Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Album, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Семеен албум

ИК „Бард“, София, 2003

САЩ. Първо издание

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-585-452-9

История

  1. — Добавяне

Глава 21

За Коледа Лайънъл се присъедини към семейството си за традиционната коледна вечеря. Грег си беше дошъл за няколко дни, въпреки че се налагаше да се върне по-рано заради някакъв мач. Уорд щеше да го придружи дотам, а после отлитаха за Суперкупата.

На Уорд му се искаше и Лайънъл да дойде, но той настоя, че има други планове. Уорд, изглежда, се раздразни, но Фей ги разсея с една огромна пуйка и шампанско.

Валери си пийна повечко.

Но всички дразнеха Ван заради новата прическа и рокля. Така тя изглеждаше страшно хубава. Беше се влюбила за пръв път в едно момче, което срещнала на училищна забава преди няколко седмици. И сякаш изведнъж порасна.

Дори и Ан се промени много през тази година. През последните месеци се източи и вече беше висока колкото близначките.

Лайънъл вдигна тост за нея и напомни на всички, че след няколко седмици тя става на четиринайсет. Това я накара да се изчерви. След вечеря двамата седнаха край камината да си побъбрят. Искаше му се да я вижда по-често, но не можеше, и то не толкова, защото не живееше с тях, колкото заради новия си филм. Но очевидно я обожаваше. Всъщност това беше взаимно. Тя го изненада с един въпрос за Джон, а в очите й имаше нещо особено, като че ли беше влюбена в него. Той остана учуден, че досега не е усетил, но тя беше така потайна, че нямаше нищо странно в пропуска му.

— Добре е. Мисля, че се оправя добре в училище. Но не се виждаме много често.

— Но все още живеете в една къща, нали? Преди няколко дни видях Сали Уелс и тя ми каза, че много му харесва там.

Сали Уелс беше на възрастта на Ан, но много по-зряла и той се молеше тя да не е усетила какво става и да го е разказала на Ан. Но сякаш нямаше нищо такова. В очите на Ан все още имаше невинност и надежда.

— Да, там си е.

— Отдавна не съм го виждала. — Тя отправи към Лайънъл поглед, изпълнен с копнеж. Изглеждаше толкова сладка, че му се прииска да се разсмее, но не го направи.

— Ще го поздравя от твое име.

Тя кимна. След малко влязоха останалите и Уорд запали огъня. Всички се зарадваха на подаръците си, а Уорд и Фей се погледнаха над главите им и се усмихнаха един на друг. Добра година беше.

Лайънъл си тръгна пръв. Същото направи и Джон от дома на родителите си. Другите момчета си бяха отишли за празниците. Цялата къща беше на тяхно разположение и не се налагаше да се заключват и крият. Отпуснаха се, бяха такива, каквито са и това им създаваше чудесно усещане. Да се криеш всеки ден не бе леко, особено за Джон, който придобиваше все по-женствен вид. Сега можеше да изпълни цялата къща с цветя и да прекарва дълги часове в леглото с Лайънъл, който имаше почивка за празниците.

Двете момчета се разхождаха дълго, разговаряха и се прибираха вкъщи да си сготвят и да пийнат горещ пунш или бяло вино край огъня.

Джон се шегуваше, че всичко е така, сякаш са вече възрастни. Бяха се успокоили дотолкова, че не си направиха труда дори да заключат входната врата.

Когато на следващия ден Уорд дойде, те така и не чуха влизането му. Беше решил да намине и да се опита да убеди Лайънъл да дойде с него на юг за мача на Грег, а след това и за Суперкупата. Но мисълта излетя от главата му, когато влезе вътре, тъй като никой не отговори на почукването му. Намери двете момчета изтегнати до огъня, напълно облечени, но главата на Джон беше в скута на Лайънъл, а Лай се беше навел и нашепваше някакви нежни думи.

Уорд спря и издаде някакъв животински звук, а двете момчета скочиха и се втренчиха в него. Лицето на Лайънъл пребледня. И на двамата им се подкосиха краката, а Уорд, без да се замисли, пристъпи към Джон и му зашлеви един шамар. След това замахна към Лайънъл, но той хвана ръката му, преди тя да го докосне. В очите му имаше сълзи, а баща му плачеше от ярост и крещеше обиди и на двамата.

— Ти, малко копеле… курва… — Думите му бяха отправени към Джон, но той крещеше не само на него, но и на собствения си син; беше като ослепял от гнева и сълзите си. Не можеше да повярва на очите си. Искаше му се да не е видял нищо, да му кажат, че не е вярно, но нещата бяха такива и повече не можеха да се скриват.

Лайънъл усети, че му се повдига, а Джон се разплака. Като сцена от някакъв кошмар. Лайънъл се опита да се успокои. Имаше чувството, че целият му живот е под въпрос и че се налага да му обясни. Може би щеше да разбере… Трябваше да му обясни колко по-различен от Грег е бил винаги… от всички тях… как се чувства… дори не усети сълзите, които се стичаха по бузите му, нито пък удара, когато баща му най-сетне освободи ръцете си.

— Татко, моля те… трябва да говоря с теб… аз…

— Нищо не искам да слушам! — Той трепереше целият и Лайънъл се изплаши, че ще получи сърдечен удар. — Не искам повече да те виждам! Педерасти! Измет! Ти, малък педераст, не си вече мой син! Няма да дам пукната пара за теб. Излизаш от живота ми отсега нататък, ясно ли е? И стой настрана от семейството ми. — Той крещеше и ридаеше. Започна да се приближава отново към Джон. Всичките му мечти се срутваха в този миг. По-големият му син беше педераст. Не можеше да го понесе, това беше по-голям удар от загубата на богатството или от заплахата, че жена му ще го напусне… в неговите очи това беше по-лошо дори и от смъртта. Не можеше да разбере тази загуба, а и несъзнателно се обвиняваше за нея. — Това е краят! Ясно ли е?

Лайънъл кимна замаян с глава. Уорд се запъти несигурно към вратата, през която беше влязъл само преди няколко минути. Щеше да се срути надолу по стълбите. Шокът беше прекалено силен за него.

Влезе в първия бар, който видя, и си поръча четири чисти уискита.

В осем часа Фей позвъни притеснена на Лайънъл. Не искаше да го безпокои, но не можеше да разбере какво става. Бяха поканили гости за шест часа, а Уорд не се прибра. Казаха, че си е тръгнал рано от студиото, и тя не можеше да си представи къде е отишъл.

— Скъпи, баща ти обаждал ли ти се е днес?

Лайънъл все още беше замаян. Джон хлипаше от часове на кушетката, поразен от казаното, от страха, че Уорд ще каже и на родителите му. Лайънъл се опита да го успокои. Накара го да сложи лед на подутата си буза и на носа. А в сърцето си усети огромно страдание, което никой не можеше да премахне. Когато вдигна телефона, гласът му все още трепереше и в началото не можа да отговори.

Изведнъж тя разбра, че се е случило нещо, и я полазиха ледени тръпки.

— Лай… скъпи, добре ли си?

— Аз… ъъ… аз — Думите му бяха неразбираеми и след малко и той се разплака. Джон се изправи и се втренчи в него. Той беше така спокоен, така силен, а изведнъж се разпадна. — Мамо… аз… не мога…

— О, Господи… — Нещо ужасно му се е случило… Може би Уорд е наранен и са се обадили на Лайънъл. Усети, че започва да се паникьосва. — Успокой се. Хайде сега… кажи ми какво стана…

— Татко намина… — От гърдите му се откъснаха сдържани хлипания. — Той… аз… — И тя изведнъж разбра.

— Видя ви двамата с Джон?

Тя си представи най-лошото, че ги е сварил в леглото, и само от мисълта й прилоша. Дори и тя не би се зарадвала на такава сцена въпреки толерантността си. А Лайънъл нямаше сили да й обясни какво е видял баща му. Успя да изрече една-единствена дума, преди да се срути напълно.

— Да… — Измина доста време, преди отново да заговори. — Каза, че не иска да ме види повече… че не съм негов син…

— О, боже… Скъпи, успокой се. Знаеш, че не е вярно и рано или късно той ще разбере.

Говори му повече от час. Гостите им си бяха тръгнали след няколко коктейла. Тя предложи да намине и да поговорят, но той искаше да останат сами с Джон и това я улесни. Искаше да си е вкъщи, когато Уорд се прибере.

Когато това стана, тя се ужаси от състоянието, в което беше той. Отбил се беше в още няколко бара след първия и сега се връщаше пиян и пелтечещ, но все още помнеше видяното и това, което вече знаеше за Джон и Лайънъл. Погледна Фей с омраза и отчаяние. Нахвърли се и върху нея.

— Ти знаеше, нали?

Не искаше да го лъже, но и не искаше той да си мисли, че от години са крили нещо от него.

— Подозирах за Джон.

— Зарежи малкото копеле… — Той се олюля срещу нея и тогава тя видя кръвта по ризата му. Беше паднал, когато излизаше от последния бар, и беше порязал ръката си. Но нямаше да й позволи да се измъкне. — Искам да кажа, че си знаела за нашия син… или трябва да го наричам нашата дъщеря! — Вонеше на алкохол и тя се отдръпна, когато той се приближи и хвана ръката й. — Той е точно това, знаеше ли? Знаеше ли?

— Уорд, той е наше дете, каквото и да прави. Той е човешко същество и е добро момче… не е негова грешката, че се е родил такъв.

— Чия е грешката тогава? Моя?

Точно това го притесняваше. Защо Лайънъл се оказа такъв? Измъчваше се сам, докато се местеше от бар на бар, но не хареса никой от отговорите, които идваха на ума му… Беше позволил на Фей да го разглези… самият той не прекарваше достатъчно време с него… беше го изплашил… Не беше го обичал достатъчно… Винаги е предпочитал Грег…

Обвиняваше се в куп неща, но всичко водеше до едно. Синът му беше педераст. Как го е научил? Как се е случило? Как можеше да му се случи точно на него? Това си беше лична обида към мъжествеността му… Синът му беше сбъркан…

Думите го изгаряха и той се огледа в очите на Фей. Неговите бяха пълни със сълзи.

— Престани да се самообвиняваш, Уорд. — Тя го прегърна и го заведе до леглото. Седнаха един до друг и той се облегна тежко на нея.

— Не е моя грешката — проплака той като изплашено дете.

Тя си задаваше същия въпрос миналата година, но за него може би беше по-трудно. И тя знаеше, че ще е така. Той не беше толкова силен и сигурен в себе си и в това, което е дал на децата си.

— Никой не е виновен. Нито ти, нито аз, дори и Джон не е. Той просто е такъв. Длъжни сме да приемем това.

Но той я отблъсна и се изправи несигурно, стискайки рамото й до болка.

— Няма да го приема. Никога! Разбираш ли? Точно това му казах. Вече не ми е син.

— Син ти е! — Сега вече тя побесня и се дръпна от него.

— Той е наш син, независимо дали е куц, сакат, ненормален, глух, ням, луд, убиец или какъвто и да е… И, слава богу, в крайна сметка той е просто хомосексуалист. Той ми е син до моята и неговата смърт, а е и твой син дотогава. Независимо дали го харесваш и одобряваш това, което прави. — Сега и тя се разплака, а Уорд стоеше шокиран от думите й и от страстта, с която ги изрече. — Не можеш да го изхвърлиш от живота ни. Той е наш син и по-добре дяволски се постарай да го приемеш такъв, какъвто е, или се продъни в ада, Уорд Тейър! Няма да ти позволя да тормозиш повече момчето. И без това е прекалено измъчен. И така му е достатъчно тежко.

Очите на Уорд пронизаха нейните.

— Ето, затова е такъв! Защото цял живот си го закриляла. Винаги му намираше оправдание и му позволяваше да се крие в полите ти.

Седна на един стол и отново се разплака.

— Сега вече носи полите ти, дявол да те вземе. Имаме късмет, че не се разхожда в рокля наоколо.

Думите му разкъсваха сърцето й и тя не се сдържа и го удари през лицето, но той не помръдна от мястото си. Просто седеше и я гледаше със студени, нетрепващи очи, така че тя се изплаши.

— Не искам да го видя повече в тази къща. Ако дойде, ще го изхвърля със собствените си ръце. Казах му, казвам на теб, ще кажа и на другите. И ако някой не е съгласен, може и той да си ходи. Лайънъл Тейър не съществува повече. Ясно ли е?

Тя остана безмълвна, но в яда си би го убила със собствените си ръце. За пръв път в живота си съжали, че се е омъжила за него. Това не й се беше случвало никога преди, въпреки големите им премеждия. Каза му го, преди да излезе от стаята и да затръшне вратата.

Тази нощ тя спа в стаята на Лайънъл, а на следващата сутрин, когато закусваха, Уорд отново разби сърцето й. Изглеждаше с десет години по-стар и тя си припомни думите, казани на Лайънъл. Страхуваше се, че истината ще убие Уорд, и сега това изглеждаше твърде вероятно. Но до края на закуската й се прииска да стане точно така.

Той изпи в мълчание чаша кафе, загледа се във вестника, без да го докосне, и след това заговори на всички с глас, който сякаш идваше от робот. Странно, но за пръв път от месеци те се бяха събрали всички на закуска. Грег имаше още някой и друг ден, преди да се върне обратно за големия си мач, по някакво чудо и двете близначки бяха станали вече, а Ан слезе малко след тях. Всички те седяха, втренчили очи в Уорд, докато той им говореше, че от този ден нататък Лайънъл не съществува за него, че е хомосексуален и е завъртял история с Джон Уелс. Момичетата го гледаха с ужас, Ванеса се разплака, а Грег изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърне. Той скочи на крака и кресна на баща си, а Фей стискаше облегалката на стола.

— Това е лъжа! — Думите му бяха по-скоро в защита на стария приятел, отколкото на брат му, с когото бяха почти като непознати. — Това не е истина!

Баща му сякаш щеше да го удари всеки миг, но се сдържа и посочи към стола му.

— Сядай и млъквай. Истина е. Спипах ги вчера.

Лицето на Ан пламна, а Фей усети как семейството й, целият й живот се разпада. Мразеше Уорд за това, което причинява на всички тях, но най-вече на най-голямото им дете.

— Лайънъл не е желан вече в този дом. За мен той не съществува. Ясно ли е? Забранява ви се да се срещате с него и ако разбера, че някой от вас го прави, може да си върви също. Повече не искам да му давам никакви пари, нито да го виждам или да разговарям с него. Разбраха ли всички?

Те кимнаха вдървено, с насълзени очи и след миг той изчезна.

Скочи в колата си и потегли към Боб и Мери Уелс. Фей и децата останаха седнали на масата, загледани един в друг. Грег се опитваше да не заплаче, замислен за това, което ще кажат приятелите му, когато разберат. Не можеше да измисли нещо по-лошо от това и се молеше да умре. Но преди всичко му се искаше да убие Джон Уелс, това скапано малко лайно… Трябваше да се досети, когато той се отказа от стипендията за Техническото училище в Джорджия… шибан глупак…

Той стисна юмруци и загледа безпомощно, а Ванеса проучваше очите на Фей.

— И ти ли смяташ така, мамо? — попита Ванеса.

Нямаше смисъл да се пита истина ли е, колкото и невероятно да звучеше. Баща им каза, че ги е заварил двамата и никой не можеше да си представи нещо по-лошо. Звучеше мистериозно, плашещо, ужасно и те си въобразяваха, че е видял някакви отвратителни сцени, а не просто две момчета пред огъня, като едното бе поставило главата си в скута на другото. Но вече всичко излезе наяве и по това не се спореше.

Фей ги огледа, а след това погледът й се върна отново върху Ванеса. Заговори им тихо, а в себе си усещаше непозната досега болка. Той разруши всичко, което тя изгражда почти двайсет години. Какво щеше да стане сега с тези деца? Какво ще си мислят за Лайънъл? За себе си? За баща си, който изхвърли големия им брат от техния живот, и за майка си, която му позволяваше да направи това?… Трябваше да им каже. По дяволите Уорд!

— Не, не мисля така. Аз обичам Лайънъл, както и преди. Той си е все същият достоен мъж и няма никакво значение какви са сексуалните му предпочитания. — Време беше да е откровена с тях. — Винаги ще съм с него. И искам да знаете отсега нататък, каквото и да правите, където и да ходите, както и да грешите, каквито и да станете, дали добри или лоши, дали ще ви одобрявам или не, аз винаги ще съм ваша майка и приятел. Винаги може да дойдете при мен. Винаги ще има място за вас в сърцето и дома ми.

Тя целуна всяко от четирите деца, а те плачеха заради загубения брат, заради разочарованието и шока от тайната, която им разкриха. Всичко това малко надхвърляше възможностите им, но разбраха думите на майка си.

— Мислиш ли, че татко ще промени мнението си? — Гласът на Вал беше приглушен.

Ан се измъкна тихо навън, но никой не забеляза.

— Не знам. Ще говоря с него. Предполагам, че с времето ще се успокои, но точно сега той не може да разбере.

— Нито пък аз. — Грег удари с юмрук по масата и се изправи. — Мисля, че това е най-отвратителното нещо, което съм чувал.

— Какво мислиш ти, Грег, си е твоя работа. На мен въобще не ми пука какво правят. Щом като не нараняват никого и щом са се родили такива, аз ги приемам.

Тя погледна сина си в очите и видя огромното разстояние помежду им. Прекалено много приличаше на Уорд. И умът, и сърцето му бяха затворени. Той се втурна по стълбите и хлопна вратата на стаята си. В този миг Фей забеляза, че и Ан я няма. Знаеше какъв удар е това за нея и реши да се качи при нея и да поговорят, но когато го направи, намери вратата заключена, а Ан не пожела да й отвори. Близначките също се прибраха по стаите си.

Цялото семейство се държеше така, сякаш някой е умрял.

Фей се обади на Лайънъл малко по-късно. И двамата с Джон вече знаеха, че Уорд е ходил при семейство Уелс. Всички бяха в истерия. Боб и Мери Уелс се обаждаха, проляха се реки от сълзи.

След телефонния разговор Джон отиде в банята и повърна. Но въпреки всички викове, крясъци и обиди, които отправиха към двете момчета, те не се отказваха от Джон, все още го обичаха, приемаха и Лайънъл.

Фей щеше да се разплаче, когато чу това. Скрито се зарадва, когато Лайънъл й каза, че Боб Уелс е изхвърлил Уорд от дома им.

Този следобед Фей отиде да види момчетата. Искаше Лайънъл да е сигурен в подкрепата й. Майка и син дълго стояха прегърнати, след това тя се обърна и прегърна Джон. Не беше лесно да се примири човек, а и не това би избрала за сина си, но той просто беше такъв. Искаше той да знае, че е винаги добре дошъл в дома им, че все още е член от семейството, независимо какво казва баща му. Че отсега нататък тя ще го издържа, ще плаща и училището, и другите му разноски. Ако баща му не се интересува повече от него, това си е негова работа, но тя ще го подкрепя винаги.

Тя поемаше тази отговорност сега и Лайънъл се разплака, докато говореха. Обеща, че ще се хване на работа, за да помогне за издръжката си.

След малко и Джон се разплака. Родителите му бяха казали, че ще продължат да го издържат, докато е в училище, и нищо няма да се промени.

Но Уорд не промени решението си, когато се върна вечерта. Цял ден го нямаше, а по вида му Фей можеше да каже, че през цялото време е пил. На вечеря отново напомни на всички, че Лайънъл не е желан в този дом и за него той е мъртъв. Но когато каза тези думи, Ан скочи и го загледа с омраза в очите.

— Сядай! — За пръв път й говореше грубо, но тя остана права за изненада на всички. Никога нямаше да забравят тези мигове.

— Няма. Повдига ми се от теб.

Той заобиколи масата и грабна рамото й, като насила я накара да седне. Но тя не докосна храната си и накрая на вечерята стана и го изгледа с пламнали очи.

— Той е по-добър от теб.

— Тогава се махай от дома ми.

— Ще го направя.

Тя захвърли салфетката си в още пълната чиния и изчезна от стаята.

След малко чуха как Грег заминава с колата си. Не успяваше да се справи с всичко това.

Ванеса и Валери загрижено се изгледаха. И двете се страхуваха за Ан и за това, което можеше да се случи с нея.

Тази нощ тя се измъкна от къщи и отиде на автостоп до Лайънъл. Звъня, чука на вратата, но никой не й отвори, въпреки че горе светеше. След това звъня от един уличен телефон, но никой не вдигна слушалката.

Чуха звъна, докато си седяха тихо в дневната. Но бяха прекарали едно кошмарно денонощие и не можеха да понесат нищо повече. Джон искаше да отворят, но Лайънъл не се съгласи.

— Ако някой от момчетата се прибира по-рано, сам ще влезе. Всички си имат ключове. Най-вероятно е баща ми, отново пиян.

Бяха преживели достатъчно. По това нямаше две мнения. Дори не погледнаха през прозореца кой е.

Долу Ан извади молив от палтото си, откъсна парче вестник от кофата за боклук и надраска бележка за Лайънъл:

„Обичам те, Лай, и винаги ще е така.

А.“

Очите й се напълниха със сълзи. Искаше й се отново да го види, преди да замине, но може би няма значение… Тя пъхна парчето хартия в пощенската кутия. Сега той имаше нужда само от това. Не искаше да го оставя да си мисли, че и тя му е обърнала гръб. Трябваше да знае, че никога няма да го направи. Но повече не издържаше. Откакто се изнесе той, стана непоносимо, а сега щеше да бъде по-лошо. Няма да го види повече. Имаше само един избор. Тя с изненада усети колко е спокойна.

През нощта, когато всички заспаха, тя тихо събра някои неща в един спортен сак и се измъкна през прозореца на стаята си. По стената на къщата имаше издатини, които можеше да използва като стъпала. Много пъти преди това го беше правила. Сега слезе тихичко. Беше с гуменки и джинси, с прибрана на дълга руса плитка коса и наметната с якето си. Знаеше, че там ще е студено. Взе всичко, което харесваше, в една малка чанта. Дори не се обърна да погледне назад, след като напусна къщата. Не даваше и пет пари за никого от тях, а и те също. Крадешком се промъкна по пътеката и вървя по целия път до Лос Анжелис. На магистралата се качи на автостоп и потегли на север. Изненада се, че е толкова лесно. На първия шофьор каза, че отива в Бъркли и се връща от коледна ваканция. Той не попита нищо повече и я докара чак до Бейкърсфийлд, преди да я свали.

Дотогава Фей вече беше намерила бележката й. Не беше заключила вратата на стаята си, а бележката лежеше на леглото й.

„Така се отърваваш от двама от нас, татко. Сбогом!

Ан.“

Нито дума за някой друг. Нищо за Фей. Сърцето й щеше да спре, когато откри парчето хартия, оставено на леглото й. Веднага се обади в полицията. Обади се и Лайънъл, който вече беше открил парчето смачкан вестник. Това бяха най-тежките мигове в живота й и Фей се чудеше дали ще ги преживее, докато чакаше полицаите да дойдат. Уорд седеше вцепенен на един стол в кабинета и стискаше бележката в ръка.

— Не може да е отишла далече. Сигурно е при приятели.

Но Валери се погрижи да му отнеме тази надежда.

— Тя няма приятели.

Това беше тъжно, но всички те знаеха, че е вярно. Единственият й приятел беше Лайънъл, а баща й го изхвърли. Фей седеше и го гледаше с безмълвна ярост, когато чуха звънеца. Полицаите пристигнаха. Тя се молеше само да я намерят, преди да й се е случило нещо. Не споменаваше къде отива, а беше изчезнала от часове.