Джоан Рос
Обичай ближния си (11)

Единадесета глава

— Затвори си очите — заповяда Ник, когато тръгнаха към къщата на Лоръл.

— Ако си затворя очите, няма да виждам къде стъпвам и има опасност да падна в басейна.

— В това няма нищо лошо, скъпа. Винаги съм смятал, че мокрите жени са особено привлекателни.

— Обзалагам се, че е така — промълви тя, внезапно обхваната от ревност към всички жени, присъствали в живота на Ник преди нея. Лоръл бързо пропъди неприятното чувство. Не искаше нищо да помрачава щастието, което изпитваше.

— Водата в басейна е студена. Мислиш ли, че една жена с хрема ще ти се стори привлекателна?

— Ти винаги си привлекателна. Но не се притеснявай, ще държа ръката ти.

Лоръл затвори очи и Ник я поведе към всекидневната. Ароматът на свеж бор й напомни, че е Коледа.

— Сега вече можеш да погледнеш.

Тя отвори очи. Пред очите й стоеше най-прекрасният инструмент, който някога беше виждала.

— Какво е това?

— След като не можеш да разпознаеш пиано, когато го видиш, мисля, че ще изпаднем в затруднение.

Лоръл пристъпи като в транс и погали лъскавия абанос.

— Това не е просто пиано. Това е роял! — прошепна тя.

— Опитах се да намеря същото като онова, което се счупи, но не успях — обясни Ник. Той застана зад нея и обви ръце около талията й. — Надявам се, че ще приемеш това в замяна.

Лоръл поклати глава.

— Не мога да се съглася. Прекалено е скъпо.

— Не забравяй, че всичко стана заради кучето ми. Когато стоеше сред купчината жици и махагонови отломки беше достатъчно любезна да ме осветлиш по въпроса.

— Но другото пиано беше застраховано. Канех се да си купя ново веднага щом получа чека от застрахователната компания.

Ник въздъхна:

— Скъпа Лоръл, имаш ли представа каква част от едно пиано можеш да заплатиш със сумата, която очакваш да получиш?

Тя прокара пръсти по клавишите от слонова кост. Прозвуча приятна мелодия.

— Опитай го. Казват, че никой инструмент не може да бъде ценен само по външния вид.

Лоръл седна пред инструмента и започна да свири. Музиката лееше под пръстите й леко и плавно. Тя забрави за всичко наоколо. Когато свърши, отпусна ръце и погледна гордо към Ник.

— Няма да го взема обратно — предупреди я той. — Обичам правя подаръци.

— Майка ми винаги е твърдяла, че има само някои неща, които жената може да приема като подарък от един мъж.

Зелените му очи весело блеснаха.

— Разбирам. И кои са тези неща?

— Ами, обикновени неща — цветя, бонбони…

— А някога да е споменавала, че да приемеш пиано е в противоречие с правилата? — притисна я той.

Лоръл се разсмя.

— Не, разбира се.

— Тогава всичко е наред. Моля те, не ми отказвай, Лоръл! На мен то не ми трябва. Не мога да издрънкам дори най-обикновена мелодия.

Ник се наведе и леко я целуна.

— Не одобрявам това — промърмори тя, макар да знаеше, Ник няма да си вземе пианото обратно. — Ще те видя как ще правиш, когато изпаднеш в затруднено финансово положение.

— И как ще стане това?

— Тъй като няма да подпишеш дългосрочен договор, ще бъдеш неплатежоспособен. Тогава ще дойдеш и ще си го вземеш, а това никак няма да ми хареса.

Той се усмихна, но се зачуди, че не се чувства радостен, както беше очаквал. Продавачът го беше уверил, че това е най-добрият инструмент, който може да се намери в целия град, а Ник обичаше да прави скъпи подаръци. Едно от най-хубавите качества на парите беше, че могат да доставят на човек удоволствия. Ник знаеше, че жените проявяват забележителна благодарност за неща като кожено палто или диамантено колие, например. Той беше планирал с това пиано Лоръл напълно да капитулира. Но след всичко, което двамата изживяха миналата нощ, то внезапно му се стори излишно.

— Предполагам, че семейството ти е имало обичая да отваря подаръците си в навечерието на Коледа — погледна го Лоръл и се засмя.

Изражението на Ник придоби неочаквана тържественост.

— Само мама и татко правеха това. Те казваха, че денят на Коледа е за децата, а коледната вечер е за влюбените.

Очите им се срещнаха и между тях отново прехвръкнаха искри.

— Ще ти дам моя подарък — прошепна Лоръл.

— У дома имам студено шампанско. Ще ме почакаш ли за минутка?

Лоръл кимна и се извърна, за да скрие неочакваните сълзи, които бликнаха в очите й. Какво, по дяволите, ставаше с нея? Тя си помисли, че вероятно е заради празника. Всяка жена, която прекарва за първи път Коледа без сина си, вероятно би се чувствала по същия начин. После си призна, че е разстроена от мисълта да загуби Ник. Когато той се появи отново, Лоръл се насили да се усмихне и му подаде подаръка.

— Страхотно! — възкликна Ник. Лицето му грееше от широка усмивка, докато пръстите му прелистваха страниците на избраните томове с пиесите на Шекспир. Веднъж беше споменал, че винаги е мечтал да присвои томовете на майка си и Лоръл беше доволна от избора си.

— Подаръкът ти е чудесен, Лоръл! Благодаря ти!

— Не е така скъп като твоя — възрази меко тя.

Той я прегърна и покри лицето й с целувки.

— Ти вече ми направи най-прекрасния подарък, за който един мъж може да мечтае. Винаги ще помня последните дни като най-прекрасните в живота си.

Нежните му думи причиниха внезапна болка и на двамата. Лоръл облегна глава на рамото му и се отдаде пълно на тъгата, изпълнила цялото й същество.

Сигурно така щеше да се чувства, когато Ник си отидеше, помисли си тя. Болката сигурно щеше да отслабне, но Лоръл никога нямаше да може да преодолее чувството на огромна загуба. То вече беше покълнало в сърцето й и тя разбра, че независимо от добрите си намерения, интелигентната доктор Брайтън, върл противник на неподходящите връзки, се беше влюбила безнадеждно в мъж, който напълно споделяше нейните принципи за независимост. Каква ирония!

Ник усети рязката промяна в настроението на Лоръл и разбра, че е на път да й признае какво огромно значение беше придобила тя за него.

Не усложнявай нещата, Макгроу, напомни си той. Ти си привлечен от тази жена, защото е силна и независима. Не очаквай тя да се промени само защото през главата ти минават разни мисли.

— Не ме попита какво подарих на Дани — припомни й той.

— Съвсем забравих за това — каза Лоръл и обходи с поглед стаята. — Не виждам купа сено, следователно не може да бъде чак толкова лошо.

Очите на Ник дяволито светнаха и тя подозрително го погледна.

— Не си му взел пони, нали? — Ник не отговори и Лоръл войнствено поде: — Наистина, Макгроу, не смятам да ти позволя да…

Целувката му я накара да млъкне.

— Не се безпокой, Лоръл. Известно ми беше мнението ти по този въпрос. Освен това тук щеше да стане прекалено оживено, ако имаше и кон.

— Тогава какво си му подарил?

— Рауди.

Тя изненадано го погледна.

— Рауди? Подарил си на Дани своето куче?

— Той и без това прекарва повече време е Дани, отколкото с мен — обясни Ник.

— Зная, но…

Той вдигна рамене.

— Просто си мислех, че когато се преместя от Финикс, двамата ще си липсват. Освен това вероятно ще наема апартамент там, където отида, а апартаментите не са подходящи за кучета.

Нито за мъже, добави наум Лоръл.

— Предполагам, че си прав само не мога да си обясня защо Дани не ми спомена нищо за това.

Ник се усмихна.

— Предупредих, го, че аз ще поднеса новината. Не бях сигурен как ще я приемеш. Предполагах, че ще се наложи да се обясняваме с часове, но ми изглеждаше такава добра идея, че…

— Идеята наистина е прекрасна, Ник! Дани сигурно е бил много развълнуван.

— Наистина беше.

Настъпи потискаща тишина. Ник се опита гласът му да звучи бодро:

— Някога правила ли си любов върху роял?

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Не, разбира се.

Той я наблюдава известно време мълчаливо, после каза:

— Веднага се връщам.

Лоръл посегна да го спре.

— Чакай малко. Къде отиваш?

— Да донеса едно одеяло. Това дърво изглежда малко твърдо.

— Няма да се любя с теб върху чисто новото си пиано — настоя тя, макар че сърцето й ускорено заби.

— О, не! Сигурна ли си в това?

Лоръл се засмя.

— Сигурна съм.

— Знаеш ли, Лоръл, когато поискаш наистина, можеш да бъдеш твърда. — Ник нежно я придърпа към себе си. Ръката му се мушна под мекия кашмирен пуловер и потърси гърдите й. — Но през по-голямата част от времето си изкусително мека.

Той издърпа пуловера над главата й и се наведе към розовите зърна на гърдите й. Лоръл извика от удоволствие, когато езикът му се придвижи от едната гърда към другата, оставяйки влажни кръгове по пламтящата й кожа. Лоръл помисли, че ще експлодира от силната си нужда да го има. Ник алчно впи усти в едното й зърно.

— Да отидем до спалнята — предложи той, неспособен да удържа страстта си повече. Последната разумна мисъл, която мина през главата му беше, че колкото повече се люби с Лоръл, толкова по-силно я желае.

— Не. Искам тук. Веднага — прошепна тя, притегли го към себе си и двамата прегърнати се свлякоха на килима.

 

 

Дните до връщането на Дани от Сиатъл се нижеха неусетно. Лоръл и Ник се разхождаха под лъчите на зимното слънце и се чувстваха така, сякаш се познаваха от години. Той се зае с непосилната задача да научи Лоръл да готви, но храната или загаряше или напълно изстиваше на масата, докато те се любеха.

Лоръл не си спомняше някога да се е смяла или любила повече, отколкото в тези щастливи дни.

Освен това Дани започна да се обажда все по-често и тя съвсем се отърси от страховете си за него.

— Не мисля, че татко и Аманда са много привързани към децата — отбеляза Дани на връщане от летището.

— Така ли?

Не си пъхай носа, укори се тя. Просто бъди благодарна, че той отново си е у дома.

— Да. Аз май малко ги изнервих. Особено когато счупих прозореца.

Лоръл изненадано го погледна.

— Счупил си прозорец? Навярно е станало случайно.

Дани се оживи.

— Разбира се, че беше случайно! Да не мислиш, че съм някой малолетен престъпник?

Лоръл се засмя и разроши косата му.

— Не, разбира се. Просто се изненадах, че са се разстроили такава дреболия.

— Всъщност, не беше само това.

Лоръл въпросително вдигна вежди.

— Тренирах един удар, който Ник ми беше показал. Прицелих се в едно дърво до къщата.

— Само че не успя да улучиш и топката мина през прозореца?

— Точно така. Приземи се върху кухненската маса точно в таблата със сандвичи.

— О, не! Да не би Аманда да е давала прием?

— Да. Новогодишен. Дойдоха най-малко четиристотин души! Както и да е. Това се случи един час, преди партито да започне и Аманда направо побесня, защото всичко от таблата се изсипа върху официалната й рокля.

Лоръл прехапа устни, за да не се изсмее.

— Разбирам защо Аманда се е ядосала толкова, Дани.

— Да… После двамата с татко вдигнаха страхотен скандал. Тя го обвини, че има ужасен син. — Той изпитателно я погледна. — Наистина ли съм ужасен, мамо?

— Ни най-малко. Напротив, мисля, че си чудесен. Сигурна съм, че баща ти е казал същото на Аманда.

Дани внезапно млъкна и изви очи към шосето.

— Дани?

— Да, мамо?

— Искам да знам какво каза Джефри!

— Той каза, че това много му прилича на номер, който ти си скроила и че очевидно съм се метнал на теб. Тогава Аманда се развика, че ако се е надявал тя да оправи нещо, което е било вече развалено, то трябва да е наясно, че тая няма да я бъде. Тогава реших да се кача горе и затова не чух нищо по вече. Освен това партито скоро започна и нещата се успокоиха.

— Радвам се — промърмори Лоръл.

— Знаеш ли какво, мамо?

— Кажи, скъпи?

— Те не се карат, както вие с Ник. И двамата са страхливи.

Лоръл поклати глава.

— Това всъщност не е наша работа. Радвам се, че отново си у дома.

Дани пренесе куфара си в своята стая и попита:

— Ще отидеш ли с Ник в Кливланд?

— Не мисля.

— Заради това, че се върнах ли?

Още веднъж я порази проницателността на сина й.

— Хей, ти току-що влезе у дома!

— Искам да отидеш, мамо. Винаги мога да прекарам уикенда у Били.

Били беше един от новите му приятели.

Лоръл се поколеба. Беше се запознала с Нора Брадли на една от родителските срещи и знаеше, че е прекрасна жена със здраво семейство, но не беше свикнала да моли някого за услуга.

— Не знам — каза тя.

— Веднага ще му позвъня — предложи Дани.

Лоръл взе решение.

— Не, Дани. Ти ще си подредиш нещата, а аз ще позвъня на госпожа Брадли.

 

 

— Доктор Адамс, може ли да поприказваме малко?

Шефът й вдигна поглед от медицинското списание, което разлистваше.

— Появявате се точно навреме, доктор Брайтън. Тъкмо се канех да изпратя да ви повикат.

Лоръл влезе и седна срещу него.

— Има ли нещо нередно?

Той поклати посребрената си глава.

— Не. Всъщност, вярвам, че ще приемете като добра новина това, което се каня да ви кажа. Бих искал да си помислите по въпроса за поемане на допълнителни отговорности.

Лоръл трудно можеше да нарече подобно нещо добра новина, но се усмихна. Доктор Адамс продължи:

— Предлагам ви поста главен лекар, доктор Брайтън.

Тя трепна от изненада.

— Главен лекар? Но аз съм в клиниката съвсем отскоро.

— Времето не може да бъде критерий за преценка на един добър специалист. Рядко се среща лекар с толкова знания в областта на спортната медицина като вас. Единственото, което трябва да направите, е да продължите да прилагате богатите си знания на практика.

— Но другите сигурно няма да се съгласят аз да им стана началник — възрази Лоръл. — Все пак съм най-новата тук.

Доктор Адамс въздъхна.

— Ще ви стане ли по-леко, ако ви кажа, че всички до един предложиха вие да заемете мястото на доктор Периш?

Лоръл беше изненадана.

— Става въпрос за нещо друго. Аз съм единствената жена в персонала. Това не ви ли притеснява?

Той вдигна вежди.

— Не. А трябва ли?

— Просто бях останала с впечатлението, че не изпитвате възторг от идеята жени да бъдат спортни лекари.

— Само проверявах издръжливостта ви, доктор Брайтън. Трябваше да се уверя, че не се огъвате при натиск.

— Да не би да искате да ми кажете, че от момента, в който стъпих тук, съм била под непрекъснато наблюдение?

— Разбира се. Доктор Периш ви препоръча като отличен специалист и след като внимателно наблюдавах как работите се присъединявам към мнението му. Е, ще приемете ли предложението или ви трябва време да помислите?

Лоръл с мъка потисна импулса си да се съгласи веднага. Въпреки, че избягваше да разговаря с Ник за бъдещи работи, тя искаше да обсъди предложението с него.

— Бих искала да помисля няколко дни. Мога ли да ви дам отговора си в понеделник?

— След мача на „Сандърбърдс“ ли? — попита проницателно той. Лоръл кимна и усети, че се изчервява. — Разбира се, доктор Брайтън. Предполагам, че ще искате да ползвате малко отпуск?

— Точно затова дойдох да ви помоля, доктор Адамс. Вижте, до снощи не бях планирала такова нещо, но…

Той махна с ръка.

— Не се притеснявайте. Можете спокойно да отидете в Кливланд. Аз ще ви заместя тук.

— Вие? — Втренчи се тя в него.

— Аз съм дипломиран лекар, доктор Брайтън — напомни й той.

— Разбира се. Просто никога не съм вярвала, че…

— Че ми харесва да лекувам пациенти ли? Смятахте, че предпочитам да стоя зад това огромно бюро и да властвам над всичко и над всички?

— Нещо такова — призна Лоръл.

— Когато приех този пост, смятах, че точно това искам. Власт, престиж и шестцифрен месечен доход. Но както всяко нещо на света, така и това те задължава да правиш компромиси. Със закъснение открих, за мое най-голямо съжаление, че почти съм загубил прекия контакт с пациентите. — Доктор Адамс се усмихна окуражително. — За ваше щастие, главният лекар все още разполага със списък от пациенти, макар и по-малък от вашия в момента. За сметка на това пък случаите са истинско предизвикателство. Вие сте прекалено талантлива, за да се занимавате със слагане на лед върху изкълчени крайници.

Той се надигна и протегна ръка на Лоръл.

— С нетърпение чакам да се върна в манипулационната този уикенд, докторе. Предайте моите най-добри пожелания на господин Макгроу. Ако прогнозата за времето се окаже точна, той ще има нужда от цялата помощ, която може да му се окаже.