Сандра Браун
Съдбовна нощ (2)

Втора глава

Той приближи до леглото и приседна. Силуетът му едва се открояваше в мрака на стаята.

— Ти се върна, ти се върна — повтаряше Джени. Сграбчи ръцете му и ги поднесе към устните си. Обсипа с целувки пръстите му. — Имам нужда от теб тази нощ. Прегърни ме — думите й заглъхнаха в ридания, а мъжът я привлече в обятията си. — О, да, прегърни ме.

— Шшт, шшт.

Внезапното движение преди миг и няколкото думи, които изрече, съвсем я омаломощиха. Безсилна, тя отпусна буза в извивката на дланта му. Палецът му погали скулите й и избърса сълзите.

— Шшт.

Когато сълзите й пресъхнаха, тя скри лице в рамото му.

Той сведе глава към нея. Брадата му одраска слепоочието й. Тя любопитно стрелна ръка към лицето му. Нежно прокара пръсти по наболата му брада и докосна устните му.

Чу го как се задъха. Въздишката му сякаш долетя отдалеч, но тя усети напрежението в тялото му. Той издаде гърлен звук и се наведе, докато устните му срещнаха нейните. Ръцете му силно я притиснаха. Главата й се наклони назад, тя не скри желанието си и последните й съзнателни мисли потънаха в забравата на чувствата.

Устните му се разтвориха. Този път колебанието бе мигновено. Само един удар на сърцето, може би два, и езикът му потъна в сладката дълбочина на устата й.

Джени потръпна и замаяно се притисна към мъжа. Зави й се свят, а тя не разбра дали от силата на неговата целувка, или от приспивателното. А тази целувка беше безкрайна и с всяка секунда ставаше все по-пламенна и караше сърцето на Джени да тупти така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.

Дали чаршафът и одеялото не бяха се свлекли на пода? Сигурно, защото кожата й внезапно усети хлад. После се затопли. Когато ръката му… Ръката му? Да. Плъзгаше се по тялото й. Докосваше гърдите й. Нежна, галеща, силна.

Тя усети, как главата й потъна в мекотата на възглавницата и осъзна, че той й помага да легне. Презрамките се свлякоха от раменете й. Стонът й би могъл да изразява и отказ, и подкана. Тя не беше сигурна кое от двете. Копнееше единствено за ръцете, призрачно плъзгащи се по голата й кожа, искаше да опознаят всяка извивка на тялото й.

В този миг се почувства като жертва на всепоглъщащи усещания. Устата му? Да, да, да. Нежността на влажния му език. Милувката. Дълго и бавно. Бързо и въздушно.

Тя искаше да сграбчи главата му и да я притисне към гърдите си, но не можеше. Ръцете й бяха натежали и лежаха отпуснати, сякаш нечии други ръце ги притискаха от двете страни на тялото й. Кръвта й изгаряше като разтопена лава вените и тя вече нямаше нито сили, нито желание да помръдне.

Посрещна тежестта на тялото му, когато мъжът се отпусна върху нея. Той беше прекрасен. Дрехи ли шумоляха над гърдите й?

Насочена от ръцете му, тя свали нощницата. Остана да лежи под него, гола и уязвима. Но ръцете, които продължаваха да я галят, бяха нежни, внимателни и носеха удоволствие. Докосваха всяка частица от тялото й, често спираха, а всяка милувка бе като неочакван подарък.

Тя несъзнателно следваше неговите движения. Можеше ли да откаже, да се съпротивлява? Не, би било немислимо. Тя се превръщаше в подчинена на господаря-изкусител, послушница на чувствеността, на желанието.

О, да! — радостно крещеше съзнанието й. Той я обичаше! Желаеше я! И тя му доказваше собствения си копнеж с лудия танц на тялото си.

По-бързо. По-сигурно. Докато…

Сякаш душата й се отвори и пусна ято шарени птички, които размахаха крила.

Не й стигаше!

Джинсите драскаха голите й бедра. Не беше неприятно. Копчета. Плат. После…

Нежно и силно.

Миг след болката тя дочу отнякъде острия си вик на изненада.

— Не, не — думите отекнаха в замъгления й разсъдък и тя се зачуди дали наистина ги беше произнесла. Все още беше погълната от онова, което не й се искаше да свършва.

Цялото й тяло отвръщаше на непознатите събудени усещания. Тя бе в капана на ритъма, който полюляваше телата им в съвършена хармония.

Джени почти се унасяше в сън, когато той я остави да се свие до него, стиснала в юмрук овлажнялата му риза. После я погълна спокойствие и чувство за притежание, непознато досега.

Все още замаяна от преживяното, тя се усмихна и потъна в дълбок, безметежен сън.

 

 

Събуди се рано. Беше сама. През нощта Хал си беше отишъл. Тя го разбираше и му прощаваше, макар че би било прекрасно да се събуди в прегръдката му. Но Боб и Сара не биха одобрили онова, което се беше случило тази нощ. Джени, както и Хал, искаше да запази тайната.

Из старата къща се чуваха стъпки и приглушени разговори. Долетя аромата на кафе. Подготвяше се заминаването на Хал. Той очевидно още не беше говорил с родителите си.

Миналата нощ беше променила всичко. Сега и той, както и Джени, щеше нетърпеливо да желае сватбата. Тя пазеше скъпия спомен за онова, което се случи между тях, и не се срамуваше, че беше го използвала, за да накара Хал да остане.

Той й принадлежеше. Щеше да бъде до нея и да продължи работата на баща си в паството. А тя добре познаваше задълженията на съпруга на свещеник. Сега Хал сигурно беше разбрал, че това е била волята Божия.

Но как щяха да реагират родителите му на промяната в неговите планове?

Тя не искаше да го оставя сам срещу тях и затова бързо отметна завивката, почти учудена от голотата си. О, да, той беше свалил нощницата й. Като в лудост, палаво се подсмихна тя при тази мисъл.

Когато влезе в банята, беше ужасно изчервена и бързо завъртя кранчетата на душа. Изглеждаше си както преди, ако не се брояха драскотините от брадата му по кожата й.

И все пак той беше оставил незаличим отпечатък. Когато си помислеше за това, можеше да усети тежестта на тялото му и движенията на мускулите му под ръцете си, да чуе благодарния му стон. Тялото й отвърна на спомена и тя усети вълнение и срам едновременно.

Бързо се облече и изтича по стълбите, нетърпелива да види Хал. Сърцето й биеше до пръсване, когато стигна до кухнята. Спря на прага, останала без дъх.

В молитва, Боб и Сара седяха около масата за закуска, Кейдж също беше там. Главата му бе наведена и той разсеяно гледаше в чашата си с кафе.

Къде беше Хал? Сигурно вече се беше събудил.

Боб произнесе „Амин“ и вдигна глава. Забеляза Джени.

— Къде е Хал? — попита тя.

Внезапно и тримата се втренчиха в нея. Тя усети как надвисва някакъв облак, сякаш застрашително затъмнил хоризонта преди буря.

— Вече замина, Джени — тихо отвърна Боб. Изправи се, бутна назад стола си и пристъпи към нея.

Тя се дръпна, сякаш уплашена. Почувства как я обгръща тъмнина. Не й стигаше въздух. Лицето й пребледня.

— Това е невъзможно — едва се чуха думите й. — Той не ми е казал довиждане.

— Искаше да ти спести болката от сбогуването — каза Боб. — Реши, че така ще бъде по-леко.

Това не можеше да бъде вярно. Тя толкова пъти бе разиграла сцената в главата си. Хал щеше да онемее, когато я види. Погледите им щяха да се слеят с прекрасната им тайна, скрита от целия свят.

Но той беше заминал и всичко, което тя виждаше пред себе си, бяха трите лица, обърнати към нея, двете — пълни със съжаление, а третото, на Кейдж, сякаш безчувствено.

— Не ви вярвам! — изплака тя. Стрелна се през кухнята, връхлетя върху някакъв стол и се втурна през задния вход. Дворът беше пуст. По улицата нямаше нито една кола.

Хал беше заминал.

Истината й причини силна болка. Искаше й се да се отпусне на земята. Искаше й се да пищи. Разочарованието я поглъщаше.

Но какво беше очаквала? Хал никога не показваше явно чувствата си към нея. Сега, в светлината на деня, тя осъзна как наивно се беше поддала на мечтите си. Той не й беше обещавал да не тръгва. Беше доказал любовта си само с тялото. Нали тя самата го беше поискала. Не трябваше да очаква повече. Съвсем в стила му бе да пожелае да й спести унижението да го моли да остане. Бе постъпил така и заради двама им.

Защо тогава тя се чувстваше така изоставена? Съкрушена. Захвърлена. Унила и отблъсната.

И полудяла.

Дяволски объркана. Как е могъл да я остави така?

Как? Как, когато тя беше съжалявала, че не е прекарала цялата нощ в прегръдките му?

Джени стоеше върху напукания тротоар и се взираше в безлюдната улица. Как е могъл да я изостави така безмилостно, без дори да се сбогува? Толкова ли малко означаваше за него? Ако наистина я обичаше…

Тази мисъл неочаквано я накара да застине. Той наистина ли я обичаше? Наистина ли? Дали нейната любов не беше недостатъчна? Или предположението на Кейдж от снощи се оказваше вярно? Дали двамата с Хал не бяха въвлечени в отношения, които всички около тях бяха очаквали, отношения, които й бяха удобни, защото се чувстваше в безопасност, а бяха удобни и за него, защото не му отнемаха времето, посветено на другите му задължения?

Какво мрачно предположение.

Тя се опита да го прогони. Защо не й стигаше щастието от изминалата нощ?

Джени осъзна, че преди да се върне Хал, тя трябва добре да помисли. Не можеше да си позволи да тръгне към брака със съмненията, които я тормозеха. Сливането на телата им беше прекрасно, но тя разбираше, че едно съжителство не би могло да се основава единствено на това. А и тя бе упоена от приспивателното. Вероятно спомените й бяха по-разтърсващи от истината. А може и да е било само сън.

Тя се обърна и тръгна към къщата, но почти се сблъска с Кейдж, който се беше появил толкова тихо зад нея, че не го беше усетила.

Погледът му я накара да подскочи.

Той напрегнато се взираше в нея изпод гъстите си руси вежди. Златистокафявите му очи не мигаха, сякаш я дебнеше голяма котка. Той не помръдваше, само крайчецът на устата му несъзнателно се изви нагоре.

Джени го отдаде на съжалението и разкаянието му. Дали не се чувстваше виновен заради нея, понеже не беше успяла да задържи Хал? Така ли щяха да я гледат и другите хора от града. Като нещастна изоставена любовница, страдаща по мъж, чието призвание в живота бе много по-важно от нея самата?

Смутена от тази мисъл, тя откъсна очи от Кейдж, изправи рамене и опита да го заобиколи. Но той препречи пътя й.

— Добре ли си, Джени? — веждите му загрижено се вдигнаха. Проличаха ситните му бръчици. Челюстта му изглеждаше твърда като гранит.

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна пресилено. — Какво трябва да ми има?

Той сви рамене.

— Хал те остави, без да си вземе довиждане. Замина.

— Но ще се върне. И правилно е постъпил, като си тръгна така. Нямаше да издържа сбогуването с него — тя се почуди дали думите й не прозвучаха фалшиво.

— Ти говори ли с него снощи?

— Да.

— И какво стана?

Усмивката й се стопи и очите й не издържаха настойчивия му поглед.

— И той ме накара да се почувствам много по-добре. Иска да се оженим веднага щом се върне.

Това не беше съвсем невярно. Но не беше и самата истина, а и очите на Кейдж й доказваха, че не беше успяла да го убеди. Тя припряно се стрелна покрай него.

— Закусил ли си? Ще ти приготвя нещо. Две яйца?

Той доволно се усмихна.

— Помниш ли как ги обичам?

— Разбира се — тя задържа вратата да влезе и той. Когато за миг телата им се докоснаха, Джени настръхна. По бедрата й плъзна топлина. Сърцето й спря.

Тя се слиса. Опита набързо да прикрие смущението си, като се зае със закуската. Ръцете й трепереха, едва ги овладяваше. Веднага щом постави чинията на масата пред него, тя побягна към стаята си.

Сега, когато тялото й се беше събудило за чувствените усещания, явно не искаше да заспи отново.

Но, Господи, нямаше ли някакви задръжки? На всеки мъж ли щеше да реагира по този начин?

Тя се смути. Въпреки това се мушна под завивката, сви колене към гърдите си и остави събитията от снощи да изплуват в съзнанието й и да предизвикват познатите усещания, които като ток разтърсваха цялото й тяло.

 

 

Тъмнокехлибареното съдържание на пълната с уиски и сода чаша не успокояваше чувството за вина у Кейдж, но поне задържаше вниманието му.

На масата отпред стърчаха гърлата на три бирени шишета. Бяха празни. Преди около час бе минал на „Джак Даниълс“, но отровата на вината отказваше да се разтвори дори от почти смъртоносните количества алкохол.

Той беше насилил Джени.

Нямаше смисъл да го нарича с по-меки думи, за да притъпява чувството си за вина. Би могъл да каже, че се е любил с нея, че я е въвлякъл в любовната игра, че е бил първият й мъж. Но без значение как съзнанието му възприемаше смисъла на думите, той я беше насилил. Това си беше грубо изнасилване, а тя не беше в съзнание, за да даде съгласието си за нещо. Беше си едно от най-гадните изнасилвания.

Той отпи още една глътка от стипчивото уиски. Течността прогори гърлото му. Искаше му се така да се напие, че да повърне. Може би това щеше да го прочисти.

Кого, по дяволите, се мъчеше да заблуди? Нищо нямаше да може да го пречисти. Години наред не беше се чувствал виновен за каквото и да е. Сега беше смазан от вина. И какво, дявол да го вземе, би могъл да стори?

Да й каже? Да си признае?

„О, Джени, между другото, онази нощ, нали се сещаш коя, нощта, в която Хал те изостави, след като се беше любил с теб? Да, точно така, обаче това не беше той. Бях аз.“

Той свирепо изруга и допи на един дъх останалото в чашата. Можеше да си представи лицето й, милото, скъпото лице, как се разпада пред очите му. Тя щеше да се ужаси. Когато разбере, че е била с него, сигурно щеше да онемее и никога да не се оправи. Най-големият женкар в Тексас беше обезчестил сладката Джени Флетчър.

Не, не можеше да й каже.

И преди беше вършил лоши неща, но никога не беше падал толкова ниско. Харесваше репутацията си на размирник. Живееше според тази своя известност, грижеше се тя да не увехне, непрекъснато я напомняше на околните, ако допуснеха да помислят, че Кейдж Хендрън се поправя с годините. Даже поемаше отговорността и за неща, които не беше извършил. Пускаше онази своя бавна и ленива усмивка и оставяше на другите да преценят дали последният слух е верен, или не.

Но сега…

Направи знак на бармана и чак тогава осъзна къде се намира. Всичко му беше отвратително познато. Цигареният дим се стелеше из тъмната и задушна кръчма и се смесваше с миризмата на бира. Червено-сините неонови светлини, които рекламираха различни бирени марки, примигваха от стените като фосфоресциращи малки духчета. Провиснала златиста гирлянда, забравена от Коледа, висеше от кръгъл свещник с формата на колело на каруца. Някакъв паяк беше изплел паяжина между спиците. От музикалния автомат в ъгъла Уейлън Дженингз стенеше по загубена любов.

Беше безвкусно. Беше лепкаво. Беше като у дома.

— Благодаря, Бърт — каза Кейдж, когато барманът сложи още едно уиски пред него.

— Отвратителен ден?

Отвратителна седмица, помисли си Кейдж. Вече цяла седмица живееше с греха си, но глождещата вина не изчезваше. Зъбите й ставаха все по-остри, докато ръфаше все по-дълбоко душата му. Душа? Той изобщо притежаваше ли душа?

Бърт се пресегна и сложи празните бирени бутилки върху някакъв поднос.

— Чух нещо, което може и да те заинтересува.

— Така ли? И какво? — на чашата имаше капчица, която му напомни сълзите на Джени. Той я изтри с палец.

— За един парцел земя на запад от платото.

Въпреки мрачното си настроение, Кейдж наостри уши.

— Ранчото на стария Парсън?

— Точно така. Чух, че роднините са готови да уредят сметката с някой заинтересован.

Кейдж пробута една усмивка към Бърт като реклама за паста за зъби и десетдоларов бакшиш.

— Благодаря ти, приятел.

Бърт се ухили в отговор и се отдалечи. Кейдж му беше любимец и той се радваше да му услужи с нещо.

Безспорно Кейдж Хендрън можеше да подуши и инстинктивно да разбере къде е петролът. О, той беше ходил в техническия колеж и беше защитил докторат по геология, за да направи всичко законно и да вдъхва доверие. Но и имаше нюх къде да търси, а това беше нещо, което не се научаваше по книга. Беше изкопал и няколко сухи дупки, но само няколко. Достатъчно малко, за да му спечелят уважението на мъжете, които бяха в бизнеса, още преди Кейдж да се роди.

От години той се опитваше да получи права върху залежите под земята на Парсън. Възрастната двойка беше починала, но децата се дърпаха и казваха, че не искат земята им да бъде надупчена от сонди. Това беше номер, разбира се, и Кейдж го знаеше. Те задържаха, за да изчакат покачването на цените. Утре щеше да се обади на пълномощника на имота.

— Здрасти, Кейдж.

Той така се беше унесъл в мисли, че не беше забелязал жената, която седна на масата му, опитвайки се да обърше рамото му с бедрото си, както и успя. Погледна я без всякакъв интерес.

— Здрасти, Диди. Как си?

Без да продума, тя сложи един ключ върху излъсканата повърхност на малката кръгла маса и го плъзна към Кейдж.

— Скъсахме със Сони.

— Наистина ли?

Бракът на Диди и Сони не вървеше от месеци. Тя се беше държала подканващо към Кейдж, но той не й обръщаше внимание. Колкото и безскрупулен да беше, държеше на един принцип — никога с омъжени жени. Нещо дълбоко в него все още вярваше в светостта на брака, въпреки всичко, и той не искаше да бъде отговорен за разрушаването на нито едно семейство.

— Аха. Наистина. Вече не съм омъжена жена, Кейдж — Диди се усмихна насреща му. Ако беше облизала устни, щеше съвсем да заприлича на котка пред купичка със сметана. Пищната й фигура бе натикана в джинси и дълбоко деколтирана блуза. Диди се беше привела напред и му предлагаше щедра гледка.

Но вместо да изпита желание, той усети нужда от баня.

Джени. Джени. Джени. Толкова чиста. С такова нежно тяло. Не пищно, не лъстиво, не похотливо, просто женствено.

По дяволите!

Диди прокара дългия си нокът по ръката му.

— Доскоро, Кейдж — прелъстително и самоуверено каза тя и се отдалечи.

Ъгълчето на устата му се повдигна в язвителна усмивчица. Дали някога го е привличала такава самонадеяна покана? Диди предизвикваше само смях.

Джени изобщо не съзнаваше, че има прекрасно тяло. Пръскаше се с такива свежи ухания. Тежкият парфюм на Диди оставяше отвратителна миризма след себе си.

Нервният и накъсан глас на Джени беше далеч по-съблазнителен от мъркането на Диди. А плахите милувки на Джени го бяха възбудили повече от всякакви заучени любовни игри.

Той отново се върна в мислите си в онази невинна спалня, която би трябвало да принадлежи на някое дете, а не на жена с копринена нощница. Наистина беше копринена. Дланите му бяха привикнали да разпознават допира на коприната до женското тяло. Но и кожата на Джени беше също толкова нежна. И косата й. И…

Неопитността й го беше изненадала. Брат му едва ли беше такъв светец. Как е могъл Хал, как би могъл всеки друг мъж да живее толкова време под един покрив с Джени и да не я пожелае?

Толкова ли бяха различни с брат си? Нищо общо ли нямаха? Разбира се, че имаха. Хал нямаше проблеми с физиката си. Кейдж трябваше да се възхити на морала му, макар да не можеше да си обясни такова сурово отношение към самия себе си.

А Джени?

Тя гореше от желание да се отдаде на Хал в нощта преди неговото заминаване. Какъв мухльо беше Хал, за да се откаже от толкова прекрасен дар. На Кейдж му беше неприятно да мисли по този начин за брат си, но точно това чувстваше. Хал наистина ли не разбираше жертвата, на която бе готова Джени заради него? Преминал крехката бариера, Кейдж го беше разбрал.

Никога. Никога преди не му е било толкова хубаво.

Но сега нито една друга жена не беше като Джени. Тя оставаше недостижима. Забранена и недосегаема. Дори и зад онези граници.

Той го разбираше от години. Точно както знаеше, че тя принадлежи на Хал. Това беше ясно. Още тогава Кейдж трябваше да се примири. Можеше да има всяка друга жена, която поискаше. Освен онази, която желаеше истински. Джени.

Той беше покварен до дъното на душата си. Беше лош. Не му пукаше за никого и за нищо. Така говореха и хората наоколо, а в повечето случаи си беше вярно. Но той обичаше много и Джени и Хал, за да не си позволява да разруши живота им.

Досега беше пазил добре тайната си. Никой не знаеше. Никой не би могъл да се досети. Най-малко тя. И представа си нямаше как до болка му се искаше да я докосне, когато беше край нея. Без задна мисъл. Просто да я докосне.

А тя бе привързана към него само като към брат. Макар той да усещаше, че се страхува. Това нейно неудобство разбиваше сърцето му. Но страхът й беше оправдан, наистина. Той имаше скандална известност и жените, които държаха на доброто си име, стояха далеч от него, сякаш чувствеността му беше заразна.

Често се беше чудил какво ли щеше да стане, ако Джени беше дошла по-рано да живее при тях. Ако той не беше в колежа, ако вече не беше известен като разбойник, ако бяха имали време да развият отношенията си, дали тя нямаше да предпочете него вместо Хал?

Обичаше да си представя това. Защото винаги беше усещал, че под сдържаността на Джени се крие един свободен дух, който копнее да счупи оковите на благоразумието. Какво ли щеше да се случи, ако тя беше получила тази свобода?

Може би тя чакаше някой да й помогне. Може би тайно се молеше, но нито един мъж не беше го сторил. Може би…

Заблуждаваш се, човече. При никакви обстоятелства тя не би пожелала да свърже живота си с твоя.

Той блъсна стола си назад и ядосано се изправи.

Освен ако ти не се промениш.

Онази нощ не беше влязъл в спалнята й с такова намерение. Чу я да плаче и разбра, че Хал не е отвърнал на молбата й. Сърцето й беше разбито и той искаше само да я успокои.

Но когато тя го сбърка с Хал, той беше привлечен към нея като от течение. Беше прекосил тъмната стая и беше приближил до леглото й, като си повтаряше непрекъснато, че ей сега ще й разкрие кой е всъщност.

Докосна я. Долови тъгата в гласа й. Разбра отчаяния копнеж на любовта, останал без отговор и отвърна на молбата й да я прегърне. А щом веднъж я целуна и усети топлината на тялото й, нямаше връщане назад.

Това, което направи, беше непростимо. Но и другото щеше да бъде също толкова лошо. Щеше да опита да я открадне от брат си.

Сега, когато я беше имал, но можеше да си позволи да я изгуби. Дори и адът да го погълне. Нямаше да позволи това семейство да задушава повече нейния дух. Хал имаше прекрасната възможност завинаги да спечели любовта й, но я отхвърли. Кейдж нямаше да стои и да гледа как поражението се изписва по лицето й и как угасва жизнеността й, как цялата й душа се задъхва в пашкула на онази праведност.

Имаше месеци на разположение, за да я спечели, преди да се върне Хал. И, за Бога, точно това се готвеше да направи.

— Диди.

Тя се беше сгушила в един грубиянски врат, под блузата й пълзеше ръка, някакъв език галеше ухото й. Раздразнена, тя се обърна.

— Забрави нещо — каза Кейдж и й подхвърли ключа.

Тя не успя да го хване и той издрънча по масата. Диди го грабна и тъпо изгледа Кейдж.

— Защо?

— Няма да го използвам.

— Копеле — отровно процеди тя.

— Друг път не го казвай — подвикна й Кейдж, докато отваряше вратата.

— Ей, приятел — обади се грубият врат, — не може да говориш така на дама…

— Остави го, миличък — каза Диди и плъзна ръка по гърдите му. Продължиха оттам, докъдето бяха стигнали.

Кейдж излезе в свежия вечерен въздух и дълбоко вдиша, за да прочисти главата си от алкохолните изпарения и миризмите на кръчмата. Седна зад волана на корвета си, запали мотора и с рев изчезна в нощта.

Колата му беше модел от 1963 година и събуждаше завистта на всички мъже в радиус от около сто и петдесет километра около Ла Бота. С нея Кейдж се познаваше отдалеч. Тя беше черна като нощта, с подходяща кожена тапицерия в същия дяволски цвят.

Гладко се плъзгаше по пътя и плавно забавяше на завоите. Близо до пасторската къща Кейдж приближи до тротоара и спря.

Прозорецът на Джени вече не светеше. Но Кейдж стоя там и цял час не откъсна очи от него, така, както беше правил и през изминалите шест нощи.