Даниел Стийл
Семеен албум (23)

Глава 22

След като първият шофьор я остави в Бейкърсфийлд, Ан трябваше да почака няколко часа, преди да я вземат в друга кола, но пък я закараха направо във Фриймънд, откъдето беше лесно да хване друга кола. Пътуването до Сан Франциско й отне общо деветнайсет часа, но като цяло тя се учуди, че е толкова лесно и всички са толкова мили с нея. Мислеха я просто за някое хлапе от колеж, дете на цветята, както се пошегуваха двама. Никой не позна, че й остават още няколко седмици, докато навърши четиринайсет години.

Когато стигна Сан Франциско, тя тръгна по Хейт стрийт с усещането, че улиците са павирани със злато. Навсякъде имаше млади хора в ярки, домашно изработени дрехи. Имаше поклонници на Кришна в оранжеви роби и с обръснати глави, момчета в джинси и с коси до кръста, момичета с цветя, вплетени в косите им. Всички изглеждаха щастливи и доволни от живота. Видя хора, които си поделяха храна направо на улицата, а някой й предложи безплатно наркотик, но тя се усмихна срамежливо и отказа.

— Как се казваш? — попита някой и тя прошепна.

— Ан.

Точно за такова място си мечтаеше от години, освободена от семейството, където имаше само непознати. Донякъде се радваше, че нещата стигнаха дотук. Лайънъл си имаше сега Джон, а скоро и тя може би щеше да си има някого. Лайънъл щеше да знае, че го обича, въпреки всичко, а колкото до останалите… не я интересуваха. Надяваше се да не ги види никога повече.

По пътя тя сериозно се запита дали да не промени името си, но веднъж стигнала улиците на Хейт-Ашбъри, разбра, че никой не се интересува. Имаше и много по-малки от нея, а и никой нямаше да се досети, че тя ще дойде тук. Не беше споменавала нищо на никого. Едно момиче на име Ан е достатъчно анонимно. Изглеждаше съвсем обикновена, косата й нямаше бледозлатистия цвят на Ванеса или пък пламтящия на Вал. Близначките нямаше да стигнат далече, дори и да искаха. Но тя можеше. Успяваше да се претопи в тълпата. Точно това правеше от години в дома си. Никой не знаеше там ли е, или я няма, кога пристига и кога заминава. Беше така свикнала с постоянния въпрос „Къде е Ан?“ и беше сигурна, че и тук може лесно да направи същото.

— Гладна ли си, сестро?

Тя вдигна очи и видя някакво момиче, облечено в нещо като бял чаршаф върху крехката си фигура и върху него — парцаливо яке. Момичето с усмивка й подаде питка с моркови. Ан заподозря, че може да има някакъв наркотик вътре, но момичето я видя, че се колебае.

— Чиста е. Изглеждаш съвсем нова тук.

— Така е.

Момичето, което й предложи питката, беше на шестнайсет и преди седем месеца, в края на май, беше дошла тук от Филаделфия. Родителите й не бяха я открили, въпреки че тя беше видяла обявите им във вестника. Нямаше никакво намерение да им отговаря. Имаше един свещеник, който обикаляше улиците, предлагайки съвет или пък да ги свърже с родителите им, ако искат. Желаещите не бяха много, а Дафни не беше сред тях.

— Името ми е Даф. Имаш ли къде да преспиш довечера?

Ан колебливо поклати глава.

— Все още не.

— Има едно място на Уолър. Можеш да останеш колкото си искаш. Всичко, което се иска, е да помагаш да го поддържаме чисто и да готвим в определени дни.

В последно време там имаше две епидемии от хепатит, но Дафни не й го каза. Външно всичко тук беше красиво и изпълнено с любов. Плъховете, въшките, децата, които умираха от свръхдози, не са сред нещата, които се обсъждат с новачка. Пък и нямаше значение, тези неща се случваха навсякъде, нали?

Беше настъпил особен момент в историята. Време за мир, любов и радост. Вълна от любов, като противодействие на безсмислената смърт във Виетнам. Времето беше спряло за всички тях и единственото, което имаше значение, беше сега и тук, любовта и мирът, и приятелите.

Дафни я целуна нежно по бузата и я хвана за ръка, като я поведе към къщата на Уолър стрийт. Около трийсет-четирийсет души живееха там. Бяха облечени най-вече в индийски дрехи с ярки цветове, но имаше и такива, които носеха закърпени джинси или дрехи с нашити по тях перца и пайети. Ан се чувстваше като обикновена малка птичка с джинсите и старото кафяво поло, които облече за пътуването. Но едно от момичетата предложи да й заеме една рокля и тя изведнъж се оказа в някаква дреха от бледорозова коприна, купена от един евтин магазин на Дивизадеро стрийт. Пъхна краката си в някакви гумени чехли, разпусна косата си и сложи две цветчета в нея. До вечерта вече се чувстваше и изглеждаше като една от тях. Ядоха индийски ястия, а някой беше изпекъл хляб. Тя дръпна няколко пъти от нечия цигара марихуана. Легна върху един спален чувал и огледа новите си приятели с усещането, че я приемат с топлота — нещо, което не беше изпитвала досега. Знаеше, че тук ще бъде щастлива. Това тук нямаше нищо общо с къщата в Бевърли Хилс, с гневните бащини нареждания за Лайънъл… с двуличието на хората, които познаваше… с глупостта на Грег… егоизма на близначките… жената, която се наричаше нейна майка и която не успя да разбере… Сега тя се бе установила тук. Тук, на Уолър стрийт, с новите си приятели.

Когато я посвещаваха, три дни след пристигането й, всичко изглеждаше точно на място, подходящо и изпълнено с любов. Това беше върховният акт на любовта, в стая, изпълнена с аромат на тамян. В огнището пламтеше огън, а халюцинациите я отвеждаха от рая до ада и обратно. Знаеше, че ще се събуди нов човек. Казаха й го, преди да изяде гъбите, последвани от мъничка таблетка ЛСД с бучка захар. Измина известно време, докато й повлияят, но когато това стана, около нея се появиха доброжелателни духове, а стаята се изпълни с хора, които познаваше. По-късно се появиха паяци и прилепи и други ужасни неща, но те я държаха за ръце, докато тя викаше и пищеше. Когато почувства тялото си изтощено от болка, те й пяха песни, прегръщаха я така, както майка й не беше правила никога… дори и Лайънъл не беше правил нещо подобно за нея… на колене тя премина през цяла пустиня, но накрая достигна до омагьосаната гора, пълна с елфи. Почувства ръцете им върху себе си, а духовете запяха отново. А лицата, които бдяха над нея цяла нощ и чакаха освобождаването й от злото на миналия живот, се приближиха към нея.

Вече се чувстваше пречистена, една от тях. Злите духове бяха умъртвени, напуснаха я и сега тя беше пречистена… Сега можеха да завършат ритуала с нея. Нежно свалиха дрехите й и я обляха с масла, а после всички нежно масажираха меката й плът… далече беше стигнала тази вечер, някои места по нея бяха ударени, но жените я масажираха нежно, подготвяха я, проникваха бавно в нея и я разтягаха, докато започнеше да пищи. В началото тя се бореше, но те така нежно й шепнеха, някъде се чуваше музика. Дадоха й да пие нещо топло и я заляха с още масла, а двамата й пазачи масажираха нежно най-тайното й място и тя се гърчеше под ръцете им, като викаше от болка и радост. Тогава дойдоха новите й братя, духовете им щяха да й принадлежат сега, всеки заменяше предишния, всички коленичиха до нея, сестрите припяваха и един по един братята проникваха в нея, музиката се усилваше и птици политаха над главата й… понякога я пронизваше остра болка, заливаше я възторг, а те идваха отново и отново, задържаха се и я напускаха. После сестрите се върнаха и я целуваха, и отново проникваха в нея, докато тя престана да усеща и вече не чуваше нито звук.

Музиката спря. Стаята беше тъмна. Старият й живот си отиде. Тя потръпна, чудеше се сън ли е било всичко, но когато седна и се огледа, тя ги видя там, очакваха я. Дълго време беше далече от тях и сега се учуди колко са много. Позна всеки един и разплакана, тя протегна ръце към тях и те се приближаваха и я прегръщаха. Вече напълно се беше превърнала в жена и стана тяхна истинска сестра. Като награда й дадоха още наркотик и тя се извиси заедно с тях, като една от групата, облечена в бяла роба, и когато братята и сестрите отново се приближиха, тя вече беше една от тях. Целуваше ги… докосваше сестрите така, както те я бяха докосвали. Обясниха й, че това е нейно право сега, така изразяваше любовта си към тях, както и те към нея.

През следващите седмици тя често участваше в ритуала. Когато се появеше ново лице на Уолър стрийт, посрещаше го Слънчогледа, с обвитите в цветя плитки и нежната усмивка… Слънчогледа, който някога беше Ан… живееше предимно от ЛСД и се чувстваше изключително щастлива.

Три месеца след пристигането й единият от братята я взе за себе си. Казваше се Муун, беше висок, слаб и красив, със сребриста коса и нежен поглед. Лягаше си с него всяка вечер, прегръщаше я и донякъде й напомняше за Лайънъл. Ходеше с него навсякъде, често той се обръщаше с тайнствена усмивка към нея.

— Слънчогледе… ела при мен.

Тя вече знаеше какво му доставя най-голямо удоволствие, най-добре сгряваше тревите, които пиеше, знаеше кога да му даде наркотик и кога да докосне плътта му.

Когато идваше някой нов и изпълняваха ритуала, Слънчогледа беше първата от сестрите, тя нежно изливаше маслото, посрещаше го в групата и го подготвяше със сръчните си пръсти за останалата част от тях.

Муун се гордееше с нея и й даваше допълнително наркотик. Странно тук се промени животът й. Беше ги забравила вече. Когато през пролетта Муун усети корема й и й каза, че е бременна и вече не може да участва в ритуала, тя се разплака.

— Не плачи, мъничката ми… трябва да се приготвиш за по-велик ритуал от този. Всички ние ще бъдем с теб, когато този малък лунен лъч се появи, но дотогава…

Той намали дозата й, но й позволяваше да пуши колкото си иска марихуана. Смееше се на големия й апетит.

Бременността тъкмо започваше да й личи, когато един ден, както си вървеше по Хейт стрийт, тя разпозна едно лице от миналото, но не беше съвсем сигурна кой точно е това. Върна се при Муун в къщата на Уолър стрийт потисната.

— Видях един познат.

Това не го притесни особено. Всички те виждаха понякога познати, в ума и сърцето си, а понякога и по-конкретно. Жена му и детето му бяха загинали при потъването на един кораб. Тогава той напусна къщата си в Бостън и дойде тук. Той ги виждаше в сънищата си през повечето време, особено при ритуала. Това, че Слънчогледа е видяла познат, съвсем не го изненада. Значи беше достигнала по-високо ниво. А детето, което беше и негово, щеше да я извиси още повече, преди да се появи.

— Кой беше?

— Не съм сигурна. Не помня името му.

Предната вечер той й позволи една от вече редките дози. Името Исус се връщаше непрестанно в главата й, но тя беше сигурна, че не е той.

Муун й се усмихна. По-късно щеше да й разреши отново наркотиците, но сега трябваше да остане чиста за идващото дете. Позволяваше й само толкова, колкото да поддържат състоянието й на просветление. Но сега не можеше да достига онези висоти, това щеше да изплаши детето. А то принадлежеше на всички тях. Всички дадоха своя принос за него — и братята, и сестрите. Муун беше сигурен, че е заченато през първата нощ, когато тя беше център на ритуала. Детето щеше да бъде благословено и когато той й напомни това, името Джон изплува в съзнанието й съвсем ясно и внезапно тя си спомни.