година на година ставаше по-добър. Настанява се народът на мястото на потисниците и справедливо печели това, което оня печелеше незаконно, като вършеше какви ли не работи, известно ни е всичко.

С какви приказки възразяваха кулаците и неосъзнатите селяни?

Едните казваха:

— Нека другите да въвеждат ред у тях, ние да си гледаме нашите грижи. Както векове са живели нашите бащи и не са загинали, така ще живеем и ние.

— Добре ли сте живели? — питаше ги с ококорени срещу тях очи Ника Джудец.

Бедняците отговаряха:

— Ами, не са живели добре!

Тогава се надигаха и другите противници:

— Ами живели са според обичая и закона.

— Кой обичай и кой закон? — викаше племенникът ми Ника Джудец. — Законът на робството ли? Обичаят на измамата и лъжата ли? Богаташът си живее добре, а сиромахът скита със строшена глава. Богаташът греши, сиромахът иска прошка. Богаташът дебелее, а сиромахът стяга колана. Богаташите са заграбили всички блага от този живот, а на сиромасите са обещавали деветте блаженства на оня свят. Пролетарии от всички страни, съединявайте се, за да разрушите обичаите и закона на робството! Сиромаси от всички страни, да се обединим, за да доведем на земята правдата и добрия ред. Да се обединим, за да живеем и ние добре на земята, която работим, да се радваме на дните, които са ни дадени да живеем.

— Откъде го взе ти този ред? — показваха си рогата противниците.

— Вземам го от примера на Съветския съюз — викаше племенникът ми Ника Джудец. От тридесет години Съюзът е осигурил правда и берекет на своите трудещи се. Те са съборили потисниците и тези, които не се трудят. Издали са хубав закон: тоз, който работи, да яде до насита; тоз, който не работи — няма да яде. Да се изгонят тези, които са живели от труда на другите. Питам ви: този закон хубав ли е, или не?

— Може да е хубав, ама ти на какво се опираш, че да го въведеш и у нас?

— Опирам се на нашата партия, на работниците!

За подобни думи и дела някои намразиха племенника ми Ника Джудец и му изкараха прякор: Железния клюн.

Приятелят ми, професорът, извади часовника си, погледна го и поклати глава. Хвърли фаса в пепелника, продуха кехлибареното си цигаре и го сложи в кожена кесийка. Погледна се с крайчеца на окото в огледалото, за да се увери, че мустаците му са добре, стана и ми протегна ръка:

— Довиждане. Отивам на работа.

— Виждам, но какво ще стане с разказа, който ми дължиш?

— Това е съвсем друга работа — засмя се той, — знаеше, че ми харесват неговите народни изрази. След няколко дни ще ти доведа другаря Ника Джудец, да го видиш със собствените си очи и да чуеш кое-що от самия него. Ще се увериш, че от двамата валимаренци, литнали нагоре, той е по-рогат. На Йова Илени ти се удиви, но от Железния клюн ще се възхитиш.