Книстер
Лили Чудото в замъка на граф Дракула (5)

Четвърта глава

Биенето на църковната камбана наведе Лили на мисълта, как с обединени сили да надхитрят вампирите. Но още преди да успее да каже на жителите какъв беше „Вампирският й отбранителен план“, на площада се появи свещеника, който беше много развълнуван.

— Те идват! Видях ги от кулата на църквата. С тях има цяла армия прилепи.

— Скрийте се! — заповяда Парацетамол. — Иначе ние ще сме първите пленени!

— Но не искате ли да чуете плана ми? — попита Лили отчаяно.

Тя успя да им обясни на две на три за какво ставаше въпрос, след което се разделиха и се скриха в близките храсти.

— Моля ви, направете каквото ви казах! — викна Лили съзаклятнически зад тях.

Дали я бяха чули? Всички бяха толкова развълнувани! Дори и прилепите се скриха.

— Ние изчезваме! Гледай и ти да се спасиш някак си.

И те изхвърчаха нанякъде. Лили остана съвсем сама на тъмния площад. Някъде все още гореше една факла. Луната се скри зад облак. Някъде горе над църквата се чу крясък. Той се чуваше отдавна, но сега на Лили й се стори, че вика:

— Ах тииии, ах тииии…

За миг тя си помисли, че сега беше най-добрият момент да се прибере вкъщи с помощта на магическия скок. Но в страха й имаше и гордост. Сега беше моментът да се противопостави на вампирите! Ако жителите на Бойтелсбах следваха плана й за отбрана, съществуваше дори надежда!

Лили се затича решително към кулата на църквата и започна да се изкачва. Взимаше по три стъпала наведнъж. Така напредваше по витата, стръмна стълба. Когато стигна най-отгоре, беше останала без дъх. Там бяха закачени не само двете големи камбани, но там беше и часовникът. Брулеше силен вятър. Лили се изкатери до прозорчето на кулата, което гледаше към градската порта. Когато си проправяше път през часовниковия механизъм, тя забеляза двата прилепа, нейните приятели. Те висяха с главата надолу, увити в крилата си, така че изобщо не усетиха присъствието на момичето. Тя нямаше време да говори с тях, а извади бинокъла от раницата си и го насочи към нощното небе. На лунната светлина тя забеляза ятото прилепи, което наближаваше града. Лили преброи поне седем. След това те се превърнаха във вампири. Изглеждаше, че най-големият раздаваше нещо на останалите. Но дори и с бинокъла, Лили не успя да види какво беше това. Гадост! Сега и седмината се запътиха към градската порта. Може би си мислеха, че като ходят, а не летят са по-незабележими! Малко след това Лили не ги виждаше вече, защото й пречеха покривите на къщите.

Сега беше моментът да започне с изпълнението на плана си. Тя се покачи върху часовниковия механизъм и го разгледа много обстойно. Множество назъбени колелца и пръчици се въртяха едно около друго на различни места. Не след дълго Лили намери това, което търсеше: една дълга, тънка пръчица, която свързваше часовника с една камбанка. С помощта на един лост, Лили откачи камбанката от часовника.

— Сега ще има спокойствие! — каза тя и се захвана с настройването на часовника.

Това обаче беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, защото голямото колело, с което стрелките на часовника се мърдаха напред и назад, можеше да бъде преместено много трудно. С голяма мъка тя успя да го завърти, докато стрелките не показваха вече четири без пет. След това тя отново закачи камбанката.

— Следващият път, когато часовникът удари, ще е четири часа — каза си тя и се върна на наблюдателницата си.

Бинокълът не й беше необходим вече, защото благодарение на пълнолунието, Лили успя много ясно да види, как точно в този момент граф Дракула минаваше по площада. Сърцето на Лили заби лудо. Стори й се, че с появяването на графа, вятърът беше станал по-студен. Но и крясъците бяха утихнали и не се чуваха вече. Дори и отдалече граф Дракула беше страховит, но също така и много горд. Само нещо в лицето му не беше наред. Лили взе отново бинокъла. И за малко да се изсмее. Първо, защото това, което видя, беше много смешно и второ, защото това облекчи напрежението й. Тя разбра най-накрая с какъв елементарен трик вампирите успяваха да минат покрай чесъна: с щипка за пране на носовете им! Това беше решението на загадката! Най-обикновена щипка за пране, с която вампирите си защипваха носовете, за да не могат да усетят миризмата на чесъна. Беше толкова просто! Всички си мислят, че щипките съществуват едва от 18 век, но в Трансилвания вампирите я бяха открили още през Средновековието! На Лили не й беше вече смешно, когато забеляза, че и другите вампири се появяват на площада. Те също имаха щипки и бяха взели вече няколко пленника. Те бяха възрастни хора и деца, които очевидно бяха онемели от страх.

— Аз ще захапя пръв! — чу Лили да казва граф Дракула и режещият му глас се разнесе от вятъра.

Тя погледна към часовника. Оставаше една минута и камбаната щеше да удари четири. Графът вече махаше шала на едно малко момиченце, за да може по-добре да захапе врата му. Лили погледна към часовника с умоляващ поглед. Но секундите й се струваха цяла вечност.

— Хайде, няма ли да удари най-накрая четири! — каза тя и погледна пак през бинокъла.

Снежнобелите зъби на вампира блеснаха на лунната светлина и Лили прибра бинокъла си, за да не гледа тази ужасяваща картина. Но най-после часовникът удари четири пъти! Графът пусна момичето изплашено.

— Това не може да бъде! — извика той и погледна към часовника на кулата. — Не точно сега, нали преди малко беше полунощ?

— Ние излетяхме навреме! — съгласиха се и другите вампири възмутено.

— Хората искат да ни измамят с неточния си часовник! — изсмя се злорадо графът.

— Как тази сган се осмелява да ме стряска така? За наказание ще кървят двойно повече!

Той жадно протегна ръка към малкото момиченце, което беше припаднало от страх и лежеше в краката му.

— Но защо жителите не правят нищо?! — възмути се Лили.

Дали от страх не следваха плана за отбрана на Лили? Или пък не го бяха разбрали изобщо? На Лили й се викаше от яд. Графът отново отметна шала на момичето. Но ето, че най-накрая пропя и първият петел. А след него и втори и трети… Това не беше чудно: след като часовникът беше ударил четири, хората бяха разбудили петлите, като бяха започнали да ги скубят и бутат, така че те да закрякат. Това беше точно по плана на Лили. От всички посоки на площада се чуваше кукуригането на петлите. Това много изплаши вампирите. Те вдигнаха ръце с паника в погледа. От страх да не бъдат вкаменени от първия слънчев лъч, те закриха лица в пелерините си. Но граф Дракула се осъзна пръв. Той погледна през единия край на мантията си и каза на свитата си:

— Не се хващайте, това е номер!

Но гласът му трепереше и не вдъхваше вече страх и ужас, а дори не беше и горд!

— Те искат да ни измамят! — каза той заповеднически на вампирите.

Но те все още чуваха кукуригането на петлите и бяха много несигурни. Само от време на време се осмеляваха да хвърлят поглед към небето. Луната беше закрита от облак. Но и без да беше пълнолуние, се виждаше, че все още е непрогледна нощ.

— Графът има право — съгласиха се те.

— Но почакайте! — каза Лили и извади от раницата си главното оръжие. — Сега ще видите вие негодници такива!

И един лъч проблесна отгоре и то директно в очите на граф Дракула. Лили беше пронизана от оглушителен вик. Тя изпусна фенера, за да си запуши ушите. Заслепен, графът се извърна и скри лицето си в мантията.

— Това беше първият лъч. Спасявайте се, ако можете! — изкрещя той и в същия момент седемте прилепа отлетяха.

На площада се чуха радостните викове на хиляди хора. Жителите на Бойтелсбах се радваха толкова силно, че можеха да се съревновават с петлите. Скоро целият град беше на крак, за да празнува победата над вампирите. Лили беше все още горе на кулата и им махаше с ръка. Тя беше много горда, че планът й беше успял. Хората я имаха за герой. Това смело момиче беше измислило плана! То беше изплашило вампирите. Въпреки че никой не можеше да си обясни откъде се беше взел този първи слънчев лъч…

Лили слезе на площада и празнува с новите си приятели чак до сутринта. Но алармата на часовника й напомни, че трябва да се прибира. Нямаше обаче как да си тръгне просто ей така. Тя виждаше загриженото лице на аптекаря. Целият град се веселеше, но на него му беше ясно, че това беше временна победа. Кръвопийците щяха да се върнат. Най-малкото на следващото пълнолуние! Но Лили беше озарена от друга идея, за това как да държат на страна вампирите и то за дълго време. Преди да си тръгне, тя потърси господин Парацетамол и му обясни следното:

— Вие имате много силен противник. Вампирите са много хитри. Те не се плашат от чесъна, защото с помощта на щипките за пране те не усещат миризмата му. Но какво ще кажете за вода?

— Ти си много забавна! Да не мислиш, че не сме пробвали вече? Първо с морска вода, после със смърдяща вода, а когато нищо не помогна дори и с 4711 пълни с двойно киселинен колониум аквариум — изстена аптекарят.

— Нямах това предвид — извика Лили. — Чували ли сте за това, че вампирите не могат да летят над вода, когато са като прилепи.

— Разбира се, това ни е известно от векове. Но за съжаление не живеем на остров.

— Тогава трябва да направите остров от града си! — извика Лили.

Аптекарят я изгледа въпросително и стана нетърпелив:

— Направете ров около града и пуснете вода в него. Сега трябва да тръгвам, всичко добро…

И с тези думи тя се изпари в тъмните улици на града. Не искаше да я наблюдават по време на магическия скок. Хвърли последен поглед към Бойтелсбах и бръкна в джоба си… но НЕЕЕЕ!

Плюшената й мишка липсваше. Без нея нямаше как да се прехвърли вкъщи. Тя прерови припряно раницата и джобовете си, но напразно. Мишката я нямаше. Лили се замисли трескаво: Къде я беше държала за последно…

НЕ, ТОВА НЕ МОЖЕШЕ ДА Е ИСТИНА: в мазето на граф Дракула! Когато искаше да помести капака на ковчега, извади мишката, за да се спаси с магическия скок, ако станеше нужда. Тя я беше захапала. Но нали после беше крещяла… Ужас! Лили погледна часовника си. Отдавна вече трябваше да си е вкъщи. През главата й минаха хиляди възможности и мисли. Какво щеше да стане, ако не можеше вече никога да се прибере вкъщи? И тя хукна обратно към площада. Къде беше файтонът? Хората я заговаряха, но тя нямаше време за това. Хвана поводите на конете и каза заклинанието за магическия скок, затвори очи и ВУШ… когато отвори очи, беше вече в обора на граф Дракула. Погледна през прозореца и видя по двора да се разхождат множество вампири. Лили извади вампирското си облекло и се маскира. Сложи си дъждобрана и пластмасовите зъби. Нямаше време за белия грим. Трябваше да се действа сега или никога!

Един средно висок вампир се стрелна от обора, прекоси двора и влезе в замъка директно към мазето на граф Дракула.

— Добро захапване, колежке! Накъде бързате така? — попита я някой. Но Лили измърмори нещо и продължи бързо напред. Едва сега забеляза, колко трудно беше да се говори с тези големи зъби.

— Може ли да ви поканя на един кървав пунш на лунната светлина? Само ние двамата…

— Ох, само това остана — вампир, който иска да ме кани на среща! Не може да бъде! — измърмори Лили. — Вече имам уговорка с графа. Той се целува толкова кърваво! — отвърна Лили.

Това помогна, защото ухажорът се оттегли обидено. Лили се затича към мазето. Ковчезите бяха празни, и там до този на граф Дракула лежеше мишлето й. Лили посегна да го вземе…

— Здравеййй! — чу се дрезгав глас зад нея.

Този глас не можеше да се обърка! Не, не и отново той! Не трябваше да се обръща и да го поглежда. Нямаше дори слънчеви очила. Лили гледаше като вцепенена пода пред себе си. Единственото, което трябваше да направи, беше да не го поглежда…

— Нещо май не е наред. Помирисвам…

Лили не смееше да се наведе и да си вземе мишлето. И без да го беше видяла, знаеше, че на вратата беше самият граф Дракула. Това означаваше, че не можеше да излезе.

— Надушвам човек!

— Затова съм тук! — отвърна Лили. — Исках да Ви го доведа. Вие имате право на първото захапване!

— Къде е?

— Мисля, че е тук в ковчега…

Тя чу как той се приближаваше. Сигурно беше точно зад нея, за да погледне в ковчега. Не трябваше да се обръща за нищо на света!

— Мисля, че не е в ковчега! — каза Лили и се наведе съвсем бавно.

Мишлето беше вече в ръката й.

Но ако започнеше да казва заклинанието за магическия скок, графът щеше да я сграбчи. Така че трябваше да запази спокойствие и да не го поглежда.

— Мисля, че видях човека горе в…

Тя подскочи настрана и побягна нагоре по стълбите и през залите. Тя тичаше, за да спаси живота си. Зад себе си чуваше шумоленето на мантията на графа. Лили притисна плюшеното мишле до сърцето си и каза заклинанието докато тичаше. Но не се случи нищо! Нямаше магически скок. Може би не можеше да каже заклинанието правилно заради пластмасовите зъби. Графът я настигаше, тя стигна до изхода, изплю зъбите и измърмори заклинанието наново. Но още преди да го беше казала докрай, тя чу ужасяващ вик зад гърба си. Не трябваше да се обръща! Едва сега тя разбра, че беше вече в безопасност. Защото точно в този момент изгря слънцето и първите му лъчи огряха двора. Дали бяха уцелили графа? Ако беше така, той сигурно беше умрял и се беше разпаднал на прах. Лили не се осмеляваше да се обърне, а притисна мишлето до сърцето си и каза заклинанието…

— Ти пък откъде се взе?

Леон беше в стаята й! Лили полегна на леглото. Боляха я коленете.

— Откъде идваш? — продължи да я нервира Леон. — Ти не беше тук, искам да кажа… — запъна се той.

Той не можеше да си обясни как така по-голямата му сестра се беше озовала просто така в стаята.

— Ти винаги влизаш в стаята ми, без да чукаш! — пошегува се Лили и го погали по главата. — Какво приключение само…