Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Album, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Семеен албум

ИК „Бард“, София, 2003

САЩ. Първо издание

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-585-452-9

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Пристигнаха в хотел „Сан Марко“ малко след пет часа. Беше малък, непретенциозен хотел близо до Дивизадеро стрийт. Това беше домът на Джон и Лайънъл повече от четири месеца. Фей му хвърли един поглед, преди да влезе забързана, с Уорд след нея. От последното си идване тук знаеше, че стаята им е на третия етаж. Още преди администраторът да успее да й каже нещо, тя хукна по стълбите. Сега не й се говореше с никого. Просто искаше да види Ан. Дори беше забравила, че Уорд е с нея, докато чукаше тихо на вратата им.

След миг се появи Лайънъл. Погледна я, поколеба се и след това отвори широко вратата. От мястото си Фей можеше да види неподвижната фигура, която лежеше на леглото с гръб към нея. Беше облечена с хавлията за баня на Лайънъл, косата й беше пораснала, на краката си нямаше нищо. За миг Фей си помисли, че е заспала. Но тя се обърна бавно, за да види кой е. По лицето й се стичаха сълзи, около очите й имаше тъмни кръгове. Изглеждаха огромни на отслабналото й лице.

Фей се стъписа, но не трябваше да се отпуска. През петте месеца Ан се беше променила напълно. Беше отслабнала, изглеждаше пораснала, а в лицето й имаше нещо толкова различно, че Фей не беше сигурна, че би я познала. Почти беше сигурна, че не би разпознала снимката й, и се радваше, че Джон я е открил.

— Здравей, скъпа…

Фей се приближи бавно към леглото, притеснена, че може да я изплаши и тя да се отдръпне като ранена птичка. Ан простена лекичко, обърна се с гръб отново и се сви на топка.

Сега тя се изчистваше от халюциногените, които беше вземала толкова дълго. Лайънъл и Джон я хранеха с портокалов сок и бонбони, за да поддържат силите й. А преди малко успяха да я накарат да изяде един хамбургер. След това тя повърна, но сега изглеждаше по-добре, поне за Лайънъл и Джон. Бяха я видели какво представлява веднага след като полицията я прибра.

Лайънъл направо се сгърчи при мисълта, че майка му можеше да я види такава. Той поглеждаше ту нея, ту родителите си. Видът на Фей го порази. Не смееше да се обърне директно към Уорд. Виждаха се за първи път след онзи ужасен ден, когато ги завари двамата с Джон. Но поне беше тук, ако не заради тях, то заради Ан.

— Не може да се каже, че тя се чувства страхотно, мамо…

Говореше й тихо и спокойно. Ан остана с гръб към тях, докато Джон подаваше в треперещата й ръка още един бонбон. Чувстваше едновременно, че е гладна и че й се повдига, а и не искаше да е тук. Искаше отново да се върне при тях… в Хейт… при Муун… ритуала… тя им принадлежеше. Сълзите й пречеха да преглътне. Тя се отпусна и затвори очи.

— Зле ли й е?

Говореха така, сякаш я нямаше в стаята. На Лайънъл му стана страшно неприятно, че трябва да им обяснява.

— Просто се изчиства от опиатите. Ще се оправи след няколко дни.

— Ще може ли да я заведем вкъщи тази вечер?

Фей нямаше търпение да я върне вкъщи и да отидат при лекаря, който от години се грижеше за нея. И да я заведе при Доктор Смит, за да се погрижи той за проблема й, преди да е станало твърде късно. Все още не беше огледала Ан и не можеше да прецени колко напреднала е бременността, но се надяваше да не е прекалено късно. Нямаше причина да си мисли, че е. Но Лайънъл поклати глава в отговор на думите й и Фей се намръщи.

— Мисля, че все още не е готова да пътува, мамо. Дай й ден-два да посвикне.

— С какво? — Фей изглеждаше шокирана. — С нас?

Уорд се намеси за пръв път, като избягваше очите на сина си, докато му говореше.

— Преглеждал ли я е лекар? — Лайънъл поклати глава. — Мисля, че трябва. — Той заобиколи бавно леглото и погледна най-малкото си дете. Все още беше покрита с мръсотия, лицето й беше обляно в сълзи, а очите й изглеждаха огромни. Приседна до нея и нежно разроши косата й. Усещаше, че сълзите напират и в неговите очи. Кое е довело това дете дотук? Как е могла да избяга от тях? — Радвам се да те видя отново, Ан.

Тя не се отдръпна от него, но го наблюдаваше като подплашено животно. Той плъзна погледа си по тялото й, но спря по средата. Опита се да не показва колко е шокиран. Прекалено късно беше да се направи нещо за бременността. Обърна се отчаян към Фей и се изправи. После отново погледна Лайънъл.

— Знаеш ли някой лекар в града?

— От полицията ни дадоха едно име. Смятат, че трябва да я прегледа във всички случаи. Освен това искаха да говорят с теб и с мама.

Уорд кимна. Поне успяваше да разговаря с момчето, но не можеше да погледне към Джон. Единственото легло в стаята, върху което сега лежеше Ан, говореше от само себе си и той се опита да не мисли за това. Една драма беше достатъчна. Сега искаше да разговаря с полицаите. Извади писалката си и записа имената на мъжете, които бяха помогнали да я открият, особено на двамата, които я доведоха. Лайънъл му каза, че те ще знаят всички подробности. Уорд потръпна пред перспективата да ги чуе. Но в края на краищата трябваше да ги узнае.

Фей седна на леглото до Ан, също като Уорд, но този път момичето се отдръпна. Приличаше на посещение в болница при тежко болното ти дете. Фей я наблюдаваше и Ан се разплака.

— Махай се… Не искам да съм тук…

— Зная, скъпа… но всички ще си отидем у дома скоро… в твоя дом… и твоята стая…

— Искам да се върна при Муун и приятелите ми — изхлипа тя.

Беше едно четиринайсетгодишно момиче, а звучеше като петгодишна. Фей не попита кой е Муун. Предположи, че това е бащата на детето. Когато мисълта дойде в главата й, тя хвърли един поглед към корема на Ан, като смяташе, че все още ще е плосък, но шокирана откри, че вече личи. От опит Фей знаеше, че е поне в четвърти или пети месец. Тя реши да попита направо, за огорчение на Уорд. Не му се искаше още отсега да я притесняват. Лайънъл беше прав, тя имаше нужда да свикне отново с тях. Беше се отдалечила, живя без тях много дълго време.

— В кой месец си, Ан?

Искаше гласът й да прозвучи мило, но не успя. Звучеше изнервено, хрипливо и остро. Уорд ги изгледа отчаян.

— Не знам — отговори й Ан със затворени очи.

Отказваше да я погледне. Мразеше я. Отдавна. А сега още повече. По нейна вина я отведоха, заради нея нямаше да я върнат обратно. Винаги е проваляла всичко, все ги насилваше да правят нещата така, както тя иска. Но този път нямаше да стане. Можеха да я отведат, но тя пак щеше да избяга. Знаеше колко лесно става.

— Не си ли ходила на лекар още?

Фей изглеждаше шокирана. Ан поклати глава със затворени очи. После изведнъж ги отвори.

— Приятелите ми се грижеха за мен.

— Откога не ти е идвало?

Сякаш отново разговаряше с полицаите, но беше още по-лошо, помисли си Ан. Там поне не й задаваха такива въпроси. Знаеше, че не е длъжна да й отговаря. Но винаги го правеше. Във Фей имаше нещо такова, сякаш тя очакваше от всички да правят точно това, което е казала.

— Откакто заминах от къщи. — Фей знаеше достатъчно добре, че това значи отпреди пет месеца. Мисълта я накара да потрепери. Случило се е почти веднага след като ги е напуснала.

— Знаеш ли кой е бащата?

Направо беше лудост да я питат толкова рано за това и Лайънъл погледна Уорд, като се молеше той да я накара да престане с тези въпроси. Ан не беше готова за това и той се страхуваше, че тя ще избяга още преди да са я завели вкъщи. И този път можеше и да не я открият. Лайънъл се страхуваше от това, но спомените извикаха усмивка на устните й.

— Да.

— Муун ли е?

Ан повдигна рамене. Но последвалите думи завариха Фей съвсем неподготвена.

— Да. Всички те.

Дъхът на Фей секна. Това не можеше да бъде истина. Сигурно имаше някаква грешка.

— Всички те?

Гледаше неразбиращо детето, което вече съвсем не беше дете. Срещу нея седеше жена, смазана и объркана, но въпреки това беше далече от малкото момиче. Сега тя чакаше свое собствено бебе. Внезапно Фей разбра и в очите й се появи ужас.

— Искаш да кажеш, че цялата комуна е създала това дете?

— Да.

Ан я погледна мило и за пръв път се опита да се повдигне. Цялата стая изведнъж се завъртя и тя отправи умолително очи към Лайънъл. Той се приближи и я подкрепи, а Джон й подаде чаша портокалов сок. И двамата заподозряха нещо такова от думите на полицаите, но Фей и Уорд не бяха подготвени. А и така, както беше седнала, бременността личеше още повече.

Уорд пое нещата в свои ръце, замислен над това, което се е случило с невинното дете. Той погледна твърдо Лайънъл, без да обръща внимание на Ан.

— Ще се обадя на полицаите.

Имаше намерение да прати тези копелета в затвора. Фей плачеше тихо, когато напуснаха стаята. Тя се облегна на Уорд, докато слизаха по стълбите. Въобще не я интересуваше дали ги гледа някой.

— Боже мой! Уорд, тя никога няма да е същата като преди.

И той се страхуваше, но не искаше да го признае пред нея. Сега щеше да й помогне, така, както някога Фей му помогна. Даде му кариера, за която сам нямаше да се сети, научи го на всичко, докато той стана самостоятелен. Той щеше да направи всичко, което е по силите му, и ако тя все пак иска развод, ще й го даде. Тя имаше право след това, което той направи.

Все още се чувстваше несигурен, щом погледнеше Лайънъл и Джон, но сега не можеше да си позволи да мисли за това. И двамата трябваше да престанат да се самообвиняват. Той — за хомосексуалността на Лайънъл, а Фей — за случилото се с Ан. Знаеше, че и двамата са погълнати от вината си, но какъв смисъл имаше това? Нямаше да донесе нищо хубаво на двете им деца.

— Тя ще се оправи, Фей. — Искаше му се да си вярва, но преди всичко искаше да убеди нея.

— Трябва да се отърве от това дете. Само Бог знае какво ще излезе след всичките наркотици. Може да роди някой зеленчук.

— Вероятно. Мислиш ли, че е прекалено късно за аборт? — Той се вгледа в жена си, изпълнен с надежда, и тя му се усмихна горчиво през сълзи.

— Не я ли видя, Уорд? Тя е поне в петия месец. — Изведнъж й дойде наум, че може да е забременяла, преди да замине. Не й се вярваше много, но знае ли човек с Ан.

Веднага отидоха в полицейското управление на Брайънт стрийт. Качиха се, за да поговорят с властите, занимаващи се с непълнолетни. Очевидно случаите като техния бяха стотици. Деца пристигаха от всички щати тук, в Хейт-Ашбъри. С някои от тях се случваха и по-лоши неща от загубването на девствеността им. Загубваха живота си. Имаше случаи на единайсетгодишни деца, които умираха от свръхдози хероин или пък скачаха от прозорците под влиянието на ЛСД. Незаконни деца се раждаха от тринайсет-петнайсетгодишни момичета, като се появяваха на бял свят по коридорите, докато приятелите им пееха край тях. Само преди шест седмици едно момиче умряло от кръвоизлив, но никой така и не извикал линейка.

Докато слушаха всичко това, Фей усети благодарност, че въобще са я намерили. Трябваше да събере сили, за да чуе историята за сектата, в която е живяла Ан. Прииска й се да ги убие, след като научи всичко. Уорд настояваше да арестуват цялата секта, но полицаите ги обезкуражиха. Трудно би било всички те да бъдат подведени под отговорност, а пък направо беше невъзможно да обвинят цяла тълпа в изнасилване само на едно момиче. А и това ли щеше да е най-доброто за Ан? Нямаше ли да е по-лесно просто да я отведат у дома, да й намерят добър психиатър и да я оставят да забрави цялата история, вместо да я подлагат на изпитание от един продължителен процес, който ще продължи може би повече от година-две, а и най-вероятно няма да го спечелят? Дотогава хлапетата ще са изчезнали, а собствените им семейства, много от които имаха пари и влияние, щяха да ги измъкнат от бъркотията. Просто нямаше смисъл. След година-две всичко топи ще им изглежда като далечен сън, казаха им полицаите. Кошмар, който тя скоро ще забрави.

— Ами бременността й? Ами този Муун?

Фей искаше да знае. Но те й казаха, че нищо конкретно не може да се докаже срещу него. Никого не е задържал против волята му, а и никой от членовете на сектата нямаше да свидетелства против него. Съмняваха се, че и самата Ан ще го направи и малко по-късно откриха, че от полицията са били прави. Изпитваше безпричинна любов към този мъж и отказваше да разговаря за него, дори и с Лайънъл. Беше безнадеждно и най-накрая Феи и Уорд се отказаха.

Колкото и неправилно да изглеждаше, думите на полицаите се оказаха верни. Най-добре беше да я заведат вкъщи, да й намерят лекар, да роди безопасно чудовищното дете и да я оставят да забрави всичко, ако въобще има желание за това. Лайънъл смяташе, че след време ще го поиска, но Джон не отрони нито дума. Все още се ужасяваше от мистър Тейър и се страхуваше той отново да не изгуби контрол и да го удари. Въпреки че Лайънъл се кълнеше, че не би позволил това да се случи отново. Но нямаше признаци Уорд да губи контрол, освен когато говореше за Муун или някой от сектата. За облекчение на Джон гневът му беше насочен към тях.

Тази нощ се редуваха да стоят край леглото на Ан и на следващата сутрин обсъдиха връщането вкъщи, а Джон седеше при нея. Фей нямаше търпение да се приберат и да я заведат в болница, въпреки че Лайънъл смяташе, че трябва да изчакат няколко дни. Вече беше относително изчистена от наркотиците, но беше абсолютно замаяна. Според него й трябваха още няколко дни да се оправи.

Уорд беше съгласен с Фей, но не можеше да си я представи на обикновен пътнически самолет в това раздърпано и объркано състояние. Най-накрая постигнаха компромис. Уорд се обади в МГМ, за да използват самолета на студиото. Щеше да ги вземе от Сан Франциско в шест вечерта и да ги откара до Лос Анжелис. Искаше още веднъж да поговори с полицаите, а след това и с адвоката си, който в общи линии беше съгласен с тях. Не бяха предявили никакви обвинения и в четири и половина следобед увиха Ан в една хавлия за баня, която Фей й купи на Юниън стрийт, и взеха такси до летището. През целия път тя хлипаше. И четиримата се чувстваха като че ли отвличаха дете, а младичкият шофьор ги оглеждаше ядосано. Почти не си говореха. Тя нямаше сили да върви и Уорд я занесе до самолета. За пръв път от два дни той пи, след като се качиха на самолета. Фей и момчетата също изпиха по чаша вино.

Пътуването беше трудно за всички, а Лайънъл и Джон усещаха и напрежението от присъствието на Уорд. Той никога не говореше директно с тях. Когато беше възможно, се обръщаше към Фей и оставяше на нея да им предаде съобщението. Сякаш се страхуваше, че ще се зарази, ако говори направо с някого от тях. Когато лимузината на МГМ ги остави пред тяхната квартира, Джон въздъхна с огромно облекчение.

— Просто не знам какво да му кажа. — Той пое дълбоко въздух и погледна извинително Лайънъл, който го разбираше прекрасно.

— Не се притеснявай. И с мен е така. Но и на него му е неудобно с нас.

Това беше едно неловко примирие, но Лайънъл знаеше със сигурност, че той не е променил мнението си и няма намерение да развява фамилния флаг в тяхна чест. Лайънъл беше убеден, че не би бил по-добре приет у дома, отколкото преди три или четири месеца и беше прав.

— Държи се сякаш да си обратен е заразна болест и той се страхува да не я прихване от нас.

Лайънъл се ухили. Чудесно беше да са си у дома. Поне той така си мислеше. Фей продължаваше да плаща стаите им в къщата до UCLA през всичките тези месеци. Не бяха се виждали със съквартирантите си, откакто заминаха през януари. Но не можеха да отидат в къщата на родителите на Лайънъл или семейство Уелс. Те щяха да се притеснят от приказките за Ан. Така че сега се изкачиха по стълбите, у дома си, за пръв път от месеци, нетърпеливи да разопаковат вещите си и да се успокоят.

Говореха за започването на лятната сесия след няколко седмици. И двамата можеха вече да се върнат към истинския живот, какъвто и да беше той. Но бяха забравили какво означава да се преструваш и криеш. Когато влязоха в стаята, пълна с второкурсници и абсолвенти, пиещи бира, те си припомниха вече забравената агония. След тези пет месеца, прекарани в хотела, докато търсеха Ан, трябваше отново да започнат да се крият и това ги потискаше. Лайънъл се мотаеше из стаята на Джон и двамата размениха погледи. Изведнъж се замислиха, дали всички знаят за тях. Имаха чувството, че не е трудно да се види, но Лайънъл дори не беше сигурен, че това все още го засяга.

Да, беше обратен. Да, беше влюбен в Джон.

Имаше доста войнствен вид, когато отиде в кухнята, за да си вземе една бира, но никой нищо не каза. Тези, които знаеха за Ан, се радваха, че я е намерил. Едното от другите момчета също имаше избягала сестра, дванайсетгодишна, но все още не бяха я намерили. Родителите й се страхуваха, че е мъртва, но брат й беше убеден, че тя също е в Сан Франциско. Поговориха още малко. На Лайънъл му се стори, че момчето го гледа странно, сякаш иска да го пита нещо, но не смее.

В дома на семейство Тейър всички бяха потиснати. Близначките шокирани гледаха как Уорд внася Ан. Не бяха предполагали, че Ан е толкова зле. Когато тя стъпи на треперещите си крака и изпъкналият й корем се видя, Ванеса направо зяпна, а Валери не повярва на очите си.

— Какво ще прави? — попитаха те Фей, която се чувстваше по-уморена откогато и да било. Но и тя нямаше отговор на този въпрос.

На следващия ден я заведоха на лекар и с облекчение научиха, че няма признаци за насилие. Каквото и да е правила, било е по нейно желание, така че нямаше следи или белези. Той пресметна, че бебето трябва да се роди на 12 октомври; предположи, че ще трябват шест седмици, за да се възстанови след това. При положение че бебето дойде навреме, тя можеше да се върне на училище след коледната ваканция. Беше загубила точно една година. След раждането можеше да завърши осми клас и през следващата да продължи в гимназия.

Всичко звучеше толкова просто и Фей в присъствието на лекаря повдигна въпроса, който бяха обсъждали по-рано. Разбира се, вече беше прекалено късно за аборт, което щеше да е най-доброто решение за нея, ако можеха да я убедят да се съгласи, но Фей би се погрижила за това. Невъзможно беше да се разбере колко наркотици е взела след забременяването и какъв ще бъде ефектът им. Но дори и да имаше някои незначителни дефекти, намираха се много бездетни двойки, които щяха да са щастливи да осиновят детето. Културата на Хейт-Ашбъри беше истинска благодат за тях. Много бебета бяха оставени за осиновяване. Бебета, родени от момичета, които в друго време не биха забременели толкова рано. Това бяха предимно момичета от средната класа, които спяха с момчета от тяхната среда в разпространилите се комуни. Когато дойдеха децата, те не се интересуваха от тях. Това не се отнасяше за всички, но за повечето беше вярно. Искаха да са свободни, да се радват на дните си, изпълнени със слънце, мир и любов, без да се товарят с бремето на отговорността.

Лекарят им каза, че ще се радва да им помогне. Само в Лос Анжелис той знаеше четири двойки, които чакаха такова дете. И всички те биха дали на бебето добър дом, а това щеше да е благословия за Ан. Тя можеше да се върне отново към живота на четиринайсетгодишните и да забрави случилото се.

Фей и лекарят се усмихваха и Ан ги наблюдаваше ужасена, като се опитваше да не закрещи.

— Искате да ми вземете бебето? — Тя се разплака и Фей се опита да я прегърне, но Ан я отблъсна. — Никога няма да го направя. Никога. Чувате ли!

Но Фей не се колебаеше по въпроса. Щяха да я принудят да се откаже от детето. Тя не се нуждаеше от някой малък монголоид, който да се мотае около нея през целия й живот и да й напомня за кошмара, който всички те искаха да забравят. Не, въобще не! Тя и лекарят си размениха многозначителни погледи. Имаха на разположение четири месеца и половина, за да я убедят кое е най-добре за нея.

— По-късно ще промениш мнението си, Ан. Ще си доволна, че си го дала. А и може да не е нормално. — Фей се опитваше да говори неангажиращо, но вътре в нея паниката я завладяваше.

Ами ако отново избяга? Ако настоява да задържи детето? Кошмарът продължаваше. През целия път към дома Ан остана свита в ъгъла, загледана през прозореца, а сълзите се стичаха по бузите й. Когато спря колата пред къщи, Фей се опита да хване ръката й, но Ан се отдръпна, без въобще да я погледне.

— Скъпа, не можеш да задържиш детето. Това ще съсипе живота ти. — Фей беше сигурна в това, а и Уорд бе съгласен с нея, знаеше го.

— Твоя или на татко? — Тя изгледа с пламнал поглед майка си. — Просто си раздразнена, че са ме изнасилили. И искаш да разрушиш доказателството. Е, какво ще правите с мен през следващите четири месеца? Ще ме криете в гаража? Можете да правите каквото си искате, но не и да ми вземете бебето.

Тя избяга от колата и Фей загуби контрол. Викна след нея:

— Можем. Можем да направим каквото си поискаме. Та ти нямаш дори петнайсет.

Мразеше се за тези думи. Следобеда Ан отново изчезна. Но този път отиде само до квартирата на Лайънъл и подсмърчайки, разказа на него и на Джон цялата история.

— Няма да им позволя да ми го вземат… Няма… Няма!

Самата тя имаше бебешки вид, трудно беше да си я представи човек с дете. И въпреки че беше пораснала в Хейт, беше толкова млада. Лайънъл не знаеше как да й го каже, но и той беше съгласен с майка им. Както и Джон. Бяха говорили за това в леглото, като си шепнеха, за да не чуят другите момчета. Толкова по-добре беше в хотела, но сега трябваше да се изправят пред истинския живот, както и Ан.

— Бебчо. — Лайънъл я погледна със съчувствие и нежно взе ръката й. В този миг изглеждаше точно като майка им, но Ан отказваше да види приликата между тях. Ако го направеше, сигурно щеше да го обича по-малко. Фактът, че приличаше толкова много на Фей, беше единственото нещо, което го сближаваше с Уорд, въпреки че сега това нямаше значение. — Може и да са прави. Би било огромна отговорност, знаеш ли. А и не е правилно да стоварваш това на гърба на мама и татко.

— Ами ще се хвана някъде на работа и сама ще се грижа за себе си.

— А кой ще се грижи за детето, докато си на работа? Разбираш ли какво имам предвид, малката ми, та ти нямаш дори петнайсет.

Тя се разплака.

— Говориш също като тях… — Преди това не се беше случвало. Не би могла да го понесе и от него. Тя го изгледа със съкрушен поглед. — Лай, това си е моето бебе… не мога да се откажа от него.

— Един ден ще имаш други.

— И какво от това? — Тя го изгледа ужасена. — Значи трябвало да те изоставят, защото аз един ден съм щяла да се родя?

Той се разсмя на примера и я погледна нежно.

— Мисля, че трябва да го обмислиш. Няма защо да вземаш решение точно сега.

Поне на това се съгласи. Но когато се прибра вкъщи, се скара ужасно с Вал, която искаше тя да си стои вътре, когато идват приятелите на Вал.

— Всички в училище ще ми се подиграват, ако се разбере, че са те изнасилили. А и ти ще ходиш там следващата година. Не вярвам да искаш всички да знаят.

Фей й направи забележка, че е ненужно жестока. Но твърде късно. След вечеря Ан се прибра в стаята си, събра си багажа и в десет часа стоеше в дневната на Лайънъл.

— Не мога да живея с тях.

Каза му защо и той въздъхна. Знаеше колко й е трудно, но не можеше да направи много за нея. Тази вечер й отстъпи леглото си и й каза, че ще трябва да помислят на другия ден. Обади се, за да каже на Фей, че тя е при него. Тя вече беше говорила с Уорд и Лайънъл остана с впечатлението, че той ще прекара вечерта вкъщи, но нищо не я попита.

На другите момчета каза, че ще спи на пода, но, разбира се, спа при Джон. Напомни на Ан да внимава какво говори, защото съквартирантите им не знаеха за тях.

Когато на следващия ден тримата излязоха на разходка, тя го притесни с въпросите си, но той се опита да й отговори честно.

— Наистина ли спите всяка вечер с Джон?

Той започна да увърта нещо, но се отказа и отговори:

— Да. Наистина.

— Като съпруг и съпруга?

С крайчеца на окото си Лайънъл видя, че Джон се изчервява.

— Може и така да се каже.

— Ама това е много шантаво.

Това не беше казано със злоба и Лайънъл се засмя.

— Предполагам. Но точно така стоят нещата.

— Не знам защо хората се притесняват чак толкова от това, искам да кажа, като татко. Ако хората се обичат, какво значение има какви са — мъж и жена, две момичета или двама мъже?

Той се зачуди какво ли точно е видяла в сектата и си припомни думите на полицаите. Сигурно и тя е имала хомосексуални контакти, но той не я попита за това. Тя е била под влияние на наркотиците, и то като част от голяма група най-вероятно, като се имат предвид практиките в сектата.

Все пак Лайънъл не искаше да пита. Можеше и да не помни какво е правила. Това, което споделяха с Джон, беше съвсем различно, една любовна история. Той я погледна. Чудно, как тя изглеждаше ту жена, ту дете.

— Не всички виждат нещата по този начин, Ан. Някои хора се плашат.

— Защо?

— Защото се различава от нормите.

Тя въздъхна.

— Както и това, че съм бременна на четиринайсет.

— Може би.

Не беше лесно. Сети се, че трябва да решат какво ще правят с нея. Двамата с Джон обсъждаха въпроса половината нощ и накрая им дойде една идея. Лайънъл разговаря за това с Фей. Така щеше да е по-лесно и за Фей и Уорд.

 

 

Разбира се, Лайънъл се оказа прав. Винаги е имал интуиция и този път отново не сгреши. Уорд беше прекарал нощта вкъщи. Баща му вдигна телефона, но не продума. Той отново не съществуваше в живота на семейството. Сега, когато откри Ан, вече можеха да го отблъснат отново, поне Уорд можеше. Той подаде телефона на Фей. Когато затвори телефона, тя му изложи идеята.

— Лайънъл иска да знае какво мислиш по въпроса те да наемат апартамент до училище и Ан да остане с тях, докато роди. След това може да се премести. Ще се върне при нас, а те ще намерят някой да наеме нейната стая. Какво мислиш?

Тя го наблюдаваше внимателно над кафето си. Хубаво беше той да си е вкъщи, дори и само за ден-два. Даваше й подкрепа в тези трудни времена. Той се намръщи, замислен над идеята на Лайънъл.

— Имаш ли представа на какво ще бъде изложена с тези двамата?

Само от мисълта му ставаше лошо и това я накара да се наежи моментално.

— Имаш ли представа какво е правила самата тя в онази отвратителна комуна, Уорд? Нека бъдем честни.

— Добре, добре. Няма нужда да го обсъждаме.

Не искаше да свързва малкото си момиче с такива неща.

Не искаше и да я оставя с Джон и Лайънъл, в тяхното педерастко гнезденце. Но очевидно тя нямаше да се върне при тях и така може би щеше да се понамали напрежението върху тях двамата с Фей. Единствено близначките бяха останали в дома им и те все не си бяха вкъщи. Постоянно излизаха с приятели, особено Вал.

Той погледна Фей.

— Остави ме да помисля.

Все още не беше сигурен, че идеята му харесва, но колкото повече я обмисляше, толкова повече се убеждаваше, че не е чак толкова лоша.

Момчетата си отдъхнаха, когато Фей им го каза. И двамата започнаха да осъзнават, че им е невъзможно да живеят с момчетата в старата им квартира. Никой от двамата не искаше да се преструва повече. На двайсет години Лайънъл вече беше готов да признае, че е обратен. Същото се отнасяше и за Джон.

Фей им помогна да си намерят малък, но приятен апартамент в Уестууд, недалече от старата им квартира и предложи да им го обзаведе, но Джон отново се справи само за няколко дни. Използва това, което имаше подръка. Фей направо не можеше да повярва, че е толкова хубаво. Беше купил светлосиво трико и розова коприна и преобрази мястото, като сложи тъкани по стените, тапицира двете кушетки, които купиха от една гаражна разпродажба, откри гравюри из затънтени улички и съживи растения, за които сякаш нямаше надежда. Апартаментът изглеждаше като обзаведен от професионален декоратор. Джон беше поласкан от похвалите й. Собствената му майка беше още по-горда с него и им донесе красиво огледало за над камината. Съжаляваше горката малка Ан и беше благодарна, че не се е случило с една от дъщерите й.

Ан никога не беше се чувствала така щастлива, както с тях. Тя почистваше апартамента. Беше по-хубаво дори и от комуната, им каза тя една вечер, когато Джон я учеше как се прави печена патица. Той беше страхотен готвач и им готвеше всяка вечер.

Лайънъл се върна отново в училище за лятната сесия по кинематография, като се опитваше да навакса пропуснатото време. През есента щеше да бъде със своя курс. Но Джон направи една важна крачка. Вече знаеше, че не иска да учи в UCLA. Той напусна и започна работа с известен декоратор от Бевърли Хилс. Падаше си по него и беше наистина приятно да го отблъсква всеки ден, но опитът, който придоби, наистина си заслужаваше. Не получаваше нищо даром, вършеше цялата работа. Обичаше домовете, в които работеше, и разказваше всяка вечер за работата си.

В края на август другият мъж най-после схвана какво е положението и го остави на мира. Джон му каза, че връзката им с Лайънъл е сериозна, и по-възрастният мъж се разсмя, защото знаеше, че всичко е въпрос на време. Деца, беше казал той през смях. Но харесваше работата му и го остави на спокойствие.

Фей ги посещаваше от време на време. Уорд се върна при нея и двамата се опитваха да съберат парчетата отново. Тя разказа за това на Лайънъл, когато останаха сами, не искаше да го прави пред Ан. Разпита го дали е успял да я накара да изостави бебето, когато то се роди. Оставаха още два месеца и горкото дете изглеждаше огромно. Чувстваше се зле от горещината, а в апартамента нямаше климатична инсталация. Но Джон им беше купил ветрила. Той настояваше да плаща половината наем, тъй като ходи на работа, а Лайънъл все още учи. Фей се възхити на упоритата му работа и от това, че така добре се грижеше за всички тях.

Един ден, когато разговаряха, тя погледна нежно сина си.

— Щастлив си, нали, Лай? — Искаше да е сигурна в това. Той означаваше толкова много за нея. А и Джон й харесваше. Винаги й е допадал и още повече сега, когато помогна да открият Ан.

— Да, така е, мамо. — Беше се разхубавил, въпреки че не беше оправдал очакванията на Уорд. Може би това все пак нямаше значение. Понякога тя си задаваше куп въпроси за тези неща, но засега не можеше да ги сподели с Уорд.

— Радвам се. А Ан? Ще даде ли детето?

Лекарят намери една двойка, която определено се интересуваше. Тя беше на трийсет и шест, а той на четирийсет и две, и двамата бяха стерилни, а от агенцията им казваха, че са прекалено възрастни, за да им дадат дете за осиновяване. Тя беше еврейка, а той католик, така че нямаха никаква друга надежда, освен тази. Дори нямаха нищо против риска от възможните дефекти, причинени от наркотиците. Бяха отчаяни и настояваха, че във всички случаи биха обичали него или нея. През септември Фей поиска Ан поне да се срещне с тях, да им даде шанс.

Бяха много изнервени и много мили и почти се молеха на детето да им даде бебето си. Обещаваха й, че ще може да идва и да го вижда понякога, но лекарят и адвокатите им ги обезкуражиха. Това водеше до ужасни инциденти понякога, дори и до отвличане на бебето след подписването на документите. Беше най-добре всичко да приключи изведнъж, но биха се съгласили на всичко. Жената имаше блестяща черна коса, красиви кафяви очи, хубава фигура и остър ум. Тя беше адвокат и идваше от Ню Йорк. Съпругът й приличаше малко на Ан. Беше очен лекар. Ако въобще имаше някаква прилика с Ан, детето щеше да прилича на тях, помисли си Фей.

Бяха приятни хора и Ан ги съжали.

— Как така нямат деца? — попита тя, когато майка й я върна обратно в квартирата на Лайънъл.

— Не съм питала. Само знам, че не могат да имат.

Фей се молеше тя да бъде разумна. Тя искаше и Уорд да поговори с нея, но него го нямаше. Той се опитваше да я убеди да тръгне с него, защото и двамата имат нужда от меден месец сега, когато отново се събраха заедно. Тя се развълнува, но не искаше да оставя Ан, преди да се е родило бебето. Ако й се случеше нещо, ако роди по-рано, което според лекарите често се случваше с тийнейджърите… бяха я предупредили, че за момичетата на нейната възраст раждането е най-трудно, дори по-трудно отколкото за жени на нейната възраст, което я изненада. Сега беше на четирийсет и шест и бебетата бяха далече от мислите й. Но се страхуваше, че на Ан ще й бъде много трудно и отказа да замине с Уорд. Имаха малко свободно време между филмите и тя се опитваше да бъде колкото се може повече с Ан.

А Уорд замина с Грег в Европа. Фей се надяваше, че ще им се отрази добре, ако се махнат за малко.

До момента, в който очакваха бебето, Ан все още не беше се съгласила на нищо. Беше толкова огромна, сякаш чакаше близнаци и Лайънъл отчаяно я съжаляваше. Сякаш постоянно имаше болки и той предположи, че е изплашена. Не я обвиняваше. Само се молеше да си бъде вкъщи, когато родилните болки започнат. Ако не, Джон беше обещал да дойде с такси от работа и да я заведе в болницата. Много по-лесно беше той да бъде открит, отколкото Лайънъл. Тя имаше някаква луда идея да си го роди у дома, както правели в комуната, но те отхвърлиха това. Фей ги накара да й обещаят, че ще й се обадят веднага. Лайънъл обеща, но Ан го молеше да не го прави.

— Тя ще ми открадне бебето, Лай. — Огромните й сини очи го молеха и стапяха сърцето му. Сега тя се страхуваше от всичко през цялото време.

— Няма да направи нищо такова. Просто иска да бъде с теб. И никой няма да ти открадне бебето. Сама трябва да решиш.

Все още се опитваше да й повлияе. Смяташе, че майка му е права. На четиринайсет и половина не й трябваше бремето на едно дете. Самата тя беше още бебе.

В нощта, когато започнаха родилните болки, той се убеди напълно в това. Обхвана я паника и се заключи в стаята си, като хлипаше истерично, и те двамата с Джон трябваше да я заплашат, че ще разбият вратата. Най-накрая, докато Лайънъл й говореше успокоително, Джон се качи на покрива, промуши се през прозореца и отключи вратата, за да влезе брат й.

Тя хълцаше истерично, сгърчена от болка на леглото. Навсякъде по пода имаше вода. Преди час водите й бяха изтекли и болките бяха станали жестоки. Тя се хвърли разплакана на врата на Лайънъл, като при всяка болка го стискаше здраво.

— О, Лай… толкова ме е страх… толкова ме е страх…

Никой не й беше казал, че ще боли толкова много. В таксито, на път за болницата, тя стенеше и впиваше нокти в ръката му. Отказа да тръгне със сестрата. Залепи се за него и го молеше да остане с нея. Но дойде лекарят и й каза да бъде добро момиче, а две сестри я отнесоха, докато тя пищеше. Лайънъл беше потресен, а Джон пребледня.

— Не може ли да й дадете нещо за болките?

— Страхувам се, че не. Това може да забави раждането. Млада е, ще забрави всичко по-късно. — Беше им трудно да го повярват и той се усмихна със съчувствие.

— Трудно е за момичета на нейната възраст. Те не са готови да преминат през раждането нито физически, нито психически. Но ние ще й помогнем да се справи и тя ще се оправи. — Лайънъл не беше чак толкова сигурен. Все още се чуваха виковете й и той се чудеше дали не трябва да е с нея. — Обадихте ли се на майка си вече?

Лай поклати нервно глава. Беше единайсет вечерта и той не беше сигурен дали не са заспали. Но знаеше, че тя ще се ядоса, ако не я извикат, така че набра с трепереща ръка стария си телефонен номер.

Уорд вдигна и Лайънъл заговори направо:

— В болницата съм с Ан.

Уорд не губи време да дава слушалката на Фей. За първи път проговори на Лайънъл.

— Веднага идваме.

И изпълни думите си. След десет минути бяха в Медицинския център на UCLA. Изглеждаха малко посмачкани, но напълно будни. Лекарят направи изключение и позволи на Фей да остане с Ан, поне докато започне раждането. Никой нямаше представа колко дълго ще продължи. Дори и лекарят не знаеше, въпреки че обикновено успяваше да предскаже точно. Но с тийнейджърите нищо не беше сигурно, можеше да свърши набързо или да продължи три дни.

Засега всичко вървеше добре, но на всеки етап спираше за дълги часове, като молеше за облекчение, за наркотици, за каквото и да е. Беше се вкопчила в ръката на майка си, като се опитваше да стане и да си тръгне, но припадна от болки. Дращеше с нокти по стените и молеше сестрите да я пуснат да си върви. Фей не беше виждала нещо толкова ужасно, а и не беше се чувствала толкова безпомощна. Не можеше да помогне с нищо на детето си.

Напусна я само веднъж, за да излезе и да каже нещо на Уорд. Искаше той да се обади на другата сутрин на адвоката, в случай че Ан се съгласи да се откаже от бебето веднага след като се роди. Трябваше да я накарат да подпише веднага документите. След шест месеца трябваше да ги подновят, за да станат постоянни, но дотогава бебето ще е изчезнало и тя ще е започнала нормален живот. Уорд се съгласи да го направи и тя му предложи да се прибере вкъщи, защото можело да отнеме много часове. Тримата мъже се съгласиха.

Уорд закара Лайънъл и Джон до тях, без да разговарят много, и те се качиха горе. С изненада видяха, че вече е четири сутринта. Лайънъл въобще не си легна тази нощ. Измъкваше се предпазливо от леглото и на няколко пъти се обажда в болницата, но нямаше новини за Ан. Бебето още не беше се родило.

Когато на следващия следобед Джон се върна от работа, нещата си бяха все такива, а Лайънъл седеше до телефона. Той беше удивен. Вече беше шест часът.

— Господи, още ли не е родила! — Дори не си и представяше, че ще отнеме толкова време. Родилните болки започнаха около осем предната вечер. Още тогава болката беше непоносима. — Добре ли е?

Лайънъл му се виждаше пребледнял. Беше се обаждал в болницата, както му се струваше, поне хиляда пъти, дори отиде там за няколко часа, но майка му дори не дойде да говори с него. Не искаше да оставя Ан. Той забеляза нервно чакащата двойка, която седеше в чакалнята заедно с адвоката на семейство Тейър. Съвсем правилно се досети кои са те. Очакваха бебето по-нетърпеливо и от семейство Тейър. Лекарят казваше, че остават само още няколко часа. Цял следобед се виждаше главичката, но щеше да отнеме още малко. Ако до осем-девет часа няма никакъв прогрес, той се канеше да й направи цезарово сечение.

— Благодаря на Бога…

Но и двамата не можеха дори да хапнат. Прекалено много се притесняваха за нея. В седем Лайънъл извика такси. Отиваше отново в болницата.

— Искам да съм там.

— И аз ще дойда — кимна Джон.

Бяха прекарали пет месеца в търсене и още пет живяха с нея. Джон я чувстваше като по-малка сестра. Къщата не изглеждаше същата без разхвърляните й навсякъде дрехи, книги и плочи. Той я заплашваше, че ще я накаже, ако не си прибира дрехите, а тя му се смееше и го дразнеше, че ще разкаже на цялата махала, че е педи. Страшно я съжаляваше. Това му се струваше ужасно изпитание, а когато видя лицето на Фей Тейър малко след девет, той си представи през какво преминава това дете.

— Просто не могат да го извадят — каза Фей на Уорд, който също беше там. — А той не иска да прави цезарово сечение на дете на нейната възраст, ако не е абсолютно наложително.

Това, което преживяваше Ан, беше най-ужасното нещо, което Фей беше виждала. Тя пищеше и се молеше, полуприпаднала от болка. Не можеха да направят нищо за нея и кошмарът продължи още два часа, а Ан ги молеше да убият нея… бебето… каквото и да е… и най-накрая главичката се показа, после се появи цялото бебе, бавно, разкъсвайки лошо майка си, като й причиняваше колкото е възможно повече страдание, до самия край. Тогава всички разбраха защо е причинило агонията на Ан. Детето беше огромно, тежеше пет килограма. Фей смяташе, че не би могло да има по-голямо наказание при нейната конструкция. Сякаш всеки от мъжете беше дал своя принос за детето и то се появи пораснало, сътворено от всички тях.

Фей стоеше и го наблюдаваше с насълзени очи. Заради болката, причинена на Ан, и заради този живот, който никога нямаше да се докосне до техния.

Преди няколко часа Ан се съгласи да го остави. Тогава би се съгласила на всичко. А сега лекарите я успокоиха. Тя не видя детето, не разбра колко голямо е било, не усети, когато я зашиваха.

Фей напусна тихо родилната зала. Съжаляваше детето си заради болката, която трябваше да понесе, за опита, който вероятно никога нямаше да забрави, за детето, което няма да познава. За разлика от нейните, които й бяха причинили радост и болка през годините, но тя не съжаляваше, че ги е родила. А сега първият й внук трябваше да бъде изоставен и тя няма да го види отново. Сложиха го в полиетиленово кошче и го отнесоха в стаята, където щяха да го измият и дадат на някой друг.

След половин час, когато тя и Уорд напуснаха болницата, тя видя жената с тъмната коса да го носи със сълзи, стичащи се по лицето й, и поглед, изпълнен с любов. Четиринайсет години го бяха чакали и го приеха такъв, какъвто е. Без да знаят кой е баща му или какви са вредите от наркотиците. Приеха го с безусловна любов.

Фей стисна здраво ръката на Уорд и вдиша дълбоко нощния въздух. Лекарят каза, че Ан ще спи няколко часа. За тази нощ й дадоха доста успокоителни. Тази нощ Фей се разплака в прегръдката на Уорд.

— Беше ужасяващо… тя пищеше така болезнено… — Вече не контролираше хлипането си. Почти непосилно беше да я наблюдава, но вече всичко свърши. За всички. Освен за двойката с детето на Ан.

За тях всичко едва сега започваше.