Книстер
Лили Чудото и тайната на изгубения подводен свят (2)

Първа глава

Сърцето на Лили биеше лудо. Тя беше много развълнувана.

— Не може да бъде! — възкликна тя. — Как съм могла да не го забележа досега! — Тя продължи да разлиства невярващо вълшебната си книга. Какво ли беше открила?

В книгата с магиите имаше две страници, които бяха залепнали така плътно една за друга, че Лили не успяваше по никакъв начин да ги отдели. А може би бяха и повече от две. Всъщност това не беше основателна причина за вълнение, защото книгата беше всъщност доста дебела. На Лили щяха да й трябват два живота, за да изпробва всички трикове и фокуси, които бяха написани там. Но както става в повечето случаи… точно тези няколко страници, които не можеше да прочете я интересуваха най-много.

Как й се искаше само, да можеше по някакъв начин да разлепи страниците! Но дали щеше да може да прочете заклинанията, които бяха написани там?

— Кой знае кой некадърник ги е залепил…. — възнегодува Лили и се опита да раздели краищата на страниците с джобното си ножче. Тя можеше само да гадае, кой е ползвал магиите в книгата.

В крайна сметка ставаше въпрос за истинска магическа книга, която сигурно е минала през ръцете на много вълшебници.

— Може някоя лакома магьосница да е покапала книгата с адски лепкав вълшебен мармалад, или пък да е размазала отгоре сос за спагети от вампирска кръв. Колко тъпо! — измърмори Лили. Нищо не помагаше, страниците си оставаха залепени. Лили завря носа си в книгата и започна да души. От залепените страници на главата се носеше странна миризма. Беше обаятелна и примамлива миризма, каквато Лили никога не беше подушвала досега. Тя вдиша дълбоко. Но в този момент се стресна от някакъв шум, който идваше от коридора. С един поглед към вратата тя се увери, че ще остане необезпокоявана. Беше подпряла бравата със стол. Нямаше да се остави да я заловят. Нали беше тайна магьосница и искаше да си остане такава. На лицето й се появи бегла усмивка. Ако някой я наблюдаваше как души книгата, със сигурност щеше да я помисли за луда. Но в крайна сметка никой не можеше да предположи що за странна книга държеше тя в ръцете си. Истина беше, че някои от заклинанията написани в книгата имаха специфичен аромат. По-точно казано, те направо смърдяха. Например заклинанието за огън с неприятната миризма на изгоряло, или това за отмъщение, което миришеше по-лошо от клетката на павианите в зоологическата градина в топъл летен ден. Заклинанието за любов обаче ухаеше на теменужки. Разбира се, че имаше и заклинания, които не миришат, като например магията за шум.

Лили подуши още веднъж залепените страници. Ммм… те миришеха наистина много примамливо! Бяха свежи като нежния полъх на морски бриз и носеха аромата на прясно окосена ливада. Нежни като момини сълзи, поклащани от топъл летен вятър и странни като ананас или наподобяващи мириса на корабно платно. Всичко беше много объркано: желанието на Лили да прочете точно тези страници ставаше все по-непреодолимо. Каква ли магия щеше да излезе от този аромат?

— Лили, отвори! — това беше Леон. Той удряше силно вратата на стаята на Лили.

— Какво искаш пак? Не може ли да ме оставиш поне за малко на спокойствие? — извика Лили.

— Трябва да видиш това! — не се отказваше Леон. — Имам топка пълна със сняг. Мама ми я купи от пазара.

— Лили? — чу се от коридора гласът на мама.

Лили скри на часа книгата отдолу под леглото си, махна стола от вратата и грабна някаква книга от етажерката до леглото й. Когато мама влезе в стаята й, я завари да лежи в леглото и да чете отегчено.

— Защо Леон чукаше толкова силно по вратата ти? — попита тя и в гласа й имаше упрек.

— Трябва да попиташ Леон за това — отвърна тя подигравателно и вдигна недоумяващо рамене.

— Беше заключено — опита се да се оправдае Леон.

— Първо не може да е било заключено, защото нямам ключ и второ…

Лили спря по средата на изречението, защото й бяха хрумнали две великолепни идеи, които само отчасти бяха свързани с вратата на стаята й. Първо й беше хрумнало, че следващият път щеше да е по-лесно просто да омагьоса вратата. В книгата със сигурност щеше да има някаква подходяща магия за заключване. Второто й хрумване беше обаче много по-важно. Щом една врата можеше да бъде заключена с магия, то тя можеше и да бъде отключена по същия начин. А щом една врата можеше да бъде отворена, тогава защо едни страници да не можеха да се разлепят?

— И второ? — попита мама и прекъсна размишленията на Лили.

— Все едно — отвърна момичето. — Не е забранено човек да се спаси по някакъв начин от някой, който го изнервя.

— Не се карайте. Леон искаше само да ти покаже какво купихме от пазара. Нямаше намерение да те ядосва.

Лили направи физиономия. Разбира се, че мама имаше право, но Лили я занимаваха по-важни неща, отколкото новата придобивка на Леон.

— Хайде, покажи я! — каза тя накрая.

Леон нямаше нужда да го молят дълго.

— Моята топка със сняг!

— Това се нарича снежна сфера — каза Лили, взе пластмасовото кълбо от ръцете му и го разклати силно. След това се загледа във вихрушката от снежинки. Те падаха върху планини, къщи и дървета.

— Погледни, и кравата е заснежена! — извика въодушевено Леон. — Прилича на малък подводен свят.

— В сферата има вода, за да може при поклащане снежинките да се спускат много бавно. Както при зимна буря — обясни Лили. Но и тя беше впечатлена и отново раздруса кълбото. Снежинките затанцуваха бурно.

— Дай ми го! — извика Леон.

— Когато бях малка и аз имах такава сфера — каза мама и се наведе над двете деца. — Моята беше обаче много специална.

— Моята също! — запротестира Леон.

— Разбира се, че е специална — каза мама и го погали по главата.

— С какво е била толкова специална? — попита Лили.

— Тя не беше снежна сфера, а блестяща сфера.

— Блестяща сфера?

— В нея нямаше сняг, а блестящ прах. Той се спускаше над истински подводен свят. Той се състоеше от коралов риф, потънал кораб и едно малко водно конче. Но най-хубавото в сферата беше Атлантида, потъналият град.

— Чувала съм за Атлантида — извика Лили. — Това не е ли бил един град, който преди много, много години е потънал под водата?

Мама кимна.

— Точно така, преди над десет хиляди години. Някои твърдят, че е бил цял континент.

— Какво е това континент? — попита Леон, без да сваля поглед от танцуващите снежинки.

— Континентът е нещо, което е по-голямо от град и дори от държава — обясни Лили. След това настоя мама да продължи да разказва: — Разкажи, разкажи за Атлантида!

Мама се усмихна и каза:

— Не мога да разкажа много за това. Не съм толкова добре осведомена.

— Но нали си имала сфера! — започна да я умолява Леон. — Разкажи за блестящия прах под водата!

— Какво знаеш за Атлантида? — не се отказваше Лили.

— Казах вече, че не знам много неща — повтори мама. — Ще се опитам да ви кажа някои неща, но след вечеря, когато Леон вече е в леглото. Иначе ще стане много късно.

— Приказка за Атлантида за лека нощ! Ще сложа масата! — Леон наистина се беше разбързал. Лили и мама го последваха.

— Какво стана със сфера ти? — попита Лили.

— Тя падна на земята и стъклото се счупи, водата изтече, а подводният свят се изцапа. Вече не знам къде съм я сложила.

— Жалко! — каза Лили.

— Преди имаше много различни видове снежни сфери. Моята приятелка имаше една, в която живееха пингвини и цяло семейство бели мечки. Ние толкова се забавлявахме с тях, а сега децата гледат само телевизия…

— Жалко — отвърна Лили.

— Не драматизирай — усмихна се мама.

След вечеря Лили отиде в стаята си. Тя беше раздвоена. От една страна й се искаше веднага да потърси магия, с която да разлепи страниците, а от друга страна така щеше да пропусне приказката за Атлантида, която мама щеше да разкаже на Леон…

Но колебанието й не трая дълго. Книгата можеше да почака, но разказът на мама за потъналия свят не.

Лили бързо се отправи към банята, за да се приготви за сън. Появи се в стаята на Леон точно навреме, облечена в пижама и седна на ръба на леглото.

Мама започна да разказва:

— Има много различни истории за Атлантида. За съжаление всичките те са се предавали от уста на уста. Това ще рече, че няма разкази на очевидци. Всички, които са разказвали за Атлантида са преразказвали други разкази. Но

в едно всички разкази съвпадат. Атлантида е била континент или голям остров. Но къде точно се е намирала, разказите казват различни неща. Може би някъде в безкрайно големия Атлантически океан.

— Това е ясно — добави Лили. — Атлантида и Атлантически океан!

— Жителите на Атлантида са били много по-добре технически развити, отколкото останалия свят. Но за съжаление не знаем кое от тези предания е истина и кое е фантазия, защото някои историци са преувеличили в разказите си. Но има стари рисунки и картини, на които са нарисувани жители на Атлантида, които летят с балони, приличащи на кораби. И великолепните сгради и градове, в които са живеели хората със сигурност не са можели да бъдат построени без кранове и машини, които са режели камък. Най-вероятно хората още преди хилядолетия са знаели как да използват електричество. Така че със сигурност са имали електроцентрали.

— Най-вероятно със слънчева енергия — предположи Лили.

— Със сигурност са живели в хармония с природата, защото думата опазване на околната среда не се среща никъде в разказите. Това е дума, която е станала необходима в наше време.

— Можели ли са да летят с ракети? — попита Леон.

— Най-вероятно. В някои пещери има издълбани картини, които също са на хиляди години и на тях хората са изобразени в приличащи на ракети летящи уреди.

— Какво? Не може да бъде! — Лили остана с отворена уста. — Преди хиляди години са знаели какво е това ракета? Кой е нарисувал тези картини?

— Тези картини са били нарисувани от хора, принадлежащи към друга изчезнала цивилизация: тази на маите.

— Мая! Нея я познавам! — извика въодушевено Леон. — Пчеличката Мая! Разкази за нея имам дори на касетка! — Леон скочи от леглото и започна да търси касетката.

Лили и мама се усмихнаха и се погледнаха многозначително.

— И маите ли са потънали в морето? — попита Лили.

— Не. — обясни мама. — От маите са останали много повече неща. За тях се знае със сигурност, че са живели в Южна Америка. Някъде там, където сега е Мексико. И те са имали много познания, най-вече в областта на медицината. Можели са да правят операция на мозък. За тях учените знаят много повече отколкото за Атлантида, която е и много по-стара…

— И защо всички са измрели? — попита Лили.

— Само ако се знаеше. Може би вследствие на природни катастрофи. За Атлантида се казва, че е потънала изцяло в морето. Затова и сега няма никакви следи. При маите е различно. Там учените са имали какво да изследват и сигурно ще получат някакви окончателни резултати.

— Щом са можели да летят дори с ракети… — каза Лили впечатлена.

— Това не е много сигурно. Има различни предположения. Възможно е маите и жителите на Атлантида да са имали посещения от извънземни. Това би обяснило, защо те са рисували такива картини, дори и те самите да не са били в състояние да построят такива космически кораби.

— Невероятно! — измърмори Лили. — Направо невероятно!

— Ето я! Намерих я! — зарадва се Леон. — Пчеличката Мая и приятелят й Вили.

— Ама ти наистина си много умен — Лили похвали брат си, който очевидно не беше разбрал нищо от разказа за живота на маите. — Непременно трябва да ми дадеш назаем тази касета.

— Само ако няма да е прекалено страшна за теб — пошегува се мама и намигна на Лили. — Сега обаче е време за сън.

— Може ли да си чуя касетката? — помоли Леон.

— От мен да мине — каза мама, сложи касетата в касетофона и целуна Леон за лека нощ. — Ще отида набързо до съседите. Обещах на Елке да й върна дискетите. Но Лили е тук, ако има нещо. Аз няма да се бавя. По-късно пак ще те нагледам.

Мама излезе. Лили също не се задържа дълго време в стаята на Леон. През главата й минаваха най-вълнуващите и приключенски фантазии, които можеше да си представи. Не би ли могло с помощта на магическата книга…?

Лили се запъти към стаята си. По пътя за натам тя още чуваше музиката от касетката на Леон за пчеличката Мая. Там се пееше: „В една прекрасна страна…“