Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Led Astray, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Сандра Браун. Съдбовна нощ

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0423-1

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Погребението на Хал Хендрън беше в центъра на общественото внимание. Всички мислеха, че е светец. Онези, които бяха презирали фанатизма му, преди да замине, сега свеждаха глави пред гроба му. Телевизионни новинарски екипи от Тексас и няколко други компании пълзяха из гробищата като мравки и нагласяваха камерите си.

Джени, която седеше под временно опънатата шатра заедно със Сара и Боб, още не можеше да повярва, че мисията на Хал е завършила по този начин. Все й се струваше невъзможно той да е мъртъв. Всеки миг очакваше да се събуди от лош кошмар.

Откакто се бяха върнали с Кейдж от Монтерико, из къщата цареше хаос. Телефонът не спираше да звъни. Непрекъснато идваха разни хора. Правителствени агенции изпращаха представители да интервюират нея и Кейдж за впечатленията им от онази страна в Централна Америка. Прииждаха и членове на паството и всичко започваше да прилича на някакъв страховит карнавал.

Джени беше спала много малко, откакто се събуди в прегръдките на Кейдж в Монтерико. Беше се разсънила бавно и когато осъзна, че лежи върху голото му тяло, а тя самата е само по бельо, скочи и срещна внимателния му поглед.

— О… Извинявай — заекна тя, бързо стана от леглото и хукна към банята.

Докато се обличаха, за да тръгнат, между тях се настани напрежение. Когато случайно се сблъскваха, следваха неловки извинения.

Всеки път, когато се осмеляваше да вдигне очи към него, острият му поглед режеше като бръснач, изучаваше и я преценяваше. Тя избягваше да го гледа, но това сякаш го дразнеше.

Закараха ги до летището пак с раздрънкана кола и ги качиха на самолета заедно с ковчега на Хал. В Мексико Уидърс се суетеше като пчеличка и бързаше да уреди прехвърлянето им до Ел Пасо, където ги очакваше погребална лимузина, изпратена от Ла Бота, за да ги закара у дома.

Кейдж стоеше до някакъв прозорец на летището, втренчил празен поглед в пространството, раменете му бяха изправени, лицето — напрегнато, обвито в цигарен дим. Когато среща погледа й и долови изненадата й — не беше го виждала да пуши от нощта, когато Хал замина — той изруга тихо и хвърли цигарата в най-близкия пепелник.

Почти не си говореха по време на полета до Ел Пасо. Пътуването до Ла Бота им се видя безкрайно, докато мълчаливо следваха бялата лимузина с тъжния товар.

И оттогава не бяха си казали много.

Близостта, която бяха споделили в Монтерико, сякаш вече не съществуваше. По необясними за него причини, Джени се чувстваше още по-неловко в присъствието му отколкото преди. Когато той влезеше в някоя стая, тя я напускаше. Щом я погледнеше, тя извръщаше глава. Джени също не можеше да си обясни защо така се мъчеше да го избягва, но съзнаваше, че това е свързано с нощта в хотелската стая в Монтерико.

Той така силно я беше прегръщал. И какво от това?

Така я беше прегръщал, докато спяха заедно. И какво от това?

Така я беше прегръщал, докато спяха заедно, а тя беше почти гола, той също. И какво от това?

Бяха заобиколени от опасност. Бяха чужденци без близки в неприятелска страна. В такива ситуации хората вършат неща, които иначе не биха направили. Човек не можеше да бъде отговорен за необичайното си поведение тогава.

И може би беше без значение това, че тя се събуди, а ръцете му я прегръщаха, докато нейните пръсти бяха заровени в гърдите му, а устните й почти докосваха бронзовата му кожа.

Сега Джени се взираше над цветята върху ковчега и се мъчеше да отблъсне спомените от онова събуждане. Не искаше да мисли за краткия миг, когато се беше почувствала затоплена и спокойна, само за да осъзнае след секунди, че това спокойствие е грях.

Нямаше да рискува да се приближи до Кейдж отново. Силата и издръжливостта му бяха като магнит, който безнадеждно я привличаше. Може би пак щеше да се изкуши да потърси подкрепата му и сега, ако той не стоеше в другия край до Боб.

Епископът завърши службата с дълга молитва. В колата, която ги откара до дома, Сара тихо ридаеше на рамото на мъжа си. Кейдж разсеяно гледаше през прозореца. Беше разхлабил вратовръзката си и разкопчал горното копче на ризата. Джени мачкаше кърпичката си и не продумваше.

Няколко жени от църквата вече бяха в къщата, наливаха кафе и режеха сладкиши за хората, които щяха да дойдат за последна почит след погребението. Очакваше се да са много. Джени мислеше, че потокът няма да спре. Тя не обичаше да я утешават, затова излезе от гостната и се отправи към кухнята, където настоя да мие чиниите.

— Моля ви — каза тя на жената, която беше пред мивката. — Имам нужда да правя нещо.

— Горката.

— Милият ти Хал го няма вече.

— Но ти си още млада, Джени.

— Животът ти трябва да продължи. Е, ще мине известно време…

— Държиш се…

— Всички казват така.

— Това пътуване до онази страна сигурно е било кошмарно.

— И с Кейдж.

Жената цъкна с език и печално поклати глава, сякаш да подчертае, че за едно момиче пътуването е Кейдж сигурно с по-лошо и от смъртта.

Джени искаше да се нахвърли върху им, да им извика, че ако не беше Кейдж, сигурно щеше да се е побъркала. Но докато една по една си отиваха, тя им благодареше и им прощаваше цялата глупост, защото загрижеността им поне беше истинска.

Свърши с чиниите и затърси някакво друго занимание из къщата. Когато влезе в гостната, с облекчение видя, че там са само Хендрънови. Най-после всички си бяха отишли. Джени с благодарност се отпусна в едно кресло.

Отвори очи, когато чу при щракването на запалката на Кейдж. Огънчето пламна на върха на цигарата, която беше между устните му. Той пъхна запалката обратно в джоба.

— Казала съм ти да не пушиш в тази къща — процеди Сара, седнала на канапето. Очите й бяха сухи, но потъмнели. Тя изглеждаше сбръчкана и смазана, почти стопена. Изражението й беше горчиво и неприятно.

— Извинявай — каза Кейдж. Приближи до вратата и хвърли цигарата навън в нощта, която беше настъпила, без да забележат. — Навик.

— Трябва ли да влачиш мръсните си навици в този дом? Нямаш ли капка уважение към майка си? — попита Боб.

Кейдж замръзна, онемял от резкия и презрителен тон.

— Уважавам и двама ви — тихо отвърна той, въпреки обзелото го напрежение.

— Нищичко не уважаваш — заядливо каза Сара. — Веднъж не продума, че съжаляваш за смъртта на брат си. Никакво съчувствие не получих от теб.

— Мамо, аз…

Тя продължи, без да го изслуша:

— Не знам защо изобщо очаквах подобно нещо от теб. От деня, в който се роди, ми носиш само неприятности. Никога не си бил внимателен към мен така, както беше Хал.

Джени се изправи на стола си, искаше й се да напомни на Сара, че дни наред Кейдж поемаше разговорите с журналистите и облекчаваше родителите си, като поемаше всички формалности около смъртта на Хал. Но не успя да каже нищо, защото Сара продължи:

— В друг такъв случай Хал щеше да е непрекъснато до мен.

— Аз не съм Хал, мамо.

— Мислиш ли, че имам нужда да ми го напомняш? И свещ не можеш да запалиш за брат си.

— Сара, моля те, недей — предупредително се обади Джени.

— Хал беше толкова добър, толкова добър и мил. Моето момче — раменете на Сара се разтресоха, лицето й се сгърчи и сълзите отново рукнаха. — Ако Господ трябваше да ми отнеме един от синовете, защо ми отне Хал, а ми остави теб?

— О, Господи! — Джени притисна длан до устните си.

Боб падна на колене пред жена си и започна да я успокоява. В един безкрайно дълъг миг Кейдж стоеше, втренчил в родителите си невярващ поглед, после лицето му се вкамени. Блъсна вратата и тя с трясък се удари в стената. Той се втурна през верандата и надолу по стълбите.

Без да мисли повече. Джени хукна след него. Тя изтича през двора и го настигна пред корвета му. Кейдж задърпа сакото си, сякаш гореше, и ядно разкопча жилетката отдолу.

— Връщай се там, където ти е мястото — изкрещя към Джени той.

Тръшна се на седалката и бутна ключа. Джени се изненада, че ключът не се счупи. Кейдж натисна педала и форсира колата. Джени успя да дръпне другата врата и да се мушне вътре, точно когато кракът му настъпи газта.

Колата излетя като ракета. Понесе се по средата на улицата и взе завоя, без да са натиснати спирачките. Джени потърси опипом дръжката на вратата и като по чудо успя да я затвори, преди да е изпаднала навън.

Кейдж вече караше на четвърта скорост, когато напуснаха очертанията на града. Скърцаше със зъби, сякаш това му помагаше да управлява колата. Джени не смееше да погледне към скоростомера. Пейзажът отвън беше неразличим. Фаровете осветяваха безкрайния мрак пред тях.

Кейдж потърси копчето на радиото, като задържа волана с една ръка, докато намери желаната станция. Усили докрай и металният звук на музиката изпълни купето до пръсване.

— Голяма грешка направи — изкрещя в хаоса той. — Трябваше да си останеш вкъщи.

Пресегна се над коленете й, отвори жабката и извади плоска сребърна манерка. Закрепи я между краката си, за да я отвори, после я вдигна към устните си. Отпи голяма глътка. Джени разбра по гримасата на лицето му, че алкохолът е силен. Той пи отново и отново, а колата летеше по средата на шосето, управлявана само от едната му ръка.

Прозорците бяха отворени и вятърът разпиляваше косата на Джени, изтръгваше фуркетите и разваляше строгата прическа, направена за погребението. Спираше дъха й. Тя не разбра как Кейдж е успял да запали цигарата си, но тя просветваше пред потъмнялото му лице, осветено само от таблото на колата.

— Забавляваш ли се? — неприятно се пошегува и я изгледа той.

Не я заболя от иронията му, тя обърна лице право срещу вятъра. Нямаше да му направи удоволствието да отговори. Скоростта я ужасяваше. Не одобряваше поведението му, но нямаше нищо против да я убие, щом така е решил. Той внезапно зави по един път, за който нямаше маркировка. Как успя да го улучи, Джени не можа да си обясни.

Корветът безжалостно се затресе по неравния път. Джени стисна зъби, за да не се разтракат. Здраво хвана седалката под себе си, за да предпази главата си от удар в тавана.

Изкачваха се нанякъде. Тя усещаше промяната в нивото на пътя, макар че не виждаше нищо в мрака навън. Светлините на фаровете подскачаха лудешки. Даже луната беше потънала зад облак и нищо не се различаваше в тъмнината наоколо.

Той докара колата до някаква височина и спря така рязко, че Джени щеше да изхвръкне.

Кейдж угаси мотора, с него се изключи и радиото и всичко потъна в неочаквана тишина. Той подпря ръка на отворения прозорец и извади цигарата от устата си, за да я замени с гърлото на манерката. Пак отпи и премлясна от удоволствие.

Обърна се към Джени, която го наблюдаваше с мълчалив укор.

— Извинявай. Къде отидоха добрите ми обноски? Искаш ли да пийнеш? — подаде й той манерката.

Тя не помръдна и не промени изражението си.

— Не искаш ли? — сви рамене мъжът. — Много лошо — отпи отново, после й предложи цигарите. — Ще запалиш ли? О, разбира се, че не — отпи още. — Ти си истинска дама без недостатъци, нали? Непорочната госпожица Джени Флетчър. Чиста. Недосегаема. Подходяща само за светци като нашия скъп покоен Хал Хендрън — той вкара огромна порция никотин в дробовете си и изпусна дълга струя дим право в лицето на Джени.

Тя продължаваше да не реагира.

Това го ядоса и той хвърли цигарата през прозореца.

— Я да видим, има ли нещо, което да те разтърси. Да те накара да се ужасиш. Да те прогони от колата ми, по дяволите, далеч от мен, далеч от проклетия ми живот.

Той крещеше. Дишаше шумно и тежко. Джени го наблюдаваше как се мъчи да се овладее. Когато заговори отново, гласът му издаваше болката и яростта, но звучеше по-спокойно.

— Какво би могло да те отврати така, че да потръпнеш от ужас за своята непорочност? Мръсни думи ли? Да, вероятно. Съмнявам се дали изобщо знаеш такива, но ще се пробвам. По азбучен ред ли да ти ги подавам или да ги казвам така, както ми идват на ума?

— Ти не можеш да ме отвратиш, Кейдж.

— Искаш ли да се обзаложим?

— И нищичко от онова, което се гласиш да ми кажеш, няма да ме накара да те оставя сега.

— Тъй ли? Решила си да ме спасяваш значи? — той се изсмя безмилостно. — Не си губи времето.

— Няма да те оставя — тихо повтори тя.

— О, така ли? — устните му се извиха в язвителна усмивка. — Я да видим.

Едната му ръка я хвана за тила и я дръпна към него. Устата му хищно и болезнено се впи в нежните й устни. Зъбите му грубо я захапаха. Тя не се съпротивляваше. Даже когато езикът му насилствено разтвори устните й и унизително се вмъкна между тях, тя не помръдна.

Роклята, с която беше облечена за погребението на Хал, беше от две части. Кейдж издърпа горната част от кръста й и пъхна ръка отдолу.

— Без съмнение си чувала за моята репутация сред жените — дрезгаво прошепна той във врата й. — Аз съм безмилостен, нямам никакви задръжки. Нападам девственици, крада съпруги, аз съм неудържим сексуален маниак. Не мога да удържам ципа на панталоните си — той разтвори коленете й с крак. — Знаеш ли какво те чака сега. Джени? Лоша работа. Търсиш си белята, момиче.

Той отново грубо я целуна, а ръката му затърси гърдите й и започна да ги мачка.

Въпреки твърдото й решение да не помръдва, Джени изви гръб на седалката. Цялата се вкамени и се напрегна. Но не започна да се бори с него. Съпротивляваше се пасивно.

Тихата й въздишка сякаш му подейства като неочакван удар. Той дойде на себе си, осъзна какво върши и клюмна срещу нея като пробита гумена играчка. Пое си няколко пъти дъх, все още близо до устните й.

Това сякаш прочисти мъглата от алкохола и яростта в главата му. Той дръпна ръка изпод дрехата й и някак извинително се опита да я оправи. После се отпусна назад върху седалката си и се измъкна от колата.

Джени зарови лице в шепите си, въздъхна и потрепери. Когато се поуспокои малко, тя оправи роклята си, отвори вратата и също излезе.

Кейдж беше седнал на капака на колата, загледан напред в нищото. Тя едва сега разбра къде се намират. Бяха се изкачили на върха на платото извън града. Прерията отдолу се стелеше в мрак и тишина. Горещият сух вятър прилепи роклята до тялото й и разроши косата й. Виеше тъжно.

Джени застана пред Кейдж и закри гледката пред очите му, каквато и да беше тя. Коленете им почти се докосваха. Той вдигна глава, погледна я за миг, после брадата му клюмна на гърдите.

— Съжалявам.

— Знам — тя докосна косата му и я приглади назад по челото, но вятърът я дръпна от пръстите й.

— Как можах…

— Няма значение, Кейдж.

— Има — изскърца със зъби той.

Отново вдигна глава, после се пресегна и нежно сложи ръка върху гърдите, които миг преди това така унизително беше мачкал. Този път нямаше нищо неприятно в жеста му. Така се докосваше рамото на обидено дете.

— Причиних ли ти болка?

Ръката му беше топла и нежна, Джени покри дланта му със своята.

— Не.

— Лъжеш ме.

— Не толкова, колкото те нараниха те.

Очите им задълго се срещнаха. Някакво неопределено чувство премина като електричество помежду им. Джени дръпна ръката си. Също толкова бързо той отпусна своята.

Тя седна до него на капака на колата. Топлината се усещаше през дрехите, но никой не забелязваше това.

— Сара не искаше да каже това, Кейдж.

Той изсумтя.

— Точно това искаше да каже.

— Тя е разстроена. Мъката и говореше.

— Не, Джени — тъжно поклати глава той. — Знам какво чувстват към мен. Иска им се никога да не бях се раждал. Аз живо им напомням в какво не са успели, аз съм вечното им притеснение и постоянната обида към всичко, в което вярват. Дори да не го изричат на глас, разбирам какво си мислят. Кейдж Хендрън заслужаваше да умре. А не брат му.

— Това не е вярно!

Той стана и тръгна към ръба на платото с ръце в джобовете. Бялата му риза просветваше в мрака. Джени го последва.

— Кога започна всичко това?

— Когато се роди Хал. Или може би преди това. Не си спомням. Просто знам, че винаги е било така. Хал беше светлото детенце, казано буквално. Аз трябваше да имам черна коса. Тогава съвсем щях да приличам на черната овца.

— Не говори така за себе си.

— Да, но е вярно, нали? — рязко попита той и се обърна да я погледне. — Виж какво щях да сторя с теб преди малко. Бях на път да изнасиля жената, която… — той замълча по средата на думите си и Джени се зачуди какво ли бе искал да каже. Той стисна устни, за да не продължи, после отново се обърна.

— Знам защо постъпи така с мен, защо пи и защо кара така лудешки. Опитваше се да докажеш, че те са прави да мислят това за теб. Но те не са прави, Кейдж — тя приближи до него. — Ти не си генетичната грешка на иначе безгрешното семейство. Не съм сигурна кое е дошло първо, дали твоето непослушание, с което родителите ти не са успели да се справят, или тяхното презрение, което те е накарало да се държиш така — тя го хвана за ръкава и накара мъжа да се обърне към нея. — Не е ли ясно? Цял живот си опитвал да се приближиш към тях. Държал си се лошо, защото си усещал, че хората точно това очакват от тебе. Ти си избрал да се превърнеш в черната овца на свещеническото семейство. Не разбираш ли, Кейдж? Даже като дете си вършил странни неща само за да привлечеш вниманието им, отдадено изцяло на Хал. Сгрешили са те самите. Вината е изцяло тяхна, а не твоя. Имали са двама сина, съвсем различни един от друг. Но Хал повече им е допадал, затова е бил детето-идеал за тях. Ти си се мъчил да получиш одобрението им, но когато не си успявал, си се дръпвал и си вършил точно обратното.

Той снизходително се изсмя.

— Май всичко си разгадала, както виждам.

— Да. Иначе щях да се ужася от онова, което се случи тази вечер. Но сега знам, че ти не би ме наранил. Знам, че си по-добър. Наблюдавах те напоследък. Видях как плака над тялото на брат си. Изобщо не си толкова лош, колкото искаш да те мислят хората. Не си могъл да се състезаваш с добротата на Хал и затова си решил да ставаш шампион точно в обратното.

Тя привлече вниманието му. Той я слушаше. Искаше му се да възрази, но тя разумно го възпираше. Той се беше загледал в краката си и ровеше в праха с носа на обувката си.

— Тревожа се единствено докъде можеш да стигнеш.

— Да стигна? — Кейдж вдигна глава. — Какво искаш да кажеш?

— Накарали са те да повярваш, че нямаш стойност. Докъде ще стигнеш, за да им доказваш, че са прави? Че наистина си толкова лош?

Той пъхна пръсти в колана си и наведе глава на една страна.

— Много далеч отиваш. Защо просто не си кажеш направо? Мислиш, че си играя със смъртта ли?

— Хората, на които им липсва самоуважение, са склонни да вършат глупости.

— Например да карат бързо, да пият безнадеждно и да съсипват живота си ли?

— Точно така.

— По дяволите. Питай, когото си искаш. Нека ти кажат какво самоуважение имам аз. Ще ти обяснят колко съм самомнителен.

— Не говоря за онова, което вършиш, а за това, което чувстваш. Аз съм виждала другата ти страна, Кейдж, онази чувствителност, която криеш.

— И си убедена, че бавно се самоубивам?

— Не съм казала това.

— Но така си мислиш — отвърна той и рязко отметна косата от челото си. — Много надалеч си стигнала в психоанализата, Джени.

— Добре де, съжалявам — каза тя. — Но се тревожа, защото мисля за теб, Кейдж.

При тези думи той се отпусна и погледът му се смекчи.

— Оценявам загрижеността ти, но няма нужда да се притесняваш заради мен. Обичам да карам бързо и да пия безотговорно, и… Какво беше другото? — подразни я той.

Но Джени още беше сериозна.

— Мисля, че и родителите ти се тревожат за теб.

Той се изсмя. Погледна над главата на Джени към безкрайността.

— Майка ми не осъзнава ли, че имам желание да бъда около нея, около тях двамата с баща ми? Откакто разбрахме за Хал, ми се иска да съм край тях, да ги прегърна — гласът му заглъхна. — Искам и те да ме подкрепят.

— Кейдж — Джени докосна ръката му. Той се дръпна. Не позволяваше да го съжаляват.

— Не се приближавам до тях, защото знам, че не го искат. Затова се опитах по друг начин да изразя обичта и състраданието си — въздъхна той. — Само че те не го забелязаха.

— Аз го забелязах. И бях благодарна.

— Но и ти не ме допускаше близо до себе си, Джени — рязко каза той и я погледна в очите.

Тя извърна лице.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— По дяволите. Когато бяхме в Монтерико, ти разчиташе на мен, облягаше се на мен физически и емоционално. Откакто се върнахме, отново съм като прокажен. Дръпнахме ръцете. Никакви докосвания. Никакви приказки. Дявол да го вземе, ти дори не ме поглеждаше.

Той беше прав, но тя не призна.

— Това, че ме избягваше, има ли нещо общо с нощта в Монтерико?

Тя вдигна глава и навлажни устни.

— Разбира се, че не.

— Сигурна ли си?

— Да. Но какво значение има?

— Ние спахме заедно.

— Не и по този начин! — защити се тя.

— Да — отвърна той и приближи застрашително към нея. — Но по начина, по който ти реагираше, би могло да е така. Защо се чувстваш виновна тогава?

— Не се чувствам виновна.

— Така ли? — настоя той. — А не ти ли се струва, че не трябваше да спиш с мен, и то само по бельо? Дали не бяхме някак нечестни спрямо Хал, който лежеше мъртъв в ковчега си? Не си ли мислиш точно това?

Тя му обърна гръб и притисна ръце към стомаха си, сякаш я проряза болка.

— Не трябваше да го правя.

— Защо?

— Знаеш много добре.

— Защото си наясно какво биха помислили хората за жена, която е прекарала нощта в едно легло с мен.

Тя не отговори.

— От какво се страхуваш, Джени?

— От нищо.

— Не се ли страхуваш, че някой би могъл да разбере за онази нощ?

— Не.

— Не се ли страхуваш, че и твоето име ще бъде прибавено към списъка на бившите любовници на Кейдж Хендрън?

— Не.

— От мен ли се страхуваш?

Дори воят на вятъра не можа да прикрие колебанието и отчаянието в гласа му. Тя се обърна и видя мъката, изписана по лицето му.

— Не, Кейдж, не — и за да го докаже, тя пристъпи напред и го прегърна през кръста, после облегна буза на гърдите му.

Мъжът я привлече към себе си и я прегърна.

— Нямаше да те обвинявам, ако беше обратното, особено след това, което се случи преди малко. Но, за Бога, ще ми бъде неприятно. По-неприятно от всичко на света. Не мога да понеса мисълта, че би могла да се страхуваш от мен.

Тя можеше да му каже, че не се страхува от него, а от собствените си чувства. Когато той се приближаваше, тя сякаш излизаше от черупката, в която живееше, и се превръщаше в съвсем различна жена.

Той караше сърцето й да бие учестено, дъхът й да спира, дланите й да овлажняват. Не приличаше на себе си, когато беше с него, независимо дали се возеха на мотора, или бяха заедно в леглото. С него тя забравяше коя е и откъде идва, живееше само за мига.

Сякаш през всичките тези години е била влюбена в Кейдж, а не в Хал. Беше се любила с Хал, но онази нощ в прегръдката на Кейдж беше също толкова прекрасно. Самата тя не можеше да се примири с това. Как стана така, че само седмица след смъртта на Хал, тя вече се чудеше какво ли би било да се люби с Кейдж.

Изплашена от тази мисъл, тя се дръпна.

— По-добре да се прибираме. Те ще се тревожат.

Той изглеждаше разочарован, но я придружи до колата, без да възрази. Виновно прибра манерката и хвърли цигарите през прозореца.

— Правиш боклук — обади се Джени.

— Жени — измърмори Кейдж и запали колата. — Никога не са доволни.

Двамата се усмихнаха един на друг. Всичко се беше оправило.

Когато пристигнаха вкъщи, той мина от другата страна и й отвори вратата. Прегърна я през кръста, когато тръгнаха към къщата. Джени също го прегърна.

— Благодаря ти, Джени.

— За какво?

— За това, че си моя приятелка.

— Напоследък и ти си мой приятел.

— Както и да е, благодаря ти — двамата спряха до вратата и се взряха един в друг. Не му се искаше да си тръгне. — Ами, лека нощ.

— Лека нощ.

— Може би няма да идвам известно време.

— Разбирам.

— Но на теб ще се обаждам.

— Къса ми се сърцето, че заставам между теб и родителите ти в момент, когато най-много се нуждаете един от друг.

Въздишката му беше натежала от мъка.

— Е, така са нещата засега. Ако имаш нужда от нещо, от каквото и да е, обади се.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Той стисна ръката й и леко я целуна по бузата. Малко се забави, преди да се отдръпне. Или само така й се стори. Още не беше сигурна, докато изкачваше стъпалата към спалнята си. Къщата беше потънала в мрак. Хендрънови си бяха легнали.

Тя отвори вратата и влезе в стаята си. Огледа се наоколо. И какво ще правя сега, помисли си.

Какво щеше да прави Джени Флетчър с живота си отсега нататък?

Мислеше, докато събличаше дрехите си, мислеше и после, дълго след като си легна.

На сутринта вече имаше отговор. Но как щеше да каже на Боб и Сара? Оказа се, че те я улесниха да го стори.