Книстер
Лили Чудото и тайната на мумията (3)

Втора глава

На следващата сутрин мама я събуди с много добра новина. Предишната вечер тя се беше обадила на г-жа Грах, учителката на Лили.

— Тя беше много въодушевена от идеята. Г-жа Грах ми каза, че тази учебна година имате право на ден за извънкласни занимания по ваш избор. Така че може да го използвате за посещение в музея. Тя още днес ще го обсъди с директора.

— Супер! — извика Лили и целуна майка си по бузата. — Трябва да стане. Докога ще я има тази специална изложба в музея?

Мама размаха вестника и се усмихна.

— И за това съм помислила. Намерих статията, в която пишеше за изложбата. За щастие не бях изхвърлила вестника. Обещах на г-жа Грах, че ще й изпратя по теб статията, ако успея да я намеря.

Лили бързо сграбчи вестника.

— Не се тревожи! — извика мама. — Изложбата ще продължи цели три седмици. После ще отпътува за Дюселдорф.

— Ще успеем да я видим — каза Лили въодушевено. — И ако не отидем от училище, ти ще ни заведеш.

Мама направи физиономия и каза:

— Мога да си представя и по-хубави неща от това да гледам увити в бинт трупове. Е, в краен случай ще си помисля.

Лили напразно се притесняваше. Идеята й да посетят музея беше приета с радост в училище. Дори се взе решение целият випуск да отиде. Така щеше да се наеме автобус и да се спести от пътните разходи. Датата също беше определена много бързо, а именно след две седмици. Така Лили щеше да има достатъчно време, за да се подготви.

В училище също учеха за стария Египет. Опитваха се да пишат йероглифи и да правят пирамиди от хартия. А Лили трябваше дори да изнесе доклад заедно с приятелката си Мона. Мона беше преснимала няколко страници от книгата на Лили, за да ги раздаде на съучениците си и да могат да ги оцветят. Докладът на двете момичета беше толкова хубав, че го изнесоха и на другия клас. Дори директорът дойде да ги слуша.

— В нашето училище не е имало подобно нещо — каза г-жа Грах, която беше много горда с възпитаниците си. — Ученици да изнасят доклад по такава обширна тема.

Мама също беше много доволна от Лили, но не и Леон. Той беше ядосан, защото нямаше да може да види мумиите.

Най-накрая денят дойде. Децата от двете паралелки стояха във фоайето на музея. Там трябваше да изчакат човека, който щеше да ги разведе. Той щеше да им разкаже всичко. Тук на входа имаше един сфинкс — огромен лъв с глава на човек. Дали беше разрешено да се покатериш на него?

— Не, това е строго забранено — предупреди г-н Янус, учителят на другия клас. — В музея не е разрешено да се пипа каквото и да било, защото експонатите са много скъпи. Този сфинкс сигурно е на повече от три хиляди години.

— Мисля, че грешите с няколко хиляди години — извика младият мъж, който току-що беше влязъл в музея. Той отиде до сфинкса, погали го нежно по врата и каза:

— Деца, спокойно можете да го погалите. Той много обича да го галят.

— Какво означава това? И защо изобщо се намесваше в разговора? — попита г-н Янус критично и огледа непознатия от глава до пети.

— Това животинче тук е много по-младо, отколкото вие го определихте…

За ужас на г-н Янус мъжът се покатери на гърба на сфинкса.

— Радвам се, че дойдохте при нас в музея. Който иска може да се качи при мен на гърба на сфинкса. Той точно затова е направен от моите сътрудници. А между другото името ми е Валдемар, Валдемар Дулехус.

— С тази дълга коса изглежда като рок — звезда прошепна Лили на приятелката си Мона.

— Аз съм този, който ще ви разведе из музея — продължи да обяснява г-н Дулехус. — Ще се опитам да отговоря на всичките ви въпроси. И се надявам те да са много.

Г-н Дулехус слезе на пода като се плъзна по гърба на сфинкса и подаде ръка на г-н Янус.

— Вие имахте право с вашата преценка. Оригиналът, по чийто модел ние направихме този сфинкс, е на повече от три хиляди години. Обаче е прекалено тежък, за да бъде част от тази изложба. Освен това ние решихме да има много дубликати, които посетителите да могат да докоснат, защото така ще се потопят по-добре в атмосферата на древния свят.

— Интересно — каза учителката на Лили.

— Вие трябва да сте г-жа Грах — отвърна г-н Дулехус. — Ние говорихме с вас по телефона. Между другото много Ви благодаря за йероглифите, които вашите ученици са нарисували. Чудесна идея! Позволихме си да направим изложба от тях. Освен това, ако сте съгласна, бихме искали да ги вземем с нас, когато изложбата потегли за други градове в Германия. Може би и други учители ще последват примера Ви.

— Първо трябва да попитам децата дали нямат нещо против. Все пак мисля, че ще бъдат много горди — каза г-жа Грах.

Междувременно всички деца се бяха покатерили на сфинкса и г-н Дулехус можеше вече да започне с разказа си. Най-напред той показа няколко графики, които трябваше да разяснят на децата колко отдавна е било времето на пирамидите и мумиите. По разумните въпроси на слушателите си, той веднага разбра, че не беше необходимо да обяснява толкова много. Децата бяха доста добре подготвени.

— Сега ще отидем в една зала, където ще може да видите оригиналната екипировка на една експедиция. С нея някой си Фридрих Вилхелм Валтербах се е осмелил да влезе преди около сто и двадесет години в гробницата на един неизследван дотогава фараон.

Г-жа Грах и г-н Янус доста се учудиха, че учениците им така послушно ходеха след г-н Дулехус.

— Тук в тази зала са изложени само оригинали. Ще ви помоля да не пипате нищо — каза той. — Можете да разглеждате на спокойствие.

Децата наблюдаваха със страхопочитание лопатите, лампите, количките, въжетата и другите предмети от екипировката. При това те си шепнеха един на друг и размишляваха как участниците в експедицията са работили с тях.

— За да си представите всичко още по-добре — каза г-н Дулехус — сме направили и един макет на подземен тунел в гробница. Обаче преди това трябва да се снабдите с кирки, лопатки и лампи. Ще ги намерите в следващата зала. Най-важни са лампите. Скоро ще стане много тъмно.

Г-н Дулехус тръгна напред и децата влязоха в едно малко помещение, където намериха пълната екипировка за експедицията. Тя изглеждаше стара, но много от предметите не бяха древни. Просто организаторите на изложбата ги бяха направили да изглеждат автентични. След това влязоха в тунела. Да, тук наистина се нуждаеха от газовите лампи. Навсякъде около тях беше тъмно като в рог. Децата започнаха да се спъват в някакви камъни и отломки, докато очите им свикнаха с оскъдната светлина от лампите.

Под краката им скърцаше пясък. Наистина беше много зловещо.

След известно време г-н Дулехус се изкашля и каза:

— Всичко тук е направено така, че да получите впечатление от работата на археолозите. Най-вече за професор Валтербах и неговите помощници. Той си е водил дневник по време на експедицията. Сега ще ви прочета нещо от него. Седнете на земята и слушайте. Може би ще ви завладее треската за приключения. Може дори да попаднете на следа, свързана с тайната на мумията, която е тук, в музея.

„Четвъртък

Вече повече от седем седмици копаем в непоносимата жега. Понякога започвам да се съмнявам дали сме на правилното място. Въпреки че платих на службата в Кайро да ни издаде разрешително, имам още само четири седмици време. Тогава то изтича. Трябва да успея, иначе ще бъда разорен. Ех, ако имах повече време и пари…

Вторник

Вчера най-накрая изкопахме нещо, което може да е вход към подземна гробница. Прилича на част от врата. По камъка има странни орнаменти, но все още не намирам време, за да разгадая знаците. Лошото е, че надзираващият служител от Кайро ги смята за лоша поличба. Още по-лошото е, че след като разпространи слуха за проклятието, десет от копачите ми напуснаха разкопките. Не е за вярване! Защо съдбата е толкова несправедлива към мен?

Събота

С хората, които ми останаха, продължихме да копаем около находката. Това е издялан и украсен с орнаменти огромен камък. По мое мнение е врата, вход към нещо. Обаче размерите му са толкова големи, че не може да бъде помръднат. Опитваме се да копаем от лявата и дясната му страна. Само че слухът за проклятието все още не е забравен. Днес си отидоха още двама доста работливи помощника. А сме толкова близо до целта!

Сряда

Камъкът, покриващ входа е изкопан от всички страни. Безнадеждно е! Той не помръдва! Толкова здраво е забит. Как древните египтяни са успели да нагласят това каменно чудовище толкова прецизно върху отвора на гробницата? Все повече се впечатлявам от уменията им.

Пратеникът на правителството от Кайро, който трябваше да наблюдава разкопките, ни съветва да се откажем. Той е на мнение, че сме намерили камък, който е паднал, докато е бил транспортиран към пирамидите. Само че на мен не ми минават тия! Аз съм убеден, че не съм намерил просто някакъв си камък в пустинята.

Понеделник

Изкопът придоби междувременно огромни размери, защото ние започнахме да копаем източно от входа. Само да не бяха тези глупави суеверия и тази безмилостна жега!

Вторник

Най-накрая! Попаднахме на стена. Тя е много по-тънка от камъка на входа. Изпратих да ми намерят нови хора. Утре трябва да дойдат. С тях ще се опитам да пробия стената. Може би ще успеем да стигнем до входа от другата страна. Все някъде трябва да се натъкнем на коридор. Дано новите работници да са надеждни и работливи. Дадох за тях последните си пари. Цялата ми надежда е в Господ и тези мъже!

Петък

Успяхме! Намерихме коридор. Най-накрая ни провървя, след толкова много беди. След като разрушихме стената, коридорът се откри пред нас. Просто така. Може би камъкът на входа е бил само един начин да бъдат заблудени крадците. Аз исках веднага да вляза в тунела, но мъжът от Кайро ми забрани. В договора ми пише, че в случай на успех мога да вляза в гробницата само ако ме придружава представител на правителството. Чиновникът изпрати вест до Кайро и сега чака нареждания. И на мен не ми остава нищо друго, освен да чакам. Обаче съм щастлив. Все пак ще успея навреме. Нямам търпение!!!

Неделя

Въртим се в омагьосан кръг! Прокълнат съм да стоя тук и да не правя нищо. И точно сега някои от помощниците ми ги хвана разстройство. Мисля, че нещо не е наред с водата… Готвачът твърди, че както винаги я е изварил. Обаче аз му нямам доверие.

Понеделник

Още двама от работниците си тръгнаха от разкопките болни. Днес дойде така чаканото известие от Кайро. Само че чиновникът все още не ми позволява да вляза в коридора. Той очаква във вторник да дойде специалист по египетска антропология. Едва тогава ще влезем вътре. Ако не бях сигурен, че и чиновникът се интересува от разкопките, щях да си помисля, че иска да попречи на моя успех.

Сряда

Отчайващо е! Изследователят от Кайро все още не се появява, а моето време изтича. Вчера надзирателят най-накрая ми позволи да вляза с хората ми в коридора (за това трябваше да се разделя със златния ми часовник). Когато тази сутрин по изгрев-слънце поисках да вляза в тунела, една ужасяваща находка провали намерението ми: точно пред вратата на коридора изведнъж се появиха кости. Човешки кости! Череп и скелет! Мъжете се уплашиха, според тях над експедицията е надвиснало проклятие. Някои избягаха презглава. Аз се опитах да успокоя останалите, като им обясних, че някой си прави лоша шега с нас (кой знае кой ги е сложил там). Призовах тяхната чест и смелост. Някои от тях успях да убедя. Днес следобед ще се опитам отново да вляза в тунела.

Отново лоша изненада: този път змии. Непонятно е откъде са се взели. През всичките тези седмици не бяхме видели нито една. По някой скорпион тук и там, но никакви змии. И сега изведнъж дузини. Просто не мога да си го обясня. И то точно при изкопания от нас вход. Сега някои започнаха да твърдят, че змиите били пазителки на мъртвите и били излезли от вътрешността на гроба.

Заради това произшествие загубих още двама помощника. Останаха ми само още седем човека, които утре ще влязат с мен в тунела. Дори официалният наблюдател се страхува да дойде с нас. Направо е невероятно!“

— Тук има нещо гнило! — промълви Лили и веднага си запуши устата, защото съжали, че е прекъснала г-н Дулехус. Обаче беше твърде късно. Вече всички говореха, а Ларс извика:

— Това е табосаж!

— Искаш да кажеш саботаж — поправи го г-жа Грах. — Това ще рече, че някой нарочно е искал да попречи на разкопките.

— Точно така! Това е! — извика Мона. — Работата намирисва от километри. Първо археолозите са били задържани дълго време без причина, после отровената вода, а накрая костите и змиите.

— Да, това не може да е случайност — каза Лили.

— И ние си го помислихме, когато прочетохме записките — каза г-н Дулехус. — Все пак не без причина нашата изложба се казва „Старият Египет — въпроси и тайни“. Нашият най-ценен експонат, тайнствената мумия, дава повод за много въпроси.

Сега се намеси и г-н Янус, който поиска да разбере:

— Дневникът не е ли довършен? Искам да кажа, мумията и другите находки не произхождат ли от тези разкопки?

— Да, да. Нашата мумия е намерена от Фридрих Вилхелм Валтербах — потвърди г-н Дулехус.

— И дневникът продължава? — попита г-жа Грах.

— Да, но не съм сигурен, дали да чета по-нататък. Става все по-напрегнато, да не кажа ужасяващо и зловещо. Не знам дали тези деца не са още малки за това. Останалата част я четем само на ученици от по-горните класове.

— Четете! Четете! — започнаха да протестират децата. Възрастните забелязаха, че тази дискусия е тръгнала вече в грешна посока. Сега г-н Дулехус трябваше да продължи да чете. Иначе разочарованието щеше да е прекалено голямо.

— Поне да намерим някое не чак толкова страшно място — предложи г-жа Грах.

— Ние искаме да чуем историята тук — запротестираха учениците.

Г-н Дулехус се засмя и каза:

— Децата имат право. Пък и те знаят толкова много… Така че продължавам. Пригответе се!