Сандра Браун
Съдбовна нощ (13)

Тринадесета глава

Сигурна, че това е Кейдж, Джени се замисли дали е разумно да вдигне слушалката. Готова ли беше да говори с него? Но телефонът не спираше да звъни и накрая тя се пресегна и го вдигна.

— Ало?

— Госпожица Флетчър?

Не беше Кейдж и тя усети болезнено разочарование.

— Да.

— Вие ли сте Джени Флетчър, която живееше при семейство Хендрън?

— Да. Но кой се обажда, моля?

— Шериф Ролинз — прозвуча отговорът отсреща. — Дали знаете случайно къде бихме могли да ги открием?

— Проверихте ли в църквата и в дома им?

— Да, разбира се.

— Съжалявам, не зная къде другаде биха могли да бъдат. Мога ли да ви помогна?

— Трябва да ги открием — в гласа на шерифа се долавяше нетърпение. — Синът им катастрофира.

Джени замръзна. Прилоша й. Пред очите й се завъртяха черни и жълти кръгове. Тя едва се удържа да не припадне.

— Синът им?

— Да, Кейдж.

— Но той беше… Аз преди малко го видях.

— Случило се е преди няколко минути.

— Той… Фатално ли е?

— Още не знам, госпожице Флетчър. Линейката току-що го откара в болницата. Лошо е. Някакъв влак блъснал колата му — Джени притисна с длан устата си, за да сдържи вика. Влак! — Затова имаме нужда да открием някого от роднините му.

Господи!

— Госпожице Флетчър?

Минаха няколко минути, преди Джени да успее да продума:

— Не зная къде са Сара и Боб. Тръгвам веднага за болницата.

Затвори телефона, преди да даде възможност на шерифа да каже още нещо. Краката й се подгъваха, когато стана от леглото. Запрепъва се към банята.

Трябваше да стигне при Кейдж. Веднага. Бързо. Трябваше да му каже, че го обича, преди…

Не, не. Той не можеше да умре. Дори не трябваше да си мисли за това.

О, Господи, Кейдж, защо го направи?

Не я напускаше мисълта дали катастрофата беше станала случайно, или не. Какви бяха последните думи на Кейдж? „Аз съм един проклетник.“ Тя беше отблъснала любовта му. Дали не се беше опитал да освободи света от себе си?

— Не!

Тя не осъзнаваше, че крещи на глас, докато ехото не отекна в празните стени на апартамента й. Тя изтича към вратата. От очите й се стичаха сълзи, ръцете й трепереха, докато отключваше колата си.

Няколко пресечки по нататък тя видя катастрофата. Бяха изтеглили колата на Кейдж от релсите, а полицията беше отцепила мястото от любопитните тълпи.

Сребристосивият линкълн изглеждаше като смачкано парче ламарина. Джени се задушаваше. Никой не можеше да бъде измъкнат жив оттам. Тя се насили да задържи волана. Трябваше да стигне в болницата навреме.

Паркира пред отделението за бърза помощ. Не умирай, не умирай, не умирай, блъскаше сърцето й в гърдите. Мислеше само за Кейдж.

— Кейдж Хендрън? — задъхано каза тя и подпря ръце на регистратурата.

Дежурната сестра вдигна поглед.

— Вече е в операционната.

— В операционната?

— Да. Доктор Мабри го оперира.

Значи все още беше жив. Благодаря ти, Господи. Джени се задушаваше.

— На кой етаж?

— На третия.

— Благодаря ви — тя хукна към асансьора.

— Госпожице? — Джени се обърна. — Операцията може да продължи доста дълго.

— Няма значение. Ще чакам.

На третия етаж я пресрещна друга сестра и потвърди, че Кейдж е в операционната.

— Вие роднина ли сте му? — любезно попита тя.

— Аз… ние израснахме заедно. Родителите му ме осиновиха, когато останах сираче.

— Разбирам. Все още не сме се свързали с тях.

— Сигурно са излезли някъде и скоро ще се върнат — Джени не можеше да повярва, че е способна да води нормален разговор. Искаше й се да пищи, да събори стените. Да се сгромоляса на пода.

— Пред дома им чака полицай, който ще ги доведе.

Джени прехапа устни.

— Ще се изплашат. Само преди няколко месеца загубиха по-малкия си син.

Сестрата я погледна със съчувствие.

— Защо не поседнете? Скоро ще имаме информация за състоянието на господин Хендрън.

Джени се придвижи като робот до чакалнята и се свлече на канапето. Трябваше да отиде до къщата и да съобщи първа лошата новина на Хендрънови. Но не можеше да го остави. Не можеше! Трябваше да стои тук и да му предава любовта и силата си през стените на операционната.

Животът му й беше толкова скъп. Той не го ли знаеше? Как е могъл да…

О, Господи, тя го беше оставила да си мисли най-лошото за себе си. Точно както родителите му го бяха отблъснали в нощта след погребението на Хал, тя го отблъсна сега, когато й разкри сърцето си. Хендрънови не можеха да разберат какво му бяха причинявали цял живот, но тя знаеше.

Колко пъти се беше измъчвал от съмнения дали животът му си струва? Дали не предизвикваше смъртта, когато натискаше педала за газта? Дали не беше вършил всичко онова, за което го обвиняваха, само за да привлече вниманието към себе си?

О, Кейдж, прости ми. Обичам те. Обичам те. Ти си ми най-скъпият човек на света.

— Госпожице Флетчър?

Тя скочи, когато чу името си. Беше се молила със затворени очи за живота на Кейдж. Очакваше да види доктора. Вместо него видя мъж в полицейска униформа.

— Да?

— Разбрах, че сте вие — каза той. — Аз съм шериф Ролинз. Говорих с вас по телефона.

Тя изтри сълзите от очите си.

— Разбира се, спомням си.

— А това е господин Ханкс. Кейдж е спасил неговото семейство.

Едва сега Джени забеляза и другия мъж, който стоеше зад шерифа. Той пристъпи напред. Очите му бяха зачервени от сълзи. Скромно се поклони.

— Спасил? — едва изрече Джени. — Не разбирам.

— Жена му и децата са били в колата, която заседнала върху релсите. Кейдж ги изблъскал отзад. Едва успял да ги изтласка навреме. Машинистът, разбира се, видял какво става, забавил, но не успял да спре — той се покашля. — Късмет, че не е било от страната на шофьора и че Кейдж е бил с тази кола. Иначе щеше да го смачка като бръмбар.

Кейдж не се беше опитал да умре! Беше си тръгнал от нея ядосан и наранен, но не е имал намерение да се самоубие. Колко глупави бяха подозренията й.

Джени отново се разплака. Той беше опитал да спаси живота на други. Погледна към господин Ханкс.

— Как е семейството ви?

Той кимна.

— Все още са изплашени, но живи, благодарение на господин Хендрън. Искам да му кажа колко съм му благодарен. Моля се на Бога да издържи.

— И аз се моля.

— Знаете ли — тъжно каза Ханкс и наведе глава, — винаги съм си мислил лоши неща за Кейдж Хендрън, заради слуховете, които се носеха наоколо. За пиене, жени, коли. А той да рискува живота си така — въздъхна мъжът. — Тежък урок получих днес. Да не осъждам човек, когото не познавам — очите му се напълниха със сълзи и той смутено покри лицето си с ръка.

— Защо не си отидете у дома, господин Ханкс — любезно го подкани шерифът и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ви, господине — тихо каза Джени.

— Защо? Ако не беше глупавата ми стара кола…

— Все пак, благодаря ви.

Ханкс й кимна окуражително, преди Ролинз да го поведе към асансьора.

Предположението на сестрата, че скоро ще ги информират за състоянието на Кейдж, се оказа погрешно. Джени продължаваше да седи сама и да чака. Никой не излизаше от операционната.

Два часа беше прекарала така, когато вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха Сара и Боб. Гледаха като обезумели, лицата им бяха изкривени от тревога и мъка.

Джени видя как спряха при сестрата и казаха кои са. Подпрени един на друг, тръгнаха към чакалнята. Когато забелязаха Джени, забавиха крачки.

Джени им казваше с поглед: „Вие не го обичахте, а сега идвате, за да го оплаквате“.

Но не можеше да ги обвинява, без да обвини и себе си, след като години наред не беше имала смелост да признае любовта си към Кейдж.

А днес, днес, когато той имаше нужда да бъде опростен и да чуе, че е обичан, тя го беше отблъснала. Иронията на съдбата беше, че той се извиняваше за онова, което й беше дал — най-прекрасната нощ в живота й. А тя отказа да го приеме! Как можеше сега да обвинява Хендрънови?

Тя стана и протегна ръце към Сара. Възрастната жена извика и се втурна към нея. Джени я прегърна силно.

— Успокой се, Сара, той ще се оправи. Сигурна съм.

Хълцайки, Сара обясни къде са били досега:

— Бяхме извън града на посещение на болен приятел. Когато се върнахме, видяхме колата на шерифа пред къщи. Разбрахме, че се е случило нещо ужасно — двамата се отпуснаха на столовете. — Първо Хал, сега Кейдж, не мога да го понеса.

— А ако Кейдж умре, така ли ще страдаш?

Джени не можеше да повярва, че е изрекла тези думи. И двамата я изгледаха ужасено. Тя не беше намерила милост в сърцето си, въпреки трагедията. Но се налагаше да бъде жестока, ако жестокостта им помогнеше да прогледнат. Тя водеше битката си за Кейдж.

— Не мисля, че той би повярвал.

— Но той е наш син. Ние го обичаме — изплака Сара.

— А някога да сте му го казвали? Някога да сте му казвали, че го цените? — Боб виновно сведе очи. Сара едва преглътна. — Не чакам да ми отговорите. Поне докато аз живях с вас, никога не го направихте.

— Ние… Беше ни трудно с Кейдж — каза Боб.

— Защото не отговаряше на модела ви. И никога не го приехте. Не оценихте неговата индивидуалност. Той разбра, че не може да отвърне на очакванията ви, затова спря да опитва. И в самозащита започна да се държи грубо, лошо, цинично. А отчаяно иска да бъде обичан. Иска вие, неговите родители, да го обичате.

— Аз се опитвах — каза Сара. — Но той винаги беше немирен. Не търсеше ласка като Хал. Не се държеше възпитано като него. Беше трудно да обичаш Кейдж. Той ме плашеше.

— Знам какво искаш да кажеш — разбиращо се усмихна Джени и я потупа по ръката. — Но аз се научих как да виждам истинския човек. И много го обичам.

— Наистина ли, Джени? — пръв се обади Боб.

— Да. Много.

— И как можеш толкова скоро, толкова скоро след смъртта на Хал?

— Обичах и Хал. Но той ми беше като брат. Разбрах това, когато започнах да прекарвам повече време с Кейдж. Отдавна съм го обичала. Но и аз като вас се страхувах от него.

— Ще ни трябва време, за да свикнем с мисълта за вас двамата — каза Боб.

— И на мен ми трябваше време.

— Зная, че не постъпихме честно с теб — каза Сара. — Искахме да те задържим, за да запълниш празнината, останала след смъртта на Хал.

— Аз имам собствен живот.

— Сега те разбираме. Единственият начин да те запазим, е да те оставим да продължиш напред.

— Няма да отида далеч — усмихна им се тя. — Обичам ви. Сърцето ми се късаше от това, което се случи между нас.

— Бебето беше голяма изненада, Джени — Боб крадешком погледна към корема й. — Сигурно можеш да разбереш. Но все пак това е детето на Хал. Затова ще го приемем и ще го обичаме.

Джени отвори уста да заговори, но един глас каза:

— Свещеник Хендрън?

Всички се обърнаха и познаха хирурга, доктор Мабри, още в зеленото операционно облекло. Изглеждаше изтощен. Джени притисна ръце към корема си, сякаш да запази детето от нещо лошо, което можеше да чуе за баща си.

— Жив е — каза докторът и ги освободи от първия страх. — Но още е в критично състояние. Беше в шок, когато го докараха. Вътрешностите му бяха разкъсани. Непрекъснато кървеше. Наложи се кръвопреливане. Целият е закърпен. Има счупвания, рани и разкъсвания. Но това са най-малките му проблеми.

— Ще живее ли, докторе? — попита Сара така, сякаш собственият й живот зависеше от отговора.

— Има шансове, защото е здрав като бик. Издържа операцията. Надявам се, че ще се оправи. Сега ме извинете, трябва да се връщам.

— Можем ли да го видим? — хвана го за ръкава Джени.

Докторът се замисли, но тревогата по лицата им го подтикна да каже:

— Като го преместим в интензивното отделение, един от вас може да влезе за три минути. Ще ви се обадя — той се обърна и бързо се отдалечи.

— Трябва да го видя — каза Сара. — Трябва да му кажа колко много го обичаме.

— Разбира се, скъпа — съгласи се Боб.

— Не — твърдо каза Джени. — Аз ще го видя. Вие сте имали цял живот на разположение да му кажете, че го обичате, а не го направихте. Ще имате време, надявам се. Но сега аз ще го видя. Защото той има нужда от мен. О, и за бебето… Хал не е бащата. Бащата е Кейдж. Аз нося детето на Кейдж.

Устата им се отвориха от няма изненада, но Джени вече не се интересуваше дали я обвиняват, или не. Този път нищо не можеше да я уплаши.

— Надявам се, че ще обичате всички ни — Кейдж, мен и бебето — тя сложи ръце на раменете им. — Ние ви обичаме и бихме искали да сме семейство — въздъхна и отпусна ръце. После бързо изтри сълзите от облекчение, за да не си помислят, че плаче от слабост. — И ако не можете да ни приемете такива, каквито сме, ако не приемете любовта ни, това ще бъде само ваша загуба.

Изпълваха я смелост и надежда, тя им се усмихна през сълзи:

— Обичам Кейдж и той ме обича. Отказвам да се чувствам виновна за това. Ще се оженим и ще отгледаме детето си, а то всеки ден от живота си ще разбира, че го обичаме, че го обичаме за това, което е, а не за това, което сме се надявали или очаквали да бъде.

Половин час по-късно докторът се върна, за да заведе един от тях при Кейдж. Джени напусна чакалнята и тръгна след него.