Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Album, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Семеен албум

ИК „Бард“, София, 2003

САЩ. Първо издание

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-585-452-9

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Тази пролет Париж беше страхотен. Те се разхождаха край Сена, ядоха лучена супа в Les Hailes, преминаха по Шанз-Елизе, ходиха в Диор. Обядваха във Фуке, а вечерята им беше в Максим и Brasserie Lipp. Пийнаха по нещо в Кафе Флор и Дю-Маго. Смяха се, прегръщаха се и се целуваха, докато се занимаваха със сиренето и виното. Точно за това си мечтаеше Уорд — втори меден месец, място, където да забравят мъката от изминалите година-две, децата, филмите, отговорността. Когато стигнаха Лозана, Фей му се усмихна, загледана в Las Leman.

— Знаеш ли, радвам се, че се омъжих за теб. — Каза го простичко, докато пиеше от кафето си и хапваше кифличката.

— Страшно съм доволен, че го чувам. Как разбра? — засмя се той.

— Ами — подразни го тя, отправила поглед към езерото, — добър човек си. Понякога объркваш нещата, но си достатъчно умен и честен, за да се върнеш и да ги оправиш.

Мислеше за Лайънъл. Чувстваше облекчение, че той и момчето отново са приятели. Мислеше също и за връзката му.

— Старая се. Но не съм толкова умен, колкото си ти понякога, Фей.

— Глупости.

— Звучиш като Вал. — Той я изгледа с неодобрение и тя се разсмя.

— Е, не съм по-умна от теб, просто имам повече инат понякога.

— Невинаги имам куража да се държа така, както ти го правиш. Понякога искам да избягам. — Вече го беше правил два пъти, но тя си го върна обратно и беше благодарна за това. Изненада го със следващите думи.

— Знаеш ли, понякога и на мен ми се иска да избягам. Но започвам да се притеснявам какво ще стане, ако го направя… кой ще наглежда Вал… дали Ан е добре… Ванеса… Грег… Лай… — Тя му се усмихна. — Ти. Вероятно съм така дяволски егоцентрична, че си въобразявам, че нищо няма да е наред, ако изчезна. Това не е вярно, но ме кара да се държа.

— Радвам се. — Хвана ръката й с усмивка. Все още се обичаха, след толкова години. — Защото си права. Нищо няма да е наред, ако изчезнеш, и съм доволен, че никога не го направи.

— Някой ден може и това да стане. Ще избягам и ще се забъркам в бурна връзка с някой сценичен работник. — Мисълта извика усмивката й, но Уорд не се забавляваше.

— Притеснявах се за това понякога. Има някои актьори, с които не умирам от желание да работиш.

За пръв път й го признаваше и това я развълнува.

— Винаги съм се държала добре.

— Знам. Нали те контролирах толкова добре.

— А, така ли?

Тя дръпна ухото му и той я целуна, а след малко се прибраха и забравиха за Алпите, децата и кариерата си. През следващите им дни мислеха само един за друг. Когато се качваха на самолета към къщи, и двамата съжаляваха, че трябва да се връщат.

— Беше чудесна ваканция, нали, любими?

— Да. — Той й се усмихна и тя го хвана подръка и облегна глава на рамото му.

— Иска ми се някой ден да правя само това.

— Не вярвам — разсмя се той. — Сигурно ще откачиш. До следващата седмица ще си затънала до колене в новия филм и ще ми казваш колко непоносими са всички, че костюмите не са подходящи, сценарият смърди, местата на снимките не са подбрани добре и никой не си знае репликите. Ще скубеш хубавата си руса коса. Без всичко това ще си толкова отегчена, че няма да можеш да издържиш… ще можеш ли?

Стана й смешно от неговото точно описание на професионалния й живот.

— Е, може би не съм готова все още да спра, но някой ден…

— Само ми кажи кога…

— Добре. — Видът й говореше, че може и да го направи.

Но той беше прав. След две седмици животът стана точно такъв, какъвто го беше описал. Тя съвсем подлудя. Голямата звезда й създаваше проблеми, две от другите вземаха наркотици, а един пиеше на снимачната площадка и всеки следобед се появяваше пиян. Цялата снимачна площадка изгоря до основи, профсъюзите заплашваха с напускане. Животът си вървеше нормално.

И двамата се бяха съживили след пътешествието. Лайънъл се справяше добре с момичетата, когато се върнаха. Ан сякаш се беше установила в училище, близначките се държаха добре горе-долу, новините от Грег ги радваха.

След месец Лайънъл отново се изнесе. Беше си намерил квартира. Въпреки че щеше да е самотен без Джон, Фей смяташе, че ще му се отрази добре. Занимаваше се с филма на Фокс и нещата вървяха добре, им казваше той, когато се обаждаше.

Единственият проблем беше Ан. Поиска да тръгне с Лайънъл, но той я разочарова. Каза й, че вече не е правилно тя да е с него. Той си има своя живот, както и тя. В онзи момент това беше необходимо, но вече не е. Сега тя сама трябва да си изгради своя живот с училището и нови приятели или да съживи стари познанства, ако пожелае. Тя принадлежи на семейството на Уорд и Фей, й каза той.

Един съботен следобед, обляна в сълзи, Ан го наблюдаваше как изнася вещите си. Останалата част от деня прекара в стаята си. Но на следващия ден отиде на кино с една приятелка и Фей реши, че има надежда за нея. От дълго време не беше споменавала бременността, а за изоставеното бебе въобще не говореше. Фей се молеше тя да успее да забрави всичко това.

Самата Фей се опита да го забрави, като се потопи в новия си филм. И спря само за наградите на Академията, които тази година се провеждаха в Санта Моника сивик аудиториум. Тя убеди Лайънъл и близначките да дойдат. Но смяташе, че Ан е прекалено малка за това, така че тя остана сам-самичка, както обикновено, като се отказа да гледа наградите дори по телевизията.

Фей не мислеше, че има вероятност да спечели, и постоянно повтаряше на Уорд, че е лудост да се шашкат чак толкова, та те вече не означават кой знае какво… не е като по времето, когато тя беше млада… актриса… когато беше първият път.

— И в края на краищата — тя го погледна, докато наместваше перлите на врата си, — вече съм спечелила два.

— Фукла — подравни я той и тя се изчерви.

— Не исках да кажа това.

Изглеждаше страхотно в черната рокля от кадифе, която подчертаваше стегнатите й, идеално оформени гърди и той плъзна ръка под роклята й, но тя го изгони оттам. Искаше тази вечер да изглежда идеално. Всички щяха да са толкова красиви и млади, а тя беше на четирийсет и седем… четирийсет и седем… всичко се случи толкова бързо. Сякаш едва миналата година беше на двайсет и две… на двайсет и пет… лудо влюбена в Уорд Тейър… танцуваха всяка вечер в Мокабо.

Погледна мечтателно Уорд, припомняйки си далечното минало, и той я целуна нежно.

— Изглеждаш много красива тази вечер, скъпа! И смятам, че ще спечелиш.

— Не говори такива неща…

Дори и не й се мислеше за това. След като се завърнаха от пътешествието си, всичко между тях вървеше чудесно. Около тях витаеше нещо, което изключваше всички останали, но тя нямаше нищо против. Обичаше да е сама с него, въпреки че обичаше децата толкова много. От време на време имаха нужда само един от друг.

Когато напуснаха къщата, всички бяха издокарани в дълги рокли и перли, които тя даде и на близначките. Фей видя, че Ан е в стаята си и отиде да я целуне за лека нощ. Изглеждаше като самотно изгубено дете и Фей съжали, че не я покани, но тя беше толкова малка, само на петнайсет… а беше и понеделник вечер. Ан трябваше да е на училище на другия ден. И все пак се осъждаше, че не я взе и нея.

— Лека нощ, скъпа.

Фей целуна нервно Ан по бузата, а тя отправи към нея онзи объркан поглед, който сякаш постоянно я питаше коя е. Надяваше се, че след като я е подкрепяла по време на раждането, ще станат приятелки, но не стана така. Ан тайно я обвиняваше, че е била причина да изостави детето си и затова, когато се върна от болницата, вратата й отново се захлопна. Нямаше начин човек да се сближи с нея. Освен за Лайънъл, разбира се. Той й беше и майка, и баща.

— Успех, мамо — каза тя безгрижно, когато тръгваха, и отиде да си направи нещо за ядене.

По пътя взеха Лайънъл от квартирата му. Изглеждаше много хубав в стария смокинг на Уорд. Докато седяха на задната седалка на ягуара, той и близначките бъбреха непрекъснато. През целия път Уорд се оплакваше, че ягуарът отново не върви добре, не можел да разбере какво му прави Фей.

Беше един от онези притеснени моменти, когато човек се преструва, че не мисли за това, за което в действителност си мисли.

Всички бяха там. Ричард Бъртън и Лиз — и двамата номинирани за „Кой се страхува от Вирджиния Уулф?“. Тя носеше диамант с размерите на юмрук. Там бяха и сестрите Редгрийв, също номинирани… Одри Хепбърн, Лесли Кейрън, Мел Фере. Фей се състезаваше с Антон Лебауч, Майк Никълс и още някои за най-добър режисьор. Анук Ейме, Ида Каминска, сестрите Редгрийв и Лиз Тейлър се конкурираха за най-добра актриса. Скофийлд, Аркин, Бъртън, Кейн и Маккуин — за най-добър актьор.

По време на церемонията Боб Хоуп забавляваше всички и изведнъж сякаш се чу името на Фей… тя отново беше спечелила наградата за най-добър режисьор.

Полетя към сцената със сълзи в очите, запазила усещането за целувката на Уорд. И изведнъж тя се оказа там, вперила поглед във всички тях, със златната статуетка в ръка, както толкова отдавна. За пръв път през 1942 — за най-добра актриса… цяла вечност оттогава, а изглеждаше едва вчера… двадесет и пет години…

Тръпката все още си беше в нея.

— Благодаря… на всички вас… моя съпруг, моето семейство, сътрудниците и приятелите ми… благодаря ви.

Сияеща, тя напусна сцената. Въобще не си спомняше какво се е случило през останалата част от вечерта.

Прибраха се в два през нощта. Тя знаеше, че за близначките е прекалено късно, но все пак тази нощ беше специална. Опитаха се да се обадят на Ан от Мулен Руж, но тя не вдигна телефона. Вал предположи, че е заспала, но Лайънъл знаеше по-добре. Така тя ги отблъскваше, за да си върне за това, че не са я взели със себе си. И той, както и майка им, знаеше, че са сгрешили.

По пътя оставиха Лайънъл пред квартирата му и той отново целуна майка си по бузата. Близначките странно се умълчаха през останалия път. Ванеса беше полузаспала, а Валери не продума на Фей през цялата вечер. Щеше да се стопи от яд заради наградата на майка си. Лайънъл и Ванеса бяха съвсем наясно, но Фей въобще не забелязваше ревността на Вал.

— Добре ли прекарахте, момичета?

Фей се обърна да ги погледне, все още замислена за Оскара, който спечели. Бяха го взели, за да го гравират, но тя чувстваше присъствието му, все едно го държеше в ръцете си. Невероятно беше, че й се случи отново. Вече имаше три.

Тя погледна сияеща Вал и изумена видя студа в очите й, нещо, което не беше забелязвала така ясно досега. Не само беше ядосана, ревнуваше я.

— Не беше лошо. Сигурно си много доволна от себе си.

Думите бяха груби, насочени право към сърцето й и достигнаха целта си.

— Много е вълнуващо. Всеки път.

Вал повдигна рамене.

— Чувала съм, че понякога ги дават от съжаление. Коментарът й беше толкова безобразен, че Фей се разсмя.

— Не мисля, че съм за изхвърляне, въпреки че никога не се знае.

Но беше истина, че понякога подминаваха някого, а на следващата година компенсираха. Отричаха, че е така, но всички знаеха как стоят нещата.

— Наистина ли мислиш, че е това, Вал? — Майка й я гледаше преценяващо. — Съжаление?

— Кой знае…

Повдигна рамене и се загледа през прозореца. Дразнеше се, че Фей спечели отново и не го криеше. Тя първа напусна колата, качи се в стаята си, затвори вратата и повече не спомена Оскара, дори и пред Ан, на следващия ден или пък когато приятелите й я поздравяваха в училище. Изглеждаше й странно, все пак тя нямаше нищо общо с него, а и съвсем не я интересуваше. Така че тя повдигаше рамене и казваше:

— Да. — И какво от това? Голяма работа! — И променяше темата на разговора към нещо, което я интересуваше, като Сюприймс.

Беше й писнало да слуша за Фей Тейър. Не беше чак толкова страхотна. Един ден щеше да им покаже на тях! Ще стане актриса и Фей Прайс ще бледнее пред нея. Оставаха й само още няколко месеца, докато се появи и им покаже какво може. Нямаше търпение. Ще им покаже тя! По дяволите майка й… три Оскара?

Глупости! И какво от това?