Даниел Стийл
Семеен албум (39)

Глава 38

На 18 януари 1970 година Ан Тейър и Бил Стийн стояха в Еврейския храм на Холивуд булевард, а семействата им и няколко приятели ги наблюдаваха. Ан не искаше дори и тях, но Бил я убеди.

— Така ще бъде по-лесно за родителите ти, скъпа. Позволи им да подготвят нещо.

Но Ан не се интересуваше. Почти две години се беше чувствала като негова съпруга и сега нямаше нужда от фанфари. Гейл смяташе, че това е глупаво от нейна страна. Тя въобще не приличаше на момичетата на нейната възраст. Не искаше булчинска рокля, нито воал.

Изглежда толкова просто, помисли си Фей, като си припомни блясъка на собствения си сватбен ден. Ан носеше обикновена бяла вълнена рокля с висока яка и дълги ръкави и обикновени обувки, русата й коса беше сплетена, а в ръцете й нямаше букет. Тя идваше при него такава, каквато е. Не носеше никакви бижута, с изключение на големия диамант, получен от него. Брачната й халка също беше с диаманти.

Тя беше така невинна и млада, че пръстенът изглеждаше някак неуместен на ръката й. Но тя не забелязваше тези неща. Виждаше само Бил. От деня, в който се срещнаха, това беше единственото й желание. Сега тихо идваше към него, хванала подръка баща си. После Уорд отстъпи назад и отново усети колко малко са я познавали през изминалите осемнайсет години. Сякаш се беше плъзнала през живота им прекалено бързо, прекалено тихо. Живееше зад затворената си врата, постоянно изчезваща…

Изведнъж му се стори, че всичките му спомени за нейното детство се изчерпват с думите „Къде е Ан?“.

Единственото, на което Ан се съгласи, беше малък обяд у тях. Навсякъде имаше цветя, а шампанското беше чудесно. Фей изглеждаше притихнала и напрегната, в зелен копринен костюм, който подхождаше на очите й. Но някак не се чувстваше като майка на булката. Сякаш всичко беше просто шарада, някаква игра, и накрая Гейл щеше да си тръгне заедно с баща си.

Но когато вечерта потеглиха с ролса, Ан отиде с тях, като преди това се обърна и целуна Уорд и Фей за довиждане.

Фей усети как я завладява желанието да я попита дали е сигурна, но когато видя очите й, там нямаше съмнение. Беше се отдала на мъжа, когото обича, и вече беше жена.

Гейл беше по-вглъбена от обикновено, но се радваше за Бил и Ан. Тя и Ан бяха завършили училище преди няколко седмици. Тримата щяха да отлетят заедно за Ню Йорк. Тя отиваше в училището по дизайн Парсънс и щеше да отседне в Барбизон, както беше направила Ванеса преди. След като я оставеха там, Бил и Ан щяха да заминат за Сан Хуан, после Сейнт Томас и Сейнт Мартин и накрая Сейнт Кроа. Нямаше да ги има няколко седмици.

Те съвсем не бързаха да се прибират вкъщи. Бил искаше да поскитат и по магазините в Ню Йорк. Имаше няколко бижутери, чиито стоки му се искаше тя да види: Хари Уинстън, Дейвид Уеб и някои други, които му допадаха, а имаше и други неща за пазаруване.

— Бергдорф, Бендълс, Блумингдейл — крещяха в хор двете момичета.

— Глезиш ме прекалено много.

Тя му се усмихна и го целуна. Не искаше нищо друго, освен любовта му. Той имаше намерение да купи някои хубави неща и за Гейл.

— Е, мисис Стийн, как се чувствате? — запита той с усмивка, докато лежаха тази нощ в голямото легло, вече съвсем законно, за пръв път от две години.

— Чудесно.

Тя се ухили като малко момиченце, косата й все още беше сплетена на плитка. Беше облечена в дантелена нощница, подарък от Вал, която съвсем очевидно не одобряваше брака им.

Никой не го одобряваше, още повече — те не разбираха. Но те никога не са я разбирали, освен Лай… едно време.

Него го нямаше на сватбата. Все още беше в Германия, в очакване да се върне след няколко седмици. Ван беше в Ню Йорк, потънала в учение за последната година. Но това нямаше голямо значение за Ан. Единствения, когото искаше до себе си, беше Бил, и тя го загледа щастлива, докато премисляше миналото си. Сякаш там нямаше нищо истинско. Само това, което беше в настоящето.

— Имам чувството, че съм била омъжена за теб през целия си живот.

— Аз също.

Приятелите му коментираха, разбира се. Но в края на краищата те се престориха, че ги разбират. Имаше много потупвания по рамото или по гърба и потайно намигане.

— Кражба от люлката, а, старче?

Всички те му завиждаха, някои говореха зад гърба му грозни неща, но на него не му пукаше. Щеше да се грижи за малката си скъпоценност през целия си живот. Когато вдигна към него доверчиви очи, тя усети, че той наистина ще го направи.

Тази нощ те заспаха прегърнати, благодарни, че вече могат да правят каквото си искат. Закусиха мързеливо с Гейл, а следобеда си събраха багажа и вечерта отлетяха за Ню Йорк, както беше планирано.

Ан се замисли дали да не се обади на Уорд и Фей да им каже довиждане, но някак все не му идваше времето. Нямаше какво да им каже, както сподели с Бил, когато самолетът излиташе.

— Прекалено строго ги съдиш, любима. Те правят каквото могат. Просто никога не са те разбирали.

Според нея това беше прекалено меко казано. Те откраднаха детето й, заплашиха, че ще обвинят Бил, не й обръщаха внимание, все я подминаваха. И биха провалили целия й живот, ако не се беше появил той. Тя отново го изгледа с благодарност, докато седяха в първа класа, той и двете му момичета, както ги наричаше. Ан седеше в средата и докато Бил си подремваше по време на полета, тя бъбреше с Гейл. Нямаха търпение да прекарат двата дни в Ню Йорк, преди Гейл да се е нанесла в Барбизон, а Ан и Бил да са отлетели за медения си месец. Междувременно щяха да споделят един апартамент в Пиер.

През следващите два дни те не правиха нищо друго, само пазаруваха. Ан никога не беше виждала толкова много хубави неща — освен във филмите на майка си. Купиха на Гейл хубаво спортно палтенце от норка и подходяща шапка. Баща й каза, че ще има нужда от тях, за да й е топло. Купи й планини от дрехи за ски, чифт ски, половин дузина рокли от Бензел, шест чифта обувки от Гучи, златна гривна от Картие, по която тя подлудя, както и мъничка отвертка, с която да си я поставя и която много се хареса на момичетата. Ан направо се влюби в гривната и той изненада и нея с една.

За младата му съпруга имаше още повече подаръци: дълго вечерно палто от норка, късо — за през деня, рокли, костюми, блузи и поли, множество кутии с обувки, италиански ботуши, пръстен със смарагд, красива диамантена карфица, огромни перлени обици от Ван Клийф, които тя си хареса, и още две гривни, които я възхитиха. През последния ден от екскурзията им той й подари едно чудесно бижу от Дейвид Уеб. Представляваше лъв, прегърнал агне и всичко това от масивна плочка злато. Беше толкова красиво, че човек можеше само да гледа възхитен, докато то се поклащаше на рамото й.

— И какво ще правя с всичко това?

Тя крачеше из хотелската им стая по бельо, показвайки красивите кожи и дрехи, разхвърляни наоколо, кутиите с обувки, чантите, кожените шапки, а в куфара й имаше половин дузина кутии с бижута. Притесняваше се, но всички неща й харесваха страхотно.

Той купи някои неща и за себе си — обточен с кожи шлифер, нов златен часовник, но му беше много по-приятно да пазарува за нея. Дори и Гейл се забавляваше. Тя беше получила прекалено много хубави неща от него през годините, така че не завиждаше за нищо на Ан. И без това бяха почти като сестри. Баща й пак би й купил всичко, което си поиска, сега повече отвсякога. Той беше прекалено щедър и момичетата му го казваха през последната вечер, но те се бяха наслаждавали на всяка минутка.

Очите на Ванеса направо щяха да изскочат, когато тя и Джейсън се срещнаха с тях за по едно питие в Оук руум. Ан грациозно премина през помещението в красиви червени панталони, кремава копринена риза, с подходяща червена чанта от алигатор от Hermes и палто от норка, което дори и в Ню Йорк караше хората да се спират и да я заглеждат. Когато приближи, диамантите по ръцете й проблеснаха, бижуто от Уеб висеше в целия си блясък на рамото й, а на ушите й имаше два мънички рубина. Тя изглеждаше толкова красива и стилна, че Ванеса едва разпозна предишното момиче.

— Ан?

Направо беше я зяпнала. Отново носеше косата си на обикновена плитка, с малки руси кичурчета, обграждащи лицето й. Гримът й беше съвсем лек, поставен с много добър вкус. Всичко, което тя носеше — от бижутата до ботушите й — изглеждаше сякаш взето от Воуг. Ванеса никога не беше си я представяла такава.

Тя се засмя и седна. Ванеса забеляза, че Джейсън също е впечатлен.

— Пазарувахме ужасно много. — Гласът на Ан си беше все така мек. Тя погледна Бил срамежливо и той се разсмя. — Той ме глези прекалено.

— Вижда се.

Тя си поръча дюбоне, единственото питие, което харесваше. Ванеса и Джейсън вече си бяха поръчали уиски. Бил си взе мартини с лед, а Гейл — бяло вино. Всички си побъбриха приятелски за дребни неща. Младежите си припомниха Лейк Таху отпреди почти две години, а Ан попита Джейсън за работата му.

Той беше разпределил всичко идеално. Получи философската си степен няколко седмици след като навърши двайсет и шест. Успешно беше избягвал повиквателната цели осем години и сега преподаваше литература в NYU. Не го вълнуваше особено, но през последната година това беше неговата работа. Все още работеше върху пиесата си, но не успяваше да стигне доникъде.

— Продължавам опитите си да накарам Ванеса да ми сътрудничи в писането, но тя не иска.

— Аз едва успявам да се справя с училището — обясни тя на Бил, който й се стори мил и добродушен.

Имаше още една година в Кълъмбия и това беше единственото, за което можеше да мисли. Искаше да завърши и да си намери работа. Изглежда се канеше да остане в Ню Йорк и Ан подозираше, че това е заради Джейсън. Бяха заедно от две години и половина и тя се замисли дали въобще някога ще се оженят. Гейл запита същото нещо след вечеря и Ан повдигна рамене безразлично. Тя не можеше да разбере връзката им. Имаше чувството, че те просто се движат по успоредни траектории и всеки преследва своите цели. Нямаха желание за постоянна връзка. И по-важното — нямаха нужда. Никой от тях не споменаваше деца. Все говореха за работата си, за службите си, за писане и за неговата пиеса.

— Звучи ми доста скучно — предположи Гейл, — но той поне е симпатяга.

Такъв беше, но не по начин, който допадаше на Ан. Тя смяташе, че Бил е най-хубавият мъж на света.

Вечерта, като се прибираха, Ванеса разговаряше за това с Джейсън.

— Въобще не разбирам това хлапе. Тя си е все още дете, но ето я омъжена за този стар мъж и разхождаща се обсипана с диаманти и кожи.

— Може би тези неща са важни за нея. — Джейсън също не я разбираше, но винаги беше смятал, че е добро момиче. Не така интелигентна и интересна като Ван, но все пак беше трудно да се прецени. Беше толкова млада и така затворена, че човек не можеше да каже какво точно представлява.

Но Ванеса поклати глава.

— Не мисля, че имат някакво значение за нея. Мисля, че въобще не я интересуват. Просто той иска да й даде всичко това и тя го носи, за да го зарадва.

За това беше права, за тези неща познаваше достатъчно добре сестра си. Единствената в семейството, която обичаше блясъка и кожите, беше Вал. Вероятно и Грег би обичал охолния живот, ако беше жив. Останалите имаха по-прости вкусове, както и родителите им, въпреки предишния им живот. Но това вече от години нямаше значение за тях, както знаеше Ван.

— Просто не разбирам какво намира в мъж на неговите години.

— Той е страшно добър с нея, Ван, и то не само материално. Той просто не спира да се грижи за нея. Ако е жадна, тя получава чаша вода, преди да е успяла да продума, ако е уморена, той я отвежда вкъщи, ако е отегчена, той я води на танци, в Европа, при приятели… това не можеш да го отречеш. — Той се усмихна на момичето, което обичаше, внезапно пожелал да направи нещо повече за нея. — Мъж на неговата възраст мисли за всички тези неща, той си няма друга работа — подразни я той и тя се разсмя.

— Това не е извинение. Да не искаш да кажеш, че аз няма да получа пръстен с диамант, колкото яйце?

Той я погледна тъжно, докато влизаха вкъщи.

— Това ли искаш някой ден, Ван?

— Глупости!

Звучеше сигурна в думите си и наистина беше. Искаше други неща от живота. Например него. Някой ден деца, може би след осем или десет години. Такива неща…

— Какво искаш?

Тя вдигна небрежно рамене и хвърли палтото си на стола.

— Да публикувам книга някой ден… добри отзиви…

Не можеше да се сети за нищо друго, а не искаше да му каже, че би желала него и едно-две бебета. Беше прекалено рано да се мисли за това, какво остава пък да се говори.

— Това ли е всичко? — Изглеждаше разочарован.

— Може би и теб. — Усмихна му се тя омекнала.

— Това и сега го имаш.

Тя седна на кушетката, а той запали огъня. Тук се чувстваха удобно. Навсякъде около тях бяха разхвърляни книги и записки, неделният Таймс лежеше на пода, смачкан от гуменките му и нейните обувки, очилата му бяха върху бюрото.

— Наистина мисля, че това е всичко, което искам, Джейс.

Той я изгледа удовлетворен.

— Имаш изключително простичък вкус, приятелче. — Той я притисна до себе си. — Сериозно ли говориш за книгата?

— Надявам се. След като завърша училище и започна работа.

— Дяволски трудно се пишат — въздъхна той. Знаеше го от собствен опит. — Все още смятам, че трябва да се обединим за пиесата.

Той я погледна с надежда и тя се усмихна. Винаги е смятал, че стиловете им си подхождат.

— Някой ден, може би…

Те се целунаха, той я постави на кушетката и плъзна ръка в блузата й.

 

 

Сцената беше далечно подобие на тази между Бил и Ан в Пиер. Тя лежеше на атлазената покривка в пеньоара, украсен с пух от марабу, а той целуваше бедрото й. Диамантите на ръката й проблясваха на приглушената светлина. Докосването му беше прекрасно и тя простена, докато той смъкваше пеньоара от нея. Той бавно се плъзна на пода.

Чувствата бяха същите, както и между Джейсън и Ванеса. Любовта, желанието, отдаването на другия, въпреки всичко.

Всичко си беше същото, в гуменка или в пух от марабу.