Книстер
Лили Чудото в замъка на граф Дракула (3)

Втора глава

Най-накрая дойде събота вечер! Лили седеше на леглото си и слушаше как мама чете на Леон приказка за лека нощ. Лили направи нетърпелива физиономия. Тя знаеше тази приказка, Леон също, защото я слушаше сигурно за десети път. Беше толкова скучно. Лили прелисти пак вампирските си книги. На някои от страниците я побиха тръпки, въпреки че ги беше чела много пъти. А и картинките…

Защо мама и Леон не си лягаха вече! Лили се ослуша. Чу гласа на Леон, който искаше да чуе историята за единадесети път. Уф! Най-накрая се чуха така дългоочакваните думи:

— Стига за днес. Време е за сън. Лека нощ и сънувай нещо хубаво!

Лили бързо изгаси лампата и се зави през глава. Малко след това мама отвори вратата на стаята й.

— Лили, спиш ли вече? — прошепна тя.

Лили се обърна в леглото хъркайки.

— Лека нощ, съкровище — прошепна мама още по-тихо и затвори вратата.

Лили се надяваше да дават нещо много скучно по телевизията, за да може мама да заспи бързо-бързо. Имаше късмет! Мама почти веднага отиде да си легне и затвори вратата на спалнята след себе си. Сега тя щеше да чете, но Лили се надяваше това да е някоя много скучна любовна история, която да я приспи веднага, така че Лили да може да тръгне на път. Докато чакаше, тя се загледа през прозореца. Не беше пуснала щорите в стаята си, затова видя, че има пълнолуние. Лили забеляза как облаците закриваха луната. Във въображението й те се превърнаха във вампири в образа на прилепи. Веднага я побиха тръпки.

Така не усети кога беше минало времето. Измъкна се от стаята си и долепи ухо до вратата на спалнята на майка й. Тя спеше, защото не се виждаше да свети лампата. Всичко беше ясно! Това, което трябваше да направи беше да се върне в стаята си, да си вземе раницата и да сложи плюшеното си мишле в джоба. То беше много важно, защото без него нямаше да може да се върне с магическия скок в правилното време и на правилното място. След това взе вампирската ръкавица, която щеше да я заведе до Трансилвания. Тя миришеше на мухъл, така все едно беше стояла с векове в някой гроб. Лили хвърли последен поглед към екипировката си, за да бъде сигурна, че не е забравила нищо, и сложи връзката чесън около врата си. Така беше по-сигурно, защото не се знаеше, дали нямаше да попадне директно при някой вампир. От силната миризма на чесъна от очите й потекоха сълзи.

— От тази смрад ще избяга всеки, независимо дали е вампир, или не — прошепна Лили и нагласи часовника си така, че да й напомни кога трябва да се върне. Беше избрала да тръгне в събота вечерта, защото в неделя не беше на училище и нямаше да има нужда да става толкова рано. Пък и трябваше да се е върнала, преди мама и Леон да са се събудили.

Лили си пое дълбоко въздух, притисна — точно според правилата — бялата ръкавица до сърцето си и каза заклинанието, което вече знаеше наизуст.

Започна се! Тя затвори очи и усети как леко се понесе из стаята…

Полетът с магическия скок се превърна в шеметно летене. Лили се подмяташе насам-натам. Косата й се разроши и тя усети, че е влажно и студено. Осмели да отвори очи за момент, но не видя нищо друго, освен една черна бездна. Най-накрая почувства почва под краката си и вятърът не я пронизваше вече. Лили отвори очи: ухаааа!

Беше се озовала в двора на един замък, но не можа да повярва на очите си: що за замък беше това! В четирите му ъгъла имаше кули, от които сигурно се виждаше цялата околност. Ако помежду тях нямаше безброй еркери и малки кулички, човек можеше да го помисли за крепост. Но тук всичко беше богато украсено, дори и тъмният зид във вътрешността на двора. Когато Лили се вгледа по-добре, тя видя, че в камъните бяха издълбани тайнствени символи и знаци, които само на пръв поглед изглеждаха като украса. В действителност те бяха дяволски заклинания.

— Това е омагьосан замък! — прошепна Лили.

Високите стени правеха голяма сянка. Лили се надяваше да има пълнолуние.

— Навярно тук часовниците са по друго време — помисли си тя на глас.

По това, къде се намираше слънцето, тя прецени, че е късно следобед. Беше наясно, че преди да падне нощта нямаше да срещне никакви вампири. Тя беше едновременно разочарована, но и малко облекчена. Нали беше дошла, за да види истински вампири! Въпреки това тя имаше достатъчно време, защото преди да трябва да се връща, слънцето със сигурност щеше да е залязло. Лили реши да използва времето, за да се запознае по-добре със замъка. Огледа се любопитно. Не се виждаше жива душа. Та нали беше попаднала в истински вампирски замък!

— По това време вампирите сигурно спят в ковчезите си! Затова ще използвам възможността да разгледам къщата на тези нощни птици — каза Лили и се огледа.

Великолепно украсената порта беше широко отворена. Лили се поколеба, защото вратата й се стори прекалено приканваща. Дали не беше капан? Недалече от входната порта имаше две по-малки врати, които изглежда, че водеха към вътрешността на замъка. Лили реши за всеки случай да влезе през един от тези два странични входа.

— Бъди нащрек! — измърмори тя и закрачи смело напред.

Но, какво беше това! Там не плачеше ли някой? Лили се ослуша. Беше й се сторило, че някой тихо плачеше. Но сега не се чуваше нищо. Странно беше, че от вътрешността на замъка идваше един студен полъх. Лили настръхна и потрепери.

— В планината винаги е малко по-студено — промърмори тя, за да се окуражи.

След това влезе в помещение, в което миришеше на изгоряло дърво. Там имаше две камини, в които дърветата все още тлееха. До нея имаше духало и наковалня. По рафтовете отляво и отдясно на камината цареше безпорядък. Имаше мечове, конни такъми, но също и метални предмети, които Лили не знаеше за какво се използват. Тя забеляза прекрасни свещници и странни железни маски, които бяха прекалено фини, за да се използват като рицарско снаряжение. Странно, за какво ли служеха тези маски?

— Това сигурно е ковачницата — каза Лили тихо и тъкмо искаше да разгледа по-отблизо маските, когато забеляза в другия край на помещението една масивна дъбова врата, която водеше към ниско коридорче.

Беше точно толкова високо, че Лили да може да ходи изправена. Но някой възрастен със сигурност щеше да се наведе, за да върви по него. Това дали беше таен вход? Лили се поколеба за минута, но после тръгна напред. Трябваше да разбере какво е това. Коридорът беше тъмен, но за щастие Лили си имаше фенерче! След няколко метра тя се спря, за да го извади от раницата си. Но още преди да го направи, вратата зад нея се затвори с трясък. Лили се стресна. Беше тъмно като в рог и сърцето й слезе в петите. В този момент факлата до нея се запали и едва не изгори косата й. Тя се ужаси до смърт, факлата беше закрепена на стената. Кой я беше запалил? Никой не се виждаше! Лили тръгна напред като хипнотизирана. Тя не беше вече на себе си и дори забрави да провери, дали вратата можеше да се отвори отвътре. Факлата осветяваше двадесет или тридесет метра от коридора. Въпреки това Лили запали и фенерчето си. Светлината му не достигаше много надалече. Явно коридорът имаше някъде чупка.

— Поне до там ще имам светлина — каза Лили и продължи смело напред.

Едва беше стигнала до завоя и друга факла освети коридора. Лили се огледа, факлата зад нея беше изгаснала. Странно! Лили освети с фенерчето си, но светлината му се загуби в тъмнината. Или пък накрая имаше врата? Лили не беше сигурна. Разстоянието до там беше прекалено голямо.

— Откога си станала такава страхливка? — каза Лили сама на себе си и тръгна напред с поглед вперен към осветената точка.

След около тридесет крачки пред нея отново грейна светлината на друга факла. Този път Лили го очакваше. Тя отново се беше запалила от само себе си и факлата зад нея беше угаснала.

— Бих казала, че тук има духове! — установи Лили. — Но е много практично. Вампирите си ги бива! Това не е таен вход, а магически коридор с факли!

Малко по-късно тя беше вече пред вратата в края на тунела. Тъкмо искаше да натисне бравата, когато скърцайки вратата сама се отвори. Лили мина страхливо през нея и вратата се затвори отново от само себе си. Лили беше очаквала да се случи така, но се изненада, когато видя, че от тази страна вратата беше етажерка с книги.

— Значи това наистина е таен вход! — прошепна Лили и въздъхна дълбоко.

Най-вероятно се беше озовала в някое от централните помещения на замъка, защото стаята беше много прашна и цялата в паяжини, но въпреки това богато обзаведена. Лили не се нуждаеше тук от фенерчето си, защото от прашните прозорци влизаше светлина. Тя го прибра отново в раницата и извади оттам една от пръчките, като я сложи като кама на кръста си. Въоръжена по този начин щеше да продължи да разглежда замъка. Тя се запъти предпазливо. Дървените дъски скърцаха под обувките й и правеха невъзможно безшумното й придвижване. Това не можеше да остане така! Лили спря и се замисли. Какво щеше да стане, ако я чуеха вампирите? Не, това не можеше да стане, преди да се е стъмнило. Така че можеше да продължи смело напред.

Лили хвана решително дървената пръчка и тъкмо искаше да тръгне, когато отново чу това странно хленчене. То едва се чуваше, но беше толкова жално, че Лили се трогна. Идваше някъде от вътрешността на замъка.

— Със сигурност е някой номер, с който да ме сплашат — каза високо Лили.

Безстрашно отвори красиво украсената врата. Тя влезе в помещение, което я накара да загуби ума и дума. Очевидно беше спалня. В средата имаше огромно легло, което беше оградено от тъмночервени кадифени завеси.

— Истинско легло с балдахин! — заекна Лили и после се усмихна. — В този страховит замък сигурно дяволът спи в това легло.

Но изведнъж замлъкна. Какво беше това? От леглото се чу някакъв звук. Лили не смееше да диша и се ослуша напрегнато. Но чу само биенето на сърцето си, което усещаше само, когато беше много изплашена. Тя се престраши, но не за да излезе от стаята, а за да отиде до леглото, въпреки че един глас в нея викаше: „Бягай! Стой настрана!“. Не можеше да направи друго, просто трябваше да погледне зад завесите! Искаше да разбере, дали шумът наистина беше дошъл от леглото. Тя беше вече достатъчно близо, за да пипне пердетата. Пое си дълбоко въздух и реши с един замах да дръпне кадифето и да хвърли само един поглед. Но едва беше докоснала завесите и те се разпаднаха пред очите й на прах. И тогава тя видя пред себе си: скелет! Не стига това, ами и на мястото, където някога е било сърцето, в ребрата беше забита дървена пръчка! Гърлото на Лили пресъхна. Не беше ли вече време да се връща вкъщи? Лили се замисли. Вампирите не я ли бяха вече омагьосали? Само поради факта, че беше толкова близо до безсмъртните, тя беше попаднала в капана им. Тя обаче не обърна внимание на тези мисли. Непременно трябваше да види вампирите! Нямаше значение колко щеше да е опасно. Дали това се дължеше на властта на вампирите, или беше просто неудържимото желание на Лили за приключения? Нямаше значение. Тя искаше да види вампири!

След като напусна стаята и прекоси няколко дълги коридора, тя се озова в една голяма трапезария. И тук цареше хаос и безпорядък.

— Не знаех, че и аз съм вампир — каза Лили и се засмя. — Както се вижда, те не обичат да подреждат. Точно както и аз.

Лили прекоси залата. Стъпките й отекваха тайнствено и огласяха залата толкова силно, че тя вече не чуваше тихото шумолене, което я преследваше още от самото начало при влизането й в замъка. Лили започна да върви все по-бързо. Чувствата й бяха смесица от страх и възторг. Напред я водеше само една мисъл: нямаше да се прибере вкъщи, докато не видеше истински вампир! Това си го беше наумила и нямаше да я спре нито някакъв си скелет, нито някакъв страховит вампирски замък. Въпреки това тя спря за момент. Ако всичко, което беше чела за вампирите, беше вярно, по това време на годината и по това време на деня кръвопийците трябваше да са в ковчезите си и да спят. Така че беше безопасно, или поне по-малко опасно да ги види, защото ако се събудеха преждевременно щеше да се спаси като излезе на светло. Лили продължи да разсъждава: вампирите се плашат най-много от светлината. Поради тази причина ковчезите им са в мазетата. Лили прехапа устни и оправи гердана си от чесън. После извади от джоба си плюшената мишка. Ако станеше много напечено, щеше да се прехвърли с нейна помощ отново вкъщи. С мишката в лявата и пръчката в дясната ръка, Лили продължи напред като започна да търси стълбите за мазето. Но тя дори не подозираше, че през цялото време беше следена. Едни недоверчиви четири очи бяха непрекъснато вперени в нея…

Най-накрая Лили намери стълбите и слезе надолу. Миришеше на мухъл. Колкото по-надолу слизаше, толкова миризмата ставаше все по-натрапчива. А също така и доста по-тъмно. Лили не смееше да извади фенерчето си. Искаше да остане незабелязана, за да има поне едно предимство на своя страна. В полумрака тя различи вратата на мазето пред себе си. За жалост не беше достатъчно отворена, така че Лили да се промъкне. Тя се огледа. Зад нея бяха стълбите, а пред нея вратата. Ако искаше да продължи, трябваше да влезе през нея. Тя се осмели предпазливо да открехне вратата. Тишината беше прорязана от ужасяващо скърцане. Кръвта на Лили се смръзна и тя застана като вцепенена. След това се ухили. Беше по-добро от записа на касетата й. Ослуша се, дали беше изплашила някого. Но навсякъде беше тихо. Или пък не. Какво беше това? Приличаше на пърхане на крила. Шумът обаче не идваше от помещението пред нея, а отгоре. Лили се обърна изплашено и погледна по стълбите. Не забеляза нищо. Ослуша се. Дали й се беше сторило, или наистина някаква птица кръжеше наоколо? Ако горе имаше вампири, значи беше попаднала в капан. Но след малко се успокои. Нали горе беше все още светло. Така че можеше да продължи напред. Стискайки здраво мишлето си, тя пристъпи в помещението. Невероятно!

Там имаше най-малко десет ковчега. Единият беше доста по-малък. Лили нямаше да е Лили, ако не се беше осмелила да направи и последната крачка. Тя се приближи до малкия ковчег и побутна предпазливо…

— Спри! — чу се да казва самата тя.

Как можа да забрави! Вампирите спяха с отворени очи. Дори и тогава те бяха в състояние да хипнотизират човек. Слънчевите очила! Лили взе новите си модерни очила от раницата и си ги сложи. Сега можеше да отмести похлупака. Тя го повдигна малко, така че да може да го премести безшумно. Това, което видя я учуди много! В ковчега спеше Виктор, вампирчето, което Лили беше повикала у тях по невнимание с една от магиите си. Тя не се страхуваше от него, защото знаеше как да го обезвреди. Той със сигурност все още не разполагаше със силата на истински възрастен вампир. Смешно беше да го гледа как спи и има само една бяла ръкавица на ръката си. Тя се усмихна докато слагаше плячката си в ковчега. Когато сложи отново похлупака, прошепна:

— Ще има да се чуди като се събуди, откъде се е взела загубената му преди време ръкавица.

Едва сега Лили събра смелост да види един истински вампир. Тя избра най-големият ковчег и се промъкна до него. Когато го доближи, спря за секунда и запуши ушите си с восъчните топчета. Тя нямаше защо да се страхува от предсмъртния вик на вампира, защото нямаше намерение да го убива, но сигурното си беше сигурно. След това извади и втория чифт очила от раницата си и си ги сложи. Преди да повдигне капака, тя погледна зад себе си, за да е сигурна, че спасителният път към светлината е свободен. Всичко беше наред. Но докато беше оглеждала, щеше да е по-добре да си беше свалила очилата, защото тогава със сигурност щеше да види сянката, която дебнеше до вратата на мазето…

Лили повдигна капака на ковчега много предпазливо, но той беше много по-тежък от предишния. Тя трябваше да бута и натиска с всичка сила. За да си освободи и двете ръце, тя захапа плюшеното си мишле. Още малко и щеше да успее! И тогава се случи: капакът й се изплъзна и падна с гръм и трясък на земята. Ужасена Лили се озова очи в очи с един стар вампир. Тя вече не беше в състояние да откъсне поглед от него. Тези страшно студени и въпреки това горящи очи не можеха да бъдат описани. Дали не се помръдваха от време на време? Лили беше вцепенена. По челото й имаше капки студена пот. Тя си спомни за дървената пръчка, която един професионален ловец на вампири би забил в сърцето на стария вампир. Но не можеше да се помръдне, защото стоеше като вцепенена. Дори и с двата чифта очила, Лили чувстваше пронизващия му поглед. Да, сега беше сигурна, че очите му се бяха помръднали. Това беше така, защото тя го беше събудила, когато беше изпуснала капака на ковчега. Неспособна да избяга, тя забеляза как тялото на вампира започна бавно да се изправя. Пъшкайки и скърцайки като старо джобно ножче, той се издигаше. На Лили й се искаше да крещи, дори беше отворила устата си, но не можеше да издаде нито звук. Вампирът се беше обърнал вече към нея и протягаше кокалестите си ръце, за да я сграбчи. Но изведнъж извърна отвратено лице, все едно беше захапал кисел лимон.

— Чесън… — изкашля се той.

Добре беше, че Лили не чуваше ужасния му глас, но прочете думата по безкръвните му устни. Така увереността й се възвърна. Този смешен вампир не беше все пак така непобедим! Изплашен от чесъна, вампирът беше изпуснал за момент Лили от поглед. Тя се възползва от тази негова минута невнимание, изтича от мазето и забърза нагоре по стълбите, където беше все още светло. Но коридорите нямаха край! Дали вампирът я преследваше? Лили не се осмеляваше да се огледа. Почти без дъх тя стигна най-накрая до вътрешния двор. Едва тук се почувства на сигурно място и клекна, за да си почине. Беше загубила очилата си, докато беше тичала. Но това нямаше значение. Нали беше все пак навън на дневна светлина. Беше късен следобед, но слънцето не беше залязло все още. Лили знаеше, че има време докато стане нощ. На всяка цена трябваше да се прибере вкъщи преди това. Все още дишаше тежко.

Ако восъчните топчета не бяха все още в ушите й, със сигурност щеше да чуе двата прилепа, които се бяха приземили до нея зад гърба й…