Линзи Стивънс
Докосни ме нежно (7)

Седма глава

Крис се свести по пътя за болницата и в първия момент не разбра къде се намира. Най-напред й се стори, че е в самолета и се носи над безлюдната австралийска пустош.

Премигна и пред очите й изплува едно привлекателно мъжко лице. Черна коса. Сиви очи. Волева брадичка… Крис се размърда и премигна отново. Познаваше го, но кой беше той…

Отвори уста и веднага я затвори. Всичко дойде на мястото си. Тод Джеръм. Приземяването. Пустинята. Радиото. Отново Тод. Хеликоптера…

Очите й обходиха линейката и тя свъси вежди.

— Всичко е наред, Крис — разнесе се плътен глас, — ти просто припадна на летището.

— Къде отиваме? — попита тя в отчаян опит да подреди мислите си.

— В болницата. На преглед.

— Болница… — Понечи да седне, но ръката на Тод я задържа. — Не искам да ходя в никаква болница. Искам да се прибера вкъщи. В Амару. — Устните й затрепериха и тя стисна зъби.

— Хайде, Бигълс. Почти стигнахме. Толкова мъжки се държа досега. Не ме излагай, когато всичко свърши. — В гласа му се появиха онези предизвикателни нотки, които вече й бяха много добре познати и тя въздъхна.

— Мъжки? Защо като стане въпрос за смелост все мъжът служи за критерий? — подхвърли тя с предишния плам. — Физически може и да… — Крис извърна очи към Тод и млъкна, защото на устните му вече трептеше познатата усмивка. — Предизвикваш ме пак, нали?

— Кой аз? Как бих посмял, Бигълс?

— Престани да ме наричаш така!

Тод поклати глава.

— Тц, тц, тц… Ама че проклета… Знаеш ли, честно да ти кажа, постоянно се питам как можа да позволиш на този самолет да се развали. Трябваше да се напънеш още малко и да заставиш двигателя да заработи.

Крис извъртя глава настрани, но веднага се обърна, сепната от смеха му.

— Като гризахме бисквитите в онази жега, не ти беше чак толкова весело. А сега, когато всичко свърши, историята май доста ти харесва.

— Е, не беше чак толкова лошо. Сам-сами, двамата, далеч от чужди погледи… Да ти призная, на мен наистина ми хареса.

— На теб може и да ти е харесало. На мен обаче — не! — отсече категорично Крис, но не изтърпя погледа му.

— Бигълс, ама хич ли? Дори и когато…

Крис вдигна ръка във въздуха.

— Недей! Разбрахме се. Ще изтрием от паметта си… тази сутрин.

— Не помня да сме се разбирали за такова нещо. Струва ми се, че решението увисна някак във въздуха и…

— Тод, моля те. Ако имаш поне малко разум, ще изпълниш тази моя молба.

Той мълча ужасно дълго, после подхвърли ей тъй между другото:

— И каква е твоята молба? Да се правим, че нищо не е станало? Да ти стисна ръката, да ти благодаря, че ми спаси живота и спокойно да си отида вкъщи?

— Преувеличаваш. Изобщо не съм ти спасявала живота. Пък и може да се каже, че сме квит заради змията. И струва ми се, никак не е трудно да се абстрахираме от… от онова.

— Крис, погледни истината в очите. Престани да се преструваш! Това е невъзможно…

— Не разбирам какво невъзможно може да има тук.

Сърцето на Крис заподскача лудо. В този момент би дала всичко да прочете мислите му. И все пак само представата за някаква близост с него я изпълваше с ужас. Това би било най-голямата глупост в живота й.

— Не разбираш ли? — Гласът му бе равен и спокоен.

— О, боже мой! Не виждам какво толкова се е случило! Необикновена ситуация, особени обстоятелства, никакво друго живо същество наоколо… Може би, защото няма нищо общо с обикновените ти… лудории. Защото за нашия Тод Джеръм подобни забавления едва ли са новост. Жените положително се хвърлят в кревата ти, още преди да си кажат името. И обзалагам се, ти забравяш за тях още по-бързо. Това, което искам, е и с мен да се отнесеш по същия начин. Какво толкова сложно има?

— И ако откажа?

— Не виждам защо трябва да отказваш. Едва ли един изгряващ политик може да извлече полза от такова премеждие.

— Защо, ще бъде много любопитно четиво, не мислиш ли? Пък и има няколко безспорни предимства. Представи си свръхморалната, благопристойна вдовица в такава компрометираща ситуация… Нищо чудно чичо Тед да поиска от мен да спася доброто име на фамилията, твоята чест и т.н.

В този момент вратата на линейката рязко се отвори. Изобщо не бяха усетили, че са спрели. До болницата упорито избягваха погледите си и Крис си отдъхна, когато ги поведоха в противоположни посоки.

След щателния медицински преглед тя бе оставена в ръцете на млада симпатична сестра, която трябваше да се погрижи за ваната.

— Сигурно през цялото време сте си мечтали за този миг.

— Така си е. Нямам търпение да се отпусна във водата.

— Но все пак, толкова е било вълнуващо — продължи невинно момичето. — Тод Джеръм само ваш толкова време… Ами той е страхотен. Адски сексапилен… и всичко…

Крис я погледна смаяно, наведе глава, измънка нещо неопределено и опита с ръка водата във ваната.

— Можете ли да повярвате, че такъв мъж ще тръгне да се занимава с политика? Какво тяло само! Ами тези очи! Сякаш ти казват „Ела!“ И отиваш… Ако реши да се снима в киното, за нула време ще изпревари Мел Гибсън. Но щом толкова му се иска да ръководи страната, какво пък — моят глас му е сигурен без никаква агитация. Боже, какъв мъж само, а? Иди разправяй, че чарът не е всичко. — Сестрата въздъхна шумно, а Крис се отпусна във ваната.

Наслаждаваше се на нежната ласка на водата и се мъчеше да си втълпи, че външният вид почти винаги лъже. Тод е привлекателен, но това не му пречи да е най-арогантният, циничен, егоистичен… Тя стисна зъби. Колко пръсти на ръцете трябват, за да се изброят недостатъците му.

Подканващ поглед? Това си е самата истина. Изсечените му мъжествени черти отново изплуваха пред очите й и кожата й настръхна от спомена за дланите и устните му. Сърцето й заби лудо. Искаше й се да мисли за друго, ала съзнанието й бе заето единствено от Тод Джеръм.

Крис грабна гъбата и затърка енергично, сякаш би могла да заличи от себе си спомена за докосванията му. Битката обаче беше обречена. Горещата вана нямаше да свърши работа. Тод бе оставил в душата й твърде дълбоки следи.

Крис лежеше потопена във ваната, отдадена на противоречивите си мисли и не усети кога влезе сестрата, все тъй широко усмихната, преметнала на ръката си дънки и памучна блуза.

— Ваши са — рече дружелюбно и й ги подаде. — Един младеж навън, който се представи като Джош, настоя да ви ги дам незабавно, защото това било любимото ви облекло.

— Благодаря. Джош е прав. Тези дънки най̀ си ги обичам. Значи Дона и чичо ми също са тук? — Гласът на Крис трепна и сестрата я потупа по ръката.

— Всички са в стаята ви, очакват ви с нетърпение.

— Каква стая? Искам да си отида вкъщи. Нищо ми няма.

— А, хубава работа! — укори я на шега сестрата. — Тази нощ вие с господин Джеръм ще останете тук, само така, под наблюдение.

— Но аз не съм болна!

— Естествено, че не сте. — Сестрата премина на професионален стил, предназначен за припрените пациенти. — Нека го наречем предпазна мярка. Нуждаете се от почивка. Тук ще се чувствате отлично, уверявам ви. — Тя отвори вратата и подкани Крис към коридора. — Е, няма да е като нощ под звездите с Тод Джеръм, но нали знаете, дори и най-хубавите неща имат край. — Тя й намигна и прихна от изражението й.

В първия момент Крис не можа да оцени колко уютна и приветлива е стаята. Единственото, което видя щом влезе, бе малкото момченце, свито самотно на големия креват. Маратонките му не стигаха пода и крачетата му се люлееха неспокойно, а на лицето му бе изписана самата сериозност.

— Джош! — Крис се втурна към него и го вдигна.

Той я стисна с две ръце през врата и звучно я целуна по бузата.

— Мама каза, че си добре, но аз не повярвах, защото тя все ме залъгва. — Очите му се ококориха. — Самолетът наистина ли е станал на кайма?

— Само малко. — Крис се отпусна на леглото и замилва рошавата главица. — А къде са майка ти и дядо ти?

Детето отвори уста, но в стаята нахлу Дона, сияеща и преливаща от енергия, и се хвърли към Крис.

— Цяла и невредима! Толкова се радвам. С татко едва не умряхме от страх… — Тя погледна към сина си и спря. — Ама че приключение, а?

Очите на Крис се наляха със сълзи и тя премигна бързо да ги отпъди.

— И аз се радвам, че съм пак сред вас — прошепна тихо.

— Татко трябва да се появи всеки момент. Още говори със службата за въздушна безопасност.

Крис въздъхна.

— И аз трябва да се видя с тях. Чичо Тед сигурно е бесен заради чесната. Боя се, че тя вече не става за нищо.

— Господи, Крис! Какво значение има някакъв си глупав самолет! На татко изобщо не му е до него.

Дона седна на стола до леглото.

— Много се бяхме притеснили, но най-важното е, че и двамата сте живи и здрави.

— Аз съм съвсем добре, изобщо не виждам защо трябва да стоя тук.

— Радвай се, че репортерите не могат да те докопат. Откакто стъпихме в Таунсвил, не можем да направим и една крачка без тях. Все са по петите ни.

— Какво толкова е станало? На летището бяха като оси. И какво искат? Обикновено щом всичко свърши благополучно, пускат един кратък репортаж и това е. Всяко чудо за три дни.

— Какъв ти кратък репортаж! Вие бяхте новина номер едно през цялото време. Аз ти казах, Тод е златна мина за вестникарите.

— Да, да. Бях забравила.

— Той не ти ли е споменал за намеренията си в политиката? — възкликна изненадано Дона и Крис поклати глава.

— Не. Не е ставало дума.

За малко да добави: „Нямахме време от заяждане и съблазни“.

— За какво си говорихте толкова време?

— Не знам. За нищо особено. Дреболии… — Тя погледна смаяното лице на своята братовчедка. — Сега всичко ми изглежда съвсем невероятно.

Дона грейна.

— Това се отнася и за Тод, нали? Трябва да ти призная, по едно време взех даже да си мисля, че си хлътнала по него и си го завлякла накрай света.

— Дона!

— Шегувам се! Ама само си представям физиономията ти, когато се е появил пред теб на летището… Хайде, Крис, не си криви душата, признай, че е страхотен.

— Бих казала, че е привлекателен…

— Господи, Крис! Ами че жените тук пощуряха от завист, задето не са извадили късмет като твоя!

— Съжалявам, че ще разруша романтичния ореол около него, но изобщо не беше удоволствие…

— Не ти вярвам! — Дона скръсти ръце и я изгледа подозрително. — Може би няма да е зле да останеш малко по-дълго в болницата да размислиш…

Крис само вдигна рамене. Трябваше много да внимава да не се издаде. Изобщо не трябва да си спомня колко глупаво се държа и как лесно се огъна пред чара на Тод Джеръм.

Дона обаче не се предаваше. Идеята за неустоимия Тод Джеръм я бе обсебила.

— Ако не бях толкова влюбена в Роб, щеше да видиш ти! Нашата Крис е ден и нощ сам-сама с най-чаровния мъж в Австралия и окото й не мига. А всъщност, как е той? Някой говореше нещо за крака му. Ще отскоча да го видя. — Тя намигна на Крис. — Това е най-малкото, което мога да направя, нали? Все пак аз бях инициаторът. Заради мен се качи на неподходящ самолет в неподходящ момент, при това с най-неподходящата жена.

Тя отправи многозначителен поглед към Крис, нареди на сина си да не мърда от стаята, докато не дойде дядо му и изчезна в коридора.

Външно Крис внимателно слушаше словесния водопад на Джош, но мислите й неотменно се въртяха около Тод, извикваха картини и чувства, които искаше да забрави и които я изпълваха със срам и презрение към самата себе си.

Крис дълго се въртя, преди да заспи. Ту болничното легло изглеждаше й прекалено меко, ту въздухът — прекалено стерилен, ту шумът на цивилизацията — просто оглушителен. А всъщност, сънят не идваше, защото мислите й блуждаеха трескави и неспокойни.

Към разсъмване си наложи да се успокои. Животът трябва да продължи такъв какъвто си беше преди катастрофата. Преди да срещне Тод Джеръм. Ще се върне в Амару с чичо Тед, Дона и Джош и всичко ще си бъде същото както преди.

Но дали тя самата ще бъде същата? Как ще забрави? Запознанството с Тод Джеръм бе най-вълнуващото събитие в живота й. А това, което се случи, бе нещо прекрасно, невероятно…

Всеки човек има право да сгреши веднъж в живота, успокояваше гузната си съвест тя. Ала колкото и да се стараеше да изтика този инцидент в най-дълбоките кътчета на мозъка си, сцените постоянно се въртяха пред очите й като пъстър калейдоскоп и я заливаха срам и някаква непозната възбуда. Нищо чудно, че часове наред се мята в леглото…

Все пак по някое време трябва да е заспала, защото се сепна, когато сестрата влезе със закуската. Крис седна и вяло побутна с вилицата деликатесите в чинията. Внезапно осъзна, че не може да издържа повече в това легло. Внимателно отмести почти недокоснатата табла с храна и отметна завивките. Дънките й трябва да са някъде тук. Ще вземе един душ, ще облече собствените си дрехи и ще се почувства много по-добре.

Босите й стъпала само докоснаха пода и на вратата се почука. Сърцето й се преобърна и за един невероятно кратък миг Крис си позволи да се надява, че…

— Добро утро. Как е моята героиня днес? — Ухиленото лице на Мат Кейн надникна вътре.

Крис се отпусна на леглото с внезапно омекнали крака.

— Край на подвизите, а? — Той затвори вратата след себе си, прекоси стаята и невъзмутимо се втренчи в Крис.

— Да. И нямам търпение да се прибера вкъщи. Всъщност тъкмо щях да се обличам.

Той пропусна намека покрай ушите си, без да трепне.

— Е, как се чувстваше през тези дни, докато дойде спасителният отряд? Той доста се позабави, нали? — попита и безцеремонно приседна до нея той.

— Страшничко си беше. — Крис леко се отмести встрани. — Както може и да се очаква, впрочем — отвърна предпазливо. — Непрестанно си повтарях, че не е възможно да не ни открият, но за съжаление в такава ситуация, човек рядко успява да разсъждава трезво.

— А имаше ли момент, в който да изгубиш надежда?

— Когато видяхме самолета, а той ни подмина… Това беше най-тежкото изпитание за мен. — Тя въздъхна и погледна мъжа до себе си. — Но все пак ни откриха, така че… — Тя вдигна рамене.

— Окей. Нека тогава да поговорим за приятните мигове. Как се чувства сама жена сред пустинята в компанията на такава известна личност като Тод Джеръм? — В очите на Мат затанцуваха палави пламъчета.

— Не беше нищо особено — предпазливо рече Крис. — Във всеки случай — за предпочитане пред самотата.

Мат се разсмя оглушително.

— Още малко и ще кажеш, че Тод е използвал свободното време и тишината, за да прегледа на спокойствие папките, които случайно са му били подръка.

Крис искрено съжали, че Тод не оползотвори времето именно по този начин.

— Макар че — продължаваше да нарежда Мат, — понеже си го знам, няма да се учудя, ако бумагите и сметките наистина са му липсвали. Значи, държа се лошо, а?

— Не. Как ви хрумна? — Крис вяло се вгледа в ноктите си.

— Ами…

Крис го погледна въпросително.

— Какво „ами“?

Мат се засмя тихо.

— Ами… Тод Джеръм не ви ли се стори неустоим?

— А трябваше ли? — подхвърли небрежно Крис, за да спечели време и да потърси възможност да смени темата.

Мат истински се забавляваше.

— Ни най-малко. Просто съдя от лични наблюдения. Може да се учудите, но по време на търсенето. Цялото женско съсловие в предбрачна позиция бе в траур. Наистина невероятно. Аз помагах, доколкото мога, но… трудна работа…

— Мога да си представя. — Крис се усмихна неохотно.

Мат я погледна, взе ръката й в своята и рече, без да откъсва очи от лицето й:

— Така е по-добре. Бях почнал да си мисля, че и ти си непоносимо сериозна, защото с Тод изобщо не може да се говори. Все пак, надявах се, че си твърде интелигентна и разумна, за да му обръщаш внимание, особено когато наоколо има далеч по-чаровен мъж, при това с много по-интересна професия, и най-вече — мъж, способен да оцени жена като теб…

— И този далеч по-чаровен мъж с много по-интересна професия има ли си име? — попита с усмивка Крис.

— Естествено. Аз, кой друг!

— Хм, и какво трябва да направя сега? — Крис говореше с възможно най-небрежния и неангажиращ тон. — След като сте толкова интересен и така нататък, значи си имате… Как да кажа… обожателки. А аз веднъж вече си спечелих гнева на женското съсловие… Нима ще дръзна да го направя отново?

— Живей на ръба! Това е моят девиз — заяви тихо той и отново надникна в очите й.

Преди да измисли подобаващ остроумен и предизвикателен отговор, за втори път на вратата се почука и тя се отвори.

Тази сутрин той беше по дънки и бял памучен пуловер с ръкави, навити небрежно до лактите. Явно току-що бе излязъл от банята — на врата му косата бе още влажна и Крис забеляза, че се е порязал, докато се е бръснал.

Тя го поглъщаше жадно с очи, без да може да помръдне. Всичката й твърдост, всичките й клетви, че ще го забрави, се изпариха, щом го зърна.

Крис премигна, за да прикрие смущението си. Той стоеше пред нея още по-привлекателен, още по-желан, отколкото лудите й мисли го бяха пресъздавали цяла нощ.

Изтърканите дънки очертаваха всеки мускул по краката му и Крис изпита непреодолимо желание да се хвърли на врата му, да зарови ръце в гъстата черна коса и да слее устни с неговите.

Какво ли ще си помисли той, ако изведнъж се поддаде на този импулс?

Тод вече бе приковал очи върху Мат и Крис, седнали един до друг на леглото. Крис побърза да издърпа ръката си, но Мат я задържа още няколко мига и я пусна бавно и непринудено.

— Е, Тод! Днес си като нов — подхвърли фамилиарно Мат и се излегна невъзмутимо на леглото.

Тод присви очи и Крис видя как мускулите на челюстта му заподскачаха нервно.

— Добре съм, да — изговори хладно. — А мога ли да те попитам докторът на Крис наясно ли е, че седиш тук и й досаждаш? Или може би не си чул, че сме забранили всякакъв достъп на журналисти?

— Журналисти? — Мат драматично притисна длан към гърдите си. — Мислех, че съм първо приятел и след това журналист. Нямам ли право да се поинтересувам за здравето на Крис? Както и за твоето, разбира се?

— Никакви интервюта, Мат!

— Окей. — Мъжът до Крис въздъхна шумно. — Явно това означава, че е време да се сбогувам. — Той се обърна към Крис и преди тя да разбере какво става, Мат се наведе и я целуна по бузата. — Хайде, и умната. До скоро!

Тръгна към вратата, но преди да я отвори, се обърна и най-нахално намигна на Крис. Тод затвори след него и се облегна на стената.

— Как си? — Въпросът бе зададен тихо и изпод вежди, а Крис с мъка си пое въздух от вълнение. Стаята се изпълни с усещането, че е отново насаме с него.

— Добре. — Гласът й прозвуча неуверено и леко дрезгаво. Тя бързо сви рамене. — А ти?

— Няма проблеми. Малко трудно свикнах с леглото обаче.

— Аз също. — Крис усети, че се изчервява, защото очите му се разхождаха по огромната нощница, която й бяха дали. Прекалено широка, но и твърде къса, едва прикриваща коленете й. Крис обгърна с ръце раменете си и се опита да изглежда спокойна и естествена като него. — Какво ти казаха за крака?

— Нищо страшно. Само някой и друг шев — подхвърли разсеяно той, пъхна ръце в джобовете на дънките и попита: — Мат Кейн колко време стоя?

— Малко.

— Двамата май бързо се сближихте.

Крис вирна брадичка.

— Така ли?

Тод се отблъсна от вратата и закрачи из стаята, приближавайки постепенно към Крис.

— Лесно печели доверие, бива го да се прави на изповедник, ама на колко хора им е излязло през носа…

Крис го погледна въпросително.

— Случайно изпуснеш нещо и после го виждаш като заглавие на първа страница.

— Не особено ласкав отзив за приятел — хладно рече Крис.

— По-скоро познат.

— Е, ти излишно се притесняваш. Не съм чак толкова лековерна, колкото си мислиш.

— Бъди нащрек с него, Крис. Особено когато сензацията витае във въздуха. Той с това си изкарва хляба и ще направи всичко, за да се докопа до нещо пикантно.

Крис усети, че отново се изчервява.

— Уверена съм, че преувеличаваш.

— Ни най-малко.

— Не виждам защо някой ще тръгне да ме преследва за сензационни новини. Всичко свърши. Намериха ни, спасиха ни, състоянието ни е добро, какво повече ще ровят? Вече сме прочетен вестник.

— Погледни през прозореца.

Тя надникна зад пердето, но веднага се дръпна. Долу стояха на групички поне десетина репортери с готови микрофони и камери.

— Мат Кейн е сред тях. Съветвам те да стоиш настрана от него — отсече той и властният му тон накара Крис да настръхне.

Защо ще я предупреждава толкова изрично? Защото от собствен опит знае, че един обигран донжуан не би имал проблеми с нея? Да си мисли каквото ще, но никой няма да слуша заповедите му.

— Вече разбрах, че трябва да внимавам какво говоря — заяви хладно тя, — но тъй или иначе, Мат не би могъл да използва нищо от това, което съм му казала.

— Така ли?

— Да, така. — Крис определено подозираше, че Мат е достатъчно хитър и не може да не потърси скрит смисъл в думите й, но изобщо не желаеше да споделя тревогите си с Тод.

— Въпреки всичко предпочитам да нямаш вземане-даване с него.

— А ако откажа? — рече кротко, но очите й предизвикателно срещнаха неговите.

Настъпи тишина, която заплашваше всеки миг да се взриви от напрежението, което и двамата изпитваха. Не се знае какво щеше да се случи, ако в този момент в стаята не бе влетял Джош. Той се поколеба за миг пред високия мургав мъж, но все пак се хвърли на врата на леля си.

— Сутринта като се събудих, помислих, че съм те сънувал — бъбреше развълнувано той.

— Какво правиш тук сам? — попита го Крис.

— Мама и дядо са при доктора. — Джош впери поглед в Тод и прошепна почти оглушително: — И той ли е доктор?

— Не. Това е господин Джеръм. С него бяхме заедно в самолета. Господин Джеръм, това е Джош Брадмън, синът на Дона.

Момчето изгледа недоверчиво Тод, но тържествено протегна ръка и заяви важно:

— Здравейте, господин Джеръм. Благодаря ви, че сте се грижили за Крис.

Тод стисна по мъжки ръката му и отвърна също тъй тежко:

— За мен беше удоволствие.

Очите му потърсиха Крис и тя бързо сведе глава.

— Познай какво ще правя днес? — викна Джош, за да привлече вниманието й. — Ще летя с хеликоптера, дето ви докара. Дано да имаш време да дойдеш да ме видиш, преди да тръгнеш за Брисбейн.

— Брисбейн ли? Джош, какви ги говориш?

— Мама каза, че имаш нужда от почивка след това… след този изпит… Ох, изпит ли беше? Та значи, мама каза на дядо, че трябва да прекараш няколко седмици в Брисбейн. — Детето се смръщи съчувствено. — Не ти ли се ходи?

— Ще видим — измънка Крис, избягвайки погледа на Тод. — Ще говорим с майка ти.

— За какво ще говорим? — нахлу в стаята Дона като вихър. — Здрасти, Тод. Изглеждаш чудесно. Някакви странични явления? — Тя се усмихна и сложи малката си длан върху ръката му.

Тод също й се усмихна непринудено и с другата си ръка стисна нейната.

— Няма. Поне не такива, с които да не мога да се справя. Сега като си мисля, Крис, представяш ли си колко много щяхме да загубим, ако онзи двигател не беше спрял…

— Уверена съм, че се шегувате, господин Джеръм — лаконично отвърна Крис и се обърна към братовчедка си. — Докторът каза ли кога мога да си тръгна?

— Всеки момент ще дойде да те прегледа за последен път. Човек ще си помисли, че в пустинята си се чувствала твърде добре.

— Искам час по-скоро да се прибера в Амару. И да забравя всичко. — Тя упорито не поглеждаше към Тод.

— Разбирам те — съгласи се бързо братовчедка й. — Сигурно е било ужасно.

Крис я стрелна с очи, но Дона не трепна.

— Що се касае до Амару обаче — продължи тя, — докторът се съгласи с мен, че няма да е зле… да смениш малко обстановката, да си дадеш време… за да преодолееш шока. Все пак било е сериозно изпитание.

— Точно така! Изпитание! — възкликна Джош. — Трябва ти малко почивка след това изпитание, Крис — изрецитира той и се ухили. — Господин Джеръм ще те заведе в Брисбейн и после всичко ще бъде наред.