Джоан Рос
Обичай ближния си (9)

Девета глава

Лоръл и Ник бяха сключили мълчаливо примирие. Тя все по-често се улавяше, че очаква с нетърпение да се върне у дома, където я очакваха Ник и Дани. Тренировките продължаваха да бъдат тежки и брутални, но въпреки че Лоръл виждаше пагубния им ефект върху коляното на Ник, тя се въздържаше да повдигне отново въпроса. Беше разбрала, че той не може да си представи живота без игра и искаше да му помогне да разреши дилемата си. Но всичко, което правеше, беше да превързва раните и да пристяга ребрата му, с надеждата Ник да започне да гледа по-реалистично на нещата. Нямаше желание да прекарват времето си в безполезни спорове.

Лоръл всекидневно му правеше масажи, лекуваше различните наранявания и със страх очакваше да се случи най-лошото.

Деня на благодарността тя приготви великолепна вечеря.

Когато Дани седна на масата, той очаровано възкликна:

— Мамо, това наистина изглежда чудесно!

— Имах си помощник — призна Лоръл и погледна към Ник, който разрязваше огромната печена птица. В отговор той се усмихна и сви рамене.

— Това не се дължи на някакъв особен талант. Просто в моето семейство всеки си имаше своите задължения. На мен се беше паднала кухненската работа.

— Хубаво ли е да имаш много братя и сестри, Ник?

Лоръл хвърли предупредителен поглед към сина си.

— През по-голямата част от времето — да. Макар че понякога се е случвало да си мечтая да не бъда най-големият. Дори когато майка ми напусна работа и остана да се грижи за нас, отговорностите ми почти не намаляха.

— Майка ти е работела?

Ник се засмя и постави парче от пуйката в чинията й.

— Лоръл, всяка майка с девет деца работи.

— Знаеш какво имам предвид. Беше ми казал, че си е била вкъщи и се е занимавала с домакинската работа.

— Тя работеше, но когато станах на възрастта на Дани, кланът Макгроу беше се разраснал значително. Беше невъзможно да се намери някой, който да се съгласи да ни гледа всичките.

— Какво е работела?

— Беше преподавател по английски език в Колумбия — отвърна Ник и подаде на Дани едно голямо парче месо. — След като напусна работа, продължи да работи като нещатен редактор към различни издателства.

— Това обяснява защо нямаш проблеми с цитатите. Баща ти също ли е бил преподавател?

Ник си взе парче франзела, а Лоръл допълни чашата му с бяло бургундско вино.

— Не. Баща ми беше пастор.

— Значи оттам идват псалмите — досети се тя.

— Позна. От двамата научих много неща, които са подходящи за всяка една ситуация.

— Забележително! — възкликна Лоръл.

— Какво става, доктор Брайтън, да не би да сте изненадана, че един спортист може да чете и друго, освен комикси?

— Не. Просто съм впечатлена. Да не би да си прекарал детството си, стискайки зъби над някоя книга на Бартлет?

Ник отметна глава и се засмя. Отдавна не беше се чувствал така спокойно и приятно.

— Почти. Къщата ни винаги е била пълна с книги. Ние, децата, се опитвахме да намерим поговорка, която да затрудни възрастните. Събирахме награден фонд в една касичка и победителят вземаше всичко. Въпреки, че не ни се случваше толкова често да печелим наградата, навикът да говорим с поговорки ни остана и до ден-днешен.

— Как реагираха родителите ти, когато разбраха, че искаш да ставаш ръгбист? — попита Лоръл.

Ник погледна към Дани, който в този момент се опитваше скрие омразния грах в картофеното пюре и си спомни, че беше същия като малък. Лоръл проследи погледа му и когато очите им се срещнаха, двамата съучастнически се усмихнаха. Ник отговори:

— За времето си те наистина бяха хора с широки разбирания. Макар че никой от тях не можеше да направи разлика между тъчдаун и успешен удар, те искаха да се занимавам с това, което ще ме напрани щастлив. Бяха много горди, когато получих спортна стипендия и ме взеха в националния отбор. Баща ми кара цялото семейство от Ню Йорк в Лос Анджелис за първия ми мач… Още си мисля понякога от колко неща е трябвало се лишат всички, за да си купят самолетни билети за това пътуване. — Ник погледна към Лоръл. — Имам прекрасно семейство. Ще видиш, че ще ти харесат.

Тя се засмя. В запознанството с нечии родители имаше нещо ангажиращо, а и двамата бяха на мнение, че между тях съществува обикновено необвързващо приятелство. Явно Ник беше правил просто констатация, без да влага някакъв подтекст в думите си.

— Надявам се, че сте спечелили.

Дани я погледна с укор.

— Разбира се, че са спечелили… Нали, Ник?

Ник му намигна.

— Смятам, че това е най-добрият мач, в който някога съм участвал.

— Родителите ти трябва да са били много развълнувани!

Лицето му светна както винаги, когато станеше въпрос за ръгби. Кога най-после щеше да се предаде? Играта беше станала неделима част от Ник Макгроу.

— Мога да ви разкажа нещо забавно, което се случи тогава. Бях направил фал и отборът ни трябваше да излезе от полето, за да направи място на противниците. Внезапно почувствах, че някой ме потупва по рамото. Беше баща ми. Попитах го какво прави на терена, а той ми отвърна, че двамата с мама били много горди с мен.

— Това е чудесно — засмя се Лоръл.

— Почакайте да чухте най-смешното. Внезапно се огледах и открих, че единствено аз съм извън игрището. Отново беше дошъл ред на нашия отбор и всички се бяха подредили, да започнат. Чакаха само мен.

— О, не!

— Ник! И ти какво направи? Притесни ли се много?

Ник топло погледна Дани.

— Не може да се каже, че в този ден се представих великолепно, но не се и притесних. Хукнах към игрището, като в същото време се опитвах да сложа шлема на главата си и усетих, че някой бяга до мен.

— Баща ти — предположи Лоръл и избърза насълзените си от смях очи.

Ник кимна.

— Представете си само! Излизам на своя първи мач като защитник в националния отбор заедно с баща си! Казах му, че не може да остане на полето, защото ще играем.

— И какво стана после? — Дани отдавна беше забравил за бутчето.

— Когато се запознаеш с баща ми, ще откриеш, че най-характерното му качество е неговата невъзмутимост. Той просто погледна момчетата, после — часовника си, и каза: „О, мислех, че вече сте свършили и излизате на терена просто за да си стиснете ръцете с играчите от другия отбор“.

Лоръл не можеше да си спомни по-прекрасен ден от този. Когато по-късно си легна, тя си помисли, че само едно нещо липсва, за да бъде денят идеален. Трябваше Ник да е до нея в леглото. Привличането между двамата ставаше все по-силно и Лоръл беше наистина изненадана, че Ник не поднови опитите си да я съблазнява.

Самият Ник бе не по-малко удивен от обзелото го колебание. Много пъти през изминалите седмици той вдигаше телефона, за да набере номера, на която и да е жена, и да докаже на себе си, че копнежът, който изпитва към Лоръл, е обикновено сексуално влечение. Всяка жена би могла да го задоволи. Но не се обади на никого. Имаше една-единствена жена, която желаеше. Тази вечер за пореден път се увери в това. Ник взе телефона и набра номера й.

— Ало?

В гласа на Лоръл прозвуча колебание, дори страх.

— Лоръл, добре ли си?

Тя облекчено въздъхна.

— О, Ник, здравей. Чувствам се чудесно.

— Изглеждаш ми разстроена — настоя той.

— Когато телефонът звънна, помислих, че се обажда Джефри. Той обеща на Дани да позвъни днес.

Ник погледна часовника си.

— Като отчетем часовата разлика, сега в Сиатъл трябва да е вече полунощ.

— Зная. Вероятно двамата с Аманда са поканени на някое парти. Искрено се надявах да не се обади.

— Толкова ли силно те е наранил?

Лоръл поклати глава. Нима можеше да опише на какъв натиск я беше подложил Джефри, без да разкрива на Ник всичко?

— Лоръл?

— Не… Просто не исках нищо да помрачи идеалния ден, който прекарахме.

— Беше чудесно, нали?

— Наистина. Слънчевата светлина, вечерята и особено — компанията.

Тази нощ Ник не искаше да бъде сам. Беше свикнал да се уединява по време на празници, но днешният ден му напомни за удоволствието да бъдеш в семейна обстановка в такива специални дни.

— Искаш ли да ти помогна да направиш два сандвича със студено месо?

Гласът му й подсказваше, че намеренията му са съвсем различни. Лоръл се опита да потисне силното си вълнение.

— Не мисля, че ще бъде добре. Утре трябва да ставам рано.

— Няма нищо. Беше просто идея.

— Прекрасна идея! — в гласа й се прокрадна съжаление.

— Да. Тогава ще се видим утре. Лека нощ, Лоръл.

— Лека нощ — прошепна тя и притисна устни към хладната слушалка.

 

 

„Сандърбърдс“ щяха да играят последния си мач от редовния сезон на чужд терен. Лоръл и Дани гледаха директното предаване по телевизията. Лоръл с тревога наблюдаваше как играта на Ник става все по-лоша. Имаше пет блокирани паса, три препречвания и нямаше пространство за движение. Пробегът също не му помогна особено. „Сандърбърдс“ загубиха.

За Лоръл играта беше добра само в едно отношение — Ник беше успял да се предпази от сериозно нараняване. Тя изгледа вечерните новини и не беше изненадана, че треньорът Кар е недоволен. В интервюто след играта той каза:

— Искам да се извиня на почитателите на отбора. Това, че днес играчите едва се движеха по терена, беше срамно не само за Финикс и за щата Аризона, но и за целия спорт, наречен ръгби. Но аз ще променя това. Утре в осем сутринта отборът ще проведе тренировка на пълни обороти.

Репортерът изненадано го погледна.

— Сутринта? Но вие ще трябва да летите цяла вечер, за да се върнете във Финикс до осем часа! Справедливо ли е това?

Кар се намръщи.

— Вижте какво, аз съм този, който взема решенията, и за мен всичко, което правя, е справедливо.

Лоръл взе дистанционното управление, насочи го към екрана и се прицели в отвратителната физиономия отсреща. После яростно натисна бутона и образът изчезна.

 

 

— Здрасти. Имаш ли малко време за един ранен стар ръгбист? — попита Ник с фалшив ентусиазъм, щом влезе в кабинета й.

Лоръл надяна на лицето си маската на професионално спокойствие.

— Надявам се, че ще можем да те сглобим отново, Макгроу. Как е коляното ти?

— Като всички онези сгради във Венеция — старо и разрушаващо се с всеки изминал ден.

— Нека те прегледам.

Тя разгледа посинелия и подут пръст на едната му ръка.

— Какво се е случило с палеца ти?

— Сблъсък с шлем. Направи ми доста поразии.

Това обясняваше вчерашния провал.

— Ще му трябват най-малко три седмици, за да се оправи. А това какво е? — Тя прокара длан по кожата му и сърдито го погледна. — Забележително, Макгроу!

— Нали?

Лоръл се прехвърли на коляното му и внимателно го натисна. Изненада се, че Ник дори не трепна. Жегна я съмнение. Дори той не можеше да бъде толкова издръжлив.

— Обърни глава към стената — нареди тя.

— Защо?

— Просто защото твоят лекар ти заповядва.

Той й хвърли изпълнен с подозрение поглед, но изпълни нареждането й. Лоръл взе една игла и я заби в обезобразеното коляно. Ник не реагира. Тя гневно прошепна:

— Ти си проклет идиот, Макгроу. Позволил си им да те натъпчат с ксилокаин, нали?

Ник я погледна невинно.

— Разбира се, че не съм.

Лоръл затрепери от гняв.

— Нима? Тогава ще благоволиш ли да ми обясниш защо не усети иглата — подметна тя.

— Лъжеш, Лоръл — сведе поглед той.

— Не, ти лъжеш, Ник. Не разбираш ли, че след като коляното ти е толкова зле, трябва да бъдеш в състояние да усещаш до каква степен да го натоварваш и да спреш, преди да си осакатял напълно?

— Виж, Лоръл. Уверявам те, че не бях във възторг от идеята, но през целия мач изпитвах остра болка. Не можех да се концентрирам и трябваше да направя нещо. Или трябваше да се съглася на инжекцията, или да изляза от игра. Обещавам ти, че това няма да се повтори.

Лоръл се изкушаваше да изрита веднъж това коляно и да сложи край на мъчителното очакване. Ник беше достатъчно интелигентен, за да не знае, че приемането на болкоуспокояващи средства лесно се превръща в пристрастяване.

— Предполагам, ще бъде глупаво от моя страна да ти напомня, че вчера вие не спечелихте.

— Не само глупаво, но и нетактично — съгласи се той.

Лоръл изсумтя и хвърли иглата върху таблата. Тя издрънча по металната повърхност и се търкулна на пода. Нито Лоръл, нито Ник забелязаха това.

— Можеше да поискаш да излезеш от играта.

Той предизвикателно я погледна.

— Да, и да вкарат Морган да ме спасява от огъня, така ли?

— Наистина ли искаш отборът ти да печели или целта ти е върнеш старата слава на великия Ник Макгроу? — злъчно попита тя.

Ник се надигна от леглото и започна да закопчава ризата си.

— Това беше евтина забележка, доктор Брайтън. Допускаш ли, че ще предпочета да рискувам интересите на отбора, вместо да изляза от играта?

— Не знам. До днес си мислех, че си интелигентен човек, но сега разбрах, че съвсем не те познавам.

— Нима мислиш, че ако беше влязъл Морган, щяхме да спечелим?

— Откъде да зная? Не съм специалист. Дори не съм го виж дала как играе.

Ник процеди през зъби:

— Нямаше да спечелим, затова, си избий тази идея от главата.

Лицето му се сгърчи от болка, когато се наведе да завърже маратонките си. Сърцето на Лоръл трепна.

— Ник, нека не се караме.

Той бавно се изправи.

— Права си. Само още няколко седмици и всичко ще бъде наред.

— И няма да има повече ксилокаин?

Ник вдигна ръка и тържествено се закле.

— Обещавам ти, че ако видя някои да приближава към мен с игла в ръка, ще си плюя на петите и ще избягам.

— Като зная какво е състоянието на коляното ти, това не ми носи кой знае какво успокоение.

Ник наклони глава и я целуна. През тялото й преминаха тръпки. Ник също ги почувства. Той учудено я погледна.

— За лекар знаеш твърде малко от областта на химията, доктор Брайтън. Мисля, че ме беше уверила, че взаимното ни привличане ще изчезне с течение на времето.

Напоследък Лоръл беше стигнала до някои нови заключения и знаейки отношението на Ник към обвързването, мислите й бяха напълно обезкуражаващи. Тя се престори на безгрижна.

— Трябва да съм сбъркала с диагнозата. Нали не смяташ да ме даваш под съд заради това?

Той огледа безлюдната манипулационна и лукаво се усмихна.

— Не, имам далеч по-добра идея.

Лоръл обви ръце около врата му. Устните им се сляха в безкрайна целувка.

Недей да мислиш, заповяда си тя. Не разваляй всичко, като започнеш да го анализираш. Просто чувствай и се наслаждавай.

Ник прекъсна мислите й.

— Когато спечеля Супер Купата, ще дойдеш ли при мен в Ню Орлиънс, за да отпразнуваме победата?

Тя се усмихна и отвърна, като накъсваше думите си с кратки целувки.

— Бих отишла с теб дори на края на света, Макгроу.

Тони Лий надникна в стаята и смутено се отдръпна.

— Извинете ме. Доктор Брайтън, имате спешен случай. Един прекалено ентусиазиран волейболист.

— Ще се видим по-късно. Исках да дойда с теб на летището за изпращането на Дани, но Кар събира отбора тази вечер.

— Разбирам — отвърна Лоръл и добави наум: никакви задължения, никакви обвързвания.

— Мога ли да мина през вас и да му дам подаръка за Коледа?

— Страшно ще го зарадваш… Ник, никога не съм те питала какво е, но…

Ник дяволито се усмихна.

— Дали знаеш наблизо някое място, откъдето да вземем малко слама и овес?

— Ник Макгроу, не си му взел пони, нали?

Дани беше молил за това, но дали Ник беше имал глупостта да му купи едно за подарък?

Той поклати глава.

— Знаете ли, госпожо, вие наистина сте много наивна. До скоро.

Ник й намигна и докато излизаше от стаята се почувства с десет години по-млад. Болките и тревогите, с които беше влязъл в клиниката, сякаш бяха излекувани от Лоръл по магически начин. Тя беше изключителна жена, призна Ник, внимателно карайки колата си през претъпканите с народ улици. Човек трябваше да е сляп да не почувства, че е красива, силна, интелигентна и независима. Напоследък мислеше за нея непрекъснато. Вероятно беше в резултат на това, че го беше накарала дълго време да чака, каза си той. Тя просто се беше превърнала в негова мания. След като си обясни нещата по този начин, Ник се почувства по-спокоен и дори почна да си подсвирква. Сега щеше да мине през дома й и да даде на Дани коледния подарък. Само че веселата мелодия прозвуча ухо дори в собствените му уши.

 

 

Къщата изглеждаше така празна! Лоръл знаеше, че постъпва глупаво, но продължи да обикаля из пустите стаи. Дани просто беше отишъл да прекара Коледа с баща си, а тя се държеше така, сякаш беше настъпил краят на света.

— Има ли някой вкъщи? — гласът на Ник достигна до нея, но Лоръл не намери сили да му отговори. — Лоръл?

Ник беше изненадан от зловещото мълчание. Ами ако се беше случило нещо? Усети, че го обзема безпокойство и се втурна нагоре по стълбите, без да го е грижа за болките в коляното. Той успокои дишането си и отвори вратата на спалнята й. Очакваше, че ще я намери тук, но стаята се оказа тиха и празна, както цялата къща.

Следващата стая беше на Дани. Ник доближи до вратата. Очите му бяха свикнали с тъмнината и той я видя, седяща неподвижно на леглото на сина си.

— Лоръл, защо стоиш на тъмно?

Ник седна до нея и взе ледените й ръце в своите. Тя го прегърна и зарови лице в ризата му.

— Ник, моля те, прегърни ме. Така ме е страх!

Ник усети, че Лоръл трепери и силно я притисна към себе си. Би дал всичко, за да разбере какво се бе случило. Той вдигна брадичката й и се усмихна окуражаващо.

— Хей, самолетите са по-безопасни дори от ваните. Дани ще пристигне жив и здрав, повярвай ми.

— Не е това — поклати глава тя и си пое дълбоко въздух.

Ник нежно приглади косите й. Очите й бяха тъмни и мрачни и той усети, че сърцето му се къса. Какво ставаше с нея?

— Трябва да е свързано с Дани — деликатно настоя той.

Лоръл кимна и безсилно отпусна рамене.

— Той ще остане в Сиатъл, Ник.

От очите й бликнаха сълзи.

— Дани ще остане в Сиатъл? При баща си? — Лоръл отново кимна. — Кога е взето това решение? Мислех, че родителските права са прехвърлени на теб.

— Така е, но Джефри и Аманда го искат.

Според Ник това беше без значение. Особено след всичко, което беше чул за Джефри Брайтън. Значи това било! Бившият й съпруг през цялото време е искал да вземе детето. Ник остави Лоръл да излее мъката си.

След дълго мълчание тя започна:

— Преди шест месеца Аманда разбра, че не може да има деца. През последните три години те се опитваха да си родят дете, но все не успяваха. Накрая тя отиде при специалист, който постави диагноза стерилитет.

— Винаги могат да си осиновят дете — подхвърли Ник.

— Ти си мислиш, че това е логичният отговор, но Аманда чувства, че Джефри мечтае за дете от неговата собствена плът и кръв.

Ник изпита желание да размаже с юмрук физиономията на този известен кардиолог.

— Дани?

— Дани — повтори шепнешком Лоръл.

Това все още нищо не значеше. Защо Лоръл си беше втълпила нелепата мисъл?

— Скъпа! Това, че бившият ти съпруг и жена му са решили, че ще им хареса синът ти да живее при тях, няма никакво значение. Имаш родителските права над Дани. Той те обича, ти си страхотна майка… Все още не разбирам.

Тя избърса очите си.

— Аманда е точно това, което една майка трябва да бъде.

Внезапно Ник разбра смисъла на абсурдния спор около сандвичите на Дани.

— Тя е очарователна, компетентна и добра домакиня, така ли? — Лоръл кимна и уморено го погледна.

— Е, и? — попита Ник.

— Е, и докато Дани е у тях, двамата с Джефри ще се постараят да направят животът му толкова хубав, че той да не пожелае да се върне при мен. Ник, Дани още от самото начало не искаше да идва тук и беше почти решен да остане при тях.

Ник положи върховни усилия, за да не каже на Лоръл, че това най-голямата глупост, която някога беше чувал. По отчаянието в очите й личеше, че тя наистина си вярва. Каква ли линия на поведение беше следвал онзи негодник през последните шест месеца?

— Тук е неговият дом, Лоръл — каза уверено Ник.

Тя се облегна на рамото му и зарида.

— Ти не разбираш, Ник! Жената прави страхотни шоколадови бисквити!

Ако Лоръл не беше така искрено разтревожена, Ник щеше да избухне в смях. Вместо това той я прегърна с нежност, каквато никога не беше изпитвал. Нейната мъка беше станала и негова, сълзите й мокреха ризата му, но Ник я остави да изплаче мъката си на спокойствие. Тя беше страдала и се беше опитала да се бори сама със страховете си. Ако само му беше казала по-рано!

Лоръл се чувстваше защитена от силните ръце на Ник, от тихите му успокоителни думи. Отново почувства колко нежен може да бъде, независимо от силата, която демонстрираше. Ник беше достатъчно силен, за да бъде нежен. Увереността на Лоръл се върна. Нямаше да позволи синът й да расте в духовната пустота, която щяха да му предложат Джефри и Аманда. И двамата бяха достатъчно егоистични, за да могат да обичат друг, освен себе си.

— Тя няма да го има!

— Разбира се, че няма — съгласи се с готовност Ник. Беше почувствал промяната, настъпила в Лоръл. Тя щеше да се оправи, в това нямаше никакво съмнение.

— Няма да позволя да му завъртят главата с разни обещания!

— Да не говорим пък за шоколадовите бисквити — добави с насърчителна усмивка той.

— Когато го казваш на глас, звучи ужасно глупаво, нали?

Ник взе ръцете й и кимна:

— Малко. Но си мисля, че напоследък твоят многоуважаем бивш съпруг е провел упорита кампания, за да те накара да се чувстваш виновна. Като се вземат предвид всички промени, настъпили в живота ти, е съвсем естествено да бъдеш уязвима в момента.

— Притеснявам се за Дани — призна тя.

— Зная. Както зная и това, че си една прекрасна майка и че той те обожава.

— Но той е само на седем години, Ник. Може да му се повлияе.

Зелените му очи я изгледаха осъдително.

— Наистина ли смяташ Дани за толкова повърхностен, че да се откаже от теб заради няколко шоколадови бисквити?

— Като поставяш въпроса по този начин, предполагам, че не.

Ник я целуна.

— Напълно си права. Между другото, в хола ти има нещо първокласно, Лоръл.

— Какво е то?

Той й намигна.

— Ако ми беше разказала по-рано всичко това, щях да съм ти казал — и аз мога да пека шоколадови бисквити.

Лоръл се присъедини към смеха му и усети как веригите, които стягаха сърцето й през последните няколко месеца, падат. Когато очите им се срещнаха, желанието пламна в двамата по-силно отвсякога.

— Ще направиш ли нещо за мен? — прошепна Лоръл.

— Всичко, каквото и да е.

Тя погали мъжественото му лице и прошепна:

— Искам да се любим, Ник!