Книстер
Лили Чудото във футболна треска (2)

Първа глава

Лили седеше в стаята си и четеше спортната рубрика във вестника. Интересуваха я футболните резултати от мачовете в събота и неделя и новата таблица с головете от шампионата. Тя непременно трябваше да научи резултатите наизуст, но това можеше да стане само ако Леон я оставеше на мира.

Той връхлетя в стаята й, разбира се, без да почука. Леон още не можеше да чете, но от картинките веднага му стана ясно какво правеше Лили.

— Как така изведнъж стана футболен фен? — попита я той.

— Е… защо пък не? — отвърна Лили.

Трудно й беше да обясни на Леон причината. Не точно футболът я вълнуваше толкова много. По-скоро всичко, свързано с него и най-вече едно точно определено нещо. Лили беше влюбена, а това изобщо не беше работа на Леон. Освен това той не би могъл да й влезе в положението, защото от любов разбираше още по-малко, отколкото от футбол. Лили не беше влюбена във футбола, а в Андреас. Андреас беше от нейния випуск и беше „изгряваща звезда“, както се казваше във футбола. Изгряващата звезда на училищния футболен отбор.

— Когато си влюбена във футболист, трябва да разбираш от футбол! — смяташе Мона, най-добрата приятелка на Лили.

А Мона беше наясно с тези неща, защото вече беше получила цели три любовни писма. А и от шест седмици ходеше с Кевин, но никой, освен Лили не знаеше това.

— Най-вече, когато си влюбена във футболист, който няма ни най-малка представа какъв късметлия е. Как иначе да го убедиш, че и той е влюбен в теб?

Сложни бяха нещата в любовта. Може би твърде сложни за момче като Андреас. Като всички останали хлапаци и той се интересуваше единствено от футбол. Лили беше наясно с това и не можеше да търпи повече!

Мона също така й беше казала: „Ние момичетата трябва да вземем всичко в наши ръце!“

Лили само беше кимнала и й беше отговорила учудено: „Боже, Мона, ти си истинско либеро по въпросите на любовта!“

Обаче Мона изобщо не разбра комплимента. Откъде можеше да знае, че либерото е много важен играч във футбола. Дори Лили научи това наскоро. Затова пък Мона разбираше много от езда, въпреки че приятелят й Кевин караше скейтборд и не можеше да понася конете. Според него те миришеха ужасно. Той каза това на Лили и тя дълго размишлява дали да го сподели с най-добрата си приятелка. В края на краищата не се реши да го направи, защото Мона беше много влюбена и беше заявила, че щом като ходят заедно, ще качи Кевин на кон! Лили трябваше да й обещае, че няма да каже на Кевин за плановете й, защото така щеше да развали всичко. Само ако Мона знаеше…

Да, любовта беше сложно нещо! Затова малкият брат на Лили нямаше да я разбере.

— Хайде, чети! — започна да мрънка той.

За да има мир и спокойствие, Лили започна да му чете статия за мач от Бундеслигата и то точно от мястото, където Леон я беше прекъснал: „… но домакините не се предадоха и притиснаха съперника си в наказателното поле…“

— Позволено ли е да притискаш някого? — извика Леон.

Лили обаче изобщо не го слушаше, а продължи да чете по-нататък:

— На гостите все по-рядко им се удаваше случай да се освободят от противника и да нападнат вратата му. После безмилостно се задейства капанът на засадата…

— Какъв капан?

Лили направи гримаса и не се остави да я разсейват.

— Играта продължи с непрестанни атаки на домакините, но защитата на гостите беше много силна. Синьо-белите напразно атакуваха, защото вратата на гостите беше блокирана.

— Но една врата не може просто така да се блокира!

— Не това се има предвид! — обясни Лили. — Те не блокират вратата наистина.

— А какво правят тогава? Пирони ли използват, за да заковат нещо пред вратата? Аз блокирах клетката на хамстера като забодох вилици в нея, точно както прави и Дейвид Копърфийлд. Е, само дето той използва дълги ножове… Разбира се, хамстерът не беше в клетката. Едва когато бях забил всички вилици, го пуснах вътре. Изглеждаше много опасно.

Лили отново направи гримаса; не знаеше да плаче ли или да се смее.

— Просто така се казва — вратата е „блокирана“. Разбира се, в действителност тя не е блокирана. Във вестника пише още, че защитата е била добре разпределена и пространството добре покрито, така че противниците да не могат да проникнат.

— Какво пространство? Аз мислех, че играят на футболно игрище!

Лили си пое дълбоко въздух.

— Ще ме оставиш ли да чета по-нататък? Искам да разбера дали единият от отборите е успял да разбие защитната стена. Разбира се, не с помощта на чук, нали ти е ясно?

— Разбира се! — каза Леон и кимна енергично с глава. — Обаче в детската градина ни е забранено да играем футбол на закрито!

При тези думи той най-накрая се отдалечи и Лили успя да се посвети изцяло на вестника си. Нали искаше да е добре информирана утре в училище. Вече беше гледала по телевизията записа на мачовете от първата и втора Бундеслига. Сега още веднъж разглеждаше съвсем старателно всички резултати. Трябваше да ги научи наизуст.

— Ох, колко е трудно! — каза тя и остави вестника настрана.

Вече не се страхуваше да заговори Андреас в училищния двор, когато той съвсем професионално обсъждаше футболни теми с другите момчета. И ако те започнеха да й се подиграват, тя просто щеше да спомене няколко резултата от мачовете.

На следващата сутрин обаче се случи нещо съвсем различно. В междучасието Андреас отново беше със съучениците си в двора на училището; пак говореха за футбол, но за разлика от друг път, днес тема на разговора не бяха резултатите от съботно-неделните мачове. Те обсъждаха собствения си футболен отбор. Тази година той имаше право да участва в градското футболно първенство. Всички основни училища трябваше да участват в състезанието с отбор, който да е съставен от най-добрите играчи от трети и четвърти клас. В училището на Лили г-жа Грах отговаряше за това. Тя не само беше класната ръководителка на Лили, но и преподаваше физическо възпитание на другите класове. И понеже тази сутрин децата от випуска на Лили имаха спорт, тя им каза кого иска да включи в отбора. Всички бяха съгласни с повечето предложения, но относно някои играчи мненията доста се разминаваха.

— Това е напълно нормално — обясни г-жа Грах. — Във всеки отбор е така. В крайна сметка това е само един предварителен подбор. Ако вие имате други предложения, моля да ми ги кажете!

Не беше чудно, че сега футболните фенове бяха толкова развълнувани. Дали тази година най-накрая щяха да победят? Г-жа Грах беше казала: „Имаме големи шансове да спечелим купата. Само не трябва да подценяваме противника!“

Това за големите шансове може би беше вярно, защото в класа на Лили и в този на Андреас имаше добри футболисти. Андреас, разбира се, беше един от тях.

— Андреас определено е най-добрият от всички нас! — каза Вали. А тя трябваше да разбира от тези неща, защото като вратар беше един от най-важните играчи в отбора. Вали беше от класа на Лили и беше истинска спортна фурия. Искаше да стане състезателка по лека атлетика, защото беше единствената в цялото училище, която можеше да хвърля бейзболна топка на повече от четиридесет метра. В списъка на г-жа Грах бяха още две момичета: Сабрина и Ирина. С участието на Ирина момчетата бяха съгласни. Тя щеше да играе в защита. Беше толкова набита и силна, че нападателите щяха да се измъчат с нея. Ако се ядосаше, когато някой се опитва да я надиграе, тя — както сама признаваше — просто го „размазваше“. Лили беше убедена, че точно затова момчетата нямаха нищо против нея. Страхуваха се, че Ирина ще ги размаже на двора в училище.

При Сабрина нещата бяха по-различни. За нейния избор имаше доста възражения.

— Взели са я само, защото може да тича бързо! — противяха се някои.

Футболните експерти бяха дори против избора на г-жа Грах относно някои момчета.

— Защо в едно училищно футболно първенство да се подхожда по различен начин, а не както в Бундеслигата?

Лили почти не се включваше в дискусията. Затова пък стоеше плътно до Андреас и чувството беше много хубаво. Само ако той най-после я забележеше! През цялото междучасие той не я беше погледнал нито веднъж. Лили чакаше удобен момент, за да блесне с футболните си знания. Всички щяха много да се учудят, Андреас също, разбира се. Тя усилено размишляваше как да подхване разговор за мачовете от миналата събота и неделя. От напрежение нервно мачкаше в ръце плюшената си мишка. Но този път това не й донесе късмет. Или може би да? Изведнъж тя изпусна мишлето. И докато разбере какво става, Андреас вече се беше навел, за да го вдигне.

— Много сладко малко мишле — каза той и й го подаде.

— Ами, не — отвърна Лили и почувства как се изчервява.

Устата й пресъхна и тя не успя да каже нищо повече. Колко тъпо! Защо той й беше казал това? Разбира се, че плюшената й мишка беше сладка. Защо не му беше отговорила както трябва? Дори не му беше благодарила.

— Благодаря — каза тя със закъснение и гласът й прозвуча много пискливо.

Обаче Андреас не я чу. Той отново беше на футболна вълна.

„Това е добре“, помисли си Лили. Кой знае какво е мнението му за момичетата с писклив глас. Беше я яд, че не й беше хрумнало нищо друго. Това можеше да е нейният шанс! Проклятие! Дали да не изпусне мишката си още веднъж? А ако я видеше някой? Не, беше прекалено глупаво! Обаче Андреас наистина я беше погледнал… Съвсем за кратко наистина, но все пак. Дали беше забелязал новата й тениска? Беше я облякла специално заради него. Дали му беше харесала? Защо не можа да й хрумне нищо? Е, все пак той смяташе, че любимата й плюшена играчка е сладка. Тя гледаше само него и вече не слушаше какво говорят другите. Но какво щеше да стане, ако те или самият Андреас забележеха, че го зяпа? Лили бързо отмести погледа си. И тогава дочу една дума: „Гладбах!“

— Борусия Гладбах също играе четири — три — три! — тъкмо казваше Юрген.

— Не е така! — извика Лили. — Тази събота и неделя беше две на едно!

Всички започнаха да се смеят, а Лили не разбра защо. Тя светкавично започна да си припомня резултатите. Да, Мюнхен Гладбах бяха спечелили с два на един, беше сигурна в това.

— И два на един срещу Вердер Бремен.

Отново всички се засмяха и Лили се изчерви. Дали пък не беше три на един? Дали не беше объркала Борусия Мюнхен Гладбах с Борусия Дортмунд? Това й се беше случвало преди време. Изведнъж вече не беше сигурна в нищо.

— Ние говорим за система — каза Андреас. — За футболна система, разбираш ли?

Обаче Лили не разбираше нищо.

— Каква система? — попита тя и гласът й отново стана ужасно писклив.

— Имаме предвид системата с четири бранители — извика Юрген. — Нищо ли не разбираш? Май мястото ти не е тук!

Лили наистина не разбираше нищо. Единственото, което знаеше беше, че другите й се присмиваха. А на нея й се искаше да потъне в земята от срам. Беше много ядосана на всички, дори и на Андреас. Той също й се беше присмял. Но защо? Не се осмеляваше да погледне никой и най-вече Андреас. Тя просто се обърна и си тръгна. Тъпа система! Какво беше това? За щастие удари звънецът и всички ученици със смях се втурнаха в класните стаи. Лили си въобразяваше, че всички се смееха на нея, въпреки че в същото време й беше ясно, че това беше невъзможно. Не всички бяха чули какво беше казала. Как можа да се получи така?

Когато Лили седна отново на чина си, й идваше да заплаче.

— Лошо ли ти е? — попита я госпожа Грах.

Гласът на учителката като че ли идваше отнякъде много далече.

— Лили!

Само това липсваше!

— Не, не — каза тя и започна да търси носната си кърпичка. — Аз… аз просто се задавих!

Лили шумно си издуха носа, като в същото време й се искаше да скрие лицето си в кърпичката. За щастие госпожа Грах я остави на мира. Малко след това на чина на Лили се приземи една бележка. Тя беше много малка и добре сгъната. Лили бързо я отвори. И какво беше написано там? Две думи. Две думи с въпросителен знак накрая.

„Любовни терзания?“

Лили бързо сгъна бележката. Веднага й стана ясно от кого е тя. Разбира се, че от приятелката й Мона, която седеше два чина зад нея. Г-жа Грах беше разместила Лили и Мона.

— Защото прекалено много бърборите — беше казала тя.

Лили се обърна към Мона и й кимна. Мона направи състрадателна физиономия и също кимна. Това се отрази добре на Лили и тя въздъхна дълбоко. Колко добре беше да има приятелка, която я разбира и е наясно с любовните терзания. Ако не беше така, тя със сигурност нямаше толкова бързо да забележи какво става с Лили.

Лили тъкмо се канеше да скрие бележката, когато отново чу гласа на учителката си.

— Какво толкова важно имаме тук? — попита госпожа Грах и ловко сграбчи посланието на Мона.

О, не! Ужа-а-а-с! Лили погледна госпожа Грах отчаяно, но за щастие тя не разтвори бележката, а само я прибра.