Книстер
Лили Чудото и рицарят на пътешествие във времето

Това е Лили, главната героиня на нашата история. Тя е горе-долу на твоята възраст и прилича на съвсем обикновено дете. Тя е такава… но не съвсем. Лили притежава нещо, което изобщо не може да се нарече обикновено, а именно: книга с магии!

Една сутрин Лили просто я откри до леглото си. Как ли се е озовала там? Тя няма никаква представа. Знае само, че разсеяната вещица Зурулунда Кноркс по невнимание е забравила книгата си. Тя знае още, че в книгата има истински вълшебства и магически трикове, дори някои от тях вече е изпробвала.

Но внимавай:

По-добре не се опитвай да ги правиш! Ако прочетеш погрешно дори една-едничка дума, четката ти за зъби ще се превърне във вещерска метла, учителката ти — в зла измамница, сладоледът на клечка — в кисела краставичка. За по-сигурно Лили не разказа на никого за магическата си книга. Може да се каже, че тя вече е една истинска тайна магьосница. Успя да опази тайната за книгата дори от по-малкия си брат Леон. А това си е сериозно постижение, защото той е много любопитен и понякога може направо да те изнерви. Въпреки това Лили много си го обича.

Така… Сега вече знаеш необходимото и историята може да започне.

Първа глава

Лили седеше в стаята си и правеше това, което обичаше най-много: четеше.

Тя четеше почти всичко, което й попаднеше. Това бяха много разнообразни книги, всичко зависеше от желанието и настроението й.

И героят, за когото четеше в момента, обичаше да чете. Но за разлика от Лили, той се интересуваше единствено и само от рицарски романи. Той се казваше Дон Кихот и беше прочел извънредно много рицарски романи: даже си беше внушил, че самият той е рицар, въпреки че във времето, в което живееше, те отдавна вече не съществуваха. Понеже беше обзет от болезненото чувство, че самият той е рицар, често се държеше толкова смешно, че човек би си помислил, че е луд…

Леон също твърдеше, че Лили чете прекалено много. Но го правеше само, когато искаше да си играят. Това беше типично в негов стил…

Но както и да е, тя беше сигурна, че нямаше да полудее от много четене на книги. Щеше да стане по-хитра! Това, че четеше й беше помогнало в много от приключенията й. Книгата за живота на Дон Кихот тя четеше за втори път. Романът го е написал испанският писател Сервантес. Той се харесал на хората толкова много, че скоро по цял свят знаели за приключенията на странния рицар. Така романът донесъл на писателя Сервантес огромна слава.

Лили тъкмо четеше как Дон Кихот излиза да се бие с едни вятърни мелници. Какво невероятно приключение!

Но както често се случваше, спокойствието й беше нарушено. Леон влетя в стаята. Той беше много нещастен. През сълзи й разказа, какво се беше случило. Той хлипаше толкова силно, че Лили едва разбра, какво й казваше.

— … дръжката на метлата… направих копие… бих се със закачените в гардероба дрехи… и изведнъж… ТРЯС… много лошо!… защо… тъпата ваза е сложена точно там… мама ще ми откъсне главата… сигурно е скъпа…

От малкото смислени думи на Леон, Лили успя да разбере, какво точно беше направил. Тя го погали по главата, хвана го за ръка и двамата отидоха във всекидневната, за да видят какво се беше случило. Стъклата от вазата бяха събрани на купчинка.

— Успял си да подредиш — реши да успокои тя брат си.

— Аз съм най-добрият строител на кули в детската градина — отвърна Леон и гласът му не звучеше вече толкова отчаяно. — Може би мама няма да забележи нищо, ако успеем да я залепим, преди тя да си дойде.

Но Лили поклати глава:

— Вазата не може да бъде спасена.

Леон се разплака отново.

— Не е толкова фатално — опита се да го утеши Лили, въпреки че и тя беше на мнение, че мама щеше много да се ядоса. — Положението можеше да е много по-трагично.

— Искаш да кажеш, че можеше да е още по-зле, отколкото тогава, когато мама стъпи върху Лего рицаря ми.

— Да, по-лошо!

— Така ли?

— Да, представи си — каза Лили, — че вазата беше пълна с вода и при счупването беше наводнила стаята. Какво щеше да стане тогава? Щеше да отидеш в банята да донесеш кофа с вода и парцал, за да изчистиш, но можеше да се подхлъзнеш на мокрия под, да се опиташ да се хванеш за покривката на масата и така да блъснеш от масата новия компютър на мама, който щеше да се приземи в локвата. Щеше да се опиташ да вдигнеш компютъра, но той е прекалено тежък и щеше да паднеш заедно с него върху телевизора. Той щеше да гръмне! За щастие, на теб нямаше да ти има нищо, но той щеше да е на парчета. Докато се опитваш да ги събереш, щеше да се порежеш толкова дълбоко, че кръвта ти да изтече. Щеше да изтичаш към телефона, за да извикаш линейка, но нямаше да е нужно, защото тя щеше вече да е дошла.

— Как така? — учуди се Леон.

— Защото някой друг щеше да я е викнал вече.

— Кой?

— Това не е лесно за обяснение — каза Лили. — Нещата стават все по-заплетени. Междувременно на нашата улица е дошла с пусната сирена и една полицейска кола, която е била повикана от някой, който си е помислил, че при експлозията на телевизора е гръмнала бомба… Полицейската кола е карала обаче толкова бързо, че на ъгъла се е блъснала в пожарната, която тъкмо е завивала по нашата улица.

— Но пожар ли е имало?

— Не, но съседката отдолу е повикала пожарната, защото не е знаела какво друго да направи. Във всекидневната й е закапала вода от покрива. Нали си спомняш за водата от вазата?

— А линейката е дошла заради катастрофата на пожарната и полицейската кола? — намеси се и Леон гордо.

— Не!

— Не ли?

— При катастрофата няма пострадали. Линейката е била повикана, защото единият от полицаите е получил нервен пристъп, като е разбрал, че всичко е станало заради една счупена ваза.

— И аз съм виновен? — попита Леон невярващо.

Той не можеше да се досети, че Лили си беше измислила историята само и само, за да го накара да мисли за нещо друго.

Понякога беше много доверчив и се хващаше на шегите на сестра си, въпреки че сега тя изобщо не искаше да го лъже. Просто искаше да му покаже, че има и много по-лоши неща от една счупена ваза.

В този момент на входната врата се чу шум.

— Това е мама — извика Леон и се скри зад сестра си. Но тя беше толкова завладяна от историята, която разказваше, че продължи:

— Не, това със сигурност са хората от телевизията. Те идват, за да заснемат бъркотията.

Леон тотално се обърка.

Кой ли идваше?

Разбира се, че беше мама, която малко след това влезе във всекидневната. Леон беше толкова впечатлен от историята на Лили, че веднага извика въодушевено:

— Мамо, мамо, не се притеснявай! Пожарната не е тук, защото при нас има пожар.

— Пожарната?

— Да, понеже телевизорът ни гръмна, или почти гръмна. А заради мен на полицаите им се разклатиха нервите. Съседката пък извика линейката, защото ако вазата беше пълна с вода, щеше да е ясно, че пожарната… тя се удари в полицейската кола заради аларма за бомба у нас, всеки момент трябва да дойдат от телевизията, защото компютърът тече през тавана и водата… но новият ти компютър със сигурност ще изсъхне… не, исках да кажа заради покривката на масата, за която се хванах… но вазата е счупена!

Мама не успя да разбере абсолютно нищо и погледна Лили учудено. А Леон добави:

— Това не е толкова лошо, нали? Лили също каза, че е можело да бъде много по-зле!

— Сега искам да чуя всичко, но едно по едно — отвърна мама и помоли Лили да й разкаже.

Лили хвана мама за ръка и я заведе на местопрестъплението. Там все още седеше купчинката с останките от вазата. Мама с облекчение установи, че телевизорът и компютърът си бяха на местата.

— Ние с Леон си играехме и за жалост счупихме вазата — обясни Лили и намигна на Леон.

Мама взе едно от стъклата и каза:

— И вие се притеснявате толкова заради една незначителна ваза?

— Да — отвърна тихо Леон и се сгуши благодарно в Лили.

— Това, което сте направили, не е толкова лошо — успокои ги мама. — Искам да ви кажа една тайна: вазата е подарък от леля Елиане и никога не ми е харесвала. Държа тази грозна ваза само, защото леля Елиане ни посещава винаги без предупреждение. Винаги съм имала чувството, че по този начин ни контролира. Но в крайна сметка съм много доволна, че вазата се е счупила!

— А леля Елиане?

— Тя също няма да се разсърди. Нали вие не сте го направили нарочно.

Лили поклати отрицателно глава и попита:

— Ти не харесваш вазата и я беше сложила в стаята? Защо при възрастните всичко е толкова сложно?

Мама се усмихна и отвърна:

— Защото понякога една благородна лъжа може много да улесни живота ти. Почакай и ти да станеш голяма и ще видиш.

— Какво е благородна лъжа? — попита Леон.

Той отново не беше разбрал нищо.

Мама се направи, че не го е чула и отиде до телефона.

— Ако това ще ви успокои, веднага ще се обадя на леля Елиане и ще й обясня всичко. След това ще ви разкажа нещо много интересно. Няма да повярвате какво стана в града.

Лили заведе Леон в стаята си. Нямаше нужда и той да чуе, какво щеше да каже мама на леля Елиане. Скоро и той щеше да разбере какво беше това, благородна лъжа…

Втора глава

— Само ако знаете какво се случи в града — каза мама, когато влезе в стаята на Лили.

Тя изглеждаше много доволна. Явно разговорът с леля Елиане беше минал много добре…

— Аз бях в търговския център в града, за да си купя пуловер. Днес имаха ден с много намаления. Аз веднага отидох на втория етаж, където продават дамска конфекция. Тъкмо бях намерила пуловер, който да премеря, когато от първия етаж се чуха викове. Хората викаха като луди един през друг, така че не се разбираше изобщо какво ставаше. Аз се изплаших, защото реших, че е избухнал пожар. Но веднага след това се чу ръкопляскане и аз се успокоих. Реших, че е имало някаква рекламна кампания и отново се съсредоточих върху пуловера. Но възгласите станаха още по-силни и не ми оставаше нищо друго, освен да сляза долу с ескалатора и да видя какво става. Няма да повярвате какво видях: един мъж на истински кон си проправяше път през тесните коридори на магазина. Той носеше доспехи и беше облечен като истински рицар. И не само това, но носеше и копие под мишница! Явно и хората долу са си мислили в началото, че това е някаква реклама, но после мъжът беше започнал така ожесточено да размахва копието си наляво и надясно и да чупи всички стоки по етажерките, че те веднага бяха разбрали, че нещо не беше наред. Рицарят крещеше нещо, което никой не разбираше. Въпреки, че не изглеждаше така, че иска да нарани хората, децата така уплашено се разбягаха на всички посоки, че се наложи охраната на магазина да вземе мерки. Един от мъжете му извика: „Слизай веднага от коня!“ Но това имаше обратен ефект, защото мъжът пришпори коня си още повече, набра скорост и реши да прескочи един щанд с порцелан. Но конят явно беше много стар, защото едва успя да отскочи и се озова с предните си крака в чинии за супа, а със задните в купи за салата. Чу се такъв трясък! Но рицарят не се спря и пред това! „Оле, напред!“ — извика той и се запъти към магазина за лампи. С вдигнато нагоре копие, той започна да изтръгва лампите от тавана. „Сваляйте долу светещите боклуци и демонските светлини!“ — ревеше той. „Дон Кихот ще ви убие всичките!“ Така той се озова в магазина за телевизори. Какъв хаос настана! Но всичко това не трая повече от няколко минути. Още преди да се появи полицията, лудият се беше измъкнал вече на улицата. На входа имаше снимачен екип, който беше дошъл да снима реклама. Лудият рицар ги разгони буквално като подплашени пилета. С галоп той изскочи сред тълпата на улицата. Когато дойде полицията, всичко беше приключило и нямаше и следа от рицаря. Хората стояха недоумяващо, а управителят не можеше да си намери място от яд. Той крещеше непрекъснато: „Хванете го! Кой ще ми плати щетите!“ Полицаите не можеха в началото да повярват какво беше станало, но започнаха разследване. Започнаха да разпитват множеството свидетели. Но лудият ездач беше избягал междувременно много надалеч. Хората се бяха отърсили вече от първоначалния шок и всички бяха много доволни, че нямаше пострадали. Въпреки огромните щети, това беше страхотно представление. Този странен рицар върху крантата си и преувеличените му рицарски действия! Беше много впечатляващо! Един човек от тълпата извика: „Да живее Дон Кихот от търговския център! Най-накрая да се случи нещо и в нашия град! Той със сигурност се бори за по-ниски цени!“ А друг извика: „Сигурно това се разбира в днешно време под лов на стоки.“ и всички се изсмяха.

Май и мама се беше позабавлявала с рицаря, защото се смееше докато разказваше. А на Лили й ставаше ту топло, ту студено. Не й беше никак смешно, защото я беше обзело едно ужасно предчувствие. Дали Дон Кихот не се беше върнал? Преди време тя беше имала с него среща, като го беше викнала в стаята си с помощта на вълшебната си книга. И тя се беше учудила, че в книгата имаше заклинание, с което героите от книгите оживяваха. Но последствията от тази магия бяха довели до невъобразим хаос. Лили си спомняше за това със смесени чувства. Леон я извади от мислите й като извика:

— Може би ще го дадат по телевизията!

— Това не е лоша идея — съгласи се мама. — Ако снимачният екип е успял да го проследи, когато той се опитваше да избяга, със сигурност ще има репортаж по телевизията.

Те изтичаха бързо във всекидневната и пуснаха телевизора. И наистина, говорителят тъкмо съобщаваше на зрителите:

— Наш снимачен екип днес неволно стана свидетел на една невероятна случка. Един рицар, който нарече себе си Дон Кихот от търговския център, влезе в магазина на кон. Там той нанесе огромни щети с копието си и необуздания си кон. Не е ясно, дали това има скрит политически смисъл, или е дело на душевно болен човек. Полицията все още го издирва, но без резултат. Нашите кадри ще ви покажат за жалост само неговото бягство след спектакъл, който направи в магазина. Но вижте сами…

На малко размазани кадри се виждаше как един мъж в рицарски костюм излиза от търговския център в галоп.

— Това е нашият откачен рицар! — извика Леон. — Аз го познавам. Нали се бих с него. Колко жалко, че тогава беше без кон. Но аз пак щях да го победя!

— Да, ти ще победиш всички — каза мама и го погали по главата.

Лили не чу нищо от това, защото тя размишляваше трескаво, как така Дон Кихот беше успял да се пренесе в нейното време без нейната помощ и тази на вълшебната книга. Тя мислено върна всички детайли от оня ден.

— Да, точно така! — се изплъзна от устата й. — Така трябва да го е направил! Как може да съм толкова тъпа…

Леон и мама я погледнаха с недоумение.

— Кой какво е направил? — попита я тя.

— Не, аз имах предвид… — реши да се оправдае Лили. — Сега ми хрумна, как Андреас е успял да реши задачата. Най-добре е да отида в стаята си и да обмисля всичко.

— Леле, колко си прилежна. В такъв момент да мислиш за домашните си — каза мама подигравателно и погледна Лили недоверчиво.

Разбира се, че на Лили й беше хрумнало нещо съвсем друго.

Преди тя беше довела Дон Кихот в стаята си с помощта на магия. Но след като той се беше бил не само с Леон, но се беше скарал и с досадната съседка, накрая се беше появила и полицията. Беше настанал такъв хаос, че единственото, което Лили желаеше накрая, беше да го върне там, откъдето беше дошъл.

В крайна сметка Дон Кихот сам се беше върнал обратно. Това не беше станало по негово желание: докато се беше карал със съседката в коридора, Лили беше намерила в магическата книга правилното заклинание, с което да го върне обратно. Тъкмо когато прелистваше страницата, лудият рицар беше влетял в стаята й, видя я с книгата и я беше дръпнал от ръката й, защото освен рицарството, четенето беше най-важното нещо в живота му. Лили не искаше да си дава книгата! Какво щеше да стане, ако такава опасна книга попаднеше в ръцете на един луд… И тогава се случи непоправимото. По време на борбата Дон Кихот успя да откъсне една страница от книгата. Той я прочете на глас и пред очите на момичето се изпари във въздуха. Единственото, което беше останало от него беше една катарама от доспехите му. Лили не беше тъжила за скъсаната страница, защото беше много доволна, че се беше отървала от странния рицар. Достатъчно й беше, че трябваше да се занимава с хаоса, който беше оставил след себе си Дон Кихот.

Едва сега й ставаха ясни последствията от необмислената й постъпка. Щом той беше успял да се върне обратно в своето време с помощта на заклинанието от книгата, значи то щеше да му помогне и да дойде в нейното време. Точно така! Това беше решението на загадката.

В този момент в стаята на Лили влетя Леон, разбира се отново, без да почука…

Лили му се развика:

— Колко пъти съм ти казвала…

— Трябва да разкажеш на мама за лудия рицар — прекъсна я брат й. — Как се казваше? Мисля, че беше Дон Кикотещ, или нещо такова.

Междувременно и мама беше влязла в стаята на Лили. Тя погали Леон по главата и каза:

— Мъжът не съществува наистина. Той е герой от един много известен роман.

— Но и той е рицар, точно като мен! — извика той и донесе копието, с което беше счупил вазата. — Хайде, разкажи на мама за подвизите на лудия рицар.

— Но аз ги знам — засмя се мама. — Аз ги четях на Лили, когато беше малка колкото теб.

— Но аз не съм малък! — запротестира Леон. — Аз съм рицар, герой, точно като тоя Дон от търговския център.

— Рицарите са възпитани и чукат, преди да влязат в стаята на някоя дама — отвърна Лили и се засмя, защото се сети как Дон Кихот й се беше представил прекалено любезно, като беше паднал на колене пред нея и й беше изрецитирал едни стих:

„О, чаровна ти милейди,

с роклята си от коприна

от Росинант дори си ми по-мила!“

Трябваше ли Лили да се радва на едно такова ужасно, любовно стихотворение? Рицарят наистина беше малко лудичък, но и някак много мил.

Така или иначе Лили се чувстваше отговорна, че бедният човек отново се беше появил тук. Тя дори имаше вече идея как да се справи с това…

Не трябваше да губи нито минута! Един господ знаеше какво можеше да направи още Дон Кихот.

— Трябва да се погрижа за нещо. Затова ще изляза за малко. Много е спешно! — каза тя и отвори демонстративно вратата.

— Някои хора не могат да бъдат спрени — каза мама и заведе Леон във всекидневната.

Лили изчака няколко секунди, за да е сигурна, че никой няма да я безпокои и извади от тайното си скривалище металната тока на Дон Кихот. Трябваше й, за да се пренесе при него с помощта на магическия скок. С него тя можеше да отиде навсякъде, но трябваше да има предмет от времето, в което искаше да попадне. В този случай тя искаше да отиде при Дон Кихот, затова токата щеше да я заведе при него. А за да може да се върне отново в стаята си, тя взе плюшената си мишка. След това притисна катарамата до сърцето си и каза заклинанието, което знаеше вече наизуст. Нямаше значение къде се беше скрил рицарят, тя щеше скоро да се озове при него.

Още докато казваше заклинанието, й хрумна, че Дон Кихот можеше вече да е в неговото време. Къде ли щеше да се озове? В някой роман ли? Пак я очакваше приключение…

Трета глава

Магическият скок не продължи дълго. Лили едва беше тръгнала, когато усети пак почва под краката си. От опит знаеше, че когато скокът беше в друго време, траеше по-дълго. Когато отвори очи, видя, че е попаднала в градския парк. Това беше на около два, три километра от жилището й. Невероятно! И Дон Кихот седеше на един камък точно пред нея. Беше завързал коня си на едно дърво близо до него. Лили едва прикри усмивката си. Това не беше Росинант, за когото Дон Кихот беше писал балади… До дървото стоеше една стара кранта. Бедното животно беше толкова слабо, че създаваше впечатлението, като че ли щеше да падне всеки момент. Добре че беше завързано…

Рицарят се стресна, като видя Лили да се появява пред него в тъмното.

— Вашите магии ме впечатляват все повече, чаровна милейди! — каза той. — Приветствам Ви и съм много изненадан да Ви срещна тук. Само ако знаех, къде мога да намеря замъка Ви, със сигурност щях да Ви посетя. Но ако трябва да съм честен, не знам къде се намирам и как попаднах тук. Това се казва приключение, и то истинско рицарско приключение!

Аха, помисли си Лили, Дон Кихот нямаше никаква представа, че сам беше успял да се пренесе в 21 век. Трябваше да бъде много внимателна, за да не се усъмни. Нали трябваше да си вземе обратно откъснатата страница, за да можеше да се отърве от Дон Кихот веднъж завинаги, като го пратеше обратно в неговото време. Тя знаеше, че той нямаше да се раздели доброволно със страницата. Щеше да е много трудно…

— За хора като нас, това не са магии — каза тя и добави непринудено. — И Вие се изпарихте във въздуха по време на последното Ви посещение при мен.

— Защото Вие направихте някаква магия — отвърна рицарят. — Спомням си много добре: дойдох в покоите Ви и Ви видях с книга. Бях много учуден, че жена може да чете. Аз Ви помолих… е, ако трябва да съм честен, отнех Ви книгата малко насила и една страница се скъса. Аз започнах да я чета, а Вие бяхте толкова ядосана заради повредената книга, че приложихте магическите си способности и ме отпратихте.

— Вярно е, че бях ядосана — призна Лили и се опита да придаде на гласа си строгост, въпреки че й се искаше да се разсмее, понеже рицарят говореше толкова старомодно.

— Страницата от моята книга… — каза Лили и направи дълга пауза. — Колко жалко, че липсва сега…

— Тя е все още при мен — извика въодушевено Дон Кихот, бръкна под бронята си и подаде на Лили някакъв омачкан и мръсен лист.

Лили не можа да повярва. Тя държеше в ръка ценната страница и всичко беше станало толкова лесно!

— Аз я пазех разбира се. Беше ми като спомен за Вас. И представете си: наскоро я показах на Санчо Панса, моя оръженосец и му обясних, че я имам от една жена, от жена, която може да чете. Той не може да чете, знаете ли…

Лили изобщо не слушаше какво й говореше Дон Кихот. Тя прегледа текста върху страницата, защото искаше да разбере, с какво заклинание щеше да пренесе лудия рицар отново обратно във времето му. И ето, там беше написано! С тези думи щеше да стане.

Дон Кихот говореше и говореше. Беше много въодушевен.

— … горкият човек е малко глупавичък и нали не може да чете, аз му прочетох съдържанието на страницата и изведнъж се озовах на това вълшебно място. Много е шумно! И колко много хора има. А и всички са облечени дори по-странно и от Вас. Те се тълпяха в един замък. Влизаха и излизаха. До замъка има пазар за зеленчуци. Заповядах на Санчо Панса да ме чака там, сграбчих копието ми и влязох в тълпата. Навсякъде имаше ярка светлина, по-ярка дори от слънцето. А и странната музика кънти ужасно силно. Това обаче не може да изплаши Дон Кихот! Хванах копието си готово за атака и…

— Момент! — прекъсна го Лили. — Това означава ли, че Санчо Панса Ви чака на пазара?

— Не съм оставил него и магарето му в беда! Той не е в опасност! Аз само влязох в тази гора, за да…

Само това липсваше. Дон Кихот не се беше пренесъл тук сам. Лили въздъхна дълбоко. Това означаваше, че сега трябваше да търси и оръженосеца му, за да може да върне и двамата в тяхното време. Лили си спомни за магьосническо правило номер 3428, параграф пътуване във времето:

„Ако с едно заклинание се пренесат няколко човека в друго време, те могат да бъдат върнати обратно единствено и само заедно.“

Гадост! Така се беше надявала, всичко да се уреди лесно! Но това беше. Какво трябваше да прави сега? Тя се замисли: нямаше да е трудно да намери на пазара мъж с магаре. Разбира се, че не можеше да вземе Дон Кихот, докато търсеше Санчо, защото той щеше много да привлича вниманието. А и полицията го издирваше сигурно, след проявата му в търговския център. Но Лили не познаваше Санчо Панса. Дали щеше да я последва? По-скоро не. За жалост Дон Кихот трябваше да дойде с нея, но без кон и доспехи. Иначе много щеше да се набива на очи.

Лили се замисли. Не й оставаше много време. Не можеше да остане навън до късно, защото мама щеше да я потърси. Но трябваше да намери Санчо Панса. Ако той беше последвал напътствията на Дон Кихот, щеше да е още на пазара. Но той беше далеко. С колелото Лили щеше да е там за пет минути, но пеша…

— Предстоят ни големи приключения — каза тя на Дон Кихот. — С какво облекло сте под доспехите?

— С вълнен комбинезон — отвърна рицарят.

Лили не можа да повярва на ушите си. Дон Кихот носеше комбинезон под доспехите си? Каква странна мода. С женски дрехи брадатият рицар със сигурност щеше да се набива на очи. Лили пое дълбоко въздух.

— Може ли да видя? — попита тя.

— Щом става въпрос за приключения, аз и Росинант сме готови винаги на всичко — отвърна въодушевено Дон Кихот и потупа коня си по врата.

След това свали бронята. Това, което наричаше комбинезон, не беше нищо друго, освен дълги до коленете гащи и потник. Без доспехите си Дон Кихот изглеждаше още по-слаб. Той стоеше толкова срамежливо само с шлем на главата. Потникът му беше боядисан от ръждата на бронята и не беше виждал пералня от години. Дрехата беше толкова дълга и голяма, че рицарят почти се губеше в нея. Косматите му тънки крака се показваха от гащите като клечки и изобщо не пасваха на добре изработените рицарски обувки. Гледката беше много комична. На Лили й хрумна, че това беше рицарят с печалния образ. Не можа да прикрие усмивката си.

— Моля, свалете си и шлема, за да имаме миролюбив вид, ако искаме да надхитрим светещите демони — помоли го Лили, като се опитваше да бъде сериозна.

Но шлемът не искаше да се свали. Колкото и да се опитваше рицарят, той не се изхлузваше от главата му. Лили нямаше време да чака, затова му каза:

— Не мърдайте оттук, докато не се върна — заповяда тя на схванатия човек по долни гащи. — Няма да трае дълго. Ще намеря отнякъде две колелета.

— Какво е това? — извика Дон Кихот след Лили.

— Стоманени коне — отвърна тя. — Моля Ви да скриете доспехите си и Росинант в храстите. Завържете коня много добре!

И Лили се изгуби от погледа му. Когато се върна след малко, тя имаше отляво и отдясно по едно колело в ръцете си. Едва когато видя учудения поглед на Дон Кихот, тя разбра, че той не само не знаеше какво е това велосипед, но и че няма да може да го кара. Та и как иначе. В неговото време не съществуваха такива неща. Как не се беше сетила за това по-рано!

— Никога досега не съм виждал толкова слаби коне! Добре ли се грижите за тях? Или може би са болни и не искат да ядат? — попита Дон Кихот.

— Стоманените коне не ядат. За да вървят добре, се нуждаят само от масло — отвърна Лили.

— Тогава им давайте повече масло. Не е добре животните да се оставят да гладуват — отвърна Дон Кихот и погали мило лампата върху колелото на Лили.

— Как се казват? — попита той. — И защо не ги яздите, а ги водите за ръка? Да не би да са толкова лоши, че да не дават да ги обяздиш?

— Не — усмихна се Лили. — Те не са лоши, само че не могат да се карат и двата едновременно… ох, исках да кажа яздят. Моят няма име, но този на майка ми е толкова стар и ръждясал, че спокойно можем да го наречем Росинант. Аз го доведох за Вас, но…

— Нека да го пояздя! — извика Дон Кихот и издърпа колелото от ръцете на Лили.

Той подскочи на седалката толкова елегантно, че Лили се ококори.

— Хайде, Росинант! Давай в галоп!

Колкото бързо се беше качил на колелото, толкова и светкавично падна от него.

Но това май му се струваше нормално.

— И Росинант ме хвърляше в началото от седлото, защото знаеше само да работи на полето и не беше свикнала да я яздят — обясни той на Лили и отново се качи на седалката.

Но резултатът беше същият.

— Трябва да го приведете в движение и тогава ще можете да го яздите — обясни Лили, качи се на нейното колело и направи едно кръгче.

Дон Кихот се засили с колелото и се хвърли върху него. По този начин той действително успя да се задържи на седлото и да се придвижи няколко метра, докато колелото не спря и не се преобърна.

— Когато яздите стоманен кон, трябва да използвате стремената — обясни му търпеливо Лили. — Непрекъснато ту лявото, ту дясното.

Дон Кихот се изправи и се качи на колелото, използвайки отново невероятната си техника. След няколко минути той така въртеше вече педалите, че Лили трябваше да се напряга, за да успее да го догони.

— Комплимент, рицарю! Вие се научихте по-бързо, отколкото на една птица щеше да й трябва, за да се научи да лети.

— На нас рицарите язденето ни е в кръвта. Точно както и убиването на дракони. Накъде яздим? — попита Дон Кихот. — Доколкото си спомням Вие имахте героични планове!

Но докато Лили успя да му отговори, той вече беше направил криволичещ завой и се беше запътил да се връща:

— Забравих си копието! — извика той. — Без него не мога да вляза в битка.

И вече се беше върнал откъдето бяха тръгнали. За да слезе от колелото, той не избра кой знае каква рицарска техника. Просто спря да върти педалите и скочи също толкова бясно, както се и беше качил. И той и колелото се претърколиха, докато най-накрая спряха.

— Успях — каза гордо Дон Кихот.

След това отиде до Росинант, прошепна нещо в ухото на животното и взе копието си. С него под мишница той много трудно успя да се качи на седалката. Но рицарят не можеше за нищо на света да бъде убеден да остави копието си. То трябваше да е с него!

— Накъде? — попита той кратко и закриволичи по алеята в парка. Добре че нямаше пешеходци, които да трябваше да избягва!

— Към търговския център, ох, исках да кажа към замъка! — поправи се Лили. — Преди да влезем в битка, трябва да намерим първо оръженосеца ти Санчо Панса.

Лили караше напред, а Дон Кихот я следваше. Така, по долни гащи върху колелото, изглеждаше все едно щеше да се кандидатира за клоун в цирка. Шлемът и копието правеха гледката още по-комична. Дон Кихот извика възторжено:

— Оли, Росинант, чакат ни приключения и геройства.

Той повече се поклащаше, отколкото караше. И тогава се случи: едва бяха напуснали парка и бяха стигнали до улицата, когато Дон Кихот се натъкна на първата кола, която се приближаваше от една странична улица.

— Махай се от пътя, ти червено чудовище! — изкрещя той на колата. — Не виждаш ли, че съм рицар? Как се осмеляваш…

— Внимавай! — извика Лили.

Но беше твърде късно! Бум! Рицарят изхвърча от седлото. За щастие, колата не караше с голяма скорост. Шофьорът изскочи изплашено от колата и бързо се приближи до лежащия на земята човек.

— Не съм виновен! — повтаряше той непрекъснато. — Той караше директно срещу мен, като че ли искаше да се блъснем. И как изглежда само? Да не би да празнува карнавал по това време на годината? Със сигурност е пиян!

Дон Кихот лежеше на улицата и не помръдваше. При падането шлемът му беше отхвръкнал от главата му и копието се беше счупило. Лили се наведе над него. Освен няколко драскотини, не се виждаха други наранявания.

— Хей, Дон Кихот — прошепна му тя. — Чуваш ли ме?

Тя го погали притеснено по сбръчканото лице, но той май беше в безсъзнание. Едва дишаше. Да не би да имаше тежки вътрешни наранявания? Или счупени ребра? Лили го погали по бузата, за да го върне в съзнание. Но всичко беше напразно.

— Той караше директно срещу мен! И то напълно съзнателно! — оправдаваше се шофьорът пред минувачите, които се бяха насъбрали, за да видят, дали могат да помогнат с нещо.

Скоро се чу и полицейската сирена. Почти в същия момент и една линейка спря до Лили. Санитарите дръпнаха Лили настрана и започнаха да преглеждат пострадалия. Преди да разбере какво става, те вече бяха натоварили Дон Кихот в линейката и тръгнаха. Лили не можеше да направи нищо.

— Познаваш ли мъжа? — попита я изведнъж някой зад гърба й.

Това бяха полицаите. Лили не ги беше забелязала досега, заради притеснението си. Всичко се беше случило толкова бързо!

— Не, искам да кажа да — запъна се Лили. — Аз го познавам, но…

— Тя се появи с този луд някъде откъм парка. И той се запъти направо към мен, на всичкото отгоре с карнавален костюм! Посред лято! Директно към мен! Беше като атентат…

— Веднага ще дойдем при Вас да Ви разпитаме — казаха полицаите на шофьора и го дръпнаха настрана. — Първо трябва да изслушаме пострадалите. Не виждате ли, че малката е изпаднала в шок? И така, познаваш ли ранения мъж? С него ли беше?

— Да, той е… един наш познат. Той е… от Испания — отвърна Лили бързо, защото не й хрумна нищо по-добро.

— Тогава ще е най-добре да дойдеш с нас в участъка, за да ти вземем данните.

— В коя болница го отведоха? — попита Лили.

— Това ще го разберем, когато отидем в участъка — опита се полицаят да успокои Лили. — Оттам ще се обадим и на родителите ти, за да дойдат да те вземат.

Само това липсваше!

Полицаите въведоха Лили в полицейската кола. През главата й минаваха хиляди въпроси и обвинения. Как ли се чувстваше Дон Кихот и къде ли беше?

Четвърта глава

Дон Кихот се събуди в болницата. Огледа се. На съседното легло лежеше друг пациент. Когато той видя, че рицарят отвори очи, веднага натисна алармата, с която се викаше сестрата.

— Къде съм? — попита Дон Кихот.

Непознатият се представи:

— Аз съм Паул Щорнцек. Вие сте в болница, защото бяхте в безсъзнание.

— Как така съм бил в безсъзнание? Аз съм съзнателен! Толкова, колкото само рицарите могат да бъдат — отвърна Дон Кихот и реши да скочи от леглото.

Но скокът му беше доста непохватен.

— Вие също ли сте рицар? — попита той с треперещи колене.

— Аз да съм рицар?! Какво искате да кажете?

В този момент в стаята влезе сестрата. Когато видя, че едва дошлият в съзнание пациент вече беше на крака, тя му се скара:

— Но какви са тези глупости, които вършите? Връщайте се веднага в леглото!

И ХОП, тя сграбчи Дон Кихот и го напъха в леглото.

— Не трябва изобщо да ставате! — извика тя.

Но Дон Кихот не се изплаши. Напротив: заповедният тон на сестрата май много му се харесаха. Белите й дрехи също го впечатлиха много. Той отново скочи от леглото, падна на колене пред нея и започна да декламира едно ужасно, любовно стихотворение:

„О, милейди в рокля бяла,

На света от вас по-чаровна няма,

Сърцето ми на Дулсинея май е,

Но за мене тя нехае.

А Вие толкоз енергична,

На кобилка сте прилична.

Сърцето ми тъй лудо бие,

Оковите си ще разбие.

Ръката Ви е толкоз здрава,

Че никой не й устоява!“

Сестрата гледаше мъжа, който беше паднал пред нея на колене, с ококорени очи. Обикновено тя не беше срамежлива и знаеше какво да отговори, но сега беше изгубила ума и дума, даже малко се беше изчервила. Никой не й беше говорил така. Накрая се изкашля и каза:

— Аз трябва да довърша работата си. А вие трябва да щадите силите си. Лекарят ще дойде скоро, за да Ви прегледа. Ние вече Ви направихме рентгенова снимка. За щастие нямате нищо счупено.

— Напротив! Сърцето ми е разбито! — възпротиви се Дон Кихот.

„На парченца счупи се сърцето,

Щом чу ви то гласчето.

Тъй грубо и непоклатимо,

За мене то неустоимо!“

Сестрата избърса сълзите от очите си.

— Ако всички пациенти бяха така мили, колкото сте Вие! — каза тя трогната и напусна стаята.

— Мили… не ме разсмивайте! — каза г-н Щорнцек и обърна гръб на Дон Кихот. — На това му се вика маймунджилък. Как може жените да харесват такъв кич! Невероятно! Остана само да й обещаете и червени рози…

— Червени рози? — попита Дон Кихот. — Аз си мислех да й направя един истински рицарски подарък, който да й сложа в краката. Да обезглавя дракон, или пък да й дам едно малко графство.

Г-н Щорнцек не каза нищо, защото този мъж му се струваше наистина странен…

 

 

Лили също озадачи полицаите в полицейската кола. Единият от тях искаше да запише името и адреса на пострадалия. Но момичето беше помислило за това и беше измислило за Дон Кихот фантастично име и адрес. След това той поиска да знае и нейните данни:

— Ти си много важна свидетелка! — каза й той.

Само това липсваше! Лили наистина беше затруднена. Какво щеше да стане, ако полицията позвънеше у тях на вратата?

— Аз съм Вивиян… но аз… много спешно трябва да отида до тоалетната — отвърна Лили и поиска да разбере къде се намира тя.

Заключи се там и започна да размишлява, дали да не се пренесе при Дон Кихот с помощта на магическия скок. Но какво щеше да стане, ако точно в този момент го преглеждаха? Или ако беше ранен тежко и сега го оперираха? Не можеше просто така да се появи в операционната зала! А на всичкото отгоре не можеше да намери и катарамата. Дали не я беше изгубила в парка? Единственото, което намери в джоба си, беше ключът за колелото, но от катарамата нямаш никаква следа. Гадост!

Значи трябваше да се върне при полицаите.

— В коя болница е настанен пострадалия? — попита тя бързо, преди те да успеят да й зададат поредните въпроси.

— В болница „Света Мария“ — отвърна полицаят. — Там е в добри ръце. Специализирали са се в злополуки. Не се притеснявай. Но сега трябва да ни…

— Ох, мисля, че пак трябва да отида до тоалетната — извика Лили тичайки. — От ужаса е, нали разбирате…

Двамата полицаи кимнаха състрадателно, а Лили отново се заключи в тоалетната. Всеки се досеща, какво беше замислила. С помощта на ключа щеше да се пренесе до колелетата, които бяха близо до парка. А после щеше да отиде до болница „Света Мария“. Жалко, че нямаше да може да види учудените лица на полицаите, които щяха да чукат на вратата на тоалетната, после щяха да я разбият и да установят, че Лили вече не беше там. Въпреки всичките й неприятности, Лили се усмихна при тази мисъл. Дори знаеше какъв въпрос щяха да си зададат полицаите: Как това момиче беше успяло да се провре през това малко и тясно прозорче? Сигурно умее много добре да се катери, защото тоалетната беше на първия етаж. Но защо Вивиян избяга? Нямаше никакви обвинения срещу нея? Или пък не беше съвсем така?

Тоалетната наистина имаше едно много малко прозорче, което Лили нарочно открехна, за да накара фантазията на полицаите да се развихри максимално. Полицията не трябваше да разбира, че в града имаше момиче, което можеше да прави магии…

 

 

Междувременно сестрата влизаше за втори път в стаята на Дон Кихот. В едната си ръка носеше един поднос с някакви медицински принадлежности. В другата имаше спринцовка, за да вземе кръв от пациента.

— О, чаровна милейди, какво е това странно нещо в ръката Ви — попита я Дон Кихот.

— Това е спринцовка, за да Ви взема кръв — обясни сестрата. — Искаме да разберем, защо бяхте толкова дълго време в безсъзнание. Трябва да Ви обърнем надолу с главата.

Едва беше изрекла това, и Дон Кихот скочи от леглото и направи челна стойка пред очите на сестрата. Г-н Щорнцек също се облещи, защото не беше подозирал, че старият мъж можеше да направи такива сложни спортни упражнения.

— Щом Ви харесва, с удоволствие ще стоя на главата си — изпъшка Дон Кихот, който все още беше с главата надолу. — За такава прекрасна милейди като Вас, бих отишъл дори до Константинопол ходейки на ръце.

— Връщайте се обратно в леглото! — заповяда сестрата. — Не исках да кажа това! Дошла съм само заради кръвната картина…

— Вие имате за мен картина! И сте я нарисували с кръвта си? Колко впечатляващо! — извика лудият рицар и се изправи отново на крака.

— Кръвната картина е изследване и затова се нуждая от кръвта Ви — обясни сестрата.

С тези думи тя завърза ръката на Дон Кихот много здраво и се опита да забоде иглата. Но той изобщо не беше съгласен и дръпна ръката си светкавично.

— Това ще е едно съвсем леко пробождане и изобщо няма да боли — опита се да го успокои сестрата.

Рицарят не разбираше обаче все още нищо и измънка:

— Да, но…

— Знаех си, че сте страхливец! — намеси се и г-н Щорнцек. — Правите се на голямата работа и казвате, че сте рицар, а сега Ви е страх една игла да не пробие рицарската Ви риза.

— Първо, аз изобщо не нося рицарска риза. Дори не знам как съм се озовал в тази бяла престилка. И второ, рицарите не знаят що е страх. Не се страхуват от никого и от нищо — оправда се Дон Кихот.

— Не го слушайте! — каза сестрата. — Знаете ли колко много хора ги е страх от спринцовки?

— Нали Ви трябва кръвта ми? — попита Дон Кихот. — Защо Ви е тогава тази смешна малка игла?

И всичко се случи много бързо. Рицарят грабна подноса от ръката на сестрата, в който се намираха медицинските принадлежности, изсипа съдържанието му в коша, изтича до нощното шкафче, където все още седяха съдовете от обеда, грабна ножа и… Ох, Дон Кихот си поряза ръката, така че кръвта шурна в подноса, който той подаде на сестрата.

— Давам Ви кръвта си, любима моя! Само ако можех да Ви направя щастлива по този начин! Но за съжаление не мога да нарисувам картина с това! Рисуването не е част от рицарските добродетели.

Г-н Щорнцек беше онемял от страх и седеше на леглото си бял като платно. Сестрата реагира обаче светкавично. Стисна още повече превръзката, която беше сложила около ръката на Дон Кихот и така почти спря кървенето. След това му направи компрес и го залепи с лепенки. Готово! Дон Кихот следеше с интерес действията на сестрата и каза:

— Много добре се справихте. Като че ли имате опит! Кой друг рицар ви е давал кръвта си?

— Дърдорко такъв! — отвърна ядосано сестрата и като се запъти към вратата, забрави дори да вземе подноса с кръвта със себе си. — Гледайте да измиете кръвта от тялото си! — каза тя на излизане.

Този пациент беше минал всякакви граници. Но Дон Кихот беше разбрал, че беше направил нещо погрешно. Обидено попита г-н Щорнцек:

— В какво да се измия като няма кофа?

— В това там, герой такъв! — отвърна той и му посочи мивката.

Рицарят не го разбра и попита:

— Но там няма вода!

— Да не сте си забравил рицарските очила? — присмя му се Щорнцек, отиде до мивката и пусна крана.

Дон Кихот не можа да повярва на очите си и гледаше ту течащата вода, ту г-н Щорнцек.

— Да не би да сте магьосник? — попита той.

Мъжът се почувства обиден и отново обърна гръб на Дон Кихот. Така пропусна да види, как рицарят започна да се промъква към чешмата внимателно като ловец. Той все още се взираше недоверчиво във водната струя. И изведнъж се нахвърли върху крана, започна да го опипва и да разучава механизъма. Започна непрекъснато да го отваря и затваря. Радваше се като дете и си играеше с него, като че ли това беше най-великото откритие. След това изсипа кръвта в мивката, изми подноса и го сложи като шлем на главата си.

— Вижте ме, страннико! — каза той гордо. — И аз съм магьосник като Вас. Аз съм господарят на този извор!

И като доказателство за мощта му, той непрекъснато ту пускаше, ту спираше водата.

Г-н Щорнцек не го поглеждаше изобщо. Обърна се едва, когато някой почука на вратата.

— Влезте! — извика грубо той.

Но кой влезе в стаята? Лили! Когато Дон Кихот я видя, така се зарадва и подскочи, че шлемът му падна на пода. Лили също беше доволна да види рицаря жив и здрав.

— Добре ли сте вече? Имате ли наранявания от катастрофата? — попита го тя.

— Каква катастрофа? — не разбра Дон Кихот.

Да не би рицарят да си беше загубил паметта при удара? Лили го попита отново:

— Искам да кажа… преди, когато паднахте от седлото…

— Ах, при битката ми с червеното чудовище ли? — отвърна лудият рицар. — Спомням си, че паднах от седлото, но съм сигурен, че аз Дон Кихот де ла Манча съм му отнел живота с копието си.

— Щом казвате — отвърна Лили и си спомни за многобройните невероятни приключения на Дон Кихот, когато се беше бил с въображаеми чудовища.

— А какво казват лекарите? Лошо ли сте ранен? Искам да кажа… понеже виждам толкова много кръв по ризата Ви… Трябва ли да останете още много време тук?

— Ще сте радостни, ако можете възможно по-бързо да се отървете от стария човек, нали? — обади се г-н Щорнцек.

— Нищо повече не ме задържа тук — отвърна Дон Кихот, без да обръща внимание на думите на мъжа на съседното легло и започна да се приготвя да си тръгва. — Загубих дори и милостта на грубоватата милейди!

Лили огледа Дон Кихот, който стоеше пред нея в бялата си риза, изцапана с петна от кръв и каза:

— Но ние не можем така…

— Там в шкафа — прекъсна я другият пациент. — Там сложиха личните му вещи.

Дон Кихот облече отново изхабеното си бельо и установи, че нещо му липсваше:

— Така няма да мога да вляза в битка. Къде ми е шлемът? Къде ми е копието?

— Изгубихте шлема си, докато се биехте с чудовището — обясни му Лили. — И копието остана там.

Но на Дон Кихот веднага му хрумна гениална идея:

— Ще сложа този поднос на главата си вместо шлем. Той принадлежи на чаровната милейди. Когато се върна, за да й го донеса, ще й сервирам главата на чудовището върху него. Ще й подаря и едно царство заедно с него — обяви гордо той и нахлупи подноса на главата си. — Но без копие…

Той започна да оглежда стаята трескаво и погледът му се спря на прозореца. Цак и той изкърти корниза с един замах. Заедно с него се свлякоха и пердетата. Но това не го разтревожи, защото вниманието му беше ангажирано вече с нещо друго. Бързо прикрепи с лепенки ножа към края на корниза и успя да направи страховито оръжие. Цялото това действие беше вдигнало много шум и вече се чуваха стъпки в коридора.

— Трябва да се махаме оттук много бързо — прошепна Лили.

— Да не забравяме обаче най-важното! — извика Дон Кихот и за най-голямо учудване на Лили, той изтръгна с невероятната си сила чучура на чешмата.

Водата започна да шурти и за секунди започна да пълни стаята. А лудият рицар държеше чучура в ръката си като трофей и извика:

— Ще ми свърши добра работа! Това е вълшебен извор, знаеш ли?

Лили го издърпа в коридора и започнаха да тичат. След себе си бяха оставили самия хаос, а пред тях стоеше медицинската сестра. Дон Кихот започна да рецитира:

„Мила ми милейди,

За мене вий милейте,

Отивам аз далече,

За мене не плачете!“

— Със сигурност няма да Ви забрави — успокои го Лили и го изблъска на улицата.

Трябваше да се махнат на всяка цена.

Пета глава

Лили се успокои, когато видя Дон Кихот да се качва на стоманения кон по типичния за него начин. Май наистина не се беше наранил сериозно от катастрофата.

— Моля Ви да не се биете вече с чудовища! — напомни му Лили. — Чакат ни наистина важни неща. Ако искаме да намерим оръженосеца Ви, не ни остава още много време. Карайте… ох, исках да кажа яздете плътно зад мен!

За щастие, рицарят послуша съветите на Лили и те се отправиха на път. Скоро стигнаха до пазара без всякакви премеждия. Но там ги очакваше изненада:

Една от сергиите беше заобиколена от деца и когато Лили и Дон Кихот си проправиха път, забелязаха, че Санчо Панса беше причинил тази суматоха. Той лежеше до една сергия, където продаваха печени пилета и спеше. До него беше магарето му. Каква романтична гледка! Дори Лили се трогна. Точно така си беше представяла верния оръженосец на Дон Кихот. А и той напълно отговаряше на името си: „Панса“ означаваше „корем“. И Санчо показваше на околните един наистина забележителен корем. Шапката му лежеше на паважа, за да може да си дремва по-добре. Хората бяха възприели гледката съвсем погрешно, защото всички му хвърляха милостиня. Децата много се забавляваха с магарето, като го галеха и хранеха. Някои се качваха на гърба му, а родителите им ги фотографираха. Магарето понасяше всичко много търпеливо. Но това не се хареса изобщо на Дон Кихот. Той си проправи път сред тълпата и грубо събуди оръженосеца си.

— Що за обноски са това! — скара му се той. — Докъде щяхме да стигнем, ако всички правеха като теб? Няма нищо рицарско в това да печелиш пари, докато спиш.

— Парици нямам и поспивам, такъв животец аз си имам. А пожелая ли да съм прилежен, унасям се в сън небрежен — отвърна Санчо.

Хората се разсмяха и започнаха да ръкопляскат. Дон Кихот изглеждаше много смешен със саморъчно изработеното си копие и по бельо. Колкото повече той се караше на оръженосеца си, толкова по-бурни ставаха аплодисментите. Очевидно всички ги мислеха за актьори, които правеха уличен театър и продължаваха да хвърлят пари в шапката на Санчо Панса.

— Трябва да тръгваме — подкани ги Лили.

Тя искаше възможно най-бързо да се върнат в градския парк, за да може заедно с коня им да ги върне в приказния им свят.

— Сега, когато намерихме оръженосеца Ви, можем да се пробваме да се преборим с дракона — й хрумна на Лили.

— Тук някъде има дракон за убиване, така ли? — въодушеви се Дон Кихот и изтупа прахта от дрехите си, така че всички започнаха да кихат.

— Той дебне някъде близо до Росинант — обяви Лили.

— Тогава да вървим да се бием! — съгласи се Дон Кихот. — Само да направя още нещо!

И започна да нанизва много умело печените пилета на копието си.

— Един рицар трябва винаги да е добре нахранен, и разбира се, не трябва да плаща за това.

Околните започнаха да се превиват от смях. А Лили взе пари от шапката на Санчо Панса, за да плати. Не й се искаше продавачът да викне полиция. Но за нейно най-голямо учудване, мъжът започна да се съпротивлява:

— Всичко е наред! Не искам пари от вас. Елате утре пак, защото заради вас направих добър оборот.

— Да, елате пак! — извикаха хората. — Тези трудни времена е хубаво да има рицари като вас.

— За нас е чест! — отвърна Дон Кихот и направи толкова дълбок поклон, че импровизираният шлем падна от главата му и издрънча на земята.

Под възгласите на зрителите, тримата се запътиха към парка. Лили и Дон Кихот бяха на колелетата, а Санчо Панса върху магарето: каква смешна гледка бяха само!

След като бяха изминали съвсем малко разстояние, Дон Кихот изведнъж скочи от колелото и извика:

— Стойте! Великан! Какъв прекрасен екземпляр, срещу който си заслужава човек да се бие!

Едва сега Лили забеляза, какво имаше предвид Дон Кихот. Само това липсваше!

Недалеко от тях се извисяваше едно виенско колело. Лили тотално беше забравила, че вчера тук бяха направили лунапарк. Колко глупаво от нейна страна! Но сега вече беше късно да избира друг път. Дон Кихот беше грабнал вече копието си, готов за бой и караше с бясна скорост към виенското колело. Това изобщо не учуди Лили: щом той можеше да възприеме като заплаха една най-обикновена вятърна мелница, какво оставаше тогава за такова голямо колело? А как ли щеше да реагира, когато се доближаха до тълпите от хора и той чуеше глъчката, която вдигаха огромните морски чудовища, въртележките, ракетите и чудовищата от тунела на духовете. Трябваше да го предпази от това! Но Дон Кихот не можеше да бъде удържан. Когато Лили и Санчо Панса стигнаха до лунапарка, те видяха рицарят да стои пред една великолепна, стара детска въртележка. На платформата се въртяха прекрасни дървени коне. Въртележката се движеше съвсем бавно и това придаваше на конете още по-величествена осанка. Дон Кихот беше дълбоко впечатлен.

— Това трябва да са безброй много коне! Кого ли преследват? Трябва да разнищя въпроса!

С тези думи той се качи на колелото и започна да обикаля около въртележката.

— Напред, Росинант! — опитваше се да поощри той колелото си. — По-бързо! Трябва да изпреварим тези животни. Трябва да знам, кого преследват.

Рицарят беше толкова обсебен от идеята си, че изобщо не разбираше, че въртележката нямаше начало и край и че се движеше в кръг. Той караше все по-бързо и по-бясно. Изведнъж падна от колелото, защото му се беше завило свят.

— Господарю! — опита се Санчо да обясни на Дон Кихот. — Не виждате ли, че животните са от дърво?

Но рицарят не чуваше изобщо, какво му говореше оръженосецът му.

— Росинант ме хвърли от седлото — ядоса се той.

Санчо се опита да му обясни още веднъж:

— Господарю, животните не са истински. Те се въртят в кръг!

— Да ги въртят в кръг! Как могат така да измъчват животните! Сега е времето да ги спася.

С тези думи той отново се втурна към въртележката, хвана единия от конете за врата и започна да го дърпа така, че наистина успя да го изскубне от платформата. Собственикът, който изобщо не беше съгласен с действията на Дон Кихот, дотича веднага. За секунди настана страшен бой. Лили едва успя в последната минута да вземе копието от ръцете на рицаря, за да предотврати най-лошото. Въпреки че Дон Кихот беше много по-слаб от нападателя си, той успя съвсем скоро да го надвие. Това не беше чудно, защото рицарят наистина се биеше с настървение.

— Помощ! Помощ! Полиция! — извика мъжът.

Положението стана наистина напечено. Лили започна да се моли на Дон Кихот, но той не оставяше противника си. Лили се заоглежда.

— Там има дракон, който бълва огън! Много е опасен! Кой ли ще се осмели да го убие? — изкрещя тя и посочи към тунела на духовете. Там наистина имаше пластмасов дракон, от чиято уста излизаше изкуствен дим.

— Дракон! — извика Дон Кихот и забрави за мъжа. — Колкото е по-голям дракона, толкова е по-голяма честта за мен!

Така рицарят имаше вече нова бойна цел.

— По-добре да се бие с пластмасов дракон, отколкото с човек — извика Лили на Санчо Панса, който тичаше след господаря си.

Санчо не знаеше какво е това пластмаса, но той беше свикнал да следва Дон Кихот, дори и когато не разбираше защо.

Когато стигна до тунела на духовете, рицарят искаше веднага да атакува, защото мъжът на касата непрекъснато съобщаваше, че най-интересното и опасното предстои вътре.

— Ако влезете вътре, кой ще ме пази от опасния дракон? — попита го Лили и отчаяно се сгуши в Дон Кихот, като че ли искаше да намери защита.

— Имате право — съгласи се Дон Кихот.

И тъкмо когато Лили реши, че може да си отдъхне и се замисли, как биха могли най-бързо да стигнат до Росинант, той добави:

— Санчо, влизай ти вътре. Вземи моето копие и защити честта ни. Трябва да промушиш дракона!

Санчо предано последва заповедта на господаря си и измърмори мрачно:

— Тази вечер приключенията ни струват скъпо!

Но в този момент той беше спрян от мъжа на касата.

— Магарето трябва да остане отвън, и разбира се, първо трябва да платите.

— За приключенията човек трябва да плаща, така ли? — възмути се Дон Кихот и хвана касиера за яката.

— Драконът! Драконът! — опита се Лили да ги отклони от влакчето на духовете. — Той ей сега ме погледна толкова злобно!

Дон Кихот я хвана отново грижовно за ръка. Но Санчо свали шапката от главата си и изсипа пред касиера парите, които беше събрал преди малко. След секунда вече беше изчезнал в тъмното.

— Дано да се справи бързо с чудовищата — каза Лили на Дон Кихот.

Но в този момент замръзна на мястото си от страх. Двама полицаи се приближаваха към тях. За нещастие това бяха същите, от които Лили беше успяла да се измъкне. Само това липсваше! Със сигурност я издирваха. А разбира се също и Дон Кихот. Това не беше чудно, защото той беше причинил много щети: в търговския център, на кръстовището, в болницата, на люлките и т.н.

Не можеха просто да избягат и да оставят Санчо Панса в тунела на духовете!

— Да се махаме оттук! — извика Лили на Дон Кихот и го издърпа заедно с колелото и магарето към изхода на тунела. Там се скриха зад един павилион за сладолед.

— Какво става? — попита Дон Кихот. — Да не видяхте призрак?

Лили кимна и направи знак на рицаря да мълчи.

— Призрак? — продължи Дон Кихот. — Къде го видяхте?

В този момент Санчо се появи от тунела и измърмори:

— В тунела духове вилнеят, вилнеят и лудеят!

Лили изчака още един момент, докато полицаите отминаха и извика:

— Призрак! Ей там! — и посочи мястото, накъдето искаше да избягат.

— Къде? — попита Дон Кихот. — Нищо не виждам!

Той присви очи.

— Там, там! — викаше Лили все по-притеснена.

— Какво Ви плаши толкова много, хубаво момиче? — не разбираше Дон Кихот и все по-упорито се взираше в посоката, която му показваше Лили.

— О, не! Той ме хвана! Не виждате ли?

Тя започна да си пробива път сред тълпата, качи се колкото се можеше по-бързо на колелото и тръгна.

— Славни рицарю, спасете ме! — викаше тя все по-изплашено. — Спасете ме от този страшен призрак!

— Бъдете смела! Ще Ви спася! — извика Дон Кихот, скочи на велосипеда и последва Лили.

Санчо ги следваше на магарето си. Разбира се, че Лили беше много по-бърза от тях, но внимаваше да не я изгубят от поглед. Тя продължаваше да вика за помощ и така да примамва двамата си спътници. Но какво беше това? Много приличаше на сирена, която беше все още далеко, но все повече се приближаваше. Само това остана! Имаха още съвсем малко, за да стигнат в парка, да намерят Росинант и да…

Сирената ставаше все по-силна. Не сега! Не бяха далеко! Когато стигнаха Лили извика:

— Качвайте се на коня! На стоманен кон не можете да победите призрака.

За щастие Дон Кихот последва напътствията й и скочи от колелото, за да се качи на седлото. Лили започна да кара в кръг и да вика:

— Помощ! Помогнете ми! Хванете оръженосеца си за ръка и пресечете пътя на демона!

Тя видя как рицарят наистина се наведе от седлото и хвана Санчо за ръка. Докато разберат какво се случва, Лили беше скочила вече от колелото, извади от джоба си бележката със заклинанието и започна да чете:

— ЦАВУШ!

Спътниците й изчезнаха изведнъж. Лили стоеше като прикована и си пое дълбоко въздух. Но нямаше време да си почива. Сред храстите се виждаше вече синята светлина и в този момент се чу и сирената. Тя бързо стисна колелото си и притисна плюшеното мишле до сърцето си. Нямаше друга свободна ръка за другото колело. Но това не беше важно — просто щеше да остави Росинант в парка. Направи магическия скок и…

— ЦАВУШ

— Ето те най-накрая! — каза мама, когато видя Лили да влиза отегчена в кухнята. — Време е за вечеря!

В този момент Леон се появи на вратата, като държеше в ръката си някакъв много странен предмет. Беше се опитвал да залепи вазата. Но резултатът беше трагичен! Вазата наистина изглеждаше ужасно!

— Ах, Леон! — възкликна мама. — Това е много мило от твоя страна! Но аз наистина не съжалявам за грозната ваза!

Тя взе вазата от ръцете на Леон и я хвърли гордо в кофата за боклук.

— Наистина се радвам, че се отървахме от това чудовище!

В този момент се позвъни на вратата.

— Кой ли може да е? — учуди се Леон.

— Нямам идея. И то по това време! — отвърна мама.

Лили отиде да отвори и кой се появи на вратата: леля Елиане. И какво носеше гордо в ръката си? Точно така: същата ваза, каквато беше счупил Леон.

— Радвайте се! — извика лелята. — Представете си, успях да намеря точно същата великолепна ваза! Не трябва да тъжите за старата!

Дон Кихот остави на Лили за спомен любимата си рецепта. Тя се казва „Бедният рицар“. Тя е толкова лесна, че дори самият той може да я приготвя. Той я обича най-много със захар и канела, но Санчо Панса залага на варианта с мед. А Росинант яде „Бедният рицар“ най-често с мармалад от ягоди. Рецептата е следната:

Дон Кихот открадва от един селянин две яйца. За 1/4 мляко той разменя един стар рицарски роман. Един странстващ рицар му подарява половин лъжичка канела. Една дама, на която е направил комплимент, му се отблагодарява с една супена лъжица захар. Съседката му дава 4 супени лъжици масло. От пекаря получава 8 филии препечен хляб, защото му е помагал да разтовари брашното си.

1. Дон Кихот разбива яйцата, смесва ги с млякото, канелата и захарта и изсипва сместа в една супена чиния.

2. След това напоява с тази смес филиите, така че да попият добре.

3. Междувременно разтапя една лъжица масло на котлона.

4. След това слага в тигана 3 или 4 от филиите и ги изпържва първо от едната, а после и от другата страна.

Номерът с духовете на Лили

При нормални обстоятелства Лили с удоволствие щеше да влезе заедно със Санчо Панса в тунела на духовете. Тя обича това страховито чувство, когато я полазват тръпки. Но тогава имаше други грижи, заради които нямаше време да се наслаждава на тунела на духовете. В къщи тя изобрети за Леон един грандиозен номер с духовете. Лили си набави: една чаша, сухи бобени зърна, тава и вода. Номерът е следният:

1. Вечерта, малко преди Леон да си легне, Лили напълни догоре чашата със сухите бобени зърна.

2. След това я напълни с вода и я постави върху тавата.

3. Когато Леон отиде в банята, за да си мие зъбите, Лили скри тавата с чашата и бобените зърна под леглото му.

4. Сега трябваше само да се чака. Зърната се напояват бавно с вода и започват да набъбват все повече. Когато нямат повече място в чашата, те започват да падат върху тавата и да издават страховит звук! Направо тръпки да те побият!

Ако искаш и ти да го направиш, трябва да имаш предвид, че това е един наистина много страшен номер. Ако братята и сестрите ти са още малки, е хубаво да го направиш през деня, за да не се изплашат наистина много!