Даниел Стийл
Семеен албум (12)

Глава 11

От офиса му в МГМ нямаше кой знае какъв изглед и той зарея отнесен поглед през прозореца, докато диктуваше. Фей влезе и отправи очи към профила на съпруга си. Усмивка огря лицето й. На четирийсет и седем той беше толкова красив, колкото и преди двайсет години. Може би дори и повече. Косата му беше побеляла, но очите му запазваха прекрасния си тъмносин цвят. Имаше бръчки по лицето си, но тялото му си оставаше все така елегантно и мускулесто.

Докато говореше, той си тактуваше с един молив. Ставаше дума за следващия им филм, върху който щяха да започнат работа след три седмици, и всичко ставаше почти навреме. Точно това го притесняваше. Продукциите на Уорд Тейър бяха готови навреме, затова се очакваше и да започнат навреме. И Бог да е на помощ на онези, които го подвеждаха. Никога повече не работеха за него.

За последните десет години беше научил много, а и Фей се оказа права. Той беше гений в продуцирането, много по-голям, отколкото можеше да предположи някой в началото. Беше се научил да определя от самото начало бюджета за всяко нещо и успяваше да намери пари от източници, които изненадваха всички. В началото инвестициите бяха от негови приятели, но след това той започна да използва фондове на различни корпорации или пък привличаше конгломерати, които искаха да разширят обхвата от мероприятия, в които влагаха парите си. За Уорд Ейб Абрамсън казваше, че той би могъл да омае птиците така, че да напуснат топлите си гнезда, и това се повтаряше непрестанно.

През първите няколко години двамата с Фей трябваше да работят по цели нощи, за да подредят най-добре нещата. Но след първите шест филма Уорд вече се чувстваше в свои води. Той продуцираше нейните филми, подготвяше ги и ги организираше дълго преди тя да се включи с режисьорското си умение и така те двамата създаваха хит след хит. Често ги наричаха Златния тим на Холивуд. И въпреки че си имаха и своите провали, повечето пъти не грешаха.

Фей се гордееше с Уорд дяволски много, от дълго време беше така. Вече не пиеше, в живота му от онзи далечен момент през 1953, когато се бяха разделили, нямаше други жени. Той работеше много, справяше се добре и тя беше доволна заради него. Чувстваше се по-щастлива дори и от първите им години, които повече приличаха на приказка. Те вече не й изглеждаха реални, а и Уорд рядко говореше за тях. Знаеше, че все още му липсва този живот, безгрижен и лесен, пътешествията, имението, дузините прислужници… колите… но и сега си имаха хубав живот. Кой би се оплакал? Обичаха работата си, а и децата бяха поотраснали.

Тя се усмихна леко и погледна часовника си. Скоро ще се наложи да го прекъсне. Сякаш усетил присъствието й в стаята, той се обърна и й изпрати една усмивка, а погледите им се срещнаха и се вплетоха — нещо, за което много хора им завиждаха.

Между Уорд и Фей Тейър имаше нещо съвсем специално, любов, която все още грееше ярко. В живота си не пропуснаха болката, но и придобивките бяха наистина ценни.

— Благодаря, Анджела, останалото можем да довършим следобед. — Той стана, заобиколи бюрото си и целуна жена си. — Време ли е вече?

Тя го погледна усмихната и той й залепи една целувка по бузата. Все още използваше същия одеколон за след бръснене и по това можеше да се познае, че е в стаята. Затвореше ли очи, ароматът събуждаше в нея романтичните спомени от миналото, но днес нямаше време за това. Лайънъл завършваше гимназията в Бевърли Хилс. Трябваше да са там след половин час, а останалите деца чакаха вкъщи да ги вземат с колата.

Фей погледна красивия си златен часовник от Поаже, инкрустиран със сапфири. Уорд й го беше подарил преди година.

— Мисля, че трябва да тръгваме, скъпи. Децата сигурно са полудели досега от очакване.

— Едва ли — ухили се той, когато грабна сакото си и я последва, — само Валери.

И двамата се разсмяха. Добре познаваха децата си или поне така си мислеха. Валери беше като опъната тетива на лък — темпераментна и избухлива, с ужасен нрав и нетърпящи възражения изисквания. Тя достойно поддържаше репутацията на пламтящата си коса, в рязък контраст с по-свитата си сестра. И на Грег не му липсваше енергия, но той я използваше по друг начин. Всичко, за което мислеше, беше спортът, а в последно време и момичетата. Накрая идваше Ан, тяхното невидимо дете, както казваше Фей понякога. Тя прекарваше по-голямата част от времето си в своята стая, като четеше или пишеше стихове. Винаги изглеждаше, сякаш е отделно от другите. От самото начало беше така. Само когато беше с Лайънъл, се проявяваше и друга черта от характера й. Тя се смееше, шегуваше се и дразнеше другите, но ако я притиснеха малко повече, отново се скриваше в себе си. Фей имаше чувството, че постоянно й се налага да пита къде е Ан, а понякога дори забравяха да питат. Трудно беше човек да я опознае и Фей съвсем не беше сигурна, че я познава. Въпреки че беше доста странно да мисли така за собственото си дете. Но за Ан това си беше вярно.

Уорд и Фей изчакаха асансьора в МГМ. Сега имаха собствен комплекс от офиси, красиво обзаведени в светлосиньо и хром. Фей се погрижи сама за това преди две години, когато Тейър Продакшънс Инкорпорейтид официално установи постоянни офиси в МГМ.

В началото те имаха там само временни офиси, а до кантората си трябваше да преминат половината град и в резултат прекарваха голяма част от времето си в колите, на път за срещи с персонала на МГМ. Но сега и двамата бяха независими и в същото време — част от МГМ. Всеки две години подписваха договор с тях, но работеха както върху свои проекти, така и върху тези на МГМ.

Положението беше идеално и Уорд беше доволен от начина, по който се наредиха нещата. Но тайно в себе си той мислеше, че всичко е заслуга на Фей. Веднъж сподели това с нея, но тя бурно се възпротиви и му каза, че той сам не знае цената си.

Така си и беше, разбира се. Тя винаги е била звездата, винаги се е справяла много по-добре с всичко. Познаваше всички в тази индустрия и те я уважаваха. Но сега уважаваха и него, независимо дали той си го признаваше или не. На Фей й се искаше той да го разбере. Той като че ли никога не беше съвсем сигурен в себе си. Но това беше и част от чара му, тази момчешка чистосърдечност, която не го напусна дори и в зрялата му възраст и все още запазваше момчешкия му вид и очарование.

Колата им беше долу на паркинга — черен кадилак с гюрук, който купиха преди две години. Вкъщи държаха микробус, който използваха за излизанията с децата, а Фей си имаше бутилковозелен ягуар, който шофираше с удоволствие.

Колите обаче някак все не стигаха. Сега Лайънъл и Грег също имаха книжки и постоянно се караха за микробуса. Но неочаквано за Лайънъл положението щеше да се промени този следобед. Щеше да получи последен модел мустанг като подарък за рождения ден и завършването. Беше яркочервен, с гюрук и тапицерия в бяло и червено.

Фей се вълнуваше повече и от Уорд, когато я взеха и се промъкнаха тайно в гаража на съседите. Умираха от нетърпение да дойде моментът, в който ще му я подарят. Всички щяха да отидат на празничен обяд в Поло Лаундж, а след това в негова чест организираха празненство вкъщи.

— Изглежда невероятно, нали? — Фей хвърли един поглед на Уорд, докато пътуваха към дома си, и му се усмихна с носталгия. — Той става на осемнайсет… завършва училище… а сякаш вчера беше едно мъничко същество, което се опитва да ходи.

Думите й събудиха образи от миналите дни и Уорд остана замислен по време на пътуването им. Преди дванайсет години всичко това изчезна завинаги и той понякога тъгуваше за онзи живот. Хубав живот беше, както и този, но вече му изглеждаше нереален, един изгубен свят. Погледна към Фей:

— Въобще не си се променила оттогава, знаеш ли? — Усмихна й се доволно.

Още беше красива, косата й запазваше цвета на зрели праскови, боядисваше я и сивите коси не личаха. На четирийсет и четири фигурата й беше стегната, кожата й — чиста и нежна, а в зелените й очи гореше смарагдов пламък.

Той изглеждаше доста по-възрастен от нея, но причината беше в бялата му коса. Тя побеля рано, но това му отиваше. Контрастираше рязко с младежкото лице и тя често си мислеше, че така той й харесва дори повече. Изглеждаше по-зрял.

Наведе се и го целуна по врата.

— Прекрасно лъжеш, скъпи. Остарявам с всяка година, но ти все още си доста обаятелен, знаеш ли?

Той й отправи една усмивка и развълнуван я притегли към себе си.

— Дори и след трийсет години ще бъдеш страхотна, ясно ти е, нали? Да ме целуваш, докато карам… може би ще ми се натиснеш… да използваме набързо задната седалка…

Тя се разсмя при тази мисъл, а очите му се спряха на дългата грациозна шия, която толкова обичаше. Учудващо беше, че там все още нямаше нито една бръчка. Често си мислеше, че тя не трябваше да се отказва от актьорството. Красотата й се беше запазила, а и знаеше толкова много за него. Като я наблюдаваше, докато режисира, непрестанно го забелязваше. Но беше адски добра и в това. Много малко бяха нещата, с които Фей Тейър не можеше да се справи. Когато го осъзна, започна да се дразни, но сега беше горд с нея. Тя просто беше от хората, които имаха множество способности. Същото се отнасяше и за него, но той не го усещаше и би се възпротивил, ако Фей му го споменеше. Той не притежаваше нейната увереност в собствените си сили, дори и сега. Нямаше сигурността, която й позволяваше да се захване с всичко, без да се съмнява дали ще го постигне.

Тя отново хвърли едно око на часовника от Поаже.

— Закъсняваме ли?

Уорд се намръщи, когато я погледна. Не искаше да разочароват Лайънъл. С него не бяха така близки, както с Грег, но в края на краищата Лай беше най-големият му син, днес завършваше училище, а само като видеше колата…

Уорд отново се усмихна.

— Още не сме закъснели. На какво се смееш? — изгледа го Фей с любопитство.

— Представям си физиономията на Лай, когато види колата.

— Господи, сигурно ще се побърка. — Тя се изкиска и на устните на Уорд отново се появи усмивка.

Беше луда по момчето, винаги е била. Може би малко прекалява, мислеше си понякога той, искаше да го защити от абсолютно всичко. Никога не му позволяваше да поема физически рискове като Грег, или пък да се подлага на някакви изпитания. Според нея той не притежаваше физическата сила на Грег и умението му да поема тежки удари, емоционални или някакви други, но Уорд не беше съвсем сигурен, че е така. Може би щеше да стане по-издръжлив, ако Фей му дадеше шанс. Защото той приличаше много на нея. Притежаваше същата тиха упоритост, целеустременост и самоувереност за нещата, с които искаше да се справи на всяка цена. Дори изглеждаше като нея. Бяха като близнаци, не само външно, но и духовно, понякога контактуваха по начин, който изключваше всички останали. Ако си го признаеше открито пред себе си, Уорд щеше да я ревнува от него. Откакто момчето порасна, те станаха толкова близки, споделяха толкова много и това оставяше другите извън техния свят. Уорд го усещаше най-силно и подсъзнателно му се противопоставяше. Лайънъл винаги се отнасяше учтиво и мило с него, но никога не прекъсваше заниманията си, за да излезе с него, да отидат някъде… за разлика от Грег, който се залепяше за Уорд още в мига, когато се прибереше вкъщи. Това се повтаряше всяка вечер през последните шестнайсет и половина години. Или поне от деня, в който се научи да ходи. Дори веднъж Уорд го намери заспал от неговата страна на голямото двойно легло. Грег имаше спешно да му разказва за едно приключение и искаше да е сигурен, че ще се събуди, когато те се приберат вкъщи. Светът започваше и свършваше с татко му и Уорд трябваше да си признае, че на такова страстно одобрение не е лесно да се устои. И тогава му се струваше, че е още по-трудно да проникне зад скромната сдържаност на Лайънъл. Пък и защо да си прави труда, щом като дете като Грег постоянно се мотае в краката му… Но знаеше, че има нещо, което дължи на най-големия си син. Но все не беше сигурен какво точно.

Колата беше идея на Фей. Така щеше да му бъде по-лесно всеки ден, от тази есен, да пътува до UCLA. А и за работата му през лятото щеше да е по-удобно. Щеше да започне при Ван Клийф & Арпълс — бижутери на Родео драйв, които работеха по поръчка в единични бройки и той се чувстваше поласкан. Не такава работа би искал Уорд за сина си, а Грег нямаше да я понесе, но Лайънъл сам си беше открил мястото, яви се на интервю с току-що подстригана коса и най-хубавия си костюм. Очевидно ги беше впечатлил повече, отколкото се очакваше за възрастта му, а може и да знаеха кои са родителите му. Нямаше значение как е станало, но той имаше вече работа и когато обяви новината пред семейството си, изглеждаше почти като развълнувано момченце. Нещо, което рядко му се случваше. Обикновено беше по-затворен и по-зрял. Грег не се впечатли особено, а и близначките не се развълнуваха от новината. Но Фей с особено задоволство го изслуша. Знаеше колко много му се иска да има работа. А тази си я беше намерил съвсем сам. Наложи й се да подсеща Уорд да го поздрави и той го направи, но си признаваше, че не е кой знае колко доволен.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да отидеш с Грег в Монтана?

Той щеше да работи шест седмици в едно ранчо, но преди това щеше да прекара известно време в Йелоустоун парк с група момчета и учители от училището му. Но точно тези неща мразеше по-голямото момче.

— Тук ще бъда много по-щастлив, татко. Честно…

Имаше огромните зелени очи на Фей, които изведнъж се изплашиха, че няма да му разрешат да работи там, а той беше положил толкова усилия… но баща му се отказа да настоява, след като видя изражението на лицето му.

— Просто исках да попитам.

— Благодаря, татко.

Лайънъл изчезна в уединението на стаята си.

Преди няколко години направиха пристройка на къщата.

Вече нямаха стая за гости, а прислужницата спеше в малък апартамент над гаража. Но сега всяко от децата си имаше стая, дори и близначките. Най-накрая и те спяха отделно. Отдъхнаха си, въпреки че не си го признаваха в началото.

Уорд и Фей завиха по Роксбъри драйв и видяха, че близначките вече ги чакат пред къщата. Ванеса беше облечена в бяла ленена рокля, със синя панделка в дългите руси коси. Беше обула нови сандали, а в ръка носеше бяла сламена чанта. И двамата й родители си помислиха колко хубава изглежда. Същото се отнасяше и за Вал, но по много по-шокиращ начин. Беше облякла яркозелена рокля, толкова къса, че се приближаваше по-скоро до чатала й, отколкото до коленете. Беше изрязана на гърба и очертаваше съблазнителната й фигура. За разлика от близначката си, тя съвсем не изглеждаше на петнайсет. Вече използваше грим почти постоянно, ноктите й бяха току-що направени. Обута беше в страхотни сандали с високи токчета.

Фей въздъхна и погледна Уорд, когато той спря колата.

— Ето я отново… нашата сирена се появява…

Уорд се усмихна добродушно и потупа ръката на Фей.

— Остави я, Фей. Не се карай днес с нея.

Уорд я огледа преценяващо, докато беше още в колата, и се разсмя.

— Казвай на хората, че ти е племенница — погледна той нежно жена си. — Един ден тя ще бъде красавица.

— Тогава ще съм прекалено стара и изкуфяла, за да го оценя.

— Просто я остави на мира.

Винаги казваше така. Това беше отговорът му за всеки от тях, с изключение на Лайънъл, разбира се. На Лайънъл все трябваше да му се натяква, да го мъмрят, да го принуждават да се примирява. От него Уорд очакваше да е идеален. И това беше прекалено много според Фей. Уорд никога не успя да разбере колко особено е момчето, колко изобретателен и чувствителен е. Нуждаеше се от съвсем различни неща.

Но Вал… тя беше друго нещо… твърдоглава, претенциозна, войнствена. Със сигурност беше най-трудното им дете… или пък Ан, така отдръпната в себе си… Понякога Фей се чудеше кое е по-лошото.

Когато излезе от колата, Ванеса заподскача към нея с чистата си искрена усмивка и тя реши, че точно днес ще се чувства благодарна за детето с по-лек характер, а така беше по-лесно. Каза й колко добре изглежда, прегърна я и я целуна по бузата.

— Брат ти ще е много горд с теб.

— Алиса в Страната на чудесата ли е тук? — Вал разсеяно се приближи, като кипеше вътрешно при вида на ръката, прегърнала сестра й. Беше наблюдавала съсредоточено, когато майка им целуна Ванеса.

— Не мислиш ли, че е малко големичка да се носи така?

Валери се обличаше крайно модерно, за разлика от Ванеса, която изглеждаше като самата невинност.

Когато Вал се приближи, Фей забеляза дебелата черна линия на клепачите й и вътрешно потръпна.

— Скъпа, защо не махнеш малко от грима си, преди да тръгнем? Малко е рано за толкова силен грим.

По-лесно беше да обвини часа, отколкото годините й. Петнайсет изглеждаха достатъчно за очи на Клеопатра, а и този стил никога не й беше допадал. Но Валери не беше приела нищо от стила на Фей или Уорд. Сякаш си имаше свои идеи за всяко нещо и само Бог знаеше откъде са дошли. Но със сигурност не от някого от тях. Изглеждаше като извадена от тийнейджърски филм за Холивуд, като най-лошите особености бяха дотолкова преувеличени у нея, че на Фей й се искаше да закрещи. Но сега си наложи да запази спокойствие, докато наблюдаваше Вал, която изглеждаше готова да рие земята с малките зелени сандали.

— Много време ми отне да го сложа, майко. Няма да го махам сега.

— Бъди разумна, скъпа. Изглежда малко прекалено.

— Кой каза?

— Хайде, келеш, разкарай тази глупост.

Грег изскочи отнякъде, облечен в панталони цвят каки и тъмносиня риза, с изкривена вратовръзка, която изглеждаше сякаш е прекарала няколко години под леглото. Мокасините му бяха видели доста, а косата му не успяваше да стои пригладена, така както му се искаше, но въпреки контраста с много по-елегантния си баща той изглеждаше като точно негово копие. Фей се усмихна, когато той погледна Вал, повдигна рамене и й каза:

— Наистина изглежда тъпо.

Но думите му само вбесиха още повече Вал.

— Гледай си работата… и без това не си нищо друго, освен един тъп скокльо.

— Добре, но ще ти кажа, че не бих излязъл с момиче, което има всичките тези дивотии по лицето си — той я огледа и явно не я одобри. — И роклята ти е прекалено тясна. Циците ти изглеждат щръкнали. — Тя се изчерви леко, но на мига побесня. Тя искаше точно това, но нямаше желание омразният й брат да й го навира в лицето.

— Така изглеждаш като проститутка.

Той го изрече безразлично, но тя го изгледа с широко отворени очи и му зашлеви един шамар точно в мига, в който Уорд се показа от къщата. Той им викна:

— Хей, вие двамата! Дръжте се прилично. Това е денят, в който брат ви завършва училище.

— Той ми вика проститутка!

Валери изглеждаше ядосана, а Ванеса се отегчаваше. Това се повтаряше постоянно. Тайно и тя беше съгласна с Грег, не че нещо можеше да повлияе на Валери. Беше толкова твърдоглава и инат, че или щеше да прави каквото си иска, или щеше да им трови живота през целия ден. Беше се случвало с всеки един от тях и преди, поне десет хиляди пъти.

— Точно така изглежда, нали татко? — Грег се защитаваше срещу бурната й реакция и Фей, която стоеше близо до него, чу как смачканата тъмносиня риза изпращя.

— Престанете!

Знаеше, че е безсмислено, но я изтощаваха с това си поведение. Обикновено се случваше в дни, когато тя се връщаше преуморена или пък денят на снимачната площадка е бил отвратителен.

Отминаха дните, когато можеше да им се чете тихо край камината вечер. Но тя и без това беше пропуснала много от това време. Детегледачките и прислужниците постепенно я заместиха и тя се чудеше дали това не е цената, която трябва да плати. Понякога бяха извън всякакъв контрол, като сега.

Но Уорд се зае с положението. Хвана рамото на Вал и тонът му я накара да млъкне.

— Валери, отивай да измиеш лицето си. — Думите му бяха недвусмислени. Нямаше място за спорове, но тя се поколеба за миг. Той погледна часовника си.

— Тръгваме след пет минути. Със или без теб. Но мисля, че би трябвало да си там. — С тези думи той приключи разговора с нея и се обърна към Фей. — Къде е Ан? Не можах да я открия горе.

Тя нямаше как да знае нещо повече от него. Заедно бяха пристигнали от офиса.

— Беше тук, когато се обадих. Ван? Знаеш ли къде е отишла?

Ванеса вдигна рамене. Невъзможно беше да се контролира това дете, влизаше и излизаше, не говореше с никого, през по-голямата част от времето си четеше в стаята си.

— Мисля, че е горе.

Грег се замисли за малко:

— Струва ми се, че я видях да прекосява улицата!

— Накъде?

Уорд започваше да става нетърпелив. Всичко това му заприличваше на онези непоносими семейни почивки, които предприемаха на места като Йоземайт например. Докато най-после можеха да си позволят да ги изпращат на лагери и да останат за малко на спокойствие. Не че не се радваха на семейството си, но имаше моменти, когато наистина го подлудяваха, като сега.

— Видя ли къде отиде?

Той забеляза, че Вал е изчезнала в къщата, и се надяваше, че тя ще махне част от грима, а може би дори щеше да смени роклята, но беше прекалено да се очаква чак толкова. Видя я да идва забързана, докато всички те все още търсеха Ан. Дебелата черна линия беше намалена наполовина. Роклята си оставаше все така тясна и зелена.

— Валери, знаеш ли къде е отишла Ан? — Гледаше я раздразнен, готов да ги убие всичките.

— Да. Отиде до семейство Кларк.

Съвсем просто. Най-накрая. Това дете постоянно се губеше. Спомни си как прекараха три трескави часа в търсене на Ан из магазините Мейси в Ню Йорк, за да я открият дълбоко заспала на задната седалка на наетата лимузина.

— Имаш ли нещо против да изтичаш да я извикаш?

Виждаше се, че модната кралица на красотата се кани да протестира, но не посмя, след като видя физиономията на баща си. Кимна и хукна през улицата, а късата пола очертаваше хубавия й задник.

Уорд се обърна към Фей с въздишка:

— Може да я арестуват в това облекло.

Фей му се усмихна.

— Отивам да запаля колата.

С крайчеца на окото си видя Валери, която се приближаваше с по-малката си сестра. Тя беше облечена най-подходящо от всички — в приятна розова рокля спортен модел, идеално изгладена, точно толкова дълга, колкото трябва. Косата й блестеше от чистота, очите й сияеха, червените й обувки бяха току-що излъскани. Беше удоволствие да я гледаш, за разлика от много по-крещящо облечената й сестра. Тя се вмъкна в микробуса на най-вътрешното място. Не че се сърдеше на някого, просто това място й харесваше.

— Какво прави там? — попита я Грег, когато влезе и седна пред нея, а близначките се настаниха от двете му страни.

Ан седеше сама, въпреки че обикновено Лайънъл или Ванеса седяха до нея. Не беше тайна, че с Вал не се разбираха, а с Грег нямаха почти нищо общо.

Лайънъл беше обожаваният брат, а Ванеса се грижеше за нея, когато нямаше кой друг. Фей винаги казваше: „Ванеса, наглеждай Ан“.

— Исках да видя нещо.

Не каза нищо повече… но беше го видяла… подаръка по случай завършването на училище… красивия малък червен мустанг… и толкова се радваше за него. Не издаде нищо на никого по пътя към училището. Искаше да си остане изненада. И затова, докато слизаха от колата, Фей се чудеше дали е разбрала. Но тя не каза нищо, само ги последва в залата и седна в края на реда.

Това беше един от най-хубавите дни в живота й, но и един от най-тъжните. Знаеше, че през есента Лайънъл ще се премести в апартамент в района на UCLA заедно с приятели. Мама мислеше, че е прекалено малък, но татко каза, че може да му се отрази добре. Тя знаеше защо той говори така, защото ревнуваше, че мама и Лайънъл са толкова близки. Но сега той ще си отиде. Не можеше да си представи, че няма вече да живеят заедно. Само с него можеше да разговаря. Винаги Лай се грижеше за нея, дори й приготвяше обяда за училище, и то с неща, които тя обичаше. Не с изсъхнал стар салам или останало сирене. Така щяха да постъпят Ванеса или Валери. Но Лайънъл й правеше сандвич с яйце, печено говеждо, пиле или пуйка. Носеше й книги, които харесваше. Разговаряше с нея до късно през нощта, показваше й как да си реши задачите. Беше най-добрият й приятел. Винаги е бил… завиваше я нощем, когато мама и татко работеха. Влизаше в ролята на родител много по-често от тях двамата. И когато изведнъж той се появи на сцената с шапката и бялата мантия, очите й се насълзиха. Сякаш го гледаше как се жени… почти… също толкова лошо беше. Женеше се за новия живот. И денят, когато щеше да я напусне, наближаваше.

Грег гледаше със завист, толкова му се искаше той да завършва тази година. Но се съмняваше дали въобще някога ще успее. Оценките му през последната година не бяха добри, но беше обещал на татко си, че ще се напрегне следващата година… Късметлия… заминава в колежа… въпреки че Грег нямаше високо мнение за избора му. Мислеше, че UCLA е тъпо училище. Искаше да отиде в някое място като Техническото училище в Джорджия, където можеше да стане голяма футболна звезда. Въпреки че татко му говореше за нещо като Йейл. Ако въобще успееше да влезе, и там щеше да има възможност да играе футбол… Направо му потекоха лигите при тази мисъл… а и момичетата!…

Валери се заглеждаше по едно момче от третия ред. Преди няколко седмици Лайънъл го води вкъщи. Това беше най-готиното момче, което някога е виждала. Висок, с мека черна коса, тъмни очи и гладка кожа, той танцуваше като мечта. Но освен всичко друго си имаше и някаква тъпа сериозна приятелка от горните класове. Обаче Вал си знаеше, че е много по-красива от приятелката му. Само да можеше да поговори един-два пъти с него… но Лай, разбира се, нямаше да помогне. Той никога не я запознаваше с никого. А освен това тук беше и Джон Уелс, най-добрият приятел на Грег. Беше готин, но и срамежлив. Всеки път, когато го заговореше, той се изчервяваше. И той се канеше да учи в UCLA. Наистина щеше да е върхът, ако успееше да си свали някое момче, което учи в колеж, но досега успехите й се ограничаваха в рамките на три момчета от собствения й клас. Само че те бяха мухльовци и единственото, което искаха, беше да й пускат ръка. Останалото тя пазеше за колежанин. Като този на третия ред.

Ванеса наблюдаваше близначката си и почти четеше мислите й. Познаваше я прекалено добре. Дори знаеше кого ще си хареса. Направо се чудеше как може да е толкова луда по момчетата, такава си беше още от седми клас. Ванеса също ги харесваше, но не беше така обсебена от мисълта за тях. Повече се интересуваше от писане на поезия и четене на книги. Момчетата си бяха готини, но тя все още не си беше избрала някого. Вече започваше да се чуди докъде е стигала Вал. Надяваше се да не е до края. Това щеше да й съсипе живота. Разбира се, че имаше хапчета… само че не ги даваха, ако не си на осемнайсет или нещо такова или пък не си сгодена. Знаеше, че едно от момичетата от долните класове си е взело, като се е направило, че е на двайсет и една, но тя въобще не си представяше да направи такова нещо или дори да го поиска.

Фей би си отдъхнала, ако можеше да чете мислите й. И тя се притесняваше за тези неща. Но сега умът й не беше заедно с Грег или Ан, нито с близначките. Тя мислеше само за най-големия си син, така висок, красив и невинен. Той пееше химна на училището с диплома в ръка, а слънчевата светлина струеше в стаята. Тя го гледаше и си мислеше, че този миг никога няма да се повтори, той никога вече няма да бъде така млад и пречистен. Животът сега започваше за него. Сълзите се стичаха по бузите й, докато си мечтаеше за хубавите неща, които й се искаше да му се случат. Уорд мълчаливо й подаде носната си кърпа. Тя се обърна и го погледна с усмивка, изпълнена едновременно с тъга и радост. Какъв дълъг път изминаха… и колко й бяха скъпи… особено Уорд… и това момче… Болезнено й се искаше да го предпази от всички грижи… всички разочарования, от мъката. Инстинктивно, Уорд я прегърна и я притегли към себе си. И той се гордееше с момчето, но искаше съвсем други неща за него.

— Толкова сладък изглежда — прошепна тя на Уорд. В нейните очи той все още си беше малко момченце.

Уорд й прошепна в отговор:

— Изглежда вече като мъж.

Поне се надяваше, че това някой ден ще бъде така. Засега той имаше леко женствен вид на младостта и Уорд понякога се чудеше дали някога ще се промени. Приличаше толкова много на нея… и в мига, когато си го помисли, той видя как Лайънъл се оглежда из тълпата, докато намери очите на Фей. Двамата се гледаха обичливо, като изключваха целия свят около себе си. Уорд изпита желание да я отдръпне, за нейно и на момчето добро, но те не можеха да бъдат докоснати от външния свят. Винаги са споделяли нещо недосегаемо за останалите.

— Такова чудесно момче е…

Уорд се почувства двойно по-доволен, че Лай ще се мести есента. Той имаше нужда да се махне от нея. Мнението му се затвърди, когато видя как Лайънъл се втурна да прегърне Фей след церемонията. Другите младежи стояха наоколо, хванали за ръце попритеснени момичета.

— Свободен съм, мамо! Вече не съм някакво хлапе в училище!

Очите му виждаха само нея, а тя така се вълнуваше заради него.

— Поздравления, скъпи!

Тя го целуна по бузата, а Уорд стисна ръката му.

— Поздравления, сине!

Повъртяха се там още малко и се запътиха към Бевърли Хилс хотел, за да обядват в Поло Лаундж. По пътя натам той седна до Ан на последната седалка, точно както тя очакваше. Това не се стори странно на никого. От години той си сядаше там, до нея, както и Фей и Уорд седяха най-отпред, а Грег и близначките — по средата.

Както винаги по обяд в Поло Лаундж имаше цяла тълпа. Издокарани, сложили коприни, златни верижки и миниполи режисьори, сценаристи и актьори, както и хора, молещи за автографи. Телефоните хвърчаха от една маса на друга и всеки се правеше, че има страшно важен разговор.

Фей излезе навън и потърси по телефона Лайънъл, за да го поздрави. Всички се разсмяха на шегата, освен Уорд. Понякога се държаха като любовници и това го притесняваше. Но необузданата им групичка си прекарваше съвсем добре. След обяда всички се прибраха у дома и поплуваха в басейна.

По някое време дойдоха приятелите на децата, така че никой не усети, когато Уорд и Фей се измъкнаха и отидоха до къщата на семейство Кларк. Уорд докара колата почти до басейна, като натискаше клаксона. Фей се смееше седнала с все още мокрия си бански костюм върху няколко кърпи. Децата ги зяпаха неразбиращо в началото и си мислеха, че родителите им са се побъркали. Уорд изскочи навън, отиде при сина си и му подаде ключовете. Очите на Лайънъл се насълзиха и той се хвърли на врата на баща си, като се смееше и плачеше едновременно.

— Искаш да кажеш, че е моя?

— Честито дипломиране, сине!

И Уорд се просълзи. Разчувства се от възторга на сина си в този единствен миг, който вече нямаше да се повтори. Лайънъл извика от задоволство и отново го прегърна, а Ан стоеше встрани и ги наблюдаваше сияеща.

Той покани всички вътре и Уорд и Фей се отдръпнаха. Децата се накачулиха един върху друг по седалките и по капака.

— Внимателно, Лай — предупреди го Фей, а Уорд я хвана за ръка и я отведе няколко крачки встрани.

И за миг, само един миг преди да запали колата, Лайънъл срещна очите на баща си и двамата мъже си размениха по една усмивка. За първи път се разбраха без думи и вече нямаше нужда от други благодарности.

Когато колата се отдалечаваше, Уорд се почувства така, сякаш за пръв път успя да установи контакт със сина си.

Най-после.