Даниел Стийл
Семеен албум (37)

Глава 36

За голяма изненада Ванеса успя да убеди Джейсън да прекарат няколко дни в Лос Анжелис. След като се беше срещнал със семейството й и беше ги опознал, вече нямаше от какво да се страхува. А беше и любопитен да посети мястото, което презираше от толкова отдавна. Съгласи се да останат само за два дни и Валери се погрижи той да прекара чудесно. Вземаше ги навсякъде. Във всяко студио, на всяко събиране, в ресторантите, където ходеха само вътрешни хора, по снимачните площадки. През целия си живот Ванеса не беше ходила на толкова места в Холивуд, колкото през тези два дни.

Уорд и Фей веднага се захванаха с подготовката на новия си филм, а Ан се потопи в собствения си живот. Лайънъл се върна във Виетнам през Хаваите и Гуам.

Когато изминаха двата дни, Джейсън и Ванеса се върнаха в Ню Йорк и всеки се впусна в собствения си живот.

Ванеса започваше втората си година в Кълъмбия, а Грег — годината, която трябваше да бъде последна. Но още с пристигането си разбра, че вече не е в отбора и след като прекара една седмица в пиене, за да се възстанови от удара, той пропусна два поправителни изпита, които му бяха останали от предния семестър. И на 15 октомври го извикаха на среща с ректора, който го покани да напусне. Съжалявали, че това се случва с толкова добро момче. Предложиха му да се върне у дома и да размисли през останалата част на учебната година. И ако след това е готов да учи, те ще са доволни да го приемат отново. Но след шест седмици, когато вече се беше прибрал вкъщи със свито сърце и беше причинил огромна болка на Уорд, той разбра, че армията има по-различна покана за него. Получи повиквателна.

Той седна вкъщи, зашеметен, без да помръдне целия следобед. Така го завари Ан, когато пристигна. Тя се прибираше все по-късно, винаги ходеха след училище у Гейл, за да си пишат домашните, а когато се прибереше от работа, Бил я връщаше вкъщи. Това им даваше възможност да прекарат няколко минутки сами и тя разчиташе на тези мигове. И без това вкъщи почти винаги намираше само прислужницата. Но откакто Грег се върна, нещата се промениха.

Тя си отключи и го видя как седи там, изглеждаше така, сякаш някой е умрял. Спря се и го изгледа. Беше висока, красива, пораснала, но той не го забеляза. Гледаше я с невиждащ поглед.

— Какво ти става?

Тя не беше особено близка с него, но съжаляваше, че са го изхвърлили от училище. Знаеше колко много означава футболният отбор за него. Откакто се върна у дома, беше потиснат, но днес изглеждаше още по-зле. Нещо наистина лошо трябва да му се е случило.

Той повдигна изплашен поглед към нея.

— Днес получих повиквателна.

— О, не…

Тя приседна до него, като веднага осъзна какво означава това. Достатъчно беше, че Лайънъл е там.

Все още седяха и разговаряха, когато влязоха Уорд и Фей. Прибираха се рано, в добро настроение. Нещата вървяха както трябва и продукцията се оформяше.

Още на вратата Уорд се спря и ги изгледа. Веднага разбра по лицето на Грег, че нещо не е наред, и се уплаши, че става дума за Лайънъл.

— Лоши вести? — Каза го бързо, за да може да получи също толкова бърз отговор.

— Да — кимна Грег.

Безмълвно му подаде повиквателната и докато я четеше, Уорд се отпусна на един стол. След миг я подаде на Фей. Единственото, което искаха, беше най-после Лайънъл да се върне, а сега щяха да се притесняват и за Грег. Струваше им се нечестно и двамата им сина да са там.

— Няма ли някакъв закон против това?

Уорд поклати глава и отново се вгледа в Грег. Пишеше, че трябва да се яви след три дни. Не си губеха времето. Беше 1 декември. Той отново се замисли за Канада. Но изглеждаше някак нередно, щом като Лайънъл е там. Сякаш той можеше да рискува във Виетнам живота си, а Грег — не. Ясно беше, че трябва да отиде.

На 4 декември Грег се яви във Форт Орд, точно както пишеше в документа. Изпратиха го във Форт Бенинг, Джорджия, на обучение за шест седмици. Не му разрешиха да си дойде у дома дори и за Коледа.

Празникът тази година беше доста скучен. Вал замина за Мексико с приятели, Ванеса и Джейсън най-после отидоха в Ню Хампшир, Ан само чакаше да изхвърчи навън. Тази година имаха същата уговорка с Бил. След няколко седмици тя щеше да навърши седемнайсет и непрестанно си повтаряха един на друг, че им остава да чакат още само година.

На 28 януари Грег замина с кораб направо за Сайгон, а оттам се отправи към въздушната база в Биен Хуа, на север от Сайгон. Нямаше шанса да попадне в една и съща база с Лайънъл, на когото оставаха още само три седмици служба там.

След това го изпращаха в Германия. Нямаше търпение да дойде този миг. Цял живот щеше да помни тази смрадлива война, ако въобще оцелее. Дяволски много мъже познаваше, убити в деня, преди да заминат. Нямаше да се успокои, докато самолетът му не кацнеше в Лос Анжелис. Знаеше, че и Грег е във Виетнам, и на няколко пъти се опита да се свърже с него, но без резултат. Неговият командващ офицер въобще не губеше време. Беше изпратил всички свежи попълнения на бойното поле още в деня, когато пристигнаха в Биен Хуа. Страхотно посрещане във Виетнам.

Грег стоя там точно две седмици. На 13 февруари корпусът на първа армия проведе атака и ракетни нападения срещу Виент Конг, разрушавайки две села, като взе пленници за няколко нощи. Грег усети за пръв път вкуса на кръвта, смъртта и победата. Един куршум улучи в корема момчето, с което се бяха сприятелили в базовия лагер, но лекарите казаха, че ще се оправи. Единственото хубаво нещо в това беше, че го изпращаха у дома. Дузина други момчета умряха, седем изчезнаха, което изплаши всички, а Грег имаше възможността да убие две стари жени и едно куче. Това му се стори едновременно плашещо и възбуждащо, както когато пресичаш голлинията с топка в ръце.

След това, в пет следобед, изпратиха Грег и още неколцина напред. Джунглата беше изпълнена със звуци, птиците цвърчаха и пееха. Той стъпи на мина и от него не остана дори тяло, което да изпратят обратно. Изчезна в облак от кръв и другите не можеха да направят нищо друго, освен да гледат. Върнаха се в лагера шокирани, а двама от тях бяха зле ранени.

Новините достигнаха Лайънъл късно същия ден. Седна и дълго гледа замаян думите във вестника, който някой му подаде.

„Скръбни вести.

Грегъри Уорд Тейър беше убит от мина днес. Убит при акция.“

Следваше само името на командващия офицер.

По гърба му полази тръпка. Така се чувстваше, когато гледаше лицето на Джон пред изгорелия им апартамент, преди да дойдат пожарникарите. Никога не беше обичал Грег толкова, колкото Джон. Никога повече нямаше да обича така. Но с Грег бяха братя, а сега изведнъж него го нямаше. Помисли и за болката на баща си, когато той научи новината, и изведнъж мъката го прониза.

— Копеле — изкрещя той пред хотела си, облегна се на стената и се разплака.

След малко дойде някой и го отведе. Въпреки че знаеха какъв е, смятаха, че е добро момче. Не притесняваше никого. А сега го съжаляваха. Всеки знаеше всичко, което се случваше. Две момчета останаха цяла нощ с Лайънъл, докато той пиеше и плачеше. На другата сутрин го качиха на самолета. Преживя цяла година във Виетнам, направи повече от четиристотин късометражни филма. Повечето от тях се показваха в новините по цял свят. Не беше честно. Но в това място нямаше нищо честно. Особено пък плъховете, болестите, ранените деца, които пищяха навсякъде.

В Лос Анжелис Лайънъл слезе от самолета абсолютно замаян. Нямаше никога повече да види брат си. Имаше триседмична отпуска, преди да тръгне за Германия. По-късно си спомни, че някой го закара до дома. Чувстваше се по същия начин, както при смъртта на Джон, а това беше само преди две години… двайсет и шест месеца всъщност… и сега изпитваше същото усещане за пустота.

Позвъни на вратата, защото вече нямаше ключ. Излезе баща му. Бяха научили новината предната вечер и всички бяха там, освен Ванеса, която щеше да дойде следобед.

Нямаше да има погребение, защото нямаше какво да изпратят, освен идиотската си телеграма. Двамата стояха и се гледаха. По-възрастният мъж изхлипа и те се прегърнаха, отчасти от облекчение, че Лайънъл е все още жив, отчасти от мъка, че Грег вече го няма. Най-накрая влязоха вътре и плакаха дълго. Лайънъл го държеше като малко дете, докато Уорд копнееше за момчето, което обичаше толкова много, за момчето, на което беше възложил всичките си надежди, тяхната футболна звезда.

Сега него го нямаше, не остана нищо, което да им изпратят у дома. Съвсем нищо.

Оставаха им само спомените.

През следващите няколко дни те се движеха като кукли. Лайънъл като в просъница усещаше, че Ван е там, Вал е дошла, Ан… но не и Грег… вече нямаше Грег. Сега бяха само четирима.

В Първа презвитерианска църква в Холивуд отслужиха панихида за него. Дойдоха всичките му преподаватели от университета.

Уорд седеше, потънал в мислите си, че ако тези копелета от Алабама го бяха оставили в отбора или поне в училище, той все още щеше да е жив. Но омразата към тях не можеше да промени нищо. Грег сам си беше виновен, че го изхвърлиха.

Но чия беше грешката, че го убиха? Трябваше да има някой виновен, нали?

Гласът на свещеника се носеше монотонно, изрече името му, но всичко това изглеждаше някак нереално. После всички излязоха навън, хората им стискаха ръцете, но беше толкова трудно да повярват, че Грег го няма, че никога повече няма да го видят.

Уорд постоянно поглеждаше към Лайънъл, сякаш да се увери, че той все още е тук. И момичетата бяха тук. Но никога нямаше да е същото.

Един от тях си отиде. Завинаги.