Метаданни
Данни
- Серия
- Загадките на Александър Македонски (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Gates of Hell, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Димитрова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mat (2007)
Издание:
Пол Дохърти „Дверите на ада“
английска, първо издание
Превод: Мариана Димитрова
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев
Издателство „Еднорог“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Ефиалт ги посъветвал да не чакат, докато градът бъде превзет, а те заловени“.
„И ни на тебе, нито на безсмъртните е дадено това, но ти насилничиш! Затуй ме дебнат зорко отмъстителки за ад, за горни богове — Еринии, и те ще ти платят според делата ти.“
Застанал до погребалната клада, Генций рецитираше мрачните думи на Тирезий, слепият прорицател от Тива от пиесата „Антигона“ на Софокъл. Теламон, Касандра и останалите стояха зад него. Погребалната клада, издигната от войниците, беше два метра висока. Върху нея лежеше трупът на Демерата, със сребърна монета между устните, с която да плати на Харон — лодкарят, който щеше да я преведе до царството на сенките. В ръцете й имаше парчета хляб, за да нахрани Цербер — кучето, което пазеше мрачния Хадес. Генций взе чаша вино, отпи и изля остатъка върху кладата. Падаше мрак, беше онзи странен час на здрача между деня и нощта, когато небето става зловещо синьо. Теламон имаше чувството, че гледа пиеса. Генций изсипа малко масло върху кладата, взе главня и я хвърли отгоре. Пламъците подхванаха подпалките, отначало бавно, но постепенно се разпалиха от вятъра, достигнаха маслото и цялата клада се превърна в огнен език, който с рев се издигна към смрачаващото се небе. Последван от останалите, Генций хвърляше шепи благовония в пламъците. Постояха, колкото изискваше ритуалът и когато пламъците се укротиха, се отправиха обратно към вилата. Теламон хвана ръката на Касандра.
— Остани. Почакай малко.
Останалите продължиха, заобиколили Генций, когото засипваха със съболезнованията си. Теламон се приближи към критския стрелец, с когото беше говорил през деня. Сега той беше на стража при кладата, докато угасне. В светлината на огъня лицето му изглеждаше по-слабо, гладно и хищно; блестящите му алчни очи изучаваха пищната гръд на Касандра. Той протегна ръка и докосна червената й коса, която се беше измъкнала изпод качулката.
— Стига! — отсече тя.
Критянинът се усмихна и хвана с две ръце дългото си копие. Зад него другарите му тихичко си шепнеха и се приближиха, за да разгледат по-добре Касандра.
— Искам да те питам още нещо — каза Теламон.
— Ти беше щедър. Питай.
Искри от огъня се разпръснаха във въздуха, докато пламъците обхващаха друга част от кладата. Те се отдалечиха.
— Какво ще стане — попита Теламон, — ако взема лък и стрела и увия ивица пергамент по дължината й. Това ще промени ли полета й?
Критянинът направи гримаса и сви рамене.
— Парче пергамент?
— Да, дълго колкото стрелата или дори повече. Както казах — като ивица или панделка.
Критянинът се обърна и каза нещо на своето наречие на другарите си. Избухна разгорещен спор. Той вдигна ръка, за да ги накара да замълчат и се обърна към Теламон.
— Може да повлияе на полета й, но не много. Тук има стрелци, които са участвали в представления, когато към стрелите се прикрепят разноцветни панделки и така се изстрелват във въздуха. Казват, че разликата била малка.
— Много ти благодаря. — Теламон отвори кесията си и сложи още една сребърна монета в ръката на мъжа. — Пийнете, за да поменете мъртвата. О — той отново се обърна, — днес следобед, след като си тръгнах, идвал ли е някой от вашите стрелци във вилата?
Критянинът поклати глава.
— Не, разбира се. Предпочитаме да бъдем на открито. Заповедите са съвсем ясни. Трябва да охраняваме вилата. Единствената причина да ходим там — той се усмихна хищно и погледна Касандра, — е, за да погледаме нея.
Теламон и помощничката му се отдалечиха. Зад тях се чу смях, някой изсвири продължително.
— Не бива да се разхождаш сама — прошепна Теламон. — Най-добре стой във вилата.
— Познавам критяните! — отсече Касандра. — Виждала съм ги в Тива заедно с траките, тесалийците и всички други отрепки.
Теламон спря и се загледа към светлините на вилата, които проблясваха през дърветата.
— Какво има, велики мислителю?
— Нещата стават все по-заплетени — загадъчно каза той. — Опасността изостря ума и подсилва паметта, Касандра. Много неща ме озадачават. Помниш ли онова парче пергамент със странните символи, което открихме в стаята на Памен заедно със заобления прът, около метър дълъг.
— Да, помислихме, че са боклуци.
— Вече не мисля така. След нападението над мен днес следобед и убийството на Демерата, реших да си остана в стаята.
— Знам — отсече тя. — Не искаше да ми кажеш какво е станало.
— Няма значение, остави това. — Теламон хвана ръката й и разтърка пръстите й. — Прекрасна си като нощта, Касандра, в тъмносинята си наметка.
— О, господарю! — тя затрепка с клепачи. — Да не би да ме примами в тъмното, за да ме прелъстиш?
— Трябва да си мажеш ръцете с масло — отвърна Теламон. — Пръстите ти са загрубели. Може би е от водата.
— Или от тежката работа, която ми възлага господарят.
— Мислех си — продължи Теламон — за нашия приятел Памен. Бил е персийски шпионин и е работел в двора на царица Ада. Какво правят шпионите?
— Предават тайни.
— Но как се е свързвал Памен с господарите си? Не е можел да напусне двора и да отиде до Халикарнас или където и да било — това би било подозрително. Спомних си една история от Херодот, която съм чел преди години. Помолих Солан да ми даде да я прочета отново.
— Знам, мърмореше си под нос.
— Има система за изпращане на тайни съобщения — продължи Теламон, без да обръща внимание на заяждането й, — която се нарича „скютале“.
— Какво значи това?
— Стара дума, която означава „жезъл“. Била е използвана от шпионите. Очевидно се състои от две заоблени парчета дърво с еднаква дължина и дебелина. Едното е у шпионина, другото — у господаря му. Когато шпионинът иска да изпрати тайно съобщение, взима дълга и тясна ивица пергамент и я увива около скютала, без да оставя свободно място. След това пише съобщението и я развива…
— Разбира се — прекъсна го Касандра. — И ако използват тайнопис, се получава ивица пергамент, изписана със странни символи.
— Точно така — съгласи се Теламон. — Можеш да го разгадаеш, само ако имаш парче дърво със същите размери, около което да увиеш ивицата пергамент.
— И Памен е правел така? Затова ли открихме онзи прът и парченцата пергамент в стаята му.
— Така мисля. — Теламон продължи напред. — А ние ги изхвърлихме. Предполагам, че убиецът на Памен е знаел за метода „скютале“ и така е разбрал, че е шпионин. Убил го е, но е използвал същия начин, за да се свързва с господарите си в Халикарнас.
— Ами ръкописът на Питий?
— Мисля, че ръкописът на Питий не е онова, което Александър твърди — каза лекарят. — Тази вечер ще се опитам да разкрия тайната му. Не — той вдигна ръка. — Не ме поздравявай. На Памен дължим разкриването на ключа.
— Затова ли са го убили?
— Вероятно.
— И убиецът му сега предупреждава Мемнон за всеки наш ход?
— Определено — промърмори Теламон. — Шпионинът, който е и убиец, е използвал метода „скютале“, за да съобщи на Мемнон, че Александър ще отседне във вилата. Това може да стане лесно, като се остави парче пергамент под някой камък или в хралупа на дърво. Оттам го взима вестоносец, който не може да го разчете.
— И е оставил съобщения при трупа на Памен, защото е бил убеден, че ще го вземат?
— Да, така мисля.
— И изненадващата атака на Александър? — попита Касандра. — Затова ти разпитваше критянина, нали?
— Разглеждах проблемите от погрешна страна — отвърна Теламон. — Мислех си за това как може да бъде закрепен дебел свитък пергамент на края на стрелата. Но при метода „скютале“ пергаментът е нарязан на ивици. Шпионинът го увива около стрелата. Преоблича се като критски стрелец, после я изстрелва и съобщението е изпратено. Говоря за ивица пергамент, не по-дълга от метър. Кой по време на битка ще я забележи освен Мемнон, който я очаква?
— Разбира се, но мисля, че за едно нещо грешиш, Теламоне! Стрелата е била изстреляна през нощта, преди Александър да нападне.
Лекарят се съгласи. Те продължиха бавно пътя си, спирайки от време на време, докато Теламон обясняваше как шпионинът е убил критския стрелец, взел е лъка и стрелата му и е използвал същото оръжие срещу него в овощната градина.
— Ако знаех кой е — изсъска Касандра в мрака, — щях да му прережа гърлото или да отровя храната му. Сигурно е някой от писарите! Разговарях с войника, който е помагал на Генций да търси Демерата: той каза, че Сарпедон бил вътре, когато са те нападнали. Но писарите са били в градината. Каква изобретателност — продължи тя. — Змии, стрели, тайни съобщения.
— Не е толкова изненадващо — отвърна Теламон. — За новите изобретения бързо се разчува из цяла Гърция — за постиженията на някой строител или лекар. Гледала ли си комедията на Аристофан „Облаците“?
— Да, в Тива.
— Помниш ли момента, когато Сократ спори сприятеля си за един случай в съда?
— Да.
— Приятелят му казва: „Ще вземе парче стъкло и ще го използва като огледало, за да привлече лъчите на слънцето и да стопи восъчната табличка с призовката.“
— Да — отвърна Касандра. — Когато Александър обсади Тива, един от архонтите предложи да издигнем огромни огледала по стените, за да съберем лъчите на слънцето и да подпалим обсадните машини.
— И защо не го направиха?
— Някой попита какво ще стане, ако денят е облачен. Теламон се разсмя и понечи да продължи напред, но Касандра го хвана за ръката.
— Знам, че убиецът иска да се отърве от теб. Задаваш прекалено много въпроси. Но защо бедната Демерата?
— А, да, бедната Демерата! Трябва да поговоря с Генций за нея!
Те влязоха в двора. Останалите гости се бяха събрали в залата за пиршества, където Генций беше поръчал погребално угощение. Теламон и Касандра постояха там известно време. Сарпедон изпя тъжна песен. Генций отново рецитира — прекрасна поема от Сафо. Бес изпя погребална песен. Поднесоха вино. Теламон си спомни какво му предстои, извини се и се върна в стаята си. Взе ръкописа на Питий и започна да го разучава, като си водеше записки.
Касандра също се качи и го заговори. Теламон отговаряше с междуметия и неясни забележки. Тя обяви, че е изтощена и си легна. Лекарят продължи да работи. От време на време спираше, отиваше до прозореца и поглеждаше навън. Небето беше обсипано със звезди, вятърът разлюляваше дърветата. Той си спомни погребалната клада и скръбните думи на Генций, и сърцето му замря. На нея можеше да лежи и неговият труп, а не този на Демерата. Върна се към писането, но не можеше да се съсредоточи. Взе историята на Херодот, която Солан му беше дал — хубав препис, направен от някой учен писар.
Трябваше да се сетя за метода „скютале“, помисли си Теламон. Не беше ли виждал подобно средство в египетските храмове? Спомни си как красивата Анула го заведе при една от големите колони в Залата с колоните и започна да му превежда йероглифите, обикаляйки около нея, докато накрая почти му се зави свят. Тя беше плеснала с ръце и се беше засмяла. Теламон се усмихна. Какво щеше да си помисли Анула за Касандра? На външност бяха много различни, но и двете говореха направо и притежаваха чувство за хумор. Теламон се усмихна и се върна към проучванията си.
— Знам — промърмори той, почесвайки се по бузата с края на стилуса, — че „е“ е най-често използваната буква от гръцката азбука, което обяснява защо Памен говори за числото 5 — „епсилон“ е петата поред буква в азбуката. Той го е доказал с цитати от Софокъл и „Илиада“. Но какво означава „десет“?
Той продължи да работи. Разгледа азбуката, подредена в пет колони и редове и числата от първия ред на ръкописа на Питий. Числата му бяха ясни, но какво означаваха малките квадратчета? Той ги огради с кръгчета. Върна се на азбуката и отново погледна ръкописа. Възможно ли е да е така, зачуди се. Преписа първия ред от тайнописа. Бавно и внимателно започна да използва азбуката, за да разгадае числата. Отначало не можеше да повярва на очите си. Върна се и отново провери — думите имаха смисъл. Вълнението му беше толкова голямо, че скочи на крака и блъсна един стол. Касандра се размърда.
— Какво има?
Теламон запали още лампи и ги донесе на писалището.
— Мисля, че ръкописът може да бъде преведен. Касандра се уви е одеяло и забърза към него.
— Ето азбуката, подредена в пет реда и пет колони — обясни Теламон.
1 2 3 4 5 1 A B C D E 2 F G H I/J K 3 L M N O P 4 Q R S T U 5 V W X Y Z
— Това ми е ясно — каза тя.
— Петата буква, „епсилон“, се използва най-често. Всичко е съвсем просто: А е 11, Б — 12, С — 13, Д — 14 и Е — 15. Но Питий е бил хитър човек. Той махнал буквата епсилон и я заместил с малки квадратчета. Така че ако търсиш числото, което да означава „е“, няма да го намериш. На някои места просто я е пропуснал. Освен това в началото на ръкописа умишлено е написал възможно най-много думи, които не съдържат буквата „е“. После усложнил нещата като въвел следната система. За буквата А използва 11, което идва от начина на подреждането на азбуката, по тази логика Б трябва да е 12. Но към всяка буква след А Питий прибавя числото 10. Така Б става 22, С — 23, Д 24, а Е липсва. Ф става 31. Тъй като в азбуката има само 25 букви, всеки, който се опита да разгадае тайнописа, ще се обърка още повече.
— А ти успя ли? — попита Касандра.
— Да — Теламон снижи глас. — Искам това да остане в тайна, защото ще ми трябва време да преведа целия ръкопис. Трябва да бъда точен.
— Наистина ли става дума за стените на Халикарнас?
— Едва ли. — Теламон взе парчето пергамент и й го подаде. — Това — поясни той — са първите числа от ръкописа на Питий. Под тях съм написал буквите: помни, че изваждаме десет — числото, което открих записано на парчето пергамент, взето от Херол.
45 64 54 33 34 11 53 P У Т Н I А S 11 52 23 33 34 54 ( ) 23 54 54 44 C T T O
Касандра вдигна поглед.
— От архитекта Питий до…?
— Филип — отвърна Теламон. — Това е следващата дума. Ето какво мисля, че е станало — продължи той. — Питий си е кореспондирал с Филип. Изпратил е копие от писмото на царица Ада. Съмнявам се, че в него става дума за стените на Халикарнас.
— Но хората смятат, че е така.
— Това е била идеята. Залагам една сребърна монета срещу златна, че това писмо е пристигнало малко преди или след убийството на Филип. Александър или Олимпиада не са могли да го разчетат. Само Филип е имал превода и не го е показал на никого, затова Александър е толкова заинтригуван от ръкописа. Чудя се какво всъщност е написал Питий. Бил е хитрец, създал е впечатление, че тъй като са го измамили, е разкрил някаква тайна слабост на стените на Халикарнас. Като в детска игра — да пратиш някого да се лута из лабиринт, за да търси нещо, което изобщо не е там.
— Значи стените нямат дефект? — попита Касандра.
— Може и да имат. Знаем, че Александър премести обсадните машини — може би знае нещо. — Теламон почука по пергамента. — Но тук има повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Преди много години, точно преди Филип да бъде убит, се опитал да ожени сина си Аридей за една принцеса на Халикарнас. Александър тайно предложил себе си. Филип разбрал и това довело до сериозен конфликт между баща и син. Имам дълбокото подозрение, че това писмо е по-скоро свързано с този факт, отколкото с укрепленията. Именно затова — Теламон се изправи и се протегна — Александър отново сънува кошмари за баща си. С нетърпение очаквам да разбера истината.
— Ще продължиш ли сега? — попита Касандра. Лекарят поклати глава.
— Не, вече намерих ключа. Ще продължа, когато си отпочина. Утре искам да поговоря с Генций. — Той бързо целуна Касандра по челото. — Сега ще се измия и ще поспя. — Той погледна към прозореца. — Дано да сънувам.
— Какво?
Теламон за малко щеше да отговори „Египет“, но се усети навреме.
— Ами убиецът? — отекна гласът на Касандра в тъмнината.
— Ще стигна и до него. — Теламон млъкна, докато плискаше лицето си с вода. Взе кърпа и се подсуши. — Винаги съм смятал, че Памен е ключът към всичко. Имам подозрения, но твърде малко доказателства.
Той съблече туниката си и легна с отворени очи в тъмнината. Най-различни предположения се въртяха в главата му. Какво беше казал Аристандър? Че дори най-големите философи не могли да разберат ръкописа. Разбира се, Пазителят на царските тайни трябва да е бил бесен от гняв! Но той не говореше само за себе си. Беше ли показал Александър текста на бившия си учител Аристотел? Опитал ли се беше великият философ да го разгадае? Той едва ли би му отделил много време, не обичаше подобни загадки. Повече го занимаваше онова, което той самият наричаше „реални проблеми“.
— За какво мислиш? — Гласът на Касандра звучеше сънливо. — Имам чувството, че чувам как работи мозъкът ти — като звук от множество колелца, които непрекъснато се въртят.
— Започвам да разбирам защо Александър е посетил царица Ада. Сигурно е знаел, че писарите й се опитват да разчетат ръкописа. Подозирам, че ако Памен беше живял още няколко дни… — Той рязко се изправи.
— Какво има пък сега? — ядосано попита Касандра.
— Ами ако — възкликна Теламон — Памен е стигнал до същото заключение като мен, но не е записал наученото? Помисли, Касандра. Ти си персийски шпионин. Разгадала си някаква загадка, за чийто отговор господарите ти биха дали мило и драго. Какво щеше да направиш след това?
— Да избягам — сърдито каза Касандра. — Да си плюя напетите.
— Точно това се е готвел да направи и Памен. Затова е бил убит. Помниш ли дисагите, които Херол е откраднал? Памен е приготвил багажа си, за да избяга. Убиецът е знаел и го е убил, преди да успее.
Светлокафявите очи на опитомения леопард със златна верига на врата се взряха безизразно в Мемнон, който отмести поглед с отвращение.
— Това животно никога не ми е харесвало — промърмори той. — Видях го да убива паун в градината. Оронтобат го има още от малко.
Ефиалт се беше изтегнал на лежанката и гледаше към тавана на голямата зала за пиршества в двореца. Той вдигна обутия си в сандал крак и отново се загледа в белега до стъпалото си.
— Имал си късмет — забеляза Мемнон. — Тази стрела можеше да те улучи сериозно, вместо само да те одраска.
— Но не толкова, колкото Александър — отвърна тиванецът. — Ако бяхме успели да отрежем войската му от обсадните машини, щяхме да ги унищожим заедно с моста му. — Той вдигна ръка. — Чуваш ли, Мемнон? Чуваш ли блъскането?
Мемнон се изправи и отиде до процепа в стената, който гледаше към градината. Дворецът на градоначалника беше близо до стените. Гъркът затвори очи и се вслуша. Чу го като далечен прибой, който се блъска в скалите — тътенът от македонските тарани, които блъскаха стените, за да ги пробият. Мемнон отвори очи и вдъхна уханието на градината.
— Мислиш ли, че е разгадал ръкописа на Питий? — попита Ефиалт. — Премести обсадните си машини по на север, после се върна обратно. Съсредоточил се е върху частта между Тройната порта и кулата.
— Ще разбие стените, но когато мине зад тях, го чака изненада — отвърна Мемнон. — Друга здрава стена във формата на полукръг, отворен навън, така че защитниците от всеки край да могат да обстрелват обсадните му машини. Може да я премине колкото куче, което с вой се опитва да свали луната. Александър — добави той — не ме притеснява в момента.
— Нито пък мен. — Оронтобат, облечен в елегантна туника — съчетание от тъмночервено и златисто, с меки сребърни ботуши и фригийска шапка върху черните си, намазани с масла къдрици, се облегна на рамката на вратата.
Леопардът стана и тръгна към него безшумно като призрак. Под гладката му кожа мускулите играеха. Оронтобат приклекна и го нахрани с парчета месо от масата. После го почеса между ушите.
— Красавец — промърмори той. — Трябва да го водя с мен. В града вече не е безопасно. Ще се преместя от къщата си, ще донеса тук всичките си съкровища.
Говореше тихо, но думите му смразиха Мемнон. Той беше укрепил града, стените му бяха дебели и непревземаеми. Имаше провизии, муниции, оръжия, конница, най-добрите хоплити, които можеха да се купят с пари, както и елитните отряди от войската на Дарий. Имаха храна и вода за десет години напред, а персийската флота бранеше пристанището. Лагерът на Александър беше на каменистия полуостров, изпепеляван от слънцето, докато той напразно атакуваше стените.
— Не бяхме предвидили това. — Оронтобат вдигна глава. Покритите му с пръстени ръце още галеха леопарда. — Не бяхме го допускали, нали? — повтори той. — Че ще има предатели в града.
Градоначалникът се изправи и седна на лежанката до Ефиалт. Огледа помещението — стените му бяха боядисани в златисто, украсени с пурпурно-сребристи ромбове и гроздове. Същият мотив обвиваше кръглите дебели колони. Подът и таванът бяха мраморни и блестяха като стъкло, създавайки у посетителя впечатлението, че се намира между две прозрачни езера — отгоре и отдолу. Вътре беше светло — поне сто лампи светеха, поставени върху корнизите и в нишите. Мебелите бяха от акациево и сандалово дърво; имаше красиво резбовани масички, поръбени със злато и сребро, удобни меки столове. Лежанките му бяха личен подарък от Дарий — покрити с алени покривки, извезани с изправени на задните си крака сребърни лъвове.
Нима ще трябва да изгоря всичко това, помисли си Оронтобат. Сви пръсти и погледна нагоре под вежди. Мемнон го наблюдаваше с любопитство.
— Виждам, че си разстроен. Защо? — Военачалникът протегна ръце и сви пръсти. — Винаги правиш така, когато си разтревожен.
— Тревожа се — отвърна градоначалникът. — Осъзнаваш ли, че из града патрулират толкова войници, колкото имаме и по стените, Мемнон?
— Но защо! — възкликна Мемнон. — Преди десет дни градът беше наш. Сега говориш за размирици, за намерено оръжие, за нападение над наши войници.
— Кварталът на грънчарите се е превърнал в бунтовнически гарнизон! — отвърна Оронтобат. — И все пак, когато изпратим там войници, враговете ни изчезват сред намръщени погледи и ругатни.
— Можем да го обкръжим! — изръмжа Ефиалт. — Да го сравним със земята и да избием всички, които намерим. — Той се изправи и седна с разкрачени крака. — Но не е само това, нали, Оронтобат?
— Шпионите ни са навсякъде — съгласи се персиецът — из винарните, по пазарите. Подслушват разговорите. Сигурни са, че са чули македонска реч.
— Но тук има македонци — заяви Мемнон. — В Халикарнас живеят всякакви хора.
— Млади воини? — вдигна вежди Оронтобат.
— Защо не са ги арестували? — попита Ефиалт.
— Повтарям ви само какви слухове се носят. — Оронтобат се усмихна неискрено. — Възможно е — продължи той — Александър да е изпратил свои хора в града, преди да затворим портите.
— Тогава трябва да са по-малко от сто — забеляза Мемнон. — Иначе щяхме да ги забележим.
Оронтобат потри ръце.
— Ами ако…
— Какво ако? — изрева Мемнон и седна до Ефиалт.
— Ако са повече от сто? — продължи Оронтобат. — Нямаш ли известия от твоя шпионин?
Мемнон поклати глава.
— Изстреля една стрела преди Александър да атакува — отвърна той. — Предупреди ни за „заслоните“ и че ръкописът на Питий още не е разгадан. — Той сви рамене. — След това не е изпращал нищо.
— Знаеш ли кой е той?
— Ще ми се да знам. Той получи злато и обещанието ми, че ако ръкописът бъде преведен, скритото съкровище ще бъде негово. Искам да знам какво възнамерява да прави Александър. Има ли наистина слабост в някоя част на стените? Ще я открие ли? И как ние…
Дочул шум от бързи стъпки, Мемнон замлъкна. Един от помощниците му, облечен в лека броня, нахлу в залата.
— Господарю, трябва да дойдеш.
— Какво има?
— Навън в градината, господарю.
Тримата последваха войника през портика с колони и надолу по стълбите. Нощният вятър донесе мирис на изгоряло и когато се обърнаха надясно, видяха, че над дърветата се издигат пламъци. Слуги от двореца и войници вече носеха кофи с вода, икономи викаха за помощ, зазвучаха рогове, чу се звук от цимбали — беше вдигната тревога.
— Прекратете суматохата! — нареди Мемнон.
— Какво е станало? — прошепна Ефиалт.
— Там е една от летните ми къщи. В малка кипарисова горичка, много е красиво, истински рай — обясни Оронтобат. — Намира се съвсем близо до стените. Най-добре е…
— Никъде няма да ходим! — прекъсна го Мемнон. — Може да е случайност, но може да е и нещо друго!
Охраната на двореца вече се стичаше в градините; войниците се обличаха в движение и се строяваха. Личните телохранители на Мемнон забързано влязоха през вратите сред дрънчене на оръжие. Редът беше възстановен. Две редици войници, подредени във формата на подкова — гърци и перси, въоръжени с мечове, щитове и копия, охраняваха главните входове към двореца.
Един прислужник притича през тревата. Факлата в ръцете му искреше и танцуваше. Войниците го пропуснаха. Един командир взе факлата, момчето приближи и падна на колене пред Оронтобат. Заговори бързо на персийски, сочейки назад към пламъците.
Говореше толкова бързо, че Мемнон не можа нищо да разбере. Оронтобат вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
— Мемнон — лицето на градоначалника беше пепеляво, — не е било злополука. Нападат ни!
Освободиха прислужника. Командирът от хората на Мемнон отново се появи.
— Пожарът е овладян — каза той, изтривайки саждите от лицето си.
— Проникнал ли е някой вътре?
Мъжът поклати глава.
— Не, господарю, причината за пожара са запалени стрели, минали над стените. Намерихме и това.
Той извади кожен цилиндър, какъвто използваха пратениците за писмата. Беше протрит и издраскан, а ремъкът, с който се прикрепяше на рамото на пратеника, беше избелял и оръфан. Мемнон го грабна, отвори го и извади малък свитък пергамент. Отдръпна се встрани, за да го прочете.
— Не е за мен — каза той и го подаде на Ефиалт. Тиванецът го грабна и нареди да му донесат по-близо факлата.
— Ще ти кажа какво пише — тихо каза Мемнон. — „От Александър Македонски до предателя Ефиалт от Тива. Не се перчи толкова, защото Мемнон се е продал!“
Ефиалт съдра пергамента и го хвърли на тревата. Стъпка го с пета, побеснял от гняв.
— Предизвикват ни, Мемнон. По-близо са, отколкото си мислим. Какво ще им отговорим?
— Продал се е — промърмори Оронтобат. — Това означава, че предателите са по-близо, отколкото си мислим.
Мемнон се обърна. Един от прислужниците стоеше на стъпалата и го гледаше.
— Най-добре всички да видите нещо.
Те го последваха към портика, където се беше събрал димът от пожара. Мемнон с мъка овладяваше страха си. Лицето на прислужника не допринасяше за това — беше старец с изпито лице и зачервени от недоспиване очи.
— Затворникът, наречен Евнуха, е мъртъв.
— Какво! — възкликна Оронтобат.
Последваха прислужника в двореца, забързано слязоха по стълбите и преминаха лабиринта от плесенясали тунели, който водеше към тъмниците. Когато завиха зад един ъгъл, ги посрещна шум от гласове. Пазачи и тъмничари се бяха скупчили на вратата на тъмницата, в която беше затворен Евнухът. Мемнон ги разблъска и влезе вътре. Помещението беше обзаведено удобно, приличаше повече на стая, отколкото на килия. Очевидно Евнухът се беше качил на масата, свалил шнура, с който беше препасана туниката му, завързал единия му край за куката на гредата, направил примка на другия и скочил долу. Дългото му тяло висеше отпуснато и леко се поклащаше като счупена кукла с разтворени крака, отпуснати ръце и странен ъгъл между врата и главата. Грозното му лице беше на петна, очите му гледаха невиждащо, по брадичката му се стичаше слюнка.
Мемнон подуши въздуха и се огледа — от купата за вода още се вдигаше пара.
— Свалете го! — нареди той.
Един войник хвана трупа, а друг се покачи на масата и преряза връвта. Сложиха го на пода. Мемнон коленичи до него. Тялото беше още топло. Той изщрака с пръсти. Един войник му подаде камата си и военачалникът преряза примката. Трупът леко потръпна, когато въздухът от дробовете на мъртвеца излезе от устата му.
— Мъртъв е съвсем отскоро.
Мемнон огледа главата и врата на Евнуха. Не видя никакви рани, освен моравата ивица около шията му.
— Какво стана? — попита той.
Отиде до димящата бронзова купа. Водата беше изляна и вътре имаше купчина черна пепел. Огледа килията. Всичко беше подредено — малкото походно легло беше оправено, наметка и колан висяха на стената. Едната лампа беше угаснала, но другата гореше силно. На пейка до стената имаше поднос с остатъци от храна, чаша и кана вино.
— Какво стана? — повтори Мемнон и посочи към тъмничаря с грозното лице. — Кажи, Цербер.
— Настанихме го удобно — отвърна тъмничарят, без да се страхува. Пристъпи напред и разпери безпомощноръце. — Господарю, ти ни нареди така.
— Знам — отвърна Мемнон.
— Имаше дрехи, колан, дори нож. Ние се хранехме вединия край на коридора, а пазачите — в другия. Чухме сигнала за тревога.
Мемнон кимна към войниците.
— Така е, господарю. Излязохме от коридора и се качихме по стълбите. Цербер и тъмничарите ни последваха. Някой каза, че ни нападат, миришеше наогън…
— Какво стана после?
— Върнах се долу в килията — отвърна Цербер. — Замириса ми на дим, но помислих, че е отвън. Когато погледнах през решетката, Евнухът висеше на въжето, а от купата излизаха пламъци и дим. Докато намеря ключовете и отворя вратата… — Мъжът сви рамене. — Беше твърде късно. Евнухът беше мъртъв.
Мемнон внимателно изучаваше пълното му, лукаво лице, дебелите устни и хитрите очи.
— Господари мои — изхленчи тъмничарят, — разговарях с Евнуха. Той се боеше. Смяташе, че щом свърши работата си, ще го разпиете. Смяташе, че няма начин да се измъкне.
Мемнон се обърна и погледна към купата.
— Всичко ли е изгорил? — попита Ефиалт. Мемнон кимна.
— Изгорил е своя екземпляр от ръкописа на Питий и всички бележки, които е направил. — Той затвори очи, опитвайки се да овладее гнева си. — Съблечете трупа! — Мемнон отиде до вратата и се обърна. — Не, като си помисля, вече няма смисъл. Ти — посочи той към Цербер — го изнеси навън. Да се възползваме от пожара. Хвърлитрупа в него и ще се отървем!
Когато се върнаха в залата за пиршества, прислужникът ги чакаше на вратата. Този път той падна на колене.
— Какво е станало? — попита Оронтобат. Прислужникът вдигна обляното си в сълзи лице.
— Господарю, има още по-лоши новини.
— Изправи се! — изсъска Оронтобат. Прислужникът не се подчини.
— Господарю, знаеш, че работя ден и нощ. — Говореше бавно, за да го разбира Мемнон. — Слушам докладите на шпионите ни от града. Точно преди да вдигнем тревога, един от най-добрите ми хора, трезвомислещ и разсъдлив…
— Хайде, казвай! — нервно го прекъсна Оронтобат.
— Този човек — прислужникът вдигна глава — се кълне в душата на майка си, че видял македонски щитоносци близо до двореца.
Оронтобат сграбчи мъжа за туниката, изправи го на крака и го разтърси.
— Лъжеш! Шпионите ти грешат!
Треперещ от страх, прислужникът поклати глава:
— Господарю, казвам истината!
Ефиалт рязко се отдръпна и ритна един стол. Оронтобат изблъска прислужника от стаята и блъсна вратата след него. Леопардът се приближи към него, но бързо се отдръпна, когато Оронтобат го срита. Животното изръмжа от болка и отиде да се скрие в един ъгъл.
— Възможно ли е това? — изсъска Ефиалт. — Щитоносци от елитния отряд на македонеца тук? Как са влезли?
— Трябва да разпитаме шпионина — отвърна Мемнон. — Казал, че били двайсетина души. — Той се опита да се съсредоточи. — Може да е малка група, която се е укрила вграда преди началото на обсадата.
— Но са били въоръжени! — извика Ефиалт. — Защо да привличат внимание към себе си? Не разбираш ли, Мемнон? — Ефиалт пресуши чашата си и я хвърли на пода. — Искали са да бъдат видени. Откъде да знаем, че на други места в града няма още от тях? Ами ако решат да разбунтуват тълпата? Ако я подкупват със злато и сребро?
— А и смъртта на Евнуха — намеси се Оронтобат. — Съвпадение ли е? Първо съобщението до Ефиалт, а сега и македонци зад стените.
Мемнон взе подробната карта на града, помете чашите и чиниите от масата и я разтвори. Закрепи я с няколко чаши, за да не се навива и направи знак на събеседниците си да се приближат.
— Не е време за паника и гняв. — Той проследи с пръст крепостните стени. — Тук се намираме ние. — Пръстътму сочеше центъра на подковата. — Тук Александър и войниците му се опитват да разбият стената. Да оставим по другите места само най-необходимия брой войници и да съсредоточим силите си тук. Трябва да позволим на Македонеца да разбие стената. — Той премести пръста си. — Между стените и пристанището се намира големият град Халикарнас. Сега ще ви опиша нещо кошмарно. Какво ще стане, ако в града има македонци? — Мемнон погледна към Ефиалт, предупреждавайки го да не се обажда. — Само боговете знаят откъде са дошли или къде са. Да предположим, че докато отбраняваме стените и се опитваме да отблъснем Александър, градът се разбунтува зад гърба ни, въоръжен и оглавяван от македонците. Тогава ще бъдем обградени. Ако тръгнем да се разправяме с тях, войниците може да пробият стените и да ни нападнат в гръб. Ако не им обърнем внимание, те може да отворят портите й Александър няма да има нужда от обсадните си машини.
— Можем да разделим войската — обади се Ефиалт.
— Това означава да оголим стените, ще настъпи хаос. Ефиалт, ти си опитен командир. Сред войниците настъпва паника, когато разберат, че врагът е не само пред тях, но и зад тях. Ще има дезертьори, метежи, някои ще се предадат. Нас или ще ни убият, или ще ни пленят и предадат на Александър. — Той не сваляше поглед от очите на Ефиалт. — Той даде тържествено дума, че ако му паднем в ръцете, ще ни разпне така, че всички да ни видят.
Оронтобат свали шапката си и я хвърли на пода, после разтвори туниката под разкошната си мантия.
— Какво можем да направим? — прошепна той.
— Знаеш какво трябва да направим — отвърна Мемнон. — Мислех, че никога няма да се съглася, но колкото по-скоро приключим, толкова по-добре.