Сандра Браун
Съдбовна нощ (3)

Трета глава

Джени хвърли един поглед от олтара в предната част на църквата, когато на вратата се открои висок силует, очертан от слънчевата светлина на деня. Кейдж беше последният човек, когото очакваше да види тук. И все пак той бе мъжът, който свали авиаторските си тъмни очила, вмъкна се вътре и приближи по пътечката между пейките.

— Здрасти.

— Здравей.

— Църквата не може ли да си позволи да наеме един портиер? — каза той, кимвайки към кошницата с четки и парцали за почистване в краката й.

Тя смутено стисна дръжката на оранжевата четка за обиране на праха в задния джоб на джинсите си, защото перата бяха щръкнали отзад като опашка.

— Приятно ми е да се занимавам с това.

Той се ухили.

— Май си изненадана, че ме виждаш.

— Така е — честно отговори тя. — Откога не си влизал в църква?

Тя почистваше олтара, за да сложи цветята, които току-що бяха доставени. Слънчевата светлина се изливаше през високите прозорци и прашинките весело блестяха във въздуха наоколо. По кожата и косата на Джени, вързана на тила, се очертаваха цветни дъги. Джинсите й бяха плътно прилепнали. Маратонките й бяха износени. Кейдж си помисли, че тя изглежда чудесно.

— От последния Великден — той се отпусна на първата пейка и разпери ръце по облегалката. Огледа се и установи, че нищо не беше променено вече толкова години.

— О, да — каза Джени. — Онзи следобед имаше и пикник в парка.

— И аз те люлях на люлката.

Тя се засмя.

— Мога ли да забравя? Крещях ти да не ме люлееш силно, а ти не спираше.

— Харесваше ти.

Тя дяволито му се усмихна, а ъгълчетата на устните й очарователно се извиха.

— Как разбра?

— По инстинкт.

Когато й отправи ленивата си усмивка, Джени се сети, че по отношение на жените Кейдж наистина имаше инстинкти, но нито един не беше свят.

А той си мислеше за миналата пролет, за неделята, която бяха споменали. Тогава Великден беше по-късно и небето беше ясносиньо, а въздухът — топъл. Джени носеше жълта рокля от някаква лека материя, която шумолеше при всеки полъх на вятъра.

Приятно му беше да я притисне до гърдите си, когато я качваше на люлката с онези стари въжета, дебели като китки на ръце, вързани на голямото дърво. Беше я задържал малко по-дълго и я подразни, като се направи, че я пуска, преди да се е наместила. Така имаше възможност да вдъхне пролетното ухание на косата й и да изпита удоволствие от допира на нежния й гръб до гърдите си.

Когато я пусна, тя се засмя щастливо като дете. Всеки път, когато отблъскваше люлката, почти докосваше бедрата й. Почти.

Това, което романтичните поети пишеха за младите през пролетта, беше вярно. Онзи ден по тялото му се разливаха сладки вълни, които го караха да се чувства силен, мъжествен и изпълнен с копнежи.

Искаше му се да легне в тревата с Джени и да остави слънчевите лъчи да галят лицето й, докато той я обсипва с целувки. Искаше му се да положи глава в скута й и да я гледа право в очите. Искаше му се да я обича нежно, бавно и тихо.

Но тогава тя беше момичето на Хал, както винаги. А след като Кейдж успя да вземе всичко от миговете им заедно, отиде при колата си и извади една студена бира. Родителите му бяха показали явното си неодобрение.

Накрая, за да не развали ничие настроение, особено това на Джени, защото Кейдж знаеше как я отчайва неразбирателството със семейството, той се сбогува и черният му корвет изръмжа надолу из парка.

Сега изпитваше същия импулс да я докосне. Дори и в небрежния си вид, тя изглеждаше нежна и близка. Той се почуди дали стените на църквата ще се срутят, ако я грабне и я целуне така, както копнееше да го направи.

— Кой дари цветята тази седмица? — попита той, преди тялото да издаде мислите му.

Всяка година сред членовете на църковното настоятелство се разпространяваше един календар. Семействата се стичаха в неделя и поднасяха цветя пред олтара обикновено по някакъв случай.

Джени прочете картичката, прикрепена на букета от червени гладиоли.

— Семейство Рандъл. „С любов, в памет на нашия син, Джо Уайли“ — високо прочете тя.

— Джо Уайли Рандъл — Кейдж с усмивка присви очи.

— Познаваше ли го?

— Разбира се. Беше няколко години по-голям, но често играехме заедно — той кимна назад. — Виждаш ли онази пейка там? Една неделна сутрин седяхме с Джо Уайли. Когато минаваха с дискоса, той залепи дъвката си отдолу. Видя ми се много смешно. Така си мислеше и Джо Уайли. Наблюдавахме как дискосът обикаля наоколо. Можеш да си представиш израженията на хората, когато пръстите им залепваха за дъвката.

Джени приседна до него с блеснали очи.

— И какво се случи?

— Добре ме напляскаха. Обзалагам се, че и Джо си го е получил.

— Не, имам предвид това „в памет“.

— О! Той замина за Виетнам — Кейдж се загледа в цветята. — Не си спомням да съм го виждал, след като завърших колежа — Джени седеше неподвижно, заслушана в последвалата тишина. — Той беше дяволски добър играч на баскетбол — добави Кейдж. После сви рамене, сякаш очакваше Божият гняв да го порази като гръм заради изпуснатата приказка. — О, това не се казва в църква, нали?

Джени се засмя.

— Какво значение има? Господ винаги чува онова, което говориш — внезапно тя стана сериозна и очите й се впиха в неговите. — Аз наистина вярвам в Бога, а ти, Кейдж?

— И аз — без съмнение той казваше истината. Лицето му рядко беше толкова сериозно. — И по мой собствен начин го уважавам. Знам какво говорят хората за мен. Дори родителите ми са убедени, че не вярвам.

— Сигурна съм, че не мислят така.

Той я изгледа недоверчиво.

— А ти? Какво мислиш за мен ти?

— Че си нормално дете на свещеник.

Той отметна глава и се засмя.

— Това е прекалено опростено, не ти ли се струва?

— Не. Докато си расъл, нарочно си се държал така, за да не те мислят за послушно детенце.

— Вече съм пораснал, а още не искам да ме вземат за такъв.

— Никой не може да те обвини в това — подразни го тя и го бодна с показалец по бедрото. Но бързо дръпна ръка. Бедрото му беше мускулесто, също като на Хал, а това й върна спомена за страстно притиснатите им в онази нощ тела.

За да прикрие смущението си, тя попита:

— Спомняш ли си как се опитваше да ме разсмиваш, когато пеех в хора?

— Аз ли? — възмутено отвърна той. — Никога не съм правил подобно нещо.

— О, и още как. Правеше ми физиономии и си събираше очите при носа. Седеше някъде отзад с едно от твоите момичета и…

— С „едно от моите момичета“? Звучи ми така, сякаш съм имал харем.

— А нямаше ли? По-точно, нямаш ли?

Очите му се сведоха многозначително и бавно пробягаха по тялото й.

— Винаги ще се намери място и за още едно момиче. Искаш ли да подадеш молба за прием?

— О! — извика тя, скочи от мястото си и го изгледа развеселено ядосана и стиснала юмруци на кръста си. — Я изчезвай оттук. Имам работа.

— И аз — каза той, въздъхна и се изправи. — Току-що подписах договор да наема сто акра от земята на стария Парсън.

— Това добре ли е? — тя малко познаваше работата му, чувала беше, че се занимава успешно с петрол.

— Много добре. Готови сме да започнем сондирането.

— Поздравления.

— Запази ги за времето, когато стане готов първият кладенец — и той игриво дръпна един кестеняв кичур, измъкнал се от опашката на тила й. Обърна се и се отправи към вратата.

— Кейдж? — неочаквано извика Джени.

— Какво? — той бавно се извърна, изглеждаше раздърпан и красив, обгорял от слънцето и вятъра, хищен и опасен.

— Забравих да те попитам защо дойде.

Той сви рамене.

— Без определена причина. Довиждане, Джени.

— Довиждане.

За миг той остана загледан в нея, преди да сложи очилата си и да излезе.

 

 

Джени се мъчеше да захване мокрия чаршаф на простора, преди силният вятър да го изтръгне от ръцете й.

Другите, които беше простряла, се издуваха като платна и пляскаха около нея като гигантски крила.

Тъкмо закачи и последната щипка и уморено отпусна ръце, когато в ушите й избухна чудовищен рев. Заплахата идваше иззад един чаршаф, втурна се и я сграбчи. Обви я със силните си ръце и започна да издава хищни звуци.

Тя тихо изписка, но възклицанието й бе погълнато отново от силната прегръдка.

— Изплаших те, нали? — каза все още невидимият нападател, придърпа я и изръмжа в ухото й.

— Пусни ме.

— Кажи „моля“.

— Моля!

Кейдж я пусна и се показа иззад прането, като се смееше на усилията й да се размотае от чаршафа. Той като по чудо не беше паднал от простора.

— Кейдж Хендрън, изплаши ме до смърт!

— О, хайде, ти знаеше, че съм аз.

— Само защото и преди си го правил — тя отчаяно се мъчеше да отметне косата от очите си. Опитите й бяха така безуспешни, както и тези да сдържи смеха си. Накрая се отказа и се разсмя заедно с мъжа.

— Някой път… — тя не доизрече заплахата си, но размаха пръст срещу Кейдж. Той го сграбчи в шепата си.

— И какво? Какво ще стане някой път, Джени Флетчър?

— Някой път ще си получиш заслуженото.

Той вдигна пръста й до устата си, игриво го захапа и изръмжа.

— Не се обзалагай.

Тя се смути и бързо се дръпна, сякаш бе приближила твърде много до огъня.

Чудеше се защо ли си е дошъл днес, макар посещенията му да не бяха толкова редки след заминаването на Хал. Оттогава Кейдж често се отбиваше по някаква дребна причина.

Привидно тези посещения бяха с цел да се осведоми дали родителите му имат някаква вест от Хал, но извиненията бяха така неубедителни, че Джени се питаше дали не се отбива само заради Боб и Сара всъщност. Ако това беше истина, жестът му наистина я вълнуваше.

Няколко пъти беше идвал, за да почисти стаята си от „онези боклуци“, които Сара го беше помолила да премести, макар всичко да можеше да се свърши наведнъж.

После дойде и донесе някаква торта, която бил купил на благотворителна разпродажба на сладкиши, понеже нямало да може да я изяде сам.

Една вечер намина да вземе от Боб някакъв инструмент, за да почисти амортисьора на колата си. Всичко това на пръв поглед беше нормално, но Джени продължаваше да мисли, че има и някакъв скрит мотив зад посещенията му.

За Кейдж не беше обичайно да проявява такъв интерес и толкова често да се отбива в къщата. Той обикновено прекарваше вечерите си в местните кръчми, заобиколен от грубияни, каубои и бизнесмени, освен ако не беше в компанията на някоя жена.

Колкото повече време прекарваше с него Джени, толкова по-малко й допадаше мисълта за Кейдж и другите му жени. Ревността, която я пробождаше, беше неочаквана и Джени не можеше да си обясни произхода й.

— Сушилнята счупена ли е? — попита Кейдж, докато носеше на рамо коша с прането и я следваше към задния вход.

— Не, но ми харесва миризмата на чаршафите и калъфките за възглавници, когато съхнат навън.

Той задържа вратата отворена и се усмихна на Джени.

— Ти си тежък случай.

— Знам. Безнадеждно старомодна.

— Точно това ми харесва.

Тя отново усети необходимостта да увеличи разстоянието помежду им. Едва поемаше дъх, когато той заставаше толкова близо до нея и я пронизваше с този свой поглед.

— Искаш ли… искаш ли кока-кола?

— Чудесно — той отнесе коша в килера, докато тя отваряше хладилника в кухнята. Извади чаши от шкафа, пусна вътре бучки лед и наля отгоре газираната течност. — Къде са майка ми и баща ми?

— Отидоха да посетят някакви хора в болницата.

Мисълта, че двамата с Кейдж са сами в старата къща, странно я изнерви. Ръката й леко трепереше, когато сложи чашата на масата пред него. Внимаваше да не го докосне. Винаги беше внимавала, но напоследък…

Тя нервно придърпа един стол за себе си и отпи от студената кола. Мъжът я наблюдаваше. Макар че очите им не се срещаха, тя усещаше погледа му. Защо беше облякла фланелката на голо, трябваше да сложи нещо отдолу.

За неин ужас, гърдите й сякаш откликнаха и се повдигнаха под памучния плат.

— Джени?

— Какво? — тя скочи, сякаш са я хванали в нещо неприлично. Замая й се главата и я втресе така, както през нощта с Хал. Той беше облечен точно като Кейдж сега — в джинси и памучна риза.

Тя почти усещаше докосването на тъканта до голата си кожа и хладния допир на металната катарама. Сви се в стола си и притисна коленете си едно в друго под масата, като опита да изглежда безразлична.

— Имаш ли новини от Хал?

Тя рязко поклати глава, едновременно в отговор и с желание да се отърси от усещанията, избухнали неочаквано в нея.

— Нищо от последната картичка преди месец. Мислиш ли, че това може да означава нещо друго?

— Да — тя бързо вдигна глава, но Кейдж се усмихваше. — Че всичко е наред.

— Лошите новини са най-бързи.

— Нещо такова.

— Боб и Сара се държат, но са притеснени. Не очаквахме, че ще му се наложи да влиза навътре в страната, мислехме, че ще бъде само около границата. Сега вече трябваше да е на път за вкъщи.

— Може би е тръгнал, но няма възможност да ни се обади.

— Вероятно — тя чувстваше егоистична болка, защото малкото пъти, когато Хал беше писал, писмата му бяха адресирани до всички. Основното в тях беше лошото положение в Монтерико, но Хал ги осведомяваше, че той самият е жив и здрав. За Джени лично нямаше нито думичка. За собствената му годеница. Така ли трябваше да се държи един влюбен мъж, особено след онова, което се случи?

— Липсва ли ти? — тихо попита Кейдж.

— Ужасно — тя вдигна очи към него, но почти веднага се извърна. Човек не можеше да излъже пред този негов поглед. Не можеше да скалъпва някакви истини. Хал наистина й липсваше, но не „ужасно“, не както самата тя беше очаквала, не както си мислеше, че трябва да й липсва. По някакъв начин отсъствието му даже й носеше облекчение. Това не беше ли твърде странно?

Дали, след като бе споделила леглото с него, повече не го желаеше? В какъв грях беше затънала?

О, тя копнееше отново да изпита онази радост, онова неописуемо физическо удоволствие, но не очакваше точно Хал. Вероятно защото още му се сърдеше за начина, по който си беше тръгнал, без дори да й каже сбогом. Поне така си го обясняваше. Не беше задоволително това обяснение, но беше единствено.

— Той ще се оправи. Хал винаги превъзмогва неприятностите — Кейдж се облегна назад на стола си и се заклатушка на задните му крака. — Тук наблизо живееше едно семейство… много преди ти да дойдеш при нас. Аз бях на дванайсет, а Хал на осем или девет. Те имаха една нещастна и много дебела дъщеря. Дунда. Всички деца в училището я наричаха Дебеланата, Прасето и други неприятни прозвища. Една групичка глупаци я причакваха на ъгъла и й се присмиваха и дюдюкаха, когато минаваше край тях на път за вкъщи.

Тонът му унасяше Джени. Той беше дълбок, приглушено дрезгав, сякаш по гласните му струни беше прилепнал пясъкът на западен Тексас. Докато говореше, пръстите му лениво се плъзгаха по чашата. Русите косъмчета блестяха по бронзовата кожа на ръцете му. Смешно, тя никога не беше забелязвала тези подробности. Начинът, по който пръстите му галеха чашата, беше зашеметяващ и я караше да си представя…

— Един ден Хал се връщал заедно с нея и когато глупаците отново започнали да се подиграват, той се нахвърлил върху тях. Разбиха му носа, насиниха окото му и устните му се подуха, когато се помъчи да я защити. Но същата вечер майка ми и баща ми го обявиха за герой. Мама му даде допълнително десерт. Татко го сравни с малкия Давид в битката му срещу Голиат. А аз си мислех: „По дяволите, щом това ги прави щастливи, и аз мога да го направя.“ Знаех как да се бия и го правех доста по-добре от Хал. Затова на другия ден причаках онези зад гаража. Имах две причини да ги накажа. Първо, защото бяха пребили малкия ми брат, второ, защото се подиграваха на нещастното момиче.

— И какво направи?

— Те наистина се гордееха със себе си и се появиха по улицата с кикот. Аз излязох иззад гаража и хвърлих коша за боклук по един от тях. Счупих му носа. Забих юмрук в корема на друг и му изкарах въздуха. Третия ритнах в… където момчетата ги боли най-много.

Джени се разсмя и се изчерви. После вдигна очи към него:

— И какво стана?

— Очаквах същите похвали, които предната вечер беше получил Хал — мрачна усмивка изкриви чувствените му устни и той поклати глава. — Изпратиха ме в стаята ми без вечеря, с ужасни обвинения, пердах и забрана две седмици наред да карам колелото си.

С края на разказа му краката на стола удариха пода.

— Така че, Джени, както сама виждаш, ако аз бях поел тази мисия в Централна Америка, щяха да ме обявят за разбойник, за размирник, който търси с кого да се сбие. Но Хал… Хал е светец.

Тя несъзнателно плъзна ръка по масата и покри неговата длан.

— Толкова съжалявам, Кейдж. Знам, че боли.

Дланта му машинално покри нейната, а очите му я пронизаха. Нейните плуваха в сълзи.

— Джени? Върнахме се. Къде си? — чуха се от входа виковете на Боб и Сара.

Кейдж и Джени отместиха погледи и разплетоха длани миг преди родителите му да нахлуят в кухнята.

— О, ето те. Добре дошъл, Кейдж.

Джени скочи и им предложи кафе или нещо студено. Кейдж също стана.

— Трябва да тръгвам. Минах само да видя дали има нещо от Хал. По-късно пак ще се обадя. Довиждане.

Нямаше смисъл да остава още. Наистина искаше да пита за Хал, но главната причина на посещението му беше Джени.

Вече я видя.

Тя го беше докоснала.

Наистина беше протегнала ръка към него.

Той се чувстваше прекрасно.

 

 

Джени се наведе, за да прехвърли на задната седалка на колата си торбата с пазара. Когато завърши колежа, Хендрънови й бяха подарили автомобила. Някакво пронизително подсвирване я накара бързо да се обърне, толкова бързо, че почти си удари главата.

Кейдж бе спрял встрани, яхнал огромен мотор, а изражението му подхождаше на шума, който беше предизвикал. В ръката му висеше лъскав черен шлем. Беше облечен в синя риза с навити до лактите ръкави. Или вятърът беше измъкнал копчетата от илиците, или бяха оставени небрежно разкопчани. Добре че поне ризата му беше напъхана в джинсите и така се запазваше някакво приличие.

Около врата му се развяваше избеляла червена кърпа. Приличаше на бандит. Дяволите биха го посрещнали в ада с отворени обятия и вероятно биха го избрали за предводител.

Джени се загледа в светлите косми по гърдите му. От мускулестите гърди те се събираха в гъста ивица надолу към корема. Трудно й беше да откъсне очи от прекрасно загорялата му кожа и космите, покрили стегнатите мускули.

— Не изглеждаш много добре — неискрено го сгълча Джени.

— Благодаря, госпожо.

Тя се засмя.

— И ти не си прекрасна — възрази Кейдж.

— И какво лошо съм направила?

— Джинсите ти са прекалено тесни и събуждат мъжкото въображение.

Тя се огледа и отвърна:

— Само въображението на някои мъже. На онези, дето умът им е на друго място.

— Хм. Предполагам, че това се отнася за мен.

— Ако е точно… Днес още никой не ми беше подсвирквал.

— Значи никой не те е видял, докато се навеждаш.

— Сексуален маниак.

— Гордея се, че съм такъв.

Тя отпусна ръце на бедрата си и попита:

— А ако аз мина зад теб и така ти изсвиря?

— Ще те завлека в храсталака.

— Ти си непоправим.

— Всички така казват — той се усмихна и зъбите му блеснаха на слънцето. Хвана ръчките на мотора и леко се приведе напред. Мускулите на ръцете му подскочиха и Джени видя силните вени, които се очертаха по опънатата му кожа. — Искаш ли да те повозя?

Тя откъсна очи от него, протегна се да затвори задната врата и отвори откъм себе си.

— Да ме повозиш? Ти си луд — тя стрелна с поглед мотоциклета.

— Не. Само непоправим.

Тя му направи физиономия, а усмивката му стана още по-широка.

— Хайде, Джени. Ще бъде страхотно.

— Няма да стане. В никакъв случай не се качвам на това нещо.

— Защо?

— Нямам ти доверие като шофьор.

— Много съм добър — засмя се той.

— Веднъж съм се возила в колата ти и всеки миг рискувах кожата си. Дори пътната полиция те поздравява, когато профучаваш. Знаят си, че е невъзможно да те настигнат.

Той сви рамене и мускулите му отново заиграха.

— Харесва ми да съм бърз. Внимавам.

— Аз внимавам повече, благодаря — вежливо каза тя и се настани зад волана. — Освен това сладоледът започна да се разтопява — добави през прозореца, докато палеше колата.

Той я последва до къщи, като минаваше с мотоциклета ту отпред, ту отзад, ту встрани, караше я да спира и да завива няколко пъти, за да не го блъсне. Под шлема се виждаше широката му усмивка. Джени се мъчеше да изглежда строга и ядосана, но не можа да потисне смеха си, когато стигнаха до къщата.

— Видя ли? — той спря мотоциклета до колата й и свали шлема. — Прекрасно и безопасно. Сега ще дойдеш ли да те повозя?

Слънцето грееше в косата му и й придаваше цвета на узряло жито. Очите му подканващо проблясваха под гъстите мигли. Джени се поколеба, а чантата с продуктите все повече натежаваше в ръката й.

— Кога за последен път си извършила нещо спонтанно? — изкусително я попита той.

В нощта, когато съблазних Хал.

Но дори не й се мислеше за Хал сега. Нямаше го вече десет седмици. Кейдж идваше често. Винаги се появяваше неочаквано, както и днес на паркинга пред магазина. Ако разсъждаваше по друг начин, щеше да реши, че я преследва.

— Не, наистина не мога — възрази тя.

— Разбира се, че можеш. Побързай. Ще ти помогна да прибереш сладоледа.

С него не можеше да се спори. Покупките бяха разтоварени и прибрани в хладилника, а щом Сара и Боб ги нямаше, Джени беше лесна плячка. А Кейдж прекрасно знаеше как да преследва уморения дивеч и да го залавя.

— Много те моля — той падна на колене, за да вижда лицето й. Бръчките от двете страни на устата му се превърнаха в трапчинки. — Със захарче отгоре.

— О, добре — предаде се Джени с раздразнена въздишка. А всъщност сърцето й туптеше от радостно вълнение.

Той я хвана за ръка и я повлече навън, преди да има възможност да промени решението си.

— Дори имам шлем и за теб — той го нахлузи на главата й. За миг, само за един-единствен миг очите им се срещнаха. Мъжът докосна бузата й. Но преди Джени да успее да определи какво точно означаваше блясъка в очите му, мигът свърши и Кейдж й даваше нареждания как да се качи на мотоциклета.

Когато тя се настани на задната седалка, той преметна крак отпред и каза:

— Сега ме хвани здраво през кръста.

Тя се поколеба, но сключи ръце около него. Щом докосна голите му гърди, рязко отдръпна ръце.

— Съжалявам — промърмори, сякаш беше блъснала някой непознат в асансьора. Сърцето й бясно заблъска в гърдите.

— Няма нищо — той хвана ръцете й и ги сключи около кръста си. — Трябва да се държиш здраво.

Зави й се свят. Гърлото й пресъхна. Ако не се страхуваше, че може да падне, би затворила очи, когато той потегли надолу по улицата. Тя държеше ръцете си, без да ги движи, макар да изпита лудото желание да плъзне длани по стегнатите мускули.

— Как е? — изкрещя той.

Преодоляла смущението си, тя отвърна искрено:

— Прекрасно!

Топлият вятър безмилостно ги удряше, когато излязоха извън града. Фучаха по шосето. Имаше някаква дива възбуда в това да знаят, че под тях са само двете колела на мотора, които хвърчаха по настилката. Ревът на машината разтърсваше бедрата й, корема, гърдите. Този трепет беше прекрасен.

Кейдж зави по тесен черен път и скоро влезе през някаква порта. В далечината се показа стара къща във викториански стил. В оградения двор имаше трева и храсти, много дървета хвърляха сенките си наоколо. Верандата обгръщаше къщата от три страни, а балконите на втория етаж я засенчваха от слънцето. Къщата беше като нарисувана, боядисана в пясъчно жълто, обрамчена в ръждиво и сиво.

От едната страна се виждаше гараж. Джени забеляза корвета, паркиран вътре заедно с други коли. До гаража имаше конюшня. Зад нея по ливадата пасяха няколко коня.

— Това е моят дом — простичко каза Кейдж. Спря мотоциклета и го подпря. Леко вдигна Джени, преди тя да понечи да слезе. Младата жена свали шлема, загледана в къщата.

— Тук ли живееш?

— Да. Вече две години.

— Никога не съм знаела къде е къщата ти. Никога не си ни канил тук — обърна се тя към него. — Защо?

— Не исках да получа отказ. Родителите ми си мислят, че това е някаква бърлога на греха и няма да стъпят тук. Хал също няма да дойде заради тяхното неодобрение. Много по-просто беше изобщо да не ви каня, за да бъде по-лесно за всички ни.

— А аз?

— Ти щеше ли да дойдеш?

— Да — но нито един от двамата не повярва на думите й.

— Сега си тук. Искаш ли да разгледаш? — скромно попита той.

При цялата си мъжественост изглеждаше ужасно уязвим. Този път Джени не се поколеба. Наистина много й се щеше да разгледа.

— Разбира се. Може ли да влезем?

Той широко се усмихна и я поведе по стълбите.

— Къщата е строена в началото на века. Сменила е много собственици, всички са я оставили да се разрушава. Когато я купих, беше истинска съборетина. Всъщност аз исках земята и мислех да разруша къщата, а на нейно място да построя нещо по-ниско, нещо съвременно. Но започнах да се привързвам към нея. Тя сякаш бе неделима част от това място и затова реших да я оставя. Поправих я.

— Прекрасна е — каза Джени, докато обикаляха из осветените от слънцето просторни стаи с високи тавани.

Обзавеждането беше функционално, Кейдж беше боядисал стените, капаците и дървенията в бяло. Дъбовите подове бяха излъскани до блясък. Удобните мебели бяха приятна смесица от старо и ново, подредени с вкус.

Кухнята беше чудо на следващия век, но всички модерни уреди бяха прикрити в мебели с чара на миналия. На втория етаж имаше три спални. Само едната беше напълно оправена. От вратата Джени погледна мястото, където спеше Кейдж. Обзаведена в пясъчните цветове на пустинята, тази стая му подхождаше. Масивното легло бе покрито с непоръбена гладка кожена покривка, която изглеждаше мека като кадифе. През вратата вътре Джени забеляза широка баня с голяма вана и прозорец над нея.

Кейдж проследи погледа й.

— Обичам да лежа във ваната и да наблюдавам пейзажа отвън. Залезът оттук е прекрасен — той говореше близо до ухото й, топлият му дъх погали косата й. — А нощем, когато луната е пълна и изгреят звездите, дъхът ми наистина спира.

Джени усети как нещо хипнотично я привлича към него, трепна и се отдръпна.

— Къщата ти подхожда, Кейдж. Не очаквах, но по странен начин е точно така.

Това изглежда му хареса.

— Ела да видиш басейна.

Той я поведе надолу по стълбите към вътрешната веранда. Тук цареше изобилие от цветове. В теракотени кашпи цъфтяха червени мушката. В един ъгъл имаше кактусова градина с ярки жълти и розови цветове. Наоколо висяха сребристи чаени храсти с пурпурни цветчета. Басейнът беше дълбок и син като сапфир.

— О! — възкликна тя.

— Искаш ли да поплуваш?

— Нямам бански костюм.

— Искаш ли да поплуваш?

В дрезгавия въпрос прозвуча нещо потайно и вълнуващо, но ясно доловимо.

Джени усети как тялото й се стегна. Сърцето й сякаш спря и кръвта й застина. Не можеше да мигне, омагьосана от настойчивия му поглед и греховната покана.

Това беше немислимо, разбира се.

Но все пак тя си го помисли.

А калейдоскопът на въображението й я накара да пламне. Тя виждаше и двамата голи, а слънцето огрява телата им.

Тези представи накараха устата й да пресъхне.

Тя се видя как го докосва, видя ръцете си да се плъзват по голата му кожа, пръстите й да се допират до мускулестите му гърди.

После видя как той я докосва, видя силните му ръце нежно да галят гърдите й, да се спускат по корема, към бедрата, да…

— Трябва да се връщам — тя се обърна и почти побягна през верандата, сякаш дяволът беше по петите й. Кейдж нямаше рога и опашка, но образът му беше странно близо до тази представа.

Той я настигна и Джени го изчака да заключи къщата. Когато я хвана за ръка, за да я поведе по стълбите, тя се дръпна.

— Има ли нещо, Джени?

— О, не, разбира се, че не — каза тя и нервно навлажни сухите си устни. — Къщата ми харесва.

Защо се държеше така? Кейдж нямаше да й стори зло. Познаваше го от години, а когато през летните ваканции се връщаше от колежа, бяха живели под един покрив.

Защо сега по странен начин го прие като непознат, а същевременно като най-близкия на земята? Не беше споделяла съкровеното с него така, както в дългите и тихи разговори с Хал. Но чувстваше особена близост с този мъж, която не можеше да се обясни. Защо?

Тя усети как у нея се надигат чувства. Толкова непознати, толкова свързани с плътта. Но толкова чудновато истински.

— Добре, вече съм ти обяснил какво да правиш — каза й той, когато се качиха на мотоциклета. — Дръж се здраво, момиче.

— Кейдж!

Дъхът й секна, когато мотоциклетът профуча към шосето и скоро пейзажът се замъгли. Джени здраво прегръщаше Кейдж, подпряла брадичка на рамото му.

Когато стигнаха улицата пред къщата, Кейдж качи мотоциклета на тротоара и започна да прави слалом между дърветата. Нямаше пешеходци, но Джени изпищя:

— Ти си луд, Кейдж Хендрън!

Задъхваха се от смях, когато пристигнаха вкъщи.

— Искаш ли утре пак? — попита я през рамо той.

Тя скочи от мотоциклета, коленете й се подгъваха. Подпря се на рамото му, за да запази равновесие.

— Не. Определено не. Последното возене беше игра със смъртта.

Бузите й бяха зачервени, очите й блестяха. Кейдж никога не я беше виждал така засмяна. Беше изчезнала строгата маска, зад която се криеше лицето й. Дълбоко в себе си Джени бе любителка на приключенията и ето че това нейно качество най-сетне се беше проявило.

Той слезе от мотоциклета и свали шлема си.

— Скоро няма да можеш да се откажеш — помогна й да свали и своя шлем и непринудено прокара пръсти през разрошената й коса. — Следващия път ще надминем и скоростта на звука.

Обви с ръка раменете й. Все още нестабилна, тя потърси опора в тялото му и го хвана през кръста. Заедно се запрепъваха към задния вход.

Вратата се отвори. Боб се показа на стълбите. Погледна обвинително Кейдж, после Джени. Суровото му изражение ги накара рязко да спрат.

— Татко?

— Боб? — изрекоха в един глас.

Но вече бяха разбрали.

— Синът ми е мъртъв.