Линзи Стивънс
Докосни ме нежно (4)

Четвърта глава

Другата му ръка се плъзна по раменете й и Крис се притисна към него. Дланите й се устремиха към врата му и тя зарови пръсти в гъстата му коса. Усещаше стегнатото тяло, топлината, която излъчваше, вкуса на устните му. Беше чудесно.

Тод продължи да целува лицето й, врата, шията… Когато обаче се размърда, изпъшка от болка и това подейства на Крис като леден душ. Изведнъж слезе на земята и замря в ужас.

Господи, какво прави? Ръцете й, макар и омекнали от възбудата, се стегнаха и започнаха полека да го избутват назад.

— Моля те… Моля те, Тод. Пусни ме.

Той обаче продължаваше да я държи здраво в прегръдките си.

— Тод, не трябва. Това е лудост! Не може…

— Всичко е както си му е редът — прошепна той и в гласа му отново се прокрадна неизменният сарказъм.

Крис стисна зъби. Раздразнението успя да угаси пламналото чувство.

— Това са глупости!

— Глупости?! Това е всичко друго, само не и глупости. — Застрашително тихо и бавно, той се обърна по гръб, все още с ръка под главата й. — Може би сте права, госпожо Куейд. Малка лудост, която дори и вашият любящ съпруг ще откаже да възприеме. — Той млъкна и след известна пауза добави: — С този късмет в брака…

— Моля те, престани! — обади се тихо тя, но усети стаеният в тялото му гняв.

— О, по дяволите! Нищо не се е случило. Моментната слабост няма да се изпише на челото ти. Няма смисъл да се терзаем трябваше ли или не трябваше. Ще заспим, после слънцето ще изгрее и все едно че нищо не е било.

Да спят? Как можа да го каже дори?

Стомахът на Крис бе свит на топка, сърцето й биеше бясно. В този момент знаеше, че дни наред не ще може да мигне.

Странно, но не стана така. Съвсем скоро тя се отпусна, клепачите й се притвориха и тя се унесе в забравата на съня.

Крис се размърда и жадно пое свежия утринен въздух. Слънцето обливаше щедро лицето. Беше вече високо над хоризонта. В Амару се събуждаше много по-рано. Споменът за изминалата нощ нахлу в съзнанието й и тя потръпна.

Наяве ли бе всичко? Възможно ли е тя — Кристъл Куейд да е целувала така жадно Тод Джеръм! А какво тогава прави в обятията му и какво е това пагубно усещане, че цял живот е копняла за ръцете му, за устните…

Тя внимателно се измъкна от импровизираното легло, затаила дъх да не го събуди. Стъпи на земята, ала не се стърпя и се вгледа в смекченото от съня лице на Тод. В гърдите й забушуваха познатите емоции отпреди няколко часа. Крис тръсна глава, обърна се и с несигурна стъпка пое към грохналия самолет. Когато го доближи, въздъхна тъжно и опря пламналото си чело в хладния метал.

Възможно ли е всичко това? Познаваха се от колко? Няма и три дни. Наистина още в първия миг й се стори привлекателен, но беше и непоносимо надут, и арогантен. И все още си е. Катастрофата не би могла да го промени. Тогава защо?

Обстоятелствата бяха такива. Ако се бяха срещнали другаде, на улицата например, тогава и през ум нямаше да й мине, че е възможно да се влюби в него.

Да се влюби ли? Тя се сепна. Каква ти любов! Всичко беше само привличане. Хормони. А и четири години откакто…

— Крис! — Произнесено от този глас, името й сякаш с нож разряза въздуха и тя застана нащрек.

— Крис!

Трябваше да отвърне, но нямаше сили. Все още не бе готова да застане очи в очи с него.

Сянката му се очерта върху самолета и Крис побърза да се стегне. Пое дълбоко въздух и вдигна глава. Тод я гледаше закован на място, безмълвен и гневен.

— Защо, по дяволите, не се обаждаш? — тросна се той и подпря лакът върху корпуса на самолета.

— Аз… Съжалявам. Не чух, че ме викаш.

— Крещя вече цял час. Сигурно и в Таунсвил са ме чули.

— Е, аз не съм те чула. Бях се замислила.

— За какво? — Веждите му се повдигнаха въпросително.

— За много неща. За самолета. За радиото. За това как ще се измъкнем оттук — заяви намусено и го заобиколи тя. — За крака ти. Сега ли искаш да го видя или първо ще закусим? — подхвърли през рамо и тръгна към малкото огнище, което бяха стъкмили недалеч от бивака. Клекна пред него и съсредоточено нагласи канчето с вода.

— Невероятната Флорънс Найтингейл! Тъй вярна на призванието си — подигравателно измърмори той, накуцвайки към нея.

— Естествено! Трябваше да те оставя да се оправяш сам.

С крайчеца на окото си видя как Тод присяда на земята и с изненада го чу да въздиша.

— Само не се отдалечавай, Крис. Сума неща могат да се случат…

Тя знаеше, че е прав и отвърна кротко:

— Добре. Съжалявам, че ти отговорих така рязко, но…

— Но?

— Но ти просто непрекъснато ме предизвикваш.

— М-м-м… и успявам ли?

Крис усети, че пребледнява и се смрази. Този човек нямаше ни срам, ни съвест…

— Мисля, че е крайно време да се заемем с крака ти — отсече яростно тя и се отправи отново към самолета. — Отивам за аптечката, дотогава водата ще се е стоплила.

Той изсумтя под нос, но Крис не го чу.

Стегни се, винаги си била спокойна, сдържана и хладнокръвна. Тя преглътна. И все още си. Един хубав мъж… Голяма работа. Какво толкова?

Но напрежението в тялото й не бе отминало въпреки свежестта на утрото. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, ръцете и краката й не я слушаха…

Тя стисна зъби, измъкна аптечката и решително пое обратно. Наложи си да вдигне очи от прахоляка и да го погледне.

И цялата й твърдост се изпари… Тод развързваше превръзката седнал на земята. Ризата му беше разгърдена, панталонът се търкаляше изхлузен до него.

— Как е? — За най-голямо нейно учудване гласът й прозвуча нормално, въпреки че цялата трепереше.

— Не е чак толкова зле колкото предполагах — отвърна той, без да вдига глава. — Като че ли има леко възпаление, но явно болката е била по-скоро от стегнатия бинт.

— Ще промия раната и ще направя нова превръзка. — Крис се обърна да вземе аптечката, но тя се изплъзна от ръката й и се търкулна до крака му.

— Сестра, какво става с вас? Да не би нещо да ви притеснява?

— Какво би могло да ме притеснява! Не мога ли да изпусна нещо, без ти непременно да направиш разследване?

— Непохватна, че и обидчива. Защо така, Бигълс? Неспокойна нощ, може би?

— Ни най-малко — просъска тя. — Освен това длъжна съм да ти напомня, че един нормално възпитан мъж няма да тръгне да прави мръсни намеци, така както се е излегнал полугол на земята.

— А… Това било значи! Мъжкото тяло те изнервя.

— Ти наистина си най-арогантният…

— Безспорно. А дали в скъпоценната аптечка на моята изискана дама ще се намери случайно шишенце амоняк, в случай че първичните ми инстинкти отново надделеят и тя вземе, че падне в несвяст?

Това вече беше прекалено! Крис усети как пламва от гняв и възмущение. Първото впечатление се оказа съвършено вярно. Този човек е най-обикновен грубиян.

— Кажи, Бигълс, в саксия ли си расла? Все си мислех, че почтените викториански съпруги са само история. Или ти твоя Кел го виждаш без дрехи само на тъмно.

— Как се виждаме с Кел теб изобщо не те засяга — застрашително тихо произнесе Крис. — Както вече ти казах, не желая да го обсъждам. Ти си просто един нахален, арогантен, циничен грубиян и аз…

Тод вдигна ръка във въздуха.

— Окей. Картинката ми е ясна. Няма нужда да задълбаваме. Съжалявам, ако съм те засегнал, но истината е, че в момента нямам настроение за превземки на тема облекло. Кракът ме боли адски, затова хайде да приключваме с тази операция, че да си обувам панталона, докато не си умряла от срам.

Настъпи гробна тишина. Крис проми раната му, без да каже дума и когато свърши, му подаде няколко болкоуспокоителни таблетки. Той мълчаливо ги изпи, нахлузи панталона и се отпусна върху платнището.

Менюто за закуска бе повече от скромно. Ядоха в мълчание, но накрая Тод заяви, че отново ще погледне радиото. До обяд всеки бе зает със своите задачи в тясното пространство на преобърнатия самолет. Колкото и да не й се искаше да го признае, тишината бе надвиснала помежду им като гъст цигарен дим в долнопробен бар.

— Трябва да тръгне! Я пробвай сега — рече Тод и й подаде микрофона.

Крис пое дълбоко въздух и щракна копчето.

— SOS. Тук Виктор Хотел Сиера. Помощ. Помощ. Таунсвил, чувате ли ме? Помощ.

Тя напрегна слух — никакъв резултат.

— Май има някакво прашене, но… — Тя опита отново и поклати глава. — Няма да стане.

Тод зарови пръсти в косата си.

— Може би това, че ние не чуваме, не означава, че и те не ни чуват.

Крис се улови за тази надежда като удавник за сламка и повтори неколкократно повикванията. После се измъкна да направи чай и мястото й зае Тод.

Тъкмо наливаше водата в канчетата и внезапно й се счу далечен самолет. Сякаш мина цяла вечност, преди да успее да реагира. С мъка се изправи на крака и хукна за огледалото, което беше приготвила, после викна на Тод и той показа глава през отворената врата на кабината.

— Самолет! Чуваш ли, самолет?

— Къде?

— Не знам. — Крис трескаво обходи с очи необятната шир. Нищо не се чуваше. Тя преглътна. Възможно ли е да си е въобразила? Не, не, сигурна беше. От каква посока можеше да идва? Втренчи се в хоризонта.

— Тичай на хълма! Оттам ще имаш по-добра видимост. Аз продължавам с радиото.

Крис хукна с всички сили, препъвайки се по камънака. Най-после стигна върха, изправи се, и с мъка си пое въздух.

Само да не ги изпусна! Господи, помогни ми да не ги изпусна — повтаряше си безспир.

Не! Истина е! Ето го отново. Далечно жужене. Трябва да е самолет. Не може да бъде друго. Тя извади огледалото, улови слънчевия лъч и го насочи по посока на звука. Не би могла да каже колко време стоя така. Цялата й психическа енергия бе съсредоточена в няма молба — завий към хълма! Но самолетът не се подчини и шумът от мотора полека заглъхна.

Крис отпусна ръце, колената й се подгънаха и тя приседна на горещата каменлива пръст. Не я видяха. Иначе щяха да дойдат да проверят.

Очите й се напълниха със сълзи, тя не можа да издържи и избухна в плач от разочарование, ужас и безсилие.

Никога няма да ги открият! Така ще си изгният тук — в тази гореща, безмилостна пустиня…

Сълзите й се стичаха неудържимо по бузите. Крис не ги усещаше. Седеше, захлупила глава върху коленете си и плачеше. Всички тревоги, всички страхове и опасности още отпреди приземяването се отприщиха и преляха.

Постепенно сълзите й пресъхнаха, тя въздъхна, избърса лице с ръкава на престилката и се надигна. Няма да се предаде така лесно. Трябва да запази самообладание и да гледа на всичко по-спокойно. Тя заслиза полека от хълма, но само след няколко крачки пред нея изникна Тод, който бавно се изкачваше, подпрян на някаква тояга.

— Къде пропадна? Пратих те да правиш зайчета на самолета, а не да се връщаш в Таунсвил. — Той се изправи с усилие и застана разкрачен с ръка на кръста. — Само чакаш да се обърна и изчезваш нанякъде.

— Надявах се да ме видят. Впрочем, мислех си, че ти също си се заел сериозно с това проклето радио. Не предполагах, че ще се откажеш толкова бързо.

— А малката егоистка случайно не предположи ли, че може да се притесня, да се уплаша? Ами че като нищо можеше да се пързулнеш.

Крис го слушаше и едва сдържаше яростта си.

— Какво ми се перчиш като глупав Тарзан от долнопробен филм?

— Тарзан, така ли? — изкрещя той и пристъпи към нея.

Крис искаше да се дръпне, но той не трябваше да си въобразява, че може да я стресне, а пък и се опасяваше, да не се спъне и сцената да стане още по-недостойна. Наложи си да издържи гневния му поглед, без да помръдва. После твърдо тръгна насреща му и мълчаливо го заобиколи.

В гробно мълчание двамата заслизаха към бивака. Крис вървеше напред, навела глава, Тод я следваше отзад с тоягата. Много добре разбираше, че това избухване е плод на огромното разочарование, изтощение и нерви. Изпитваше нужда да разсее напрежението, пое дълбоко въздух, обърна се и заговори миролюбиво:

— Разбери, стоях горе, защото трябваше да направя всичко възможно да ни забележат от самолета. Знам, че ти не би могъл да се изкачиш с този крак. Сигурно много те боли и ми е мъчно…

— По дяволите, не съм смъртно ранен, че да…

— Ама честолюбието… — измърмори, без да иска Крис и този път наистина отстъпи назад.

— Би ли повторила, ако обичаш? — с ледено тих глас попита той.

Внезапно устата й пресъхна. Тод направи крачка към нея.

— Къде ти отиде куражът, Бигълс? Разочароваш ме.

— Казах само, че мъжкото ти самочувствие е пострадало повече от крака…

— Така мисли нашата уважаема госпожа Куейд, светската дама. Колко любопитно! Да не повярваш, че от пелените са те отнесли пред олтара и че едва ли си надзъртала извън оградата на чичовата ферма.

— Струва ми се — хладно отвърна Крис, — че за джентълмен твърде бързо кипваш. Усетиш ли, че няма да ти играят по свирката, ставаш един такъв войнствен и…

С една крачка само той я достигна и пръстите му се вкопчиха в ръката й.

Крис стисна зъби, за да не издаде страха си.

— Пусни ме! Причиняваш ми болка — отсече тя. — Започвам да си мисля, че наистина си просто един долен грубиян. — Опита да се отскубне, но без успех. Хватката му беше желязна. — Веднага ме пусни! Може би в твоя свят нещата се оправят със сила, но тук, в провинцията, мъжете никога не вдигат ръка срещу жена, за да получат онова, което им се отказва.

Пръстите му полека се отпуснаха и Крис побърза да се отдалечи.

— Добре, вече приключихме с любезностите. Да минем по същество. Значи според теб съм станал груб, заради разочарованието ми от снощи, така ли? — Устните му бавно се разтеглиха от ехидна усмивка. — Правилно, незадоволеният мъж се превръща в истински — как го каза — долен грубиян. Много покъртителни книжки четеш, Бигълс!

— Не ставай нагъл.

— Но нали ти каза, че точно такива са градските мъже? — подхвърли презрително и отново тръгна към нея. — Можем ли да се сравняваме с вашите провинциални кавалери!

— Нямах предвид… — заекна тя и понечи да отстъпи назад.

— Крис!

Промяната в гласа му я сепна, но тя го погледна дръзко.

— Ако си мислиш, че ще изпълнявам нарежданията и капризите ти, дълбоко грешиш. — Тя рязко се завъртя и изведнъж кръвта й се смрази.

Само на метър от нея, свита на кълбо, лежеше дълга кафява змия. Беше абсолютно неподвижна, само зловещият език се стрелкаше за секунда от безжизнената глава.

Ужас я смрази. Винаги бе мразила змии, изпитваше панически страх. Няколко секунди стоя като парализирана, после нещата се развиха невероятно бързо.

Змията се плъзна към нея, но Тод скочи да я прикрие, а тя стисна очи, неспособна дори да изпищи. Когато ги отвори, Тод беше изхвърлил змията на безопасно разстояние и се връщаше накуцвайки.

— Змиите не са по моята специалност, но ми се струва, че тази не беше отровна. Все пак, предлагам ти да си преместим леглото някъде другаде.

Крис продължаваше да стои вдървена, без да може да помръдне.

— Зле ли ти е? — попита той и тя понечи да кимне, но изведнъж започна неудържимо да трепери.

Тод я прегърна и нежно я погали по косата. Крис отпусна глава върху гърдите му. Знаеше, че трябва да го отблъсне, да се опомни, но наистина в момента нямаше сили, а и той й вдъхваше толкова сигурност и спокойствие.

— Вече няма нищо страшно — зашепна в ухото й и дъхът му погъделичка косата й.

— Благодаря ти — успя да изрече най-после. — Просто ненавиждам змии.

С лицето си усещаше топлината на мускулестото му тяло и чуваше сърцето му.

Трябваше незабавно да направи нещо. Да се дръпне, да избяга, да се успокои. Но защо? Колко хубаво й беше така! Искаше й се цял живот да стои в тези топли силни ръце.

Крис колебливо се размърда.

— Съжалявам, че трябваше да… — Тя се намръщи и за да не се разплаче, зарови пръсти в косата си.

— Няма нищо.

Очите му се взираха право в нея и пламъкът, горящ в тях, се разля по цялото й тяло, проникна в душата й и се отрази в собствените й мисли.

Останала без дъх, тя отново се отпусна в ръцете му, а устните му потърсиха нейните.