Той я разбираше. Беше ужасно, но някой трябваше да дойде, за да разпознае тялото на Хал и да уреди транспортирането му обратно в Щатите. Имаше и купища документи за попълване, да не говорим и за обтегнатите преговори с военната хунта в Монтерико. Но по-добре да се занимават с цялата тази работа, отколкото да стават свидетели на мъката на Хендрънови у дома.

— Джени, къде беше? — изплака Сара. Тя протегна ръце към Джени, когато младата жена се втурна в стаята след съобщението на Боб. — Колата ти е тук… Търсихме те навсякъде… О, Джени!

Сара беше припаднала в ръцете й, разтърсена от ридания. Кейдж седна на дивана, разкрачил крака и ниско привел глава, загледан във върховете на ботушите си. Никой не опита да го успокои за загубата на брата. Сякаш не беше тук, ако не се смята презрителният поглед, който Боб хвърли към шлемовете, хвърлени от Кейдж на пода в антрето.

Джени галеше светлокафявата коса на Сара.

— Съжалявам, че не бях тук. Аз… Ние с Кейдж се повозихме на мотоциклета му.

— Ти си била с Кейдж? — Сара вдигна глава и погледна към него. Сякаш самото му присъствие в къщата я изненадваше, сякаш никога не го бе виждала.

— Как научихте за Хал, мамо? — тихо попита той.

Сара беше изпаднала в шок. Лицето й бе пребледняло, с унесено изражение.

Боб им разказа малкото, което знаеше.

— Някакъв представител на Държавния департамент ни съобщи преди половин час — пасторът изведнъж се беше състарил ужасно. Раменете му се бяха отпуснали, кожата под брадата му сякаш за пръв път беше увиснала. Очите му бяха изгубили обичайния си блясък. Внушителният му иначе глас, когато произнасяше проповеди в църквата, звучеше жално и накъсано.

— Очевидно онези разбойници от тамошното правителство не са харесали намесата на Хал. Арестували го заедно с членове на неговата група, както и няколко въстаници, които щели да бягат с тях. Всички били… — той съчувствено погледна към Сара и продължи с онова, което му беше съобщил човекът от правителството. — Всички са били убити. Сега нашите власти са отправили официален протест.

— Нашият син е мъртъв! — изхлипа Сара. — Какво ще помогнат протестите? Нищо няма да ни върне Хал.

Джени мълчаливо се съгласи. Двете жени се бяха притиснали една в друга, съсипани от ужасната новина. Вестта се беше разнесла из паството. Хората започнаха да прииждат, носеха съболезнованията си и храна, която оставяха в кухнята.

Телефонът не спираше да звъни. Веднъж Джени погледна към него и видя, че Кейдж отговаря. По някое време той беше отишъл да се преоблече. Сега носеше памучни панталони, спортна риза и сако. Облегнат на стената, Кейдж изглеждаше ужасно уморен. И съкрушен.

Тя дори не беше намерила време да се качи до стаята си и да оправи разрошената си от лудешката разходка с мотора коса. Но никой не забелязваше. Всички се движеха наоколо като роботи, изгубили интерес към живота. Не можеха да повярват, че Хал бе отнет от тях по такъв жесток и невъзвратим начин.

— Изглеждаш изтощена — Джени си беше наляла кафе, когато видя Кейдж до себе си. — Хапвала ли си нещо?

По шкафовете в кухнята бяха подредени съдове с храна. Но само мисълта за това я отвращаваше.

— Не, нищо не искам. А ти?

— И аз не съм гладен.

— Наистина трябва да хапнем нещо — отбеляза Боб, приближил със Сара, увиснала на ръката му. Той й помогна да седне.

— Татко, обади се някакъв човек на име Уидърс от Държавни департамент — каза Кейдж. — Утре заминавам, за да съпроводя тялото на Хал — Сара изстена и притисна ръка към устните си. Кейдж тъжно я погледна. — Този Уидърс ще ме посрещне в Мексико. Ще ме придружи и надявам се, ще помогне с формалностите. Ще ви се обадя веднага, щом науча нещо, за да подготвите погребението.

Сара отпусна глава върху ръцете си на масата и пак заплака.

— Ще дойда с теб, Кейдж.

Джени тихо заяви намерението си. Хендрънови бяха твърде съсипани, за да спорят с нея.

Рано на другата сутрин двамата с Кейдж тръгнаха, отидоха с кола до Ел Пасо, а оттам се качиха на самолет — същия полет, с който преди три месеца бе заминал Хал.

Сега Кейдж седеше близо до нея, сякаш да я запази от света от другата страна. Когато хартиената й салфетка започна да се разпада, той й подаде кърпичка от сакото си.

— Благодаря.

— Не ми благодари, Джени. Не мога да понасям, когато плачеш.

— Толкова виновна се чувствам.

— Виновна? Защо, за Бога?

Тя махна с ръка и се загледа през прозореца на самолета.

— Не знам. По милион причини. Защото му се разсърдих, когато замина. Защото се чувствах наранена, когато не ми писа лично. И за всякакви такива глупави неща.

— Всеки се чувства виновен за разни глупости, когато някой умре. Това е съвсем естествено.

— Да, но… Аз се чувствам виновна за това… че съм жива — тя обърна глава и го погледна през сълзи. — И защото ми беше толкова хубаво с теб вчера, когато Хал е бил вече мъртъв.

— Джени — в гърдите на Кейдж се надигна остра болка. Същата вина обземаше и него, но той не беше се издал.

Той я прегърна и я притегли до гърдите си. С другата ръка я погали по главата.

— Не трябва да чувстваш вина за това, че си жива. Хал не би искал да е така. Той беше наясно с риска. И го пое.

Кейдж отхвърляше мисълта, че му е приятно да я прегръща. Но наистина беше така. Толкова пъти беше пожелавал да я държи така близо. Сега мразеше причината, която му беше дала тази възможност. От друга страна и той беше човек. Не можеше да пренебрегне усещането, което крехкото й тяло събуждаше у него.

Защо му трябваше на Хал да умира? По дяволите, защо? Кейдж искаше да спечели Джени с честна битка. Нямаше никаква победа сега, когато тя остана сама, защото Хал го няма. Дали вината й нямаше да се превърне в друга пречка, която той ще трябва да преодолява?

— Защо се ядоса на Хал, когато замина? — дали по-късно тя не беше съжалявала за онова, което се случи през нощта? О, не. Може би отговорът нямаше да му хареса, но трябваше да го чуе.

Джени толкова дълго се колеба, че Кейдж вече не очакваше тя да продума. Тогава тя каза:

— Нещо се случи в нощта, преди той да замине, което много ни сближи. Мислех, че всичко ще се промени. Но на сутринта той си беше отишъл, без дори да се сбогува, сякаш нищо не се беше случило.

Да, защото не беше се случило с Хал.

— Донякъде очаквах той да отложи заминаването си — въздъхна тя. — Чувствах се отблъсната, когато не го направи. Дълбоко в себе си не вярвах, че моите чувства са по-важни за него от работата му, но…

А Кейдж отчаяно беше се чудил какво ли мисли тя онази сутрин. Гледаше я през масата на закуска, а в главата му напираха хиляди въпроси, които не можеше да й зададе. Собственото му предателство го беше заставило да мълчи.

Искаше му се да я попита: „Добре ли си?“, „Причиних ли ти болка?“, „Джени, дали само съм си представял, че е прекрасно, или наистина беше толкова хубаво?“, „Случи ли се, или беше само сън?“.

Той все още не знаеше отговорите на всички тези въпроси. Но каквито и да бяха, те принадлежаха на Хал. Тя беше наранена. Не можеше да разбере защо Хал я беше напуснал така, сякаш не означаваше нищо за него. Но Хал не заслужаваше гнева й. Тя също нямаше вина. Имаше един-единствен виновен и, както обикновено, това беше Кейдж.

Дали да й каже сега, че Хал не е бил безразличен, просто защото не е преживял онова с нея? Може би така тя нямаше да се чувства виновна. Дали да й каже?

Не. За Бога, не. Сега тя трябва да се справи със смъртта на Хал. Как щеше да приеме истината, че се е любила с друг? Как би могла една жена да си го прости? Как щеше да прости на мъжа, изиграл й такъв номер?

Джени изглежда беше усетила напрежението в прегръдката му, защото внезапно се изправи и се дръпна.

— Не трябваше да те притеснявам с всичко това. Личният ми живот едва ли те интересува.

О, да, интересуваше го. Веднъж двамата бяха постигнали най-голямата близост между две човешки същества. Но тя не го знаеше. Беше сигурен, че нито един друг мъж, нито дори брат му, не бе я целувал така. Никой не познаваше вкуса й така, както Кейдж.

Той рязко отхвърли тези мисли. Какво, по дяволите, си позволяваше? Наистина беше проклет кучи син! Брат му беше мъртъв, а той тук си мислеше за Джени в леглото.

— Скоро ще се приземим — дрезгаво каза той, за да прикрие собствената си вина и смущение.

— Тогава по-добре да се пооправя.

— Изглеждаш прекрасно.

Въпреки отвращението от самия себе си преди миг, Кейдж не можеше да откъсне очи от нея.

Тя отвърна на погледа му и осъзна, че никой не му беше благодарил за цялата работа, която сам бе свършил. Даже не беше чакал да го помолят.

— Ти безкрайно много помогна, Кейдж. На родителите си. И на мен — тя хвана ръката му. — Радвам се, че те имаме.

— И аз се радвам, че ме имате — каза той и леко се усмихна.

Добре, че не й беше признал за онази нощ. Старият егоист Кейдж не би оставил брат му да обере лаврите от радостта, която беше изпитала Джени тогава. Но промененият, новият Кейдж, щеше да я остави да си мисли, че е била с Хал, за да я предпази от срама, който би прибавила към болката от трагедията.

Столицата на Монтерико беше шумна, мръсна и гореща.

Скелетите от бетонно-стоманените сгради стърчаха сред развалините наоколо. Някои улици бяха задръстени от боклуци така, че бяха станали непроходими. Отвсякъде се набиваха в очи кървавочервени лозунги и плакати, напомнящи за гражданската война.

По улиците патрулираха войници в износени панталони и военни ботуши. Бяха груби и неприятни и на външен вид, и като отношение. Цивилното население беше подплашено, очите на хората гледаха внимателно и със страх, когато минаваха наоколо, заети с всекидневните си задължения.

Джени никога не беше виждала такова потискащо място. Започна да усеща симпатия към работата на Хал и да изпитва същото чувство на необходимост да помогне, за да се поправи злото, да се спре унижението на човешкия дух.

Уидърс, чиновникът от Държавния департамент, който ги беше посрещнал, се оказа истинско разочарование. Джени очакваше някого от типа на Грегъри Пек, който да изисква подчинение. Господинът изглеждаше така, сякаш можеше да го духне вятърът. Изобщо не създаваше впечатление на силен и властен в смачкания си костюм. Как ли можеше да изплаши военната хунта, чудеше се Джени.

Но той прояви съчувствие и уважение към мъката им, докато ги водеше към самолета за Монтерико.

Джени остави Кейдж да разговаря там, където е необходимо. Независимо от формалностите, с които се занимаваше обаче, той не я изпускаше от очите си. Тя винаги беше близо до него, ръката му винаги обгръщаше раменете й или притискаше нежната й длан под мишницата си.

Тя се крепеше на силата му. Боже мой, какво би правила без него? Тя не можеше да разбере защо хората го бяха обвинявали, че е безчувствен.

„На Кейдж Хендрън не му пука за никого и за нищо“.

Ето как го виждаха останалите.

Но грешаха. Той бе загрижен. За всичко. За брат му. За нея самата.

При пристигането си в Монтерико Джени, Кейдж и Уидърс се настаниха на задната седалка на стар форд. Отпред бяха шофьорът и някакъв войник със съветски автомат под мишница. Всеки път, щом погледнеше оръжието, Джени усещаше как по гърба й полазват тръпки.

Шофьорът и войникът представляваха правителството, което контролираше положението в страната. Изобщо не прикриваха отвращението си към своите спътници.

След обиколките из града, ги стовариха пред някаква сграда, която преди това е била банка. Сега тук се помещаваше правителството. На една от колоните на сградата беше вързан козел, който също изглеждаше враждебен и нервиран като останалите жители на Монтерико.

Вътре беше пълно с вентилатори, които напразно опитваха да раздвижат застоялия въздух. Поне се скриха от слънцето. Блузката на Джени беше залепнала за гърба й. Кейдж отдавна беше свалил сакото и вратовръзката, а ръкавите на ризата му бяха навити.

Грубо им показаха къде да седнат. Уидърс отиде да преговаря с военния комендант. Тревожно подсушаваше лицето си с кърпичка, докато излизаше.

— Правителството ще бъде осведомено — обидено изрече той.

— За кое? — попита Кейдж.

Застанал прав с разкрачени крака, метнал през рамо сакото си, разгърден, ръмжащ през зъби, той изглеждаше много по-застрашителен от всички войници наоколо.

Уидърс им обясни, че тялото на Хал още не е докарано в града.

— Селото, където са го… хм…

— Убили — безчувствено додаде Кейдж.

— Да, ами… Селото е отцепено. Водят се боеве. Обаче очакват тялото да бъде предадено до вечерта.

— Вечерта! — възкликна Джени. Перспективата да прекарат следобеда в това отвратително място беше ужасяваща.

— Страхувам се, че да, госпожице Флетчър — Уидърс нервно погледна към Кейдж. — Но може да стане и по-скоро. Никой не знае със сигурност.

— А ние какво ще правим дотогава? — попита тя.

Той прочисти гърло, преглътна и отговори:

— Ще чакаме.

Така и стана. Безкрайни часове, които течаха монотонно бавно. Не им разрешиха да напуснат сградата. Уидърс използва всичките си дипломатически възможности да им осигури храна и нещо за пиене, но им донесоха стари сандвичи с шунка и чаши с топла и ръждива вода.

— Несъмнено това са останки от лагера за затворници — каза Кейдж и с отвращение захвърли сандвича в близкото кошче. Джени също не можа да хапне от нейния. Шунката беше леко позеленяла. Но изпиха водата, защото се страхуваха от обезводняване. Потяха се в следобедната жега, а войниците наоколо се подпираха на стените, нарамили пушките си.

Кейдж крачеше насам-натам и сипеше ужасни епитети по отношение на Монтерико изобщо, както и на пазачите им. Светлата коса и зелените очи на Джени бяха нещо съвсем различно за тези места. Кейдж го съзнаваше, макар тя да не си даваше сметка за това. Всеки път, когато някой от войниците си позволяваше да я погледне, очите на Кейдж опасно се присвиваха.

Пазачите им не подозираха, че той знае добре испански, и когато един си позволи груба забележка по отношение на Джени, Кейдж тръгна към него със свити юмруци. Уидърс го сграбчи за ръкава.

— За Бога, човече, не прави глупости. Иначе ще трябва да изпращаме три тела на родителите ти.

Беше прав, разбира се, но Кейдж войнствено се върна на мястото си. Здраво стисна ръката на Джени.

— Дори за миг не изчезвай от очите ми, по никаква причина.

Когато слънцето вече потъваше в джунглата, в далечината, по улицата се заклатушка голям военен камион и спря пред сградата. Шофьорът и спътниците му лениво се заизмъкваха отвътре, палеха цигари и си подхвърляха шеги. Един с огромно шкембе и явно най-висок чин с клатушкане влезе при коменданта.

— Сигурно са докарали тялото — каза Уидърс.

Беше прав. Комендантът излезе от стаята си, размаха някакви документи и им направи знак да го последват. Дръпнаха платнището на камиона отзад и той се прехвърли вътре. Последва го Уидърс. Накрая се качи и Кейдж.

— Не — обърна се той към Джени, когато и тя понечи да се прехвърли.

— Но, Кейдж…

— Не — твърдо повтори той.

Вътре имаше четири ковчега. Хал беше в третия, който отвориха. Джени разбра това по изражението на Кейдж. Лицето му рязко се промени. Той стисна очи и скръцна със зъби. Уидърс му зададе кратък въпрос и Кейдж кимна.

Когато отвори очи, сякаш нямаше сили отново да погледне към брат си. Но го направи. Тогава лицето му се изкриви и от очите му потекоха сълзи. Той протегна ръка и с любов докосна Хал.

После комендантът издаде бърза заповед на испански и ковчегът беше свален от четирима войници. Кейдж и Уидърс също слязоха.

В мига, когато скочи долу, Кейдж прегърна Джени. Дотогава тя не беше разбрала, че той плаче.

— Отведете ни оттук — обърна се към Уидърс той. — Накарайте ги да закарат ковчега до летището. Веднага тръгваме.

Уидърс се втурна да изпълнява нарежданията на Кейдж. Той хвана брадичката на Джени и я погледна в очите.

— Добре ли си?

— Той… Лицето му…

— Не — нежно се усмихна Кейдж и отметна назад косите й. — Сякаш е заспал. Изглежда невероятно млад. И спокоен.

Тя изхлипа и зарови лице в гърдите му. Той я притисна към себе си. Ръцете му погалиха гърба й. Въпреки обърканите си чувства към Хал, тя го усещаше като брат. Достатъчно дълго беше живяла с тях. Кейдж разбираше страданието й. Самият той имаше чувството, че част от него е в ковчега.

Уидърс високо се покашля:

— Хм… Господин Хендрън, сега ще закарат тялото на брат ви до летището.

— Добре. Искам Джени веднага да бъде отведена оттук, по дяволите. Можем да стигнем до Мексико към…

— Има един… хм… проблем.

Кейдж вече беше тръгнал, повел Джени за ръката след себе си.

— Какъв проблем? — яростно блеснаха очите му.

Уидърс премести тежестта си от единия крак на другия, после обратно.

— Няма да разрешат на самолета да излети по тъмно.

— Какво? — избухна Кейдж. Слънцето вече беше залязло. Мракът в тропиците беше непроницаем.

— Мерки за сигурност — обясни Уидърс. — Не искат да включват светлините по пистите през нощта.

— И кога ще можем да заминем? — раздразнено попита Кейдж и прокара ръка през косата си.

— Рано сутринта.

— Само да не стане, ще ги науча аз. А ако си мислят, че ще оставя Джени да прекара нощта в тази сграда, дълбоко грешат.

— Не, не е необходимо. Запазили са ни стаи в някакъв хотел.

— Сигурен съм — изплю се Кейдж. — Само че хотел ще си намерим сами.

Изборът беше ограничен и се наложи да останат там, където им беше определено. Ако стаите приличаха на фоайето, чакаше ги отвратителна нощ, помисли си Джени. Мебелите бяха стари и мръсни. Пердетата — окъсани и висяха до пода като парцали.

— На един етаж сме — доволно отбеляза Уидърс.

— Страхотно. Ще поръчам шампанско и хайвер от обслужване по стаите и ще си устроим банкет.

Уидърс явно се засегна.

— Госпожице Флетчър, вие сте в стая 319.

Кейдж взе ключа за нейната стая и провери номера на своята.

— Госпожица Флетчър е в стая 325 с мен. Хайде, Джени — Кейдж я хвана за ръката и я поведе към стълбите. Явно нямаше желание да рискува с асансьора, защото и той можеше да се окаже в същото състояние, както всичко в тази забравена от Бога страна.

— Но те настояват да използваме определените ни стаи — възрази Уидърс, който подтичваше като кученце след тях.

— По дяволите какво настояват. Да не очакваш да оставя Джени сама. Размърдай си мозъка, човече.

— Но това е част от споразумението.

— Пет пари не давам, ако нарушаването на вашето споразумение доведе и до Трета световна война!

— Наистина се съмнявам, че биха сторили нещо на госпожицата. Все пак те не са диваци.

Кейдж се завъртя и така свирепо го изгледа, че той отстъпи назад.

— Тя остава с мен.

Тези думи не предполагаха по-нататъшен спор.

Стая 325 беше гореща, мръсна и задушна като целия Монтерико. Кейдж затъмни светлината. Отиде до прозореца и погледна навън. Точно както очакваше, отдолу ги наблюдаваха двама войници, които се различаваха само по огънчетата на цигарите. Той остави прозореца открехнат, но нагласи капаците така, че да им създадат усещане, че са сами. Отвън проникна съвсем лек по-хладен въздух.

— Уидърс каза, че ще ни изпратят вечеря.

— Ако е като обяда, нямам търпение да я дочакам — каза Джени, безсилно пусна чантата си и приседна на леглото. Раменете й бяха приведени, но Кейдж се зарадва, че не е загубила сили да се пошегува.

— Събуй си обувките и полегни.

— Може би ще си почина малко — тихо каза тя и легна.

След половин час някакъв войник почука на вратата, после отвори и внесе един поднос. Джени, която дремеше, седна в леглото. Полата й се заметна над бедрата. Войникът похотливо я изгледа.

Кейдж пренебрегна предупрежденията на Уидърс, грабна подноса и избута нахалника навън. Тресна вратата, заключи и я подпря с един стол. Тези мерки едва ли биха попречили на куршумите, но го накараха да се чувства по-добре.

„Вечерята“ представляваше ориз, пиле, боб и люти чушки. На Джени не й се ядеше, а от лютото в очите й избиха сълзи. Тя хапна два пъти и остави вилицата.

— Яж — заповяда й Кейдж и посочи чинията.

— Не съм гладна.

— Все пак хапни. Това поне не мърда — посочи той пилето. Подозрително червено вино съпровождаше храната. Кейдж си наля, опита го и направи гримаса.

— Това може да се използва за чистене.

— И това го казва най-големият пияница в Ла Бота?

— Така ли ме наричат? — вдигна вежди той.

— Понякога.

Кейдж наля и на нея. Тя взе чашата и въпросително го изгледа, сякаш казваше: „И какво да правя с това сега?“.

— Изпий го — отвърна на неизречения въпрос той. — Нямам вяра на водата им, но съм сигурен, че никакви микроби не биха преживели в тази течност — посочи той към виното.

Тя пийна и направи физиономия, която го разсмя. После отпи отново. Успя само пет пъти да преглътне.

— Повече не мога — каза тя и потръпна от горчивия вкус в устата си.

Кейдж остави подноса с остатъците на пода до вратата. Заслуша се за миг, но не му се вярваше да ги наблюдават. Поне пред вратата. Сигурен беше обаче, че има постове при асансьора и по стълбите.

— Надяваш ли се душът да работи? — попита Джени и тръгна към банята.

— Пробвай.

— Да не хвана някаква зараза?

Той се засмя.

— Нищо не ни остава, освен да рискуваме — той свали залепналата си от пот риза. — Аз поне нямам избор.

— Май че и аз — каза тя, загледана в отражението си в мръсното огледало.

Затвори вратата, съблече се и влезе под душа. Едва ли при други условия би рискувала да стъпи боса на такова място, но Кейдж беше прав, че нямат избор. Трябваше или да използва душа, или да си остане мръсна и лепкава.

Водата беше изненадващо топла, а сапунът — внос от Америка.

След като се избърса, дойде проблемът какво да облече. Трябваше да си изплакне бельото и блузата, за да може да ги сложи сутринта. Реши да облече сакото на голо.

Изпра и си простря бельото, чорапите и блузката на закачалката за кърпи. Изгаси лампата и отвори вратата.

Колебливият й поглед срещна любопитните очи на Кейдж. Тя смутено придърпа сакото, за да прикрие голите си гърди. Кейдж беше ли я виждал някога боса и с мокра коса?

— Имаше… само една кърпа. Извинявай.

— Аз ще изсъхна и така — усмихна се той.

Тя забърза към леглото, а той мина покрай нея на път към банята. Вратата се хлопна зад гърба му, когато тя се сети за бельото си, провесено там. Изчерви се. Беше глупаво. Нали бяха живели в една къща? Когато той се връщаше от колежа, дрехите им се перяха заедно. Така или иначе всеки можеше да види бельото на другия в сушилнята. Кейдж я беше виждал и по нощница.

Но сега беше различно. Нямаше смисъл да се преструва, че не е така.

Когато той излезе от банята, тя вече беше легнала под чаршафа.

Кейдж ухаеше на сапун. Беше навлякъл панталоните, но краката му бяха боси и беше гол до кръста. Тъмнорусата му коса беше влажна и разбъркана.

Той изгаси и приседна на леглото.

— Добре ли си?

— Да, като се има предвид всичко.

Мъжът хвана ръката й, която здраво стискаше чаршафа под брадичката, и преплете пръсти в нейните.

— Ти наистина си невероятна, Джени Флетчър — тихо каза той. — Знаеш ли го?

— Какво искаш да кажеш?

— Днес мина през ада и не се оплака нито веднъж. Мисля, че си страхотна — нежно докосна косите й той.

— Ти също — развълнувано промълви тя. — Разплака се за Хал.

— Той беше мой брат. И въпреки различията ни, аз го обичах.

— Мисля си непрекъснато за… — тя прехапа устни и очите й се наляха със сълзи.

— Не мисли за това, Джени — той я погали по бузата.

— Не мога!

— Не е вярно. Ще полудееш, ако не спреш да мислиш.

— Но и ти мислиш за същото, Кейдж. Знам, че е така. Какво е било, преди да умре брат ти? Мъчили ли са го? Заплашвали ли са го? Дали той…

Той сложи пръст на устните й и я накара да млъкне.

— Вярно е, че мисля. Но съм сигурен, че Хал е посрещнал всичко смело. Той имаше непоклатима вяра. Вършеше онова, за което се чувстваше призван. Не мисля, че вярата му го е напуснала, независимо какво се е случило.

— Ти се възхищаваш от него — прошепна тя, внезапно осъзнала нещо.

Той изглеждаше огорчен.

— Да, така е. Ние винаги реагирахме по различен начин на обстоятелствата. Аз бях буен. Хал — миролюбив. Може би се изисква повече сила, за да бъдеш отстъпчив и хрисим.

Тя несъзнателно вдигна ръка и го погали по бузата.

— Той също ти се възхищаваше.

— На мен? — недоверчиво попита Кейдж.

— Да, заради непокорството ти, за твоята решителност, или както искаш го наречи.

— Може би — замислено отвърна Кейдж. — Дано е било така — той повдигна чаршафа на раменете й и добави нежно: — Хайде, поспи сега — изгаси лампата и се поколеба за миг, преди да се наведе и да я целуне по челото.

Той премести до прозореца единствения по-удобен стол и се намести на него. Тежкият ден каза своето. След миг и двамата вече спяха.

— Какво беше това? — Джени скочи в леглото. В стаята беше тъмно, но прозорецът от време на време ярко се осветяваше отвън.

Кейдж се завъртя, когато тя изплашено извика, и бързо приближи до леглото й.

— Всичко е наред, Джени — той приседна до нея и опита да я успокои, да я накара да легне, но тялото й бе сковано. — На няколко километра оттук е. И продължава вече около половин час. Съжалявам, че и ти се събуди.

— Значи не са гръмотевици — дрезгаво изрече тя.

Той замълча, преди да отвърне:

— Не, не са.

— Значи се бият.

— Точно така.

— О, Господи — тя покри лицето си с длани и падна обратно на възглавницата. — Мразя това място. То е мръсно и горещо и тук убиват хора. Добри, красиви хора като Хал. Искам у дома — заплака тя. — Страх ме е и се мразя за това. Но не мога да го спра.

— О, Джени — Кейдж легна до нея, а тя се сгуши на кълбо. Мъжът я притисна до себе си. — Боевете се водят далеч оттук. Утре рано тръгваме и вече няма да мислиш за Монтерико. Сега съм тук, при теб. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Господи, докато съм жив, няма да го позволя.

Тя се успокои от думите му, а той дрезгаво продължи да ги повтаря. Силата му сякаш я подкрепяше. Когато той се повдигна и се подпря на таблата на леглото, тя не устоя, а се сви до него, сякаш инстинктивно се мъчеше да се прилепи до друго човешко същество, което беше по-голямо и по-силно.

Пръстите й се плъзнаха по гърдите му и тя опря буза върху стената от мускули. С другата си ръка го прегърна силно през кръста и потърси закрилата на тялото му.

Той я държеше здраво и й нашепваше обещания, които тя отчаяно искаше да чува. Но Кейдж не мислеше за това, което й говореше, а за прекрасното усещане да я държи в прегръдките си.

Тя често потръпваше, а той я целуваше по косата, докато ръцете му галеха голите й рамене. Той се мъчеше да не влага чувства, докато се дивеше колко гладка и мека е кожата й.

После тя заспа. Кейдж позна това по равния и топъл дъх, който галеше гърдите му. Когато в съня си тя прехвърли крак върху него, той притисна главата си в таблата. Скръцна със зъби, за да потисне желанието, което го изгаряше отвътре. Гледаше ръката й, която почиваше върху му. Толкова огромна беше нуждата му от нейното докосване, че почти го убиваше.

Той се заслуша в далечния тътен на битката, докато всичко утихна. После видя как зората пълзи по източния хоризонт. А той все още прегръщаше Джени, годеницата на Хал.

Но това беше неговата любов.

Към следващата част или към съдържанието

Сандра Браун Съдбовна нощ (4)

Метаданни

Данни

Съдбовна нощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта глава

Сандра Браун
Съдбовна нощ (4)