Джоан Рос
Обичай ближния си (5)

Пета глава

Лоръл напразно се опитваше да не мисли за Ник и за неговата среща. С напредването на вечерта въображението й така се развихри, че тя с мъка се застави да се залови с някаква полезна работа. Къщата беше пълна с кутии. Лоръл реши да започне от кухнята. Докато разопаковаше и подреждаше багажа си, тя се закле, че на следващия ден ще купи истинска пълноценна храна. Дани с удоволствие би ял сандвичи до края на живота си, но Лоръл се чувстваше виновна, че не му осигурява достатъчно разнообразно и качествено ядене.

Към полунощ беше изпразнила всички кашони в кухнята, столовата и дневната. Дани отдавна спеше. Лоръл тръгна към банята да си вземе душ. Тя загърна влажното си тяло е пухкавата хавлия и потръпна, като си представи допира на силните ръце на Ник. Какво ли правеше сега? Мъчителните мисли отново се върнаха. Тя пусна хавлията на пода, погледна голото си тяло в огледалото и тихо прошепна:

— Прекалено си слаба за него.

Гърдите й бяха стегнати и предизвикателно изправени. Тя обхвана тънката си талия и прокара ръце по дългите си бедра. Вярно, че в джинси изглеждаше по-младежки привлекателна. Само че форми като нейните едва ли биха възбудили еротичните фантазии на мъж като Ник, който вероятно разполагаше с готов харем.

— А може пък да си пада по хубави глезени — каза си Лоръл. После рязко дръпна късата синя роба от закачалката на вратата и излезе с твърда стъпка от банята. С раздразнение установи, че още не й се спи. Реши да си направи чаша какао. То може би щеше да й помогне против безсънието. Лоръл не можа да се въздържи да не погледне през прозореца на кухнята. Дали Ник си беше вкъщи? Дали беше сам?

Реши да си спести по-нататъшни терзания. Отмести погледа си към млякото, което вече завираше на котлона. В следващия миг откъм кухненската врата се разнесе тихо почукване. Лоръл отвори и застина на мястото си от изненада.

— Ник!

— Здрасти. Видях, че свети и реших да се отбия.

Той се облегна на рамката на вратата и се засмя, сякаш не виждаше нищо странно в това да се намъква в чужда къща толкова късно.

Ник се беше заставил да почака доста дълго. Сега дори беше доволен, че не беше избързал. Тялото на Лоръл излъчваше опияняващ аромат, от който краката му се подкосяваха. Внезапно се сети, че не бе измислил извинителна причина за късното си посещение. Не му се искаше да излезе, че единственият му мотив е бил просто да я види отново.

— Помислих си, че може да имаш нужда от помощ при разопаковането на багажа — излъга той.

Това не трябва да се превръща в навик, каза си Лоръл. Нямаше да му позволи да идва при нея след всяка своя любовна среща!

— Тъкмо си лягах — обясни тя. Пръстите й леко притвориха краищата на сатенената й роба. Очите на Ник блеснаха. Беше отгатнал, че под робата Лоръл е гола. Ник невинно зарея поглед над рамото й и извика:

— Млякото кипи!

— По дяволите! — Лоръл се спусна към печката. Бързо свали млякото и започна нервно да бърше загорелите петна.

— Остави на мен. Правя страхотно какао.

— Ти ли? Много ми е трудно да го повярвам!

— Защо?

— Не знам, просто не мога да си те представя в кухнята.

Зелените му очи блеснаха весело.

— Много хора са ме уверявали, че се справям отлично не само в кухнята, но и из цялата къща.

Последва неловка пауза. Накрая Ник каза:

— Ще ме подложиш ли на проверка?

Лоръл присви очи и още по-плътно притисна реверите си.

Усещаше ускореното биене на сърцето си и изпита глупаво притеснение да не би Ник също да го чуе.

— Ще обсъждаме какаото тук, нали?

— Разбира се — спокойно отвърна той и смръщи вежди при вида на топлата шоколадова смес в чашата на Лоръл. После зарови из шкафа и започна да вади продуктите.

— Така. Имаме какао, захар, канела, сол и малко ванилия. Ще видиш, като го опиташ, ще ти хареса.

Лоръл не се съмняваше в това. Нямаше нещо, което да не харесва в този мъж.

— Какво стана със срещата ти? Попадна ли великият Ник Макгроу на ценна находка? — заяде се тя.

— Беше бейзболна среща. Освен това никога не се целувам и след това — да ходя да го разправям наляво и надясно.

— О, ето един Казанова с принципи! Виж ти!

Той й хвърли поглед през рамото си и се усмихна.

— Охо! „Езиците им бяха като змии“.

— Това от Шекспир ли е?

Лоръл винаги се чувстваше неудобно сред хора, които ръсеха мъдри цитати. Разбира се, тя не беше слабо образована, но просто не знаеше как да вмъкне в обикновен разговор например темата за структурата на ДНК.

— Не, това е от Библията. Псалми.

Ник беше зает с разбъркването на сместа и не забеляза недоверчивия й поглед.

— Казанова, който цитира Библията?! Това вече е нещо уникално!

— Аз съм един на милион — весело потвърди той и се протегна към шкафа, за да вземе две керамични чаши.

— Опитай го — подаде й Ник едната.

Лоръл предпазливо отпи. Какаото наистина беше добро.

— Наемам те — незабавно каза тя.

Ник весело се засмя, възседна един стол и отпусна ръце върху облегалката.

— Защо имам чувството, че макар в лабораторията да си един малък Франкенщайн, в кухнята не те бива много?

— Не си далеч от истината — призна Лоръл. — Добре, че Дани е непретенциозен. Баща му направи опит да отдаде дължимото на кулинарните ми усилия, но накрая се предаде и започна да се храни в столовата на болницата. Ако някога си опитвал от храната в институт, тогава ще добиеш представа за готварските ми способности.

— Мисля, че се подценяваш. — Погледна я топло Ник. Очите му погалиха лицето й. — Сигурен съм, че си прекрасна в кухнята. И в банята. И в спалнята, и в…

— Ник! — строго го прекъсна Лоръл.

— И в изкуството да разваляш удоволствията на хората.

Усмивката му беше по мъжки предизвикателна. Лоръл се вгледа в твърдо изсечените му устни и си спомни за целувката им. По кожата й плъзна гъста червенина.

— Бащата на Дани също ли е лекар? — попита Ник.

Тя утвърдително кимна.

— Спортен лекар ли е?

Лоръл горчиво се засмя.

— Това не е за Джефри.

— Да не би да се занимава с нещо по-малко почтено от лекуването на спортисти?! — Той с мъка удържаше погледа си върху лицето й. Краищата на робата й се бяха разтворили достатъчно, за да се види част от сатененомеката й кожа. Определението „Бели рамене“ напълно й подхожда, каза си Ник.

— Не, Джефри се занимава със сърдечно-съдова хирургия. Той смята, че с това ще предизвиква по-голямо страхопочитание у хората, отколкото ако лекува хреми или счупени крайници.

— Мисля, че го разбирам. Но лично аз се радвам, че ти си избрала спортната медицина за своя специалност.

Ник отново погледна към разтворената й роба и в очите му проблеснаха изумрудени искри. Лоръл улови погледа му. Тя притвори краищата на реверите си и бързо попита:

— Как се чувстваш?

— Лоръл…

— Надявам се, че не си се изтощил много по време на срещата. Май трябваше да те предупредя да стоиш надалеч от позиции четиридесет и девет и осемдесет и седем с това разбито коляно… Виж какво, Макгроу, може работата ми да е да те сглобявам наново от съставните ти части след всеки мач, но за нараняванията, които получаваш през свободното си време лична отговорност носиш ти.

— За бога, Лоръл! Не съм дошъл тук, за да се караме.

— Тогава за какво си дошъл?

— Не знам. — Той заби поглед в чашата си. — Мисля, че исках да ти обясня за тази вечер.

— Имаш предвид срещата ли?

Ник кимна.

Тя внезапно стана и отиде до мивката. Изплакна празната си чаша и я остави. През цялото време беше с гръб към него.

— Не се притеснявай, Ник. Не си мисли, че заради снощи очаквам нещо от теб. Не помня кой беше казал: „Една птичка пролет не прави“?

— Аристотел.

Лоръл изненадано се извърна. Как й се искаше да разбере този загадъчен мъж!

— Аристотел — бавно повтори тя. — Е, след като една птичка не прави пролет, то и една целувка не прави любовна история. Не се притеснявай, че може да съм те разбрала погрешно, Ник.

— Целувките миналата вечер бяха две, а не една, Лоръл. Засегнат съм, че толкова бързо си ги забравила.

Тя сякаш потъна в топлите му очи.

— Не съм ги забравила…

Ник не познаваше по-предизвикателна жена от Лоръл Брайтън. Защо не я беше срещнал преди две години?! Когато животът му все още беше идеален.

— Нито пък аз — повтори той и я привлече към себе си.

Устните му жадно се впиха в нейните. Тази целувка нямаше нищо общо с двете целувки от предната нощ. Беше изпълнен с примитивно мъжко желание, което го тласкаше извън границите на разума. Езикът му разтвори стиснатите й устни.

Изненадата на Лоръл се смени с нетърпение. Копнежът й по него, потискан цяла нощ, се освободи. Пръстите й се впиха в раменете му. Ръцете му здраво я обвиха. Лоръл се надигна на пръсти и Ник усети, че телата им сякаш са създадени едно за друго. Той хвана колана на копринената й роба и го развърза, за да почувства тялото й. Знаеше, че вече не може да се спре.

Лоръл затвори очи. Нищо друго, освен дланите му, нямаше значение. Задъхваше се от удоволствие и това още повече възбуждаше Ник. Топлите му ръце бяха навсякъде и я водеха към върха на желанието. Пръстите й нетърпеливо започнаха да разкопчават копчетата на ризата му. Ник хвана ръката й и я покри с целувки. Очите му я изгаряха. Пламтеше от желание да бъде докосван и Лоръл погали голите му гърди. Ник бавно и чувствено й отвърна. Кожата й беше мека и топла. Той зарови лице в лъскавата й коса с аромат на цветя. Лоръл се притисна към него с нарастваща страст. Ник неволно изохка и тя бързо се отдръпна.

— Ти си ранен!

Разтревожените й очи се спряха върху лицето му.

Ник небрежно сви рамене.

— Ръгбистите винаги са ранени. — Той отново погали раменете й, окуражавайки я да забрави това така ненавременно прекъсване. — В случай, че имаш някакви въпроси, нека те уверя, че всички жизненоважни части от тялото ми са напълно в ред.

Но Лоръл се отдръпна и го изгледа с присвити очи.

— Не се шегувай с тези неща, Ник. Вчера подложих това коляно на какви ли не мъчения и ти издържа, без да трепнеш. Щом сега изохка, значи трябва да е нещо наистина много сериозно.

Пръстите й започнаха внимателно да го опипват.

— Това беше просто въздишка от страст. — Направи последен опит Ник, макар да знаеше, че за тази нощ всичко беше приключило.

Лоръл продължи да го преглежда. Когато натисна ребрата му, Ник простена.

— Вдигни си ръцете — нареди тя.

— Не и преди да ми отговориш на един въпрос.

— Какво има пък сега, Макгроу?

— Приключихме ли с нежната част за тази вечер?

Беше му трудно да се концентрира, докато очите му непрекъснато се връщаха към перленонежната й кожа.

Лоръл въздъхна:

— Да. Това беше лоша идея от самото начало.

— Не знам. На мен ми хареса. И то много — възрази той и стисна зъби, когато пръстите й опипаха плътта му.

— На мен също. Но мисля, че задоволихме любопитството си достатъчно.

Ник рязко си пое въздух, когато Лоръл улучи болното място.

— Така си и мислех. Счупил си ребро. Щастлив си, че си се отървал само с толкова след онази ужасна тренировка. Ако не се лъжа, беше ми обещал да не се правиш на герой.

— Повярвай ми, Лоръл. Нямах намерение да попадам в краката на онези момчета. Наистина не е много забавно.

— Не мога да разбера защо те ритат така!

Топлите й кафяви очи бяха пълни с болка. Ник се изненада от начина, по който му въздейства погледа й. Лоръл Брайтън му поднасяше изненада след изненада. Ала не беше сигурен, че това му харесва.

— Те искат да играят, а ако не играят по правилата на Кар, това означава да отидат на резервната скамейка.

— Понякога си мисля, че всички до един сте луди — Лоръл въздъхна. — Поне ми обещай, че ще си сложиш предпазната жилетка за мача в неделя.

Ник беше доволен, че няма да подновят стария спор. Не искаше да обяснява колко важен беше за него този предстоящ мач. Той беше Ник Макгроу — звездата. Откакто се помнеше. Не можеше да отдели мъжа от спортиста, но дори и да можеше, не би го направил.

— Давам ти честната си дума — закле се той с ръка на сърцето. После закачливо попита: — Лоръл, сигурна ли си, че не искаш да се отдадеш на малко…

— Престани, Макгроу! Не мога да те понасям, когато започнеш да се държиш като прелъстител.

Ник се усмихна.

— Значи отговорът ти е не, така ли?

— Така.

— Тогава ще ми направите ли една услуга, доктор Брайтън?

Тя изненадано го погледна.

— Каква услуга?

Лицето на Ник изразяваше съжаление.

— Бихте ли си завързали колана? Много е трудно човек да устои на съблазънта, когато е толкова близо до нея.

Лоръл погледна надолу. В тревогата си беше забравила, че е почти гола. Тя загърна краищата на робата си и здраво стегна колана.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Хей, мислех, че вече си разбрала — не съм глупак! Защо се лишавам от такава възхитителна гледка?

Очите й блеснаха застрашително.

— Непоправим си, Макгроу!

— Опитах се да ти кажа, Лоръл. Но доктор Брайтън беше толкова заета да забива садистично пръсти в бедното ми старо тяло, че не ме чу.

Ядът на Лоръл се изпари толкова бързо, колкото се беше появил. Челото й се сбърчи замислено.

— Тялото ти далеч не е старо, Ник. И би могло да бъде в отлично състояние, ако просто престанеш да играеш.

Чертите на лицето му се изопнаха.

— Изобщо не си го помисляй! Това няма да стане.

— Сигурно. Ти навярно се каниш да играеш до деветдесет и девет годишна възраст, когато ще се наложи да те изнасят от игрището. Тогава ще представя на националните здравни служби всичките ти сметки за лечение.

Той зарови треперещи пръсти в косата си и Лоръл внезапно осъзна, че Ник не намира думите й за смешни.

— Вие двамата с Кар трябва да се обедините и да доведете това дело до щастлив завършек — каза остро той. После излезе през вратата и я затръшна след себе си.

Лоръл остана да се взира в тъмнината, изумена от тази нова проява на наранена гордост от негова страна.

 

 

Добре поне, че заваля, помисли си Лоръл и си пое дълбоко въздух през отворения прозорец на колата. Когато влезе в кабинета си, свари вътре двама работници.

— Покривът е прокапал — обясни единият от тях и посочи тавана.

Лоръл смръщи вежди.

— Само моят кабинет ли е засегнат?

— Не. За известно време няма да могат да се ползват и кабинетите за частни прегледи. Човек не може да има вяра на тези плоски покриви, когато завали. — Поклати глава той и се върна към работата си.

— Доктор Брайтън, търсят ви по телефона — чу се гласът на жената от рецепцията.

Лоръл се обърна.

— Благодаря ви. Можете ли да запишете номера? Ще позвъня по-късно.

— Разбира се.

След малко жената се върна.

— Господин Макгроу каза, че ще почака на телефона.

Лоръл забеляза самодоволната усмивка на Тони Лий, но вдигна слушалката.

— Здравей.

— Обаждам ти се да ти кажа, че ще взема Дани от училище — започна Ник без предисловие.

— Не е необходимо.

— Да, но аз го искам.

Тук определено не беше място за лични разговори. Лицето на Тони изразяваше неприкрит интерес, докато ровеше из купчина шини, а погледът на доктор Адамс беше забит в гърба й. Тя бързо каза:

— Благодаря ти, но наистина предпочитам да не го правиш.

— Ще помогне ли, ако най-напред ти се извиня?

Гласът на Ник беше дълбок и омагьосващ.

— Не.

— Много съжалявам.

— Ами, благодаря ти за обаждането. — Лоръл смяташе да приключи разговора, преди да е станал прекалено личен. Не искаше всички тези случайни хора в стаята да знаят всяка интимна подробност от живота й. Ник сякаш предугади намерението й.

— Лоръл, предупреждавам те, че ако затвориш, ще продължим този разговор лично. Защото ще бъда в клиниката след половин час.

— Не си записан — възрази тя.

— Тогава ще ме приемеш като спешен случай.

— Добре ли си? Да не е станало нещо с коляното ти?

— Коляното ми е съвсем наред. Става въпрос за ребрата ми. Трябва да ги пристегнеш с лейкопласт, преди да отида на тренировки.

— За това си има треньори, Ник!

— Предпочитам ти да го направиш. Ще се видим след малко, доктор Брайтън — каза той и затвори.

— По това време ще бъде съвсем удобно, господин Макгроу — каза Лоръл. Не искаше другите да разберат, че така безцеремонно й е затръшнал слушалката. — Ще ви очаквам.

— Още проблеми с онова коляно ли? — попита Тони.

— Не. Счупил си е ребро и трябва да го пристегна с лейкопласт.

— Мислех, че това е работа на треньорите — подхвърли простодушно той.

— Не се заяждай, Лий, или ще се върнеш към правенето на кафето.

— Моля, спестете ни това мъчение, доктор Брайтън — намеси се доктор Адамс. — Вашето може и да не е върхът, но поне се пие.

Той излезе и Лоръл недоумяващо вдигна рамене. Не можеше да разбере дали се шегува или говори сериозно.

Не беше необходимо дори да поглежда, когато двадесет минути по-късно пред вратата настъпи раздвижване. Това можеше да значи само едно — че Ник беше пристигнал. Тя се изправи до леглото за прегледи и го проследи с поглед, докато той прекосяваше стаята.

— Приличаш на Мойсей, когато пресичал Червено море — отбеляза Лоръл.

— Страхувам се, че смисълът на думите ти ми убягва — призна усмихнато той.

— Имах предвид начина, по който си пробиваше път сред морето от обожателки. — Тя се извърна и измъкна ролка широк лейкопласт. — Седнете, господин Макгроу и си свалете ризата.

Ник не помръдна.

— Не ми е ясно дали се държиш така, защото по принцип не харесваш атлетите, или защото не харесваш точно мен?

Лоръл все още беше с гръб към него.

— Вече ти казах, че харесвам атлетите. Професионално — натърти тя и доуточни, — но не и персонално.

Когато се обърна към Ник, лицето й изразяваше нетърпение.

— Ще свалиш ли най-после тази риза, за да пристегна ребрата ти? Знаеш, че не си записан, затова можеш да бъдеш поне по-изпълнителен.

Тъмните сенки под очите й бяха доказателство, че е прекарала безсънна нощ.

— Първо отговори на въпроса ми.

— Виж какво, Макгроу прекарала съм четири безкрайни години от живота си с един мъж, който искаше да се отнасят с него като с Бог. Ако бях мазохистка, нямаше да се свързвам с друг такъв, а просто щях да отида някъде, където практикуват самобичуване.

Зелените му очи опасно светнаха и лицето му трепна.

— Идваш с мен!

— За нищо на света — отговори с остър шепот тя. Тъмните й очи бързо обходиха стаята, за да видят дали някой ги наблюдава. Двамата с Ник бяха в центъра на вниманието.

Ник проследи погледа й.

— По дяволите — тихо изруга той. После още по-силно стисна ръката й и я поведе навън.

— Пусни ме, Ник! — макар че Лоръл шепнеше, думите й се чуха в тихата стая.

— Или доброволно ще дойдеш с мен в твоя кабинет или ще отнеса на гръб дотам — с изненадващо спокойствие отвърна й. Лоръл знаеше, че Ник говори сериозно.

— В кабинета ми има работници. Таванът е прокапал.

— Тогава ще отидем някъде другаде.

— Имам пациенти.

— Това ще ни отнеме само минута. — Той продължи я води, като спря за момент до масата на Тони Лий и попита:

— Има ли наблизо някое по-усамотено място?

Тони кимна по посока на коридора и отзивчиво отвърна:

— Третата врата вляво. Това е стаята на лекарите.

— Благодаря.

Ник поведе Лоръл към вратата.

— Много ти благодаря — тросна се тя на Тони.

Той се засмя без грам съжаление.

— Удоволствието беше изцяло мое.

— Добре — каза Ник в момента, в който се оказаха сами. — Зная, че имаш всички основания да ми се сърдиш. Миналата нощ те отегчих с проблемите си. Съжалявам за това.

— Извинението се приема. Сега мога ли да се върна отново работа?

— Това е по-важно от работата ти, Лоръл!

Тя вдигна глава и смело срещна предизвикателния му поглед.

— О! Интересно, какво би направил, ако аз нахлуех така в скъпоценното ти игрище и те замъкнех при душовете за личен разговор?

Лицето му се озари от широка усмивка.

— Наистина не искам да се карам с теб, Лоръл. Зная колко е важна работата ти. Само исках да ти обясня, че снощното ми поведение беше в резултат на лични проблеми, които се опитвам да преодолея. То нямаше нищо общо с теб. С нас.

— Няма никакво „нас“, Ник. Избий това от главата си!

Лоръл знаеше, че лъже. За няколко дни тя беше се привързала към този мъж. Той беше приятен, известен и всъщност чудесен. Никоя жена не би му устояла. Това е само обикновено привличане, отново си каза тя.

— Само че има! Първо, ние сме съседи…

— Някъде четох, че повечето американци не знаят малките имена на съседите си — прекъсна го Лоръл.

— Второ, ние сме приятели.

— По това може да се спори.

Ник се престори, че не я е чул.

— Причина номер три — ако внезапно прекъснеш посещенията на Дани на моите тренировки, ще трябва да намериш сериозно обяснение, ако не искаш да го нараниш.

Лоръл се отпусна върху един стол и подпря брадичка.

— Ако наистина си загрижен за Дани, нека да поразсъждаваме какво ще се случи при положение, че те допусна да обсебиш живота му и впоследствие загубиш интерес към него. Това ще го нарани дълбоко.

Ник предпочете да не я притиска с въпроси. Седна срещу нея и я погледна сериозно.

— Няма да допусна това да се случи, Лоръл. Повярвай ми.

— Вярвам, че в момента наистина мислиш нещата, които казваш. Но скоро може да се окаже, че има далеч по-приятни занимания от това да прекарваш времето си с едно седемгодишно момче. Крайният резултат ще бъде същият. Дани и без това преживява достатъчно тежко раздялата с баща си. Не искам да възникне същият проблем и с теб.

— Аз не отивам никъде. Нека продължим да си бъдем просто приятели, ако това те кара да се чувстваш по-спокойна. И ако искаш, ще започна постепенно да се отдалечавам от Дани. Но засега ми се струва, че мога да му помогна да се приспособи към новата обстановка.

Лоръл уморено въздъхна.

— Добре. Но вече никакви среднощни посещения. Това трябва да залегне стриктно в междусъседската ни политика, Макгроу.

— Напълно си права. Никой от нас няма нужда от допълнителни усложнения. — Това беше вярно, но Ник знаеше, че няма да може да удържи на обещанието си. — Но би могло да бъде добре, Лоръл. Много добре — той замълча за момент и добави: — Сега вече ще се съгласиш ли Дани да дойде с мен? — Тя кимна. — Мога да го доведа у вас. Ще си спестиш едно разкарване из града.

— Не се притеснявай. Ще мина през стадиона да го прибера.

— Обещаваш ли да не влизаш в пререкания с треньора Кар? — Познатата игрива искра отново се появи в погледа му. Лоръл усмихна.

— Обещавам, че ще се държа възможно най-прилично.

— Добре — доволно рече Ник. — Иначе славата ми на стабилно момче ще залезе, ако една жена започне да води моите битки вместо мен.

— Лекарят ти е за това — да бди над твоето здраве, Ник — напомни му тя.

— Какъв прекрасен доктор си, Лоръл Брайтън!

Ник погали лицето й и отвори вратата, готов да си тръгне.

— Забравихме реброто ти — напомни му Лоръл.

Ник й намигна.

— Хей, госпожо, за какво си мислите, че са треньорите?