Даниел Стийл
Семеен албум (4)

Глава 3

Точно в осем и пет Фей слезе в кабинета си в очакване на Уорд. Беше облякла бялата копринена рокля, а сивото сако преметна върху облегалката на един стол. Нервно направи няколко крачки. Още съжаляваше, че срещата им не е на друго място, но неговото появяване на снимачната площадка беше такъв шок, той пристигна така изненадващо, две години след първата им среща в Гуадалканал.

Странно нещо беше животът. Той бе отново тук и тя щеше да вечеря с него. Сърцето й биеше учестено и тя трябваше да си признае, че е развълнувана. Беше много красив мъж, а и нещо загадъчно имаше в него.

Звънецът прекъсна мислите й и докато Артър отваряше вратата, тя пое дълбоко дъх и опита да се стегне. Само след миг отново гледаше в тъмните очи с цвят на сапфир и усети въодушевление, неизпитвано от години. Когато го гледаше, се чувстваше като в летящо влакче в някой детски парк.

Опита се да не показва емоциите си, докато му предлагаше питие, отбелязвайки колко добре му стоят цивилните дрехи. Носеше обикновен сив костюм в тънко райе, който подчертаваше идеално раменете му. Изглеждаше й дори по-висок отпреди.

Все още се чувстваше малко странно, че той бе тук, с нея — един войник от войната, която току-що беше приключена. Но това беше просто един приятен жест и ако те нямаха нищо общо, не се налагаше да се срещат отново.

Още беше впечатлена от факта, че е дал подкуп, за да влезе в студиото и да я види. А и някакъв чар струеше от този мъж, това го усети и при срещата им в Гуадалканал.

— Моля, заповядай.

Тишината помежду им беше неловка и тя се чудеше какво да му каже, когато го видя да се усмихва. Оглеждаше се наоколо с видимо удоволствие и сякаш забелязваше всяка дреболия в стаята — малките статуетки, килимчето от Aubusson, дори стана, за да разгледа колекцията й от редки книги, купена отдавна на една разпродажба. Очите му светнаха.

— Откъде ги имаш, Фей?

— От разпродажба, преди години. Всички тези са първо издание и страшно се гордея с тях.

Всъщност тя се гордееше с всичко, което притежаваше. Всяко нещо добиваше нова стойност, защото беше постигнато с много труд.

— Мога ли да ги разгледам?

Погледна я през рамо и се поотпусна, когато влезе Артър с питиетата им на сребърен поднос. Джин с тоник за Фей и уиски с лед за Уорд в красиви кристални чаши от Тифани^[1] в Ню Йорк.

— Разбира се, прегледай ги.

Фей го наблюдаваше от мястото си, докато той нетърпеливо свали две книги — остави едната и отвори другата, проучвайки първия лист и последните страници на старото, подвързано с кожа издание. Тя го видя, че се усмихва, и вдигна поглед.

— Така си и мислех. Тези са на моя дядо. Бих ги познал навсякъде. — Усмихна се и й подаде една от книгите с интересен, ръчно отпечатан знак на последната страница. — Поставяше го на всичките си книги. Самият аз притежавам доста от тях.

Думите му събудиха любопитството й и я подсетиха колко малко знае за него. Докато бъбреха, тя се опита да измъкне нещо, но Уорд й отговаряше доста мъгляво. Говори за интереса на дядо си към корабите, за лета, прекарани на Хаваите, и единственото, което научи, беше, че майка му е родена там. Не каза много за баща си и тя не успя да разбере нищо повече.

— А ти? Ти си от Изток, нали, Фей?

Постоянно връщаше разговора към нея, като че ли детайлите от неговия живот бяха маловажни. Струваше й се, че нарочно се опитва да остане загадка за нея. Хубав и уравновесен, в него имаше нещо страшно светско и тя си умираше от любопитство. Щеше да се наложи да измъква всичко от него по време на вечерята.

Той я гледаше спокойно, с преценяващ поглед.

— От Пенсилвания съм, но имам чувството, че съм тук цяла вечност.

Той се разсмя.

— Мисля, че Холивуд е причината за това. Трудно е да си представи човек, че има и друг начин на живот.

Той отказа второто питие и погледна часовника си. След това се изправи и се пресегна за сакото си.

— По-добре да тръгваме. Направил съм резервация за девет.

Ужасно й се искаше да попита къде, но не искаше да избързва. Остави го да й помогне да си облече сакото, след това се отправиха към преддверието и той отново хвърли един поглед наоколо.

— Имаш прекрасни неща, Фей.

Струваше й се, че той разбира красотата и историята на всичко, което вижда, и лесно разпозна ценната английска маса, поставена близо до вратата. Но той не знаеше причината, поради която домът й значеше толкова много за нея — мизерията, от която излизаше.

— Благодаря. Всичко съм събирала сама.

— Трябва да е било много забавно.

Беше нещо повече от забавление — по онова време това означаваше всичко за нея. Сега вещите й изглеждаха по-маловажни, по-малко истински. Вече не беше така беззащитна.

Очите му срещнаха нейните и той се пресегна да й отвори вратата, преди Артър да успее да ги обслужи. Усмихна се на английския иконом и, изглежда, въобще не се смути от неодобрителния му поглед. Артър чувстваше, че не е редно младият мъж сам да си отваря, но Уорд имаше щастлив и безгрижен вид, когато излязоха навън.

Нощта беше топла и уханна. Той с лекота изтича по мраморните стъпала и се насочи към колата, паркирана отпред. Беше яркочервен форд с гюрук, доста удрян, но видът му определено беше екстравагантен и това я развесели.

— Имаш страхотна кола, Уорд.

— Благодаря. Заех я за тази вечер — точно така си беше, — моята е на ремонт. Надявам се да тръгне отново.

Тя не го попита каква кола има. Влезе в малкия форд, докато той й придържаше вратата. Колата запали лесно забръмча към портала, където стоеше Артър, за да им отвори вратата. На излизане Уорд му махна приятелски.

— Имате страшно сериозен иконом, мадам — усмихна се той и тя се разсмя.

Артър и Елизабет бяха толкова добри с нея, че тя не би ги сменила за нищо на света.

— Разглезена съм, предполагам.

Изглеждаше леко притеснена и той й се усмихна.

— Няма нищо лошо в това, Фей. Наслаждавай се.

— Това правя — изтърси тя и се изчерви.

Вятърът разбърка гъстата й руса коса и двамата се разсмяха, докато тя се опитваше да я пооправи.

— Искаш ли да вдигна гюрука? — попита я той, когато се насочиха към центъра на града.

— Не, не… добре съм.

И наистина беше. Харесваше й пътуването с него. Имаше нещо очарователно старомодно в това, което правеха. Като среща в събота вечер, в Гроув Сити. Изобщо не се чувстваше като филмова звезда, докато беше с него. Сякаш беше обикновено момиче и усещането й харесваше дори повече, отколкото очакваше. Единственото, което я притесняваше, беше, че трябва да става в пет на следващата сутрин и не й се искаше да остава прекалено до късно.

Той спря пред Сайро и изскочи навън с лекота, докато портиерът се приближаваше. Беше хубав чернокож мъж. Лицето му светна, когато видя Уорд.

— Мистър Тейър! Върнали сте се!

— Със сигурност, Джон, но, повярвай ми, не беше лесно.

Бурно се ръкуваха и си размениха топли усмивки, но изведнъж по-възрастният мъж изгледа с ужас колата.

— Мистър Тейър, какво е станало с вашата кола?

— В ремонт е за известно време. Надявам се, че ще мога да я използвам следващата седмица.

— Слава богу… помислих, че сте я заменила за тази купчина ламарини.

Фей остана леко изненадана от грубата забележка за колата, а също и от това, че така добре го познаваха в Сайро. Когато влязоха вътре, се повтори същата сцена. Главният келнер почти се разплака, докато стискаше ръката на Уорд и го поздравяваше за завръщането му. Изглежда, че всички келнери тук го познаваха и дойдоха да го поздравят.

Дадоха им най-добрата маса в заведението и след като си поръчаха питиетата, той я изведе на дансинга.

— Ти си най-хубавото момиче тук, Фей — прозвуча меко гласът му, а ръцете му я обгръщаха здраво.

Тя му се усмихна.

— Не е необходимо да питам дали преди си идвал често тук.

Той се засмя на думите й и я завъртя умело на дансинга. Досега не беше танцувала с по-добър партньор. С всяка минута интересът й нарастваше и тя се чудеше кой е той в действителност. Просто млад безделник от Лос Анжелис? Някоя знаменитост? Актьор, чието име не беше чувала през войната? Беше очевидно, че Уорд Тейър е някой и тя започна да се замисля сериозно кой е той.

Не че искаше нещо от него, но беше странно да излиза с някого, когото беше срещнала за пръв път в такова отдалечено място и по толкова анонимен начин.

— Нещо ми подсказва, че пазите от мен някакви тайни, мистър Тейър.

Очите й проучваха неговите, но той се засмя и поклати глава.

— Няма нищо такова.

— Добре тогава. Кой си ти?

— Това вече го знаеш. Казах ти. Уорд Тейър от Лос Анжелис.

И той изреди на един дъх чина и номера си и двамата отново се засмяха.

— Това не ми говори нищо и ти го знаеш. Има и още нещо. — Тя се отдръпна леко, за да го погледне. — Това ти доставя удоволствие, нали? Играеш си на загадъчен мъж и ме караш да изглеждам като глупачка. Изведнъж ми се стори, че целият град те познава, Уорд Тейър, освен мен.

— Не, само келнерите… Това е… Бях келнер.

И докато казваше това, на входа се усети раздвижване и след малко влезе жена в прилепнала по тялото черна рокля, с коса като експлозия на жарко червено. Беше Рита Хейуърт, която, както винаги, беше дошла с красивия си съпруг. Тя и Орсън Уелс щяха да танцуват на дансинга, така че той да може да се похвали с хубавата си съпруга. Съвсем не беше трудно да се види защо той толкова се гордее с нея.

Фей веднага си помисли, че това е най-красивата жена, която е виждала. И по-рано й се беше случвало да я види, но само от разстояние.

Когато премина покрай нея, Фей беше толкова впечатлена, че дъхът й секна. И след миг, сякаш жената я беше чула, тя спря и бързо се извърна. Фей се изчерви под собствената си грива с цвят на зрели праскови и тъкмо се канеше да се извини за грубостта си, когато Рита Хейуърт изведнъж се оказа до нея. Измъкна Уорд от ръцете й и се запрегръщаха бурно. Орсън стоеше на няколко крачки встрани и ги наблюдаваше с интерес, като хвърляше погледи към Фей, а Рита пищеше от възторг.

— Боже мой, Уорд, размина ти се! Къде пропадна бе, човек! През всичките тези години нито вест жив ли си или мъртъв. Всички все ме питаха, а аз не знаех какво да им кажа.

Отново го прегърна с притворени очи и с онази усмивка, която караше зрели мъже да се разплакват от желание. Фей стоеше и гледаше с благоговение.

Рита беше толкова щастлива от срещата с Уорд, че дори и не забеляза Фей.

— Добре дошъл у дома, лошо момче!

Усмихна се, погледна към Фей и кимна. По очите й се виждаше, че се сети коя е, и когато отново погледна Уорд, в тях се появи любопитство.

— Охо, ясно… — подразни го тя. — Знае ли някой тази клюка, мистър Тейър?

— Стига, Рита, за бога… Та аз съм си у дома само от два дни.

— Бърза работа — ухили му се тя, а след това се усмихна открито на Фей. — Беше ми приятно да се видим отново.

Учтиви, но празни думи. Двете жени не бяха близки.

— Грижете се добре за моя приятел.

Потупа го по бузата и се върна при Уелс, който с усмивка поздрави отдалече Уорд. Когато се насочиха към една маса в края на залата, Фей едва не избухна. Уорд я отведе до тяхната маса и отпи от питието си. Фей сграбчи свободната му ръка.

— Добре, майоре. Стига толкова. Истината. — Тя го гледаше с престорена ярост, а той се разсмя, докато оставяше чашата си. — Преди да се посрамя напълно, искам да ми кажеш какво, по дяволите, става. Кой си ти? Актьор? Режисьор? Гангстер… да не си бил собственик на това място?

Двамата се смееха и на него играта започна да му харесва повече, отколкото на нея.

— Какво ще кажеш за жиголо? Как го намираш?

— Измислици, нищо повече. Хайде, дявол да го вземе, кажи ми! И преди всичко, откъде познаваш толкова добре Рита Хейуърт?

— Играех тенис със съпруга й. И всъщност там ги срещнах.

— Като келнер, нали?

Започна да й става весело. Анонимният войник, когото срещна в Гуадалканал, беше изключително интересен. Но тя искаше да узнае повече.

Накара го да я погледне в очите и се опита да не се смее.

— Хайде, стига толкова! Ето ме тук, притеснена, че ме извеждаш на вечеря, и раздразнена, че трябваше да видиш дома ми, а се оказва, че познаваш много повече важни личности от мен.

— Не това чувам, хубавице.

— Наистина ли?

Тя се изчерви леко и отметна косата си.

— Какво ще кажеш за Гейбъл?

Изчерви се още повече.

— Не вярвай на всичко, което четеш във вестниците.

— Само на някои неща. Същото чух и от някои от добрите ми приятели.

— Не съм го виждала от години.

Опита се да изглежда незаинтересована, а той беше прекалено възпитан, за да я насилва. Изведнъж тя отново го погледна в очите.

— И не се опитвай да ме отклониш, по дяволите. Кой си ти?

— Самотният странник.

Тя се усмихна. Към тяхната маса се приближи главният келнер с огромна бутилка шампанско и менюто.

— Добре дошъл, мистър Тейър. Хубаво е, че се върнахте.

— Благодаря.

Той поръча вечеря за двамата, вдигна тост за нея с шампанското и продължи да я дразни през цялата вечер. Но накрая, когато седяха в открития форд пред вратите на дома й, той настойчиво взе ръката й.

— Сериозно, Фей. Аз съм просто безработен войник. Нямам работа и не съм имал преди войната. Вече нямам дори и апартамент. Зарязах го, когато бях мобилизиран. А в Сайро ме познават, защото бях свикнал да ходя там преди войната. Не искам да се правя на важна личност. Не съм. Ти си звездата и аз съм луд по теб от деня, в който те срещнах, но ще те излъжа, ако се преструвам, че съм нещо, което в действителност не съм. Аз съм този, за когото ме мислиш. Уорд Тейър… Мъж без дом, без работа и с взета назаем кола.

Тя му се усмихна нежно. Не й пукаше, дори и да беше истина. От години не беше прекарвала толкова приятна вечер. Радваше се на присъствието му. Той беше умен, весел и изглеждаше добре. Танцуваше като в сън и в него имаше топлина, мъжественост и нещо друго, вълнуващо. Притежаваше познания за неща, които тя не беше и сънувала, и се различаваше от всички мъже, с които се беше срещала през годините. Не носеше в себе си холивудската празнота и повърхностност, въпреки че сякаш всички го познаваха.

— Прекарах чудесно, който и да си.

Часът беше почти два и въобще не й се мислеше как ще се чувства на сутринта. Трябваше да става след по-малко от три часа.

— Какво ще кажеш тогава за утре вечер?

Уорд я гледаше в очакване и изведнъж й се стори много млад, докато му се усмихваше и поклащаше глава.

— Не мога, Уорд. Аз съм работещо момиче. Всяка сутрин трябва да ставам в пет без петнайсет.

— Докога?

— Докато свършим филма.

Изглеждаше съкрушен. Може и да не е прекарала чак толкова добре. А след като преживя две години, мечтаейки за нея, на него ужасно му се искаше тя да се чувства добре с него. Желаеше да я извежда всяка вечер, да я храни и пои, да я завладее както никой преди. Не искаше да чака кротко отстрани, докато тя свърши филма си.

— По дяволите! Не мога да чакам толкова дълго. Какво ще кажеш да се наспиш добре утре вечер и да излезем след това? — Той погледна часовника си. — И няма да те задържам толкова до късно. Дори не съм разбрал колко часът е станало. — Очите му потърсиха нейните, гласът му беше плътен и нежен. — Беше прекрасно, Фей!

Беше се влюбил до уши в нея, а едва я познаваше. Но цели две години мечта за нея точно като поразено от някоя звезда хлапе и си беше обещал, че ще й се обади, когато се прибере у дома. Вече го бе направил и нямаше да я остави на мира, докато и тя не се влюби така отчаяно в него. Това, което Фей не знаеше, беше, че ако Уорд Тейър иска нещо, той го получава. Почти винаги.

Сега очите му я молеха и тя не можеше да му устои.

— Добре. Но ще трябва да ме върнеш вкъщи преди полунощ, иначе ще се превърна в тиква. Съгласен ли си?

Стоеше, загледан в нея. Болезнено желаеше да я целуне, но не посмя. Прекалено рано беше. Не му се искаше дори да прилича на всичките й други срещи, с някой, който я обикаля заради положението й.

За него всичко беше много по-важно. Излезе от колата, отиде да й отвори вратата и тя слезе леко, с ръка в неговата.

— Благодаря ти за приятното прекарване.

Погледна го и той я последва по стълбите от розов мрамор. Изкушаваше се да го покани на едно питие, но в такъв случай въобще нямаше да успее да поспи. Нуждаеше се поне от няколко часа сън, преди да се върне на снимачната площадка.

Той стоеше в антрето, гледаше я и се чувстваше като съседското момче. Устните му галеха нежно косите й. Той повдигна с ръка брадичката й, за да може отново да вижда безценните смарагдови очи.

— Ще ми липсваш през следващите дни.

И неочаквано за самата себе си, тя кимна и каза:

— Ти също ще ми липсваш, Уорд…

Както й беше липсвал в началото, след Гуадалканал. Успяваше да намери начин да й влезе под кожата като никой друг, въпреки малкото им срещи. Би се изплашила, ако времето не минаваше прекалено приятно, за да има от какво да се плаши.

Особено пък от Уорд Тейър.