Линзи Стивънс
Докосни ме нежно (2)

Втора глава

Всичката мръсотия от пода на самолета рукна върху им. Устата и очите на Крис се напълниха с прахоляк, но тя нищо не усещаше.

— Трябва да излезем — чу някъде отдалеч собствения си глас, тънък и писклив. Нямаше време за истерии, така че се постара да си поеме дълбоко въздух и да се успокои. — Добре ли сте? — попита спътника си, когато той изруга под нос.

— О, чудесно, Бигълс. Отдавна не съм се чувствал по-добре.

Отговорът му бе подплатен с типичната ирония и Крис заключи, че вероятно му няма нищо. Натисна с все сила вратата, но тя се беше заклещила. Тод Джеръм разкопча колана и успя да стъпи на краката си. Ръцете му обгърнаха Крис и тя на секундата се стегна.

— Откопчайте колана. Аз ще ви държа.

Крис се подчини и увисна надолу с главата в прегръдките му.

— Веднага трябва да се махнем оттук — заговори припряно. — Можете ли да отворите вашата врата?

— Заяла е. — Той я подпря с рамо. — Може би с крака ще стане.

Седна, опря стъпалата си и след няколко силни тласъка вратата зейна. Крис въздъхна с облекчение.

Тод й помогна да се измъкне, а после сам изпълзя навън.

Под палещото слънце, на безопасно разстояние от преобърнатия самолет, Крис се разтрепери като лист. Когато в първия миг вратата не се отвори, почти изпадна в паника, макар че всичко трая не повече от няколко секунди. Можеше да бъде далеч по-ужасно.

— По дяволите този ров! — измърмори тя. И да се случи точно с Тод Джеръм, който вероятно в свободното си време се бори за отстраняването на жените от кормилото по суша, въздух и вода… — Съжалявам — започна възможно най-кротко Крис, но той я прекъсна със смях.

— Естествено, Бигълс. Но ти не можеш да отговаряш за повреди в двигателя. Справи се чудесно. Кацането беше отлично.

Крис учудено срещна погледа му и рече смутено:

— Благодаря.

Той й се усмихна. Сивите очи затанцуваха игриво, а в ъгълчетата им се появиха бръчици. За първи път се усмихваше и Крис усети, че краката й отново се подкосяват. Шок, каза си тя. Да, от шока ще е. Но тази негова усмивка е наистина опасна, с нея би могъл да постигне каквото си пожелае.

— Няма защо — отвърна той, все така усмихнат. — Но ако си се вкиснала затова, че изразих недоверие в качествата ти на пилот, не беше нужно да правиш толкова драматична демонстрация.

— Ако си мислите, че… — изсъска Крис и ядно зарови ръка в косата си, ала млъкна рязко, защото забеляза кръв по дланта си. Внимателно се опипа за рана, но не я откри, а и не усещаше болка. Очите й се втренчиха в мъжа срещу нея и сърцето й се скова от нов ужас. Крачолът на левия му крак бе разкъсан и точно над коляното зееше кървяща рана. — Вие сте ранен! — възкликна тя и се приближи към него.

— Сигурно съм се закачил в нещо.

Крис се наведе и се вгледа внимателно. Разрезът изглеждаше дълбок.

— Вече не тече кръв — рече Тод, когато тя се изправи.

— Ще взема аптечката от самолета. Вие стойте тук, под тези дървета, на сянка.

Ръката му я възпря.

— Крис, няма да ми изтече кръвта. Нека да поизчакаме още няколко минути — кротко предложи той и махна с ръка към самолета.

Двамата погледнаха натам, за да открият следи от дим или пламъци. След малко тя отново понечи да тръгне, но той пак я спря.

— Нека първо аз проверя — заяви твърдо той и закуцука по напечената от слънцето камениста пустош.

Крис искаше да го последва, но краката й бяха като от олово и отказваха да се подчинят. Като приближи чесната, той подвикна:

— Не виждам нищо обезпокояващо. Къде е аптечката?

Крис обясни и той я донесе.

— Поне имаме запаси от храна и лекарства — заговори бързо Крис, за да отвлече мислите си от премеждието. — Самолетът е на чичо Тед, бащата на Дона, а той много държи на тези неща. Дайте сега да видим раната. — Тя опря колене в земята и направи опит да се усмихне окуражително.

— Нека първо да изясним туй-онуй, уважаема Бигълс — започна той с вече познатата ирония. — Оказва се, че ти си не само първокласен пилот, но едновременно с това се явяваш и великолепна сестра или направо дипломиран доктор. Сигурно кацаш някъде, клъцваш един-два апандисита и отлиташ към следващата жертва.

— Просто съм ходила на курс за първа помощ. — Крис изви вежди. — А в момента съм единствената помощ, с която разполагате, първа, последна или каквато и да било. Така че, хайде на работа.

— И пак в ръцете ти, а, Бигълс? Ще получа ли поне парче дърво, в което да впия зъби? А може би глътка уиски?

Крис се опита да доразкъса плата около раната и усети как Тод се стегна. Веждите му се събраха, а черната коса се разпиля по челото му. За един кратък миг тя изпита желание да я приглади назад.

— Май ще е по-добре направо да срежа крачола.

Тя извади ножицата, Тод се намръщи и с мъка се изправи. От раната му отново бликна кръв.

— Според мен пък май ще е по-добре да си сваля панталона, преди да си пуснала в действие това грозно оръжие. — Той делово започна да разкопчава колана си.

— Но няма нужда… — запротестира Крис, ужасена от перспективата, че ще се съблича пред очите й.

Устните му се извиха презрително, но тя заподозря, че причината е преди всичко в болката. При звука от ципа, тя погледна настрани.

— Чакай, чакай. Не е възможно. Да не би тази руменина да е от свенливост? Сигурен съм, че не ви се случва за първи път, госпожо Куейд.

— Не… Но с вас… — измърмори смутено и рязко се обърна тя.

— Значи ето ти шанс да си обогатиш опита — подхвърли невъзмутимо той и започна да смъква панталона от краката си като скърцаше със зъби.

Без да мисли, Крис клекна пред него и му помогна да отлепи плата от раната. Той потръпна, когато премести тежестта си върху левия крак и Крис видя, че раната изглежда значително по-сериозна.

— Най-добре ще е да седнете — рече тя и му помогна да се отпусне на земята.

Крис храбро устояваше на желанието да разходи поглед по краката му, но очите й неволно пробягаха нагоре по приятно загорелите мускулести бедра. Явно Тод Джеръм не отделя цялото си време на папките. Крис с мъка се съсредоточи върху раната.

Какво става с нея? Нейният пътник се нуждае от спешна помощ, а тя се любува на здравите части от тялото му. От устните й се изтръгна нервен смях и той си пое дълбоко въздух.

— Смешно ли ти е, сестра Флорънс Найтингейл? — попита остро и се размърда върху прашната скала.

Очите й срещнаха неговите.

— Не, не. — Тя се изправи, като се опитваше да остане сериозна.

— Обикновено като си свалям панталоните, жените не се смеят — отсече той и Крис притисна устните си с ръка. Имаше ясното усещане, че е на ръба на истерията.

— Не се смея.

— Така ли? — Едната му вежда се изви вбесяващо подигравателно. — Значи имам и халюцинации. Счу ми се досущ като смях.

— Просто шок… От приземяването.

Погледът й отново обгърна тялото му. Не, никоя жена не би се смяла на такава гледка. Тод Джеръм бе материалът, от който са изтъкани женските фантазии.

— Е, какво е заключението при втория оглед? — попита тихо той с онзи свой смущаващо плътен глас.

— Ами аз… Какво искате да кажете?

— Мисля, че се сещаш, Крис.

Името й в неговите уста я стресна и тя побърза да разсее напрежението помежду им.

— Какво ще кажеш, скъпа?

— Ще кажа, господин Джеръм, че е крайно време да се заема с раната ви. Отново започна да кърви. — Тя се пресегна за аптечката, упорито избягвайки погледа му. — Сигурно ще боли, но обещавам да внимавам.

Докато промиваше крака му, Крис се мръщеше едновременно със самия него. Почистено, мястото не изглеждаше чак толкова зле, но въпреки това Крис предположи, че няма да мине без някой и друг шев, щом стигнат цивилизацията.

— Имали сте късмет — увери го тя. — Можеше да е много по-лошо.

— Една-две педи по-нагоре и щеше да е направо трагично — заяви той и Крис почувства, че за пореден път пламва.

— Значи сте още по-голям късметлия — опита се да отвърне тя в тон. — Знанията и уменията, които получих на курса по първа помощ, се простират до средата на бедрото.

Той се засмя едва чуто, но тялото на Крис завибрира от звука. Тя погледна към него. Изглеждаше пребледнял, а по челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Още мъничко и свършвам. Само подръжте превръзката да я стегна с бинта.

Докато пръстите й заобикаляха неговите, Крис почувства, че цялата се разтреперва. Отдъхна си чак когато свърши и се отдалечи на безопасно разстояние.

— Имате ли друг панталон? — попита, като сгъваше разкъсания крачол.

Той кимна.

— В чантата имам и слънчеви очила.

Крис се върна при самолета и измъкна чантата му изпод изкривените железа. Няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. Трябваше да се стегне и то по най-бързия начин. Колкото и да бе съвършено тялото му, сега изобщо не бе момент за… за подобни мисли. Тя усети надигащата се в нея топлина, почти забравена за тези четири години.

Забърза обратно към дървото, където лежеше Тод Джеръм, тъй като дори пред себе си не желаеше да признае какво изпитва в момента.

— Най-отгоре трябва да има един бял памучен панталон — каза той, когато Крис остави чантата на земята до него.

Тя му го подаде и му помогна да го обуе.

— Слава богу, още не е горещо лято, а тъкмо и през нощта няма да ви е студено.

— През нощта? Искаш да кажеш, че все още не са тръгнали да ни търсят?

Крис се замисли дали да не му спести опасенията си, но реши, че заслужава да знае истината.

— Дори и да са тръгнали, днес няма да успеят да ни открият. Скоро ще се стъмни.

— Имаш ли представа къде се намираме?

— Не — с нежелание призна тя. — Компасът ми не е бил в ред и вината е изцяло моя, задето не го забелязах по-рано. Толкова пъти съм летяла от Таунсвил до Амару, че изобщо не следях къде сме, а е трябвало.

Вместо да те наблюдавам крадешком, додаде наум тя.

— Според теб колко сме се отклонили?

— Наистина не знам. Но след като обходят въздушния коридор, ще продължат да търсят и настрани.

— В такъв случай може доста да почакаме, така ли?

— Уви, да. Но в самолета има достатъчно вода и запаси — побърза да го успокои.

— „Чаша вино, късче хляб и ти до мен, в пустинята…“ — Той се ухили и Крис отново се опита да потуши вълнението си.

— Хляб не, още по-малко пък вино. Само вода и бисквити.

Тя се усмихна леко и очите му сякаш се заковаха върху устните й. В този миг неочаквано си спомни колко сигурна беше Дона, че именно това е мъжът за нея. Как не! Точно пък Тод Джеръм… Но наистина е опасен. И опасността се засилваше от факта, че са съвсем сами, а тя е твърде уязвима.

— Значи ще имаме време да се опознаем — прекъсна опасните й мисли той.

— Страхувам се, че в мен няма кой знае какво за опознаване, господин Джеръм. Съвсем обикновена съм и при това доста скучна.

— Е, това вече не го вярвам.

— Но за съжаление е вярно. — Тя дръпна ципа на чантата му. — Сега ще ида да си облека престилката, защото нямам нищо друго с дълги ръкави, а слънцето пече доста силно. После ще направя чай или кафе, ако предпочитате. — Тя понечи да се изправи, но ръката му я спря.

— Крис?

За миг очите й срещнаха неговите, после се втренчиха в силните пръсти върху кожата й. Той я пусна бавно и мястото, където я бе държал, сякаш пламна.

— Наричай ме Тод, а? Абсурдно е в тази ситуация да държим на условности.

С усилие на волята Крис кимна и тръгна към самолета.

Нощта се спусна бързо и тя включи аварийния фенер.

— Предполагам, че тъй или иначе ще се ококорим преди съмване, а и за да пестим батериите, най-добре ще е да легнем рано.

— Има ли шанс радиото да проработи?

— Не знам. Сутринта ще се заема най-напред с него, но уви по радиотехника не ме бива много.

— Учудваш ме, Бигълс. Започвах да си мисля, че способностите ти нямат чет.

— Престанете да ме наричате Бигълс. Нямам понятие какво намеквате с това име, така че камъните, дето ги мятате в моята градина изобщо не попадат в целта.

— Явно си израснала без книжките за Бигълс. — Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха в сумрака. — В началото така се е казвал героят на поредица предавания по радиото. Но това е било, преди да се родя аз. Баща ми и братята ми все за него говореха, та още щом се научих да чета, ми тикнаха в ръцете „Приключенията на летеца Бигълс“. И аз се запалих… Бигълс е първокласен летец, въздушен ас, така че… — Той сви рамене. — Това си е комплимент.

— Няма съмнение — подхвърли хладно Крис.

— Честно. Ти наистина се справи отлично, Крис — тихо рече той. — Не всеки пилот би успял да направи такова приземяване.

— Вие май забравяте, господин Джеръм, че…

— Тод!

— Забравяте, че катастрофирахме.

— Не по твоя вина, обаче. А и сме цели-целенички.

— Е, почти.

— О, това ли? — Той посочи крака си. — Това е само драскотина. — След това отпи от кафето, като я наблюдаваше изпитателно над ръба на чашата.

Крис се размърда неспокойно и подхвана първата тема, която й дойде наум:

— Казахте, че имате братя. Семейството ви голямо ли е?

— Петима братя и една сестра. Аз съм най-малкият.

— О! Сигурно е била голяма… — Крис затърси безопасна дума.

— Лудница? Да… Но беше забавно. А ти? Имаш ли братя и сестри?

— За съжаление, не. Винаги съм си мечтала за голямо семейство, но баща ми почина, когато бях съвсем малка, а майка ми — когато бях на дванадесет години. Чичо Тед — братът на майка ми — ме отгледа като своя дъщеря. Наистина бях щастлива.

Мечтаех си и за много деца, искаше й се да добави, но с Кел решихме да изчакаме. Докато не стана твърде късно…

— Значи си единствената братовчедка на Дона?

— Да. Защо?

— Просто не свързвах братовчеда пилот и братовчедката от Амару.

— Аха. — Крис му хвърли въпросителен поглед. Какво ли му е наговорила Дона? Кълнеше се, че е била дискретна, но това би могло да означава абсолютно всичко. Може би сега е моментът да разбере какво знае Тод. — Доколкото си спомням, ще консултирате Дона относно инвестициите й — започна предпазливо тя.

— Да. Запознахме се в Брисбейн и тя ме помоли за съвет. Съпругът й не си падал по бизнес, а и бил много зает с двете ферми — Амару и Клеймур Даунс.

— Това е самата истина. Роб разбира единствено от земята, а наскоро пое и двете ферми.

Тя изведнъж се намръщи.

— Какво има, Крис? — Тод се вгледа в лицето й.

— Сетих се за Джош. Сигурно много ще се уплаши.

— Той кой е?

— Синът на Дона. На седем години е и ще се притесни. Както и всички останали…

— Те трябва да знаят, че си отличен пилот и няма да си помислят най-лошото.

— Да, но тази неизвестност… — Гласът на Крис заглъхна и тя си наложи да се овладее. — А твоите близки? Те също ще се тревожат.

— Положително, но ще гледат на нещата оптимистично.

— Ами твоята… Искам да кажа… Нямаш ли…

При други обстоятелства Крис за нищо на света не би задала подобен въпрос, но тук, насред австралийската пустош, той изглеждаше напълно естествен.

— Не.

Той не каза нищо повече, но дяволчето, скрито в душата й, я подстрекаваше да подпитва още.

— Не сте такъв човек…

Той я погледна и устните му потрепнаха в усмивка.

— Какво ли може да означава това, госпожо Куейд?

— Просто, че около вас… сигурно винаги има… Сещате се, разбира се.

— Не. Ти кажи.

Крис издържа погледа му, но вътрешно негодуваше задето отново се насади в собствения си капан.

— За вас не може да е тайна, че минавате за изключително привлекателен — хладно заяви тя. — Мисълта ми беше, че положително е имало жени, които са се заблудили в чувствата си към вас.

Собствената ми братовчедка те обяви за най-добрата партия в Австралия, добави наум.

— Заблудили са се, така ли?

— Просто се опитвах да поведа някакъв разговор с вас. При това, сериозен разговор.

— И кога беше това?

— Когато ви попитах дали имате… — Тя въздъхна нетърпеливо. — Слушайте, попитах ви само дали някой ще се тревожи за вас.

— Майка ми. Братята ми и сестра ми. Баща ми почина преди няколко години. Не съм женен и нямам сериозна връзка с жена.

Възцари се напрегната тишина. Крис се размърда неспокойно и потръпна.

— Студено ли ти е? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не. Но през нощта ще захладнее доста. — Крис се изправи и тръгна към самолета. — Вътре имаше едно одеяло и някакво платнище.

— А за теб? — Той вдигна глава, когато тя му подаде одеялото.

— Аз ще се завия с платнището.

— Колко благородно, Бигълс! Аз ще се изтягам доволен под одеялцето, а ти ще се вкочанясаш от студ с благочестиво изражение на лицето.

— Нищо няма да ми стане. И от къде на къде ще ми е благочестиво изражението?

— Благочестиво. Добродетелно. Мъченическо… И най-вече предано до гроб.

— Сега пък предано.

Тонът му придаваше на тази дума цяла палитра от значения и нито едно особено похвално.

— Вярност. Лоялност. Безупречна репутация… Като те слуша човек, ще рече, че си идеалната малка женичка, извадена направо от поредния сълзлив телевизионен сериал.

Крис усети как тялото й се изопва и вирна брадичка.

— Аз наистина твърдо вярвам в свещеността на брака, господин Джеръм, а тя означава вярност, лоялност и преданост. Знам, че във вашите кръгове, всичко е позволено, но вие не можете да ме засегнете и не виждам причина да ви се извинявам за принципите си.

— Добри принципи, Бигълс. Но понякога дори и най-здравите чувства могат да излетят през комина под влияние на някои първични сили.

— Във вашия свят — като нищо! — Той подигравателно наклони глава и Крис продължи пламенно:

— В такъв случай искрено ви съжалявам, господин Джеръм. Не сте попаднали на подходящи жени. — Тя се втренчи в очите му и усети как във вените й пулсира някакво странно вълнение. — Или може би са били съвсем подходящи за вашите „първични сили“?

Той я изгледа продължително и неочаквано се засмя — тихо и изкусително.

— Доста умело удряш под кръста, нищо че си самата нравственост.

— Каквото повикало, такова се обадило — заяви твърдо Крис, но с ужас усети, че цялото й същество води отчаяна битка със собствените й „първични сили“. И ужасът й бе още по-голям, защото този факт я изпълваше с трепетно очакване.

Защо от всички мъже на света именно този притежаваше способността да проникне в дълбините на душата й и да извади на показ най-потайните, отдавна погребани или никога неизследвани инстинкти?

— Вероятно си права, Крис. — Гласът му изглеждаше променен. Изчезнал бе хапливия сарказъм, ала кадифените нюанси, заели мястото му, звучаха още по-заплашително и опасно. — Съжалявам. Не исках да се заяждам с теб. Просто не бих желал цяла нощ да зъзнеш от студ заради мен. Ние сме едва ли не в бедствено положение и трябва да разсъждаваме като здравомислещи хора. От това би могло да зависи и оцеляването ни. Двамата ще се завием с одеялото и ще се топлим взаимно, а аз ти давам мъжката си дума, че няма да злоупотребявам с това.

Крис преглътна. Как би могла да възрази на тези толкова разумни доводи? Той наистина беше прав.

— Добре — съгласи се неохотно.

— Разбира се, освен ако сама не ме помолиш да злоупотребя… — Последва онзи тих гърлен смях, от който коремът й се свиваше на топка, а сърцето й полудяваше. — Пак извинявай, Крис. Малка шегичка. Предизвикваш ме да се правя на клоун.

— Така ли? Все пак не преигравайте. — Крис запази невъзмутимо изражение на лицето си и се зае да постила платнището. — Може би и аз трябва да дам някое обещание. С мен вашите първични сили ще са в пълна безопасност. Но ако не щеш ли, се случи най-лошото, гарантирам ви, ще бъдете предупреден своевременно. Окей? — Тя го изгледа предизвикателно.

— Ще оценя този жест по достойнство — заяви с престорена сериозност той. — Не обичам да ме сварват неподготвен.

— Не бих могла да си представя подобно нещо, господин Джеръм — рече през смях Крис.

— Тод — поправи я непринудено той. — Уверен съм, че това е рядък комплимент и ще го запомня. Ще си лягаме ли вече, скъпа?