Даниел Стийл
Семеен албум (3)

Глава 2

Всички в снимачното студио пазеха пълна тишина, напрежението висеше във въздуха. Почти четири месеца чакаха този момент, но когато той настъпи, пожелаха да го спрат, да попречат на идването му, да го накарат да дойде някой друг ден. Това беше един от онези омайващи филми, където почти всичко вървеше лесно, изградиха се приятелства, които изглеждаха истински, всички лудееха по звездата, а жените бяха полувлюбени в режисьора. Мъжката главна роля се изпълняваше от Кристофър Арнълд, когото всички смятаха за най-голямата звезда мъж в Холивуд. Лесно се виждаше защо — той беше страхотен. Сега всички стояха загледани в него, в последната му сцена, докато той говореше меко, със сълзи в очите. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе чак от Пасадина, когато Фей Прайс напусна за последен път сцената с наведена глава и истински сълзи в очите. Тя си отиваше и Арнълд я гледаше опустошен… ето, това беше… последната сцена… всичко свърши.

— Приключихме — извика един глас.

Последва го миг тишина. След това някой извика и изведнъж всички започнаха да крещят, да се смеят, да се прегръщат и да плачат. Имаше шампанско за целия екип и сцената се превърна в бурно празненство, където всички говореха едновременно и си отправяха най-добри пожелания и на никого не му се тръгваше. Кристофър Арнълд прегърна здраво Фей и след миг се отдръпна, за да погледне в очите й, докато я държеше.

— Много е приятно да се работи с теб, Фей!

— С теб също.

Размениха си дълга усмивка. Преди около три години имаше нещо между тях и тя се колебаеше дали да приеме ролята в този филм. Но нещата потръгнаха чудесно. Той беше съвършен джентълмен от началото до края и след първия ден, когато в погледа му проблесна нещо повече от просто разпознаване, това беше първият знак за тяхната отминала връзка. През трите месеца, когато правеха филма, тя не попречи на работата им. Усмихна й се топло и свали ръцете си от нея.

— Отново ще ми липсваш. Мислех, че съм го надживял.

И двамата се засмяха.

— И ти ще ми липсваш.

Тя огледа останалите от екипа, щастливо вдигащи врява. Режисьорът целуваше страстно сценичния художник, който по една случайност беше и негова съпруга. И с двамата Фей работи с удоволствие. Режисурата я омайваше, откакто започна да участва във филми.

— Какво ще правиш сега, Крис?

— След седмица заминавам за Ню Йорк и след това ще отплавам за Франция. Искам да прекарам няколко дни на Ривиерата, преди да е свършило лятото. Всички казват, че е прекалено рано за Франция, но какво имам да губя? Чувам, че нищо не се е променило, освен че има купони.

Намигна й и малко заприлича на женкар. Беше с двайсет години по-възрастен от нея, но външният му вид ги намаляваше на десет. Най-вероятно той беше най-добре изглеждащият мъж в града и си го знаеше.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Колкото и привлекателен да беше, тя вече не държеше на него.

— Не, благодаря — усмихна му се безгрижно и помаха с пръст. — Не започвай отново! Държа се добре по време на филма, Крис…

— Разбира се, работата си е работа. Това е различно.

— Така ли?

Канеше се да му каже нещо, за да го подразни, но изведнъж хаосът сякаш се увеличи и на сцената скочи един от помощниците, като викаше нещо, което Фей не можа да разбере. За момент на лицата се изписа паника, след това шок и се появиха сълзите, а Фей още не беше чула какво се е случило. Тя дръпна Крис Арнълд за ръкава, очите й излъчваха загриженост.

— Какво каза той?… Какво?…

Крие говореше с някого отдясно и Фей се напрегна да чуе нещо сред врявата.

— Господи…

Обърна се към нея изумен. И без да мисли, я притисна отново в здрава прегръдка, а гласът му трепереше, когато й заговори.

— Свърши, Фей… войната свърши! Японците са капитулирали.

Само преди месеци войната приключи в Европа, а сега, най-после, свърши навсякъде. Очите й се насълзиха и тя се разплака, когато го прегърна. Изведнъж всички на сцената плачеха и се смееха, присъединиха се и други и започнаха да се отварят нови каси шампанско. Всички викаха: „Свърши! Свърши!“ и това вече се отнасяше не за филма, а за войната.

Имаше чувството, че са минали часове, преди да напусне студиото и да се върне в къщата си в Бевърли Хилс, а мъката, че филмът вече е завършен, отдавна беше изчезнала. Радостта от края на войната напълно я затъмни. Изглеждаше удивително. Беше на двайсет и една, когато бомбардираха Пърл Харбър, а сега ето я — двайсет и пет годишна, пораснала, жена на върха на кариерата си.

Това трябва да е върхът, си казваше тя всяка година. Всеки път мислеше, че не може да се направи нищо по-добро. А и как? Но въпреки всичко продължаваше да се развива с всяка година. Ролите ставаха по-добри, по-големи и по-важни, похвалите — по-щедри, а парите — по-невероятни. Единственото петно върху всичко това се появи, когато родителите й починаха. Ставаше й тъжно, че те не са вече живи, за да се радват с нея.

И двамата починаха миналата година. Баща й — от рак, а майка й — при автомобилна катастрофа на заледен път в Пенсилвания, близо до Янгстаун. Беше се опитала да убеди майка си да се премести в Калифорния след смъртта на баща си, но тя не искаше да изостави своя дом. А сега си нямаше никого.

Миналата година продаде малката къща в Гроув Сити, Пенсилвания. Нямаше сестри или братя. Фей Прайс беше сама, като се изключи двойката, която й беше предана и работеше за нея в хубавата малка къща, която си купи в Бевърли Хилс. Въпреки това рядко се чувстваше самотна, защото около нея винаги имаше прекалено много хора. Радваше се на работата и приятелите си.

И все пак й беше странно да си няма семейство. Нищо, към което да принадлежи.

Успехът й и сега я изненадваше, за толкова кратко време животът й стана така пищен! Дори и на двайсет и една, когато започна войната, животът й беше различен. Но сега, след последното турне преди две години, нещата се поуспокоиха. Купи къщата, снима се в шест филма за две години, но не й остана време да отиде на още едно турне, въпреки че се канеше да го направи. Животът изглеждаше безкраен кръг от премиери, рекламни филми, приеми за пресата, а когато не се занимаваше с това, тя ставаше в пет сутринта и отиваше да работи върху някой филм.

Снимките за следващия й филм започваха след пет седмици и тя вече четеше сценария по няколко часа всяка вечер, преди да заспи. Сега, когато филмът беше приключил, можеше наистина да се залови за работа. Новият филм със сигурност щеше да донесе Оскар, каза й нейният агент. Но тя винаги се смееше, когато той говореше така… беше безумна мисъл… само че тя вече беше печелила веднъж и беше номинирана още два пъти. Но Ейб настояваше, че от това ще излезе голям филм, и Фей му вярваше. По някакъв странен начин той влезе в ролята на баща за нея.

— Да, Боб. Чу ли новината? — Той изглеждаше учуден. — Войната свърши!

Тя сияеше срещу него и очите му се насълзиха. Беше прекалено стар, за да участва сам в Първата световна война, но загуби единствения си син в нея. И сега тази война му напомняше всеки ден за мъката, която преживяха двамата с жена си тогава.

— Сигурна ли сте, мадам?

— Съвсем. Всичко свърши. — Протегна ръка и разтърси неговата.

— Благодаря на Бога! — Гласът му трепереше и той се извърна да изтрие очите си. Но не й се извини, когато отново погледна в красивото лице. — Благодаря на Бога…

Прииска й се да го целуне заради всичко това, което и двамата изпитваха, но само се усмихна и го изчака да отвори тихо голямата, красива месингова врата, която той поддържаше излъскана до съвършенство по всяко време.

— Благодаря, Боб.

— Лека нощ, мис Прайс.

По-късно той щеше да дойде в къщата, за да вечеря в кухнята заедно с иконома и прислужницата, но Фей нямаше да го види, преди да отпътува на следващия ден. А ако решеше да остане вкъщи, тя въобще нямаше да го види. Той работеше само през деня, а нощем нейният иконом Артър шофираше вместо нея и отваряше вратата сам със собствен ключ.

През повечето време Фей предпочиташе да шофира сама. Беше си купила разкошен тъмносин линкълн континентал с гюрук и с удоволствие го караше из Лос Анжелис, с изключение на нощите, когато излизаше с ролса и на волана беше Артър. В началото изглеждаше шокиращо, че си е купила нещо такова, и беше доста смутена да признае, че е неин, но машината беше толкова красива, че тя не можа да устои. И все още изпитваше някакво вълнение, когато влизаше в него, с наситения аромат на кожа и дебелите килимчета под краката й. На двайсет и пет успехът не я объркваше, както по-рано. Тя имаше право на него, малко или много, обичаше да се подразни сама, а пък и не нараняваше никого. Нямаше за кого друг да харчи парите си, а ги имаше дяволски много. Трудно е да знаеш какво да ги правиш.

Известна сума инвестира според съвета на агента си, но останалите просто си стояха и чакаха да бъдат похарчени, а и тя не беше така екстравагантна като другите звезди по това време. Повечето бяха обсипани със смарагди и диаманти от главата до петите, самурени палта, хермелини и кожи от чинчила, за да парадират с тях по премиерите на другите. Фей беше много по-сдържана в облеклото и действията си, въпреки че и тя имаше хубави дрехи, на които се радваше, и две-три много красиви кожени палта. Имаше палто от бяла лисица, което обожаваше; когато го облечеше през някоя студена нощ, изглеждаше като изящен рус ескимос. Беше го носила предната зима в Ню Йорк и наистина чу хората да ахкат, когато минаваше покрай тях. Освен това имаше и тъмношоколадов самур, който купи във Франция, и една норка на по-разумна цена, за всеки ден… Просто всекидневната ми норка, се усмихна тя на себе си и изкара линкълна от къщата.

Как се промени животът от времето, когато беше малко момиче! Тогава й се искаше да има втори чифт обувки, за издокарване, но родителите й бяха прекалено бедни. Депресията ги засегна силно и двамата много дълго време бяха без работа. Баща й се захващаше със случайна работа и намрази целия си живот. Най-накрая майка й си намери място като секретарка. Всичко това изглеждаше ужасно за Фей. Затова филмите я омагьосваха. Бяха идеалното място, където да избяга за часове наред. Спестяваше всяко пени, до което се докопваха малките й пръсти, и изчезваше в тъмнината, замаяна от видяното. Може би точно това е стояло в дъното на нещата, когато замина за Ню Йорк, за да си намери работа като модел.

… И ето я сега, изкачва трите стъпала от розов мрамор на собствената си къща в Бевърли Хилс, а английският иконом със сериозно лице й отваря вратата, но въпреки усилията си не успява да се сдържи и й се усмихва. Не можеше да устои на младата мис, както я наричаше пред жена си. И двамата се съгласяваха, че тя беше най-добрата работодателка, която са имали, и със сигурност — най-младата. И никога не придоби холивудско поведение. Не изглеждаше да е страхотно впечатлена от положението си и винаги беше приятна, мила и загрижена с тях. Те поддържаха къщата с удоволствие, а и работата беше малко. Фей рядко се забавляваше, повечето време работеше и всичко, което трябваше да правят, беше да се почиства и подрежда и нещата да вървят гладко — задача, която беше приятна за Артър и Елизабет.

— Добър ден, Артър.

— Мис Прайс — той изглеждаше изключително официален, — отлични новини, нали?

Предполагаше, че е чула новината, а когато тя го погледна със светнал поглед, разбра, че е прав.

— Наистина.

Фей знаеше, че те нямат синове, за които да се страхуват, но все пак имаха роднини в Англия, които бяха наранени от войната, а Артър винаги беше много загрижен за тях. Говореше за Британските военновъздушни сили като за нещо почти божествено. Бяха дискутирали и Тихоокеанския театър от време на време, но вече нямаше да има война, която да дискутират.

Докато влизаше в кабинета си и сядаше зад малкото английско бюро, за да прегледа пощата, тя се замисли колко ли от мъжете, които беше срещнала, са още живи, и колко от ръцете, които беше държала, ги няма вече. Очите й се напълниха със сълзи, когато се замисли за това, и тя се обърна да погледне идеално поддържаната градина и басейна по-надолу. Колко трудно беше да си представи бедствието, което съществуваше някъде там, разрушените държави, убитите. Зачуди се, както често се случваше, дали и Уорд е сред тях. Не беше чула нищо за него през тези години, но той никога не изчезваше съвсем от мислите й. Мисълта за него я караше да се чувства виновна, че не направи друго турне, но все не оставаше време. Никога не оставаше. Особено напоследък. След смъртта на родителите й и непрекъснатите изисквания на кариерата й.

Обърна се с гръб към бюрото, като прегледа набързо пощата — от агента й и разни сметки. Опитваше се да изхвърли образите от миналото, но настоящето й предлагаше толкова малко занимания на мисълта й, освен работата. Предната година имаше сериозна връзка с един режисьор, два пъти по-възрастен от нея, но накрая разбра, че е по-влюбена в работата му, отколкото в него. Приятно й беше да слуша разказите за това, което прави, но след известно време не остана почти никаква тръпка и те се разделиха. Оттогава в живота й нямаше сериозна връзка. Не си падаше по обичайните холивудски афери и не се обвързваше с някого, ако не го харесваше наистина. Не споделяше много, а и публичността избягваше, доколкото може. За голяма звезда водеше изключително спокоен живот. Когато нейният агент и приятел Ейб й се скара, че прекалено много се крие, тя заяви твърдо, че не би могла да работи толкова усилено, ако наистина не си стои вкъщи, за да учи реплики и да подготвя ролите си. И точно това смяташе да прави през следващите пет седмици, независимо от натякванията на Ейб да излезе, за да я видят, и да се повесели с колегите си.

Тя му обеща, че вместо това ще посети за няколко дни приятелка в Сан Франциско — възрастна актриса, която се беше оттеглила от киното.

Фей се сприятели с нея в началото на кариерата си. А по пътя към дома й се канеше да спре в Пебъл Бийч, за да се види с приятели. Беше се съгласила след това да прекара края на седмицата със семейство Хърст в тяхното обширно имение, където имаше дори диви животни и зоологическа градина. А след всичко това щеше да се прибере вкъщи и да си почине, да се отпусне, да учи и да чете, нищо не й беше по-приятно от това да се излежава край собствения си басейн, поемайки слънчевите лъчи, аромата на цветята и жуженето на пчелите.

Притвори очи, замислена за това, и не чу влизането на Артър. Чу го да се прокашля наблизо и отвори очи. Човек никога не можеше да чуе влизането на Артър. За мъж с неговите размери и възраст той се движеше с котешка лекота. Сега стоеше пред нея, на няколко стъпки от бюрото й, облечен във фрак и раирани панталони, ризата и вратовръзката му бяха старателно колосани. Държеше сребърен поднос, върху който носеше чаша чай.

Фей беше купила порцелановия сервиз в Лимож^[1] и много си го харесваше. Беше чисто бял, тук-там с някое мъничко синьо цветче, което сякаш беше сложено в последния момент.

Когато Артър остави на бюрото чая и бялата кърпа, произведена в Италия преди войната и купена в Ню Йорк, тя видя, че днес Елизабет беше изпратила и някакви сладки.

Обикновено Фей не си угаждаше, но сега имаше цели пет седмици до новия филм и можеше да си го позволи. Усмихна се на Артър, а той се поклони и тихо напусна стаята.

Тя отправи поглед към нещата, които обичаше — рафтовете с наредените по тях книги, някои от които бяха много редки; вазите с цветя; скулптурите, които започна да купува преди няколко години; красивото Aubusson килимче в мръснорозово и бледосиньо с разпръснати по него цветя; внимателно избираните английски мебели; сребърните фигурки, които Артър излъскваше до блясък. От кабинета си тя виждаше и красивия френски кристален свещник, който висеше в преддверието, както и трапезарията с английска маса, столове в стил Чипъндейл и още един висящ свещник.

Всеки ден този дом й носеше удовлетворение не само защото беше красив и в него имаше ценности, а и защото беше пълна противоположност на абсолютната мизерия, в която беше израснала. Това придаваше нова стойност на всяка вещ — от сребърните свещници и дантелените покривки до бляскавите антики. Всичко това беше символ на постиженията й и възнаграждението за тях.

Имаше и уютна всекидневна с камина от розов мрамор и красиво изработени френски столове. Тя беше съчетала английски и френски стил, модерни и класически елементи. Притежаваше и две разкошни картини на импресионисти, които й бяха подарени от много скъп приятел. Малка, елегантна стълба водеше към горния етаж. Тук беше спалнята й, цялата в огледала и бяла коприна, като в мечтите на малкото момиче, очаровано от киното.

Леглото беше покрито с кожи от бяла лисица, на кушетката имаше кожени възглавници, а на шезлонга беше метнала бяла кожа. Камината от бял мрамор не се различаваше от тази в тоалетната стая.

Банята беше цялата в бял мрамор и бели плочки. Имаше и още една малка дневна, която тя често използваше, когато късно през нощта трябваше да учи репликите си или да пише писмо на приятел.

И това беше всичко. Скъпоценност — миниатюрна и съвършена. Точно колкото й беше необходимо. Имаше стаи за прислугата зад кухнята на основния етаж и огромен гараж с апартамент над него, в който живееше портиерът Боб.

Просторна градина, големичък басейн с малка постройка край него и бар, както и тоалетна стая за приятелите й.

Тук имаше всичко, което желаеше. Един малък свят, казваше тя често. Вече не обичаше да ходи където и да било и почти съжаляваше, че обеща да отиде следващата седмица до Сан Франциско на посещение при старата си приятелка.

Но времето, прекарано с нея, беше много приятно. Жената, Хариет Фийлдинг, беше бивша актриса, много известна от сцената на Бродуей и Фей хранеше огромно уважение към нея.

Хариет я беше научила на много неща и затова Фей й разказа и за новата си роля. Нямаше съмнение, че тя щеше да е едно ново предизвикателство. Говореше се, че актьорът, който трябваше да играе главната мъжка роля, е труден характер, партньор от най-лошия вид. Фей никога не беше работила с него, а и не бързаше да започне. Надяваше се да не е сгрешила с приемането на ролята, но Хариет настоя, че наистина не е.

В ролята имаше много хляб и изискваше повече вещина от всичко друго, което Фей беше правила.

— Точно това ме плаши! — И двете се разсмяха и се загледаха към залива. — Какво ще стане, ако се проваля?

Имаше чувството, че отново си има майка и може да си говори с нея, въпреки че Хариет се различаваше много от собствената й майка. Беше по-изтънчена, светска дама, знаеше повече за работата на Фей.

Маргарет Прайс никога не разбра нищо от това, което Фей правеше, и от света, в който тя живееше, но със сигурност беше горда с нея. Тя се хвалеше на всички и Фей се вълнуваше, когато се прибираше вкъщи и усещаше, че майка й наистина я обича.

Но сега нямаше дом, където да се върне, нямаше никого в родния си град, когото все още да обича. Вместо това имаше Хариет, която означаваше много за нея.

— Сериозно, какво ще стане, ако съм ужасна?

— Първо — няма да си ужасна. Второ, ако наистина се провалиш, а това може да се случи на всеки, ще трябва да се стегнеш, да опиташ отново и да се справиш по-добре. Какво ти става? Никога преди не си била страхливка, Фей Прайс! — В гласа на старата жена се усещаше раздразнение, но Фей знаеше, че това е само игра. — Върши си работата и всичко ще бъде наред.

— Надявам се, че си права.

Старата жена измърмори в отговор и Фей се засмя. Имаше нещо толкова уютно в Хариет. През петте дни те се разхождаха по хълмовете на Сан Франциско и разговаряха за всичко — от живота до войната, от кариерата до мъжете. Хариет беше сред малкото хора, на които Фей се доверяваше. Тя беше толкова мъдра, интелигентна и весела… Една изключителна жена, която Фей беше благодарна, че е срещнала.

Когато разговорът стигна до мъжете, Хариет започна отново да я разпитва защо все няма стабилна връзка с мъж.

— Предполагам, че не съм открила подходящия.

— Все някой трябва да е. — Хариет се вгледа изпитателно в младата си приятелка. — Страх ли те е?

— Може би. Но наистина не намирам, че някой от тях е бил подходящ. Мога да получа всичко, което си поискам — орхидеи, гардении, шампанско, екзотични вечери, страхотни нощи, достъп до някои необичайни приеми, а понякога и скъпи подаръци, но не това търся. Тези неща не ми изглеждат истински. И никога не са били.

— Благодаря на Бога! — Тази беше една от причините Хариет да я харесва толкова. — Наистина не са. Винаги си била достатъчно умна, за да го видиш. Но в Лос Анжелис има и други мъже, не само измамници, лицемери и нехранимайковци.

Но и двете знаеха, че външният вид и положението на Фей привличаха тълпи от лакоми за блясък мъже, както ги наричаше Хариет.

— Може би не съм имала време да срещна подходящите. — Смешното беше, че тя не можеше да си представи да се установи с някой от тези мъже, дори и с Гейбъл. Това, което искаше, беше малко по-изтънчена версия на мъжа, който можеше да срещне у дома, в Гроув Сити. Мъжът, който ще изрива снега в студената зимна утрин, ще отсече коледна елха за децата, ще излиза на дълги разходки с нея или ще седят край огъня, или ще ходят покрай езерото през лятото… някой истински… някой, с когото може да говори… някой, който ще поставя нея и децата на първо място, дори и пред работата си… не някой, който се опитва да прикачи ремаркето си към звездата и да грабне голяма роля в нечий нов филм.

Мисълта й я върна към новия филм и тя разпита Хариет за някои от тънкостите на сценария и техниките, които смяташе да пробва. Беше изобретателна и с удоволствие рискуваше при изпълнението на ролите си. Тъй като си нямаше дом и семейство, които да изгражда, най-малкото, което можеше да направи, бе да вложи цялата си съзидателна енергия в кариерата си. И досега тя правеше точно това с огромен успех, както признаваше целият свят.

Но Хариет все пак съжаляваше, че подходящият мъж не се е появил. Тя усещаше, че това ще разкрие Фей в нова светлина, ще я усъвършенства като жена и актриса.

— Ще дойдеш ли да ме гледаш на снимачната площадка?

Фей се обърна към нея с молба в очите и така за по-възрастната жена тя изглеждаше като дете.

— Фей, знаеш колко мразя това място.

— Но аз имам нужда от теб.

В очите на Фей имаше някаква самота. Хариет забелязваше това за първи път и потупа успокояващо ръката на младата си приятелка.

— Аз също имам нужда от теб като приятелка. Но ти не се нуждаеш от съвета ми като актриса, Фей Прайс. Ти имаш повече талант от мен. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Моето присъствие в студиото само ще те разсейва.

За пръв път от дълго време Фей имаше нужда от морална опора на снимачната площадка. Все още се чувстваше несигурна, когато си тръгна от Сан Франциско, по-късно от планираното, и отпътува по крайбрежния път от имението на семейство Хърст, което те скромно наричаха casa^[2]. През целия път си мислеше за Хариет.

Без да знае защо, тя се чувстваше по-самотна отпреди. Липсваше й Хариет, старият дом в Пенсилвания, родителите й. За пръв път от години тя усети, че нещо липсва в живота й, въпреки че не знаеше какво е то. Опита да се убеди, че просто е изнервена от новата роля, но имаше и още нещо.

Точно по това време нямаше мъж в живота й, не се беше появявал никой от дълго време. Хариет беше права. Лошо е, че не се е установила с никого, но с кого?

Не можеше да си представи дори едно лице, което да й допада в момента. Не гореше от нетърпение да види някого, когато се прибере, а тези, които се забавляваха в имението на семейство Хърст, й изглеждаха по-безинтересни от когато и да било.

Имаше много гости и както винаги много желаещи да я забавляват, но изведнъж осъзна, че няма нищо значимо в живота, който водеше, в хората, които познаваше и срещаше.

Единственото, което имаше смисъл, беше нейната работа и двамата, които обичаше най-много — Хариет Фийлдинг, живееща на петстотин мили от нея, и агента й Ейб Абрамсън.

Накрая, след безкрайното усмихване дни наред, тя с облекчение се отправи към Лос Анжелис.

Когато пристигна, си отключи и се изкачи към белия разкош на собствената си спалня. Толкова щастлива не се беше чувствала от седмици. Чудесно бе да си е отново у дома. Изглеждаше й по-добре от огромното имение на семейство Хърст.

С доволна усмивка се излегна на покривката от бяла лисица, изрита обувките си и се загледа в очарователния малък свещник, като си мислеше с вълнение за новата си роля.

Отново се чувстваше добре. Какво от това, че няма мъж в живота й! Имаше работата си, която я правеше много, много щастлива.

 

 

През следващия месец тя разучаваше сценария денонощно, като учеше всяка реплика, нейна или на някой друг. Опитваше различни нюанси, прекарваше по цели дни, обикаляйки из дома си, като си говореше сама. Изпробваше различни похвати, превръщаше се в жената, чиято роля трябваше да играе.

Във филма тя щеше да бъде докарана до лудост от съпруга си. Той щеше да й отнеме детето и тя щеше да направи опит да се самоубие, да убие него и после много бавно да разбере какво й е причинил той. Накрая щеше да го докаже, да си върне детето и да го убие.

Дори и тази последна сцена на насилие и отмъщение щеше да е изключително важна за Фей. Ще изгуби ли съчувствието на публиката? Повече ли щяха да я обичат? Ще ги интересува ли въобще? Ще спечели ли сърцата им? Това имаше огромно значение за нея.

Сутринта, когато снимките започваха, Фей се появи в студиото точно навреме. Носеше сценария в червената папка от кожа на алигатор, която винаги беше с нея; в същия тон — комплект гримове; куфар с някои неща, които предпочиташе да са винаги с нея в студиото.

Влезе в гримьорната си тихо и делово. Стил, който беше удоволствие за някои и вбесяваше тези, които не можеха да се мерят с нея. Фей Прайс беше преди всичко професионалист, като към това се добавяше и максимализмът й. Но не изискваше от никого нещо, което не беше поискала първо от себе си.

От студиото беше назначена прислужница, която да се грижи за Фей — за дрехите й и за гримьорната. Някои предпочитаха да си водят сами помощниците, но Фей въобще не можеше да си представи Елизабет тук, затова винаги я оставяше вкъщи. Жените, осигурявани от студиото, се справяха достатъчно добре.

Този път прикрепиха към нея една приятна чернокожа, с която бяха работили и преди. Пърл беше изключително способна, а коментарите и забележките й развеселяваха Фей. Жената беше умна, а и работеше в това студио от години, така че знаеше истории, които можеха да разсмеят Фей до сълзи.

И на двете им беше много приятно да се срещнат отново. Пърл закачи дрехите на Фей, извади гримовете й, не се докосна до папката, защото беше правила тази грешка по-рано и знаеше, че Фей не обича някой друг да докосва нейния сценарий. Поднесе й кафето с точната доза мляко, а когато в седем сутринта пристигна фризьорът, за да направи косата на Фей, тя й донесе едно рохко яйце и препечена филия. Всички знаеха, че тя прави чудеса в студиото и се грижи много внимателно за своите звезди, но Фей не се възползваше от това и Пърл го оценяваше.

— Пърл, ти ще ме разглезиш за цял живот. — Фей я погледна с благодарност, докато фризьорът работеше върху косата й.

— Това е целта, мис Прайс — сияеше тя срещу Фей.

Обичаше да работи с това момиче. Беше една от най-добрите и тя с удоволствие разговаряше за нея с приятелите си. Във Фей имаше някакво достойнство, което й беше трудно да опише, но притежаваше и топлина, и ум, и дяволски хубави крака, с усмивка си казваше тя.

За два часа косата на Фей беше готова, нагласена точно така, както бе предвидено, и тя облече дадената й тъмносиня рокля. Гримът й беше поставен точно по указанията на режисьора и Фей застана зад кулисите.

Обичайното вълнение започваше. Камерите се въртяха наоколо, момичетата, които подаваха репликите, стояха наблизо, режисьорът обсъждаше нещо с осветителите. Почти всички други актьори пристигнаха, с изключение на изпълнителя на главната мъжка роля. Фей дочу някой да промърморва както обикновено и се зачуди дали той винаги работи така. С тиха въздишка тя приседна незабелязано на един стол.

Ако се наложеше, щяха да преминат на сцена, в която не се нуждаеха от него, но това, че той закъсняваше още от първия ден, не предвещаваше нищо добро за следващите няколко месеца.

Беше се загледала в баналните сини обувки, дадени й от отговорничката за гардероба, когато я обхвана странното чувство, че някой я наблюдава. Погледна нагоре, направо в силно загорялото лице на изключително красив мъж с руса коса и тъмносини очи. Тя си помисли, че това е някой от актьорите във филма, който искаше да я поздрави, преди да са започнали. Усмихна му се небрежно, но младият мъж не се усмихна.

— Не ме помниш, нали, Фей?

За миг се появи онова прималяване, което изпитват всички жени, ако се изправят срещу мъж, който създава впечатлението, че ги познава, а те не си го спомнят въобще.

Наистина ли познавам този мъж? Забравила ли съм лицето му? Възможно ли е?… Не може да е било нещо сериозно…

Той просто стоеше и я гледаше, изключително напрегнат, дотолкова, че почти я изплаши. Някъде в дъното на мислите й се появи проблясък от спомен, но тя просто не намираше мястото на този мъж. Дали е играла някога с него?

— Не мисля, че има причини да ме помниш. — Гласът му беше тих и спокоен, очите му — толкова сериозни, когато я гледаше, сякаш беше разочарован, че тя не го позна изведнъж. Започваше да й става страшно неудобно. — Срещнахме се в Гуадалканал преди две години. Ти даде представление за нас. Аз дойдох от името на командващия офицер.

— О, боже мой! — Очите й се разшириха… изведнъж си спомни всичко… всичко… същото хубаво лице, дългия им разговор, младата медицинска сестра, за която е бил женен, а след това я бяха убили…

Двамата се гледаха, докато спомените нахлуваха в мислите им.

Как беше възможно да го забрави! Лицето му я преследваше месеци наред, но тя не очакваше, че някога ще го види отново.

Когато тя стана и му протегна ръка, той й се усмихна. Толкова дълго се беше чудил дали ще си спомни за него.

— Добре дошъл у дома, лейтенант!

Той поздрави енергично, както и преди толкова много време, и направи лек поклон. В очите му се появи нещо палаво.

— Благодаря. Но сега съм майор.

— Извинявам се. — Тя почувства облекчение, че той е жив. — Всичко наред ли е?

— Разбира се?

Той отговори толкова бързо, че тя се зачуди дали това е истина, но все пак изглеждаше достатъчно добре. Всъщност изглеждаше страхотно.

Тя го погледна, но изведнъж се сети къде се намират и за филма, който щяха да започнат, ако партньорът й въобще някога пристигнеше.

— Какво правиш тук?

— Живея в Лос Анжелис. Спомняш ли си? Казах ти го… — Той се усмихна. — Казах също, че ще се появя някой ден в студиото.

Тя се усмихна в отговор.

— Обикновено изпълнявам обещанията си, мис Прайс.

Лесно беше да му се повярва. Изглеждаше по-добре, отколкото си го спомняше; в него имаше нещо много енергично и в същото време някаква сдържаност. Като разкошен жребец, държан със здрави юзди. Знаеше, че би трябвало да е на двайсет и осем и момчешкият му вид беше изчезнал. Беше мъж. Но в главата й имаше други неща… като партньора й, който още не беше пристигнал. Чувстваше се неловко, че първата им среща е точно тук.

— За бога, Уорд, как влезе тук? — Все още помнеше името му. Усмихна му се нежно, докато задаваше въпроса си.

Дяволитостта му отново се върна и той се засмя щастливо.

— Смазах няколко длани, казах им, че съм ти стар приятел… войната… Орден за храброст… медали… Гуадалканал… Знаеш, обикновените неща.

Тя му се смееше открито. Беше се добрал до нея, но защо?

— Казах ти, че бих искал да те видя отново.

Но не й каза колко често си беше мислил за нея през изминалите две години. Хиляди пъти му се приискваше да й пише, но не посмя. Ами ако изхвърляха писмата от почитателите й. Пък и на какъв адрес щеше да изпрати писмото. Фей Прайс, Холивуд, САЩ?

Реши да изчака да се прибере у дома, ако има късмет. Имаше моменти, когато се съмняваше в това. Много, много моменти.

Но сега беше тук. Сякаш сънуваше, че е тук, гледа я, разговаря с нея. Във всичките си сънища помнеше гласа й, този плътен, чувствен глас, който звучеше в главата му цели две години.

— Кога се върна?

Той се засмя отново. Реши да бъде откровен с нея.

— Вчера. Щях да дойда още тогава, но имах да свърша първо някои неща.

Да се срещне с адвокатите си, да попълва разни документи, и къщата, която все още му изглеждаше прекалено голяма за него. Беше отседнал в хотел.

— Разбирам. Всичко е наред.

Изведнъж тя усети радостта, че той е тук, че е оживял, че се е върнал у дома. Беше като жив пример за всички онези мъже, които тя срещна на турнето.

Той стоеше пред нея като в някакъв далечен сън; някой, когото беше срещнала в джунглата преди две години… и ето го сега, усмихва й се, униформата му я няма, изглежда като всички. Само че в него имаше нещо особено, нещо, на което не беше попадала досега.

Внезапно пристигна партньорът й и всичко в студиото избухна. Режисьорът закрещя на всички, а тя трябваше да започне първата си сцена заедно с другия главен герой.

— По-добре си върви, Уорд. Трябва да работя.

За първи път в живота си тя се почувства разкъсвана между работата си и някой мъж.

— Не може ли да погледам?

Изглеждаше като разочаровано дете, когато тя поклати глава.

— Не този път. Първият път е доста труден за всички. Може би след няколко седмици, когато всички се поотпуснем.

Това му звучеше добре. Всъщност и на двамата им хареса… След няколко седмици… Като че ли имаха всичкото време на света и бъдеще, което да споделят. Кой е този мъж, внезапно се запита тя, докато той я гледаше напрегнато. В края на краищата той беше само един непознат.

— Каня те на вечеря.

Той прошепна думите край притъмняващата сцена, а тя се опита да му каже нещо и поклати глава, но режисьорът извика отново. Уорд започна да казва нещо, но тя вдигна ръка.

Очите й срещнаха неговите и тя усети силата му. Беше преминал през една война, бе се завърнал у дома, бе загубил първата си жена и сега идваше да види нея. Може би това беше всичко, което имаше нужда да знае. Поне засега.

— Добре — отвърна тя шепнешком, а той я запита къде живее.

Тя се усмихна и надраска адреса си, раздразнена от това, че той щеше да види колко разточително живее. Не чак толкова, колкото можеше да се очаква, но той не беше свикнал с този начин на живот и вероятно щеше да се стресне. Но сега нямаше време да се измисля друго място за среща. Тя просто му подаде парчето хартия и с усмивка му махна да си тръгва. Пет минути по-късно вече слушаше наставления, а после я представиха на партньора й.

Беше силен, интригуващ и много хубав мъж. Но след като работиха заедно няколко часа, Фей усети, че нещо му липсва. Топлина… чар… тя се опитваше да го определи по-късно пред Пърл, в уединението на гримьорната си.

— Да, знам какво имате предвид, мис Прайс. Две неща му липсват. Сърце и мозък.

Внезапно, избухвайки в смях, Фей осъзна, че тя е права. Точно това не му беше наред. Не беше умен. Освен това беше и страшно самонадеян, което изморяваше в крайна сметка. Имаше цяла тълпа камериери, секретарки, момчета за поръчки, които притичваха, за да изпълнят всяка негова прищявка на снимачната площадка — от цигарите до джина. А когато приключиха работата за деня, Фей усети, че я разсъблича с поглед. Дори я покани на вечеря.

— Съжалявам, Ванс. Вече имам уговорка за тази вечер.

Очите му светнаха като коледни елхи, а тя имаше желание сама да се ритне. Дори и да нямаше среща през следващите десет години, това не би било от значение. Никога нямаше да излезе с него.

— Утре вечер?

Поклати глава и тихо си тръгна. Нямаше да е лесно да се работи с Ванс Сейнт Джордж, но понякога идваха моменти, когато изпълнението му наистина беше много добро.

А и не за Ванс си мислеше, когато забърза към гримьорната. Часът стана шест, а тя беше от дванайсет часа на снимачната площадка. Всъщност беше свикнала с това.

След като смени дрехите си, тя пожела лека нощ на Пърл и побърза към мястото, където беше паркирала колата си. Караше към Бевърли Хилс възможно най-бързо. Когато пристигна, Боб още беше на портала. Той я пропусна вътре и тя профуча, като остави колата отвън, без да губи време дори за да вдигне гюрука.

Отново погледна часовника си. Той прошепна осем часа, а сега беше седем без петнайсет.

Артър й отвори вратата и тя хукна по стълбите.

— Чаша шери, мис? — извика той след нея.

Тя се спря за миг на стълбите, с усмивката, която винаги стопляше сърцето му. Беше луд по нея, дори повече отколкото си признаваше пред Елизабет.

— Ще имам посетител в осем часа.

— Добре, мис. Да изпратя ли Елизабет да приготви ваната? Тя може да ви донесе и чаша шери.

Той знаеше колко се изтощава тя понякога, но днес не изглеждаше дори уморена.

— Не, благодаря. Ще се оправя.

— Желаете ли гостът да бъде поканен във всекидневната, мис?

Това беше риторичен въпрос, защото знаеше, че ще го покани точно там, но тя го изненада, като поклати глава.

— В кабинета ми, ако обичаш, Артър.

Усмихна се още веднъж и изчезна, като се ядосваше, че не успя да уреди някое място в града за срещата с Уорд.

Колко е глупаво да си играе на филмова звезда с него, горкото дете. Добре е, че все пак беше оцелял от войната. Това беше важното, си каза тя, когато влизаше в тоалетната си стая, отваряйки всички врати на гардероба. След това се втурна към банята и започна да пълни ваната. После извади обикновена рокля от бяла коприна, която й стоеше идеално, без да е прекалено екстравагантна. С нея вървеше сиво копринено сако. Избра сиви перлени обици от кутията с бижута, бални обувки от сива коприна и копринена чанта в сиво и бяло. Всичко заедно изглеждаше малко по-шикозно, отколкото си беше мислила, но все пак не й се искаше да го обижда, като се облече прекалено обикновено. В крайна сметка той знаеше коя е тя. Проблемът беше, че тя не знаеше нищо за него.

Докато затваряше крановете в банята, спря за момент, взирайки се в пространството, замислена за него. Хубав въпрос. Все пак кой беше Уорд Тейър?