Книстер
Лили Чудото и невероятното индианско приключение

Това е Лили, главната героиня на нашата история. Тя е горе-долу на твоята възраст и на пръв поглед изглежда като всяко обикновено дете. Такава си е тя… обаче не съвсем! Защото Лили притежава нещо, което изобщо не може да се нарече обикновено: книга със свръхстранни чудодейни думички!

Просто една сутрин Лили я откри до своето легло. Как се е озовала там? Нямам никаква представа. Лили обаче знае, че модерната вещица Зурулунда Кноркс може би нарочно е оставила книгата точно в нейната стая. Тя знае още, че в книгата има истински вълшебства и магически трикове, дори някои от тях вече е изпробвала.

Обаче внимавай:

По-добре не се опитвай да ги правиш! Ако прочетеш една-едничка дума грешно, четката ти за зъби ще се превърне във вещерска метла, учителката ти — в зла измамница, сладоледът на клечка — в кисела краставичка. От съображения за сигурност Лили не разказа на никого за своята книга с чудеса. Може да се каже, че тя вече е една истинска тайна магьосница. Успя да опази тайната за книгата дори от своя малък брат Леон. А това си е сериозно постижение, защото Леон е много любознателен и понякога може направо да те изнерви. Въпреки това Лили много си го обича.

Така… Сега вече знаеш необходимото, за да се включиш в събитията.

Първа глава

Лили седеше по индиански на пода в стаята си и четеше книга. Тя май беше доста интересна, защото момичето се беше съсредоточило и от време на време примигваше невярващо. По едно време дори дясната й ръка започна да трепери.

БУМ! Какво беше това? Кой стреляше? Лили вдигна поглед от книгата и видя Леон, по-малкия си брат. Той отново беше нахълтал в стаята й, без да чука. Стоеше пред нея като каубой, който току-що беше спечелил дуел и духна в дулото на пистолета-играчка. Това обаче не се стори на Лили особено забавно.

— Как се осмеляваш да ме плашиш така?

Леон я погледна малко гузно и прибра пистолета в старата чанта на мама, която му служеше за кобури.

— Отново ли четеш каубойска книга? — поиска да знае той.

— Не — каза Лили и затвори книгата.

Тя излъга, но не искаше Леон по никакъв начин да разбере какво чете. Иначе отново щеше да има неприятности. Така, както последния път, когато беше чела на Леон един уестърн роман и мама й го беше взела.

Това се беше оказал един много интересен уестърн, но мама беше казала, че той е „прекалено страшен за Леон“ и й го беше взела.

Леон обаче не се отказваше лесно.

— Какво е това? — попита той и се облегна на стола на Лили.

— Сборник със задачи — излъга го Лили.

— Сборник със задачи за каубои?

— Как ти хрумна подобно нещо? — попита го учудено Лили.

— Защото отпред на корицата има снимка на каубой!

И таз добра! Лили отново беше подценила брат си. Беше се оказал по-хитър, отколкото изглеждаше.

Лили си пое дълбоко въздух и кръстоса ръце точно както вожда Пеещия Бик в историята, която четеше.

— Трябва да призная, че малкото бледолико момче има повече ум в главата, въпреки че е още малък на ръст. Хау, аз казах!

— Какво ще рече това? — продължи да я нервира Леон.

— Това ще рече: още преди нашият брат Слънце да се скрие горе на небето, за да се срещне с нашата сестра Луна, Леон ще изчезне, за да не направи сестра му така, че той вече да не знае къде е горе и къде — долу.

Леон се ококори. И преди да беше казал каквото и да било, Лили го избута от стола като повтори: „Аз казах!“, при което Леон падна на земята.

Той се изправи бързо и май изобщо не се сърдеше, че сестра му го е блъснала.

— Всички каубои ли говорят така смешно? — попита той.

— Не — обясни му Лили. — Индианските вождове говорят така! И ако това, което е написано в книгата ми е вярно, Пеещият бик май е пял докато е говорил.

— И това е написано в сборника ти със задачи?

— Да, май че да.

— Значи смятането е много интересно — каза Леон. — Нямам търпение да тръгна на училище. Тогава, докато се уча да смятам, ще науча всичко за индианските вождове.

Лили започна да се кикоти. Личеше си, че Леон няма никаква представа от училище, но като всички малки деца и той го очакваше с нетърпение.

— Между другото аз вече мога да смятам много добре — увери я Леон. — Едно плюс едно е две. А две плюс едно е три.

— Браво! Ти вече можеш да събираш! — призна Лили. Тя се потупа по корема и обясни: — Индианците в Дивия Запад смятат по друг начин, а именно: четири индианци, които са на път, защото искат да ловуват, плюс стадо бизони, които биват преследвани, плюс един каубой, който стреля без причина и подплашва стадото, като така проваля лова на индианците е равно на големи ядове минус един скалп.

Леон подсвирна с удивление, въпреки че не беше разбрал нищо.

А Лили допълни:

— Много важно при смятането в Дивия запад е смятането с дроби. Внимавай! Тринадесет мъже в един салон плюс един пианист, който свири фалшиво е равно на едно раздробено пиано, едно направено на сол огледало на бара, най-малко шест счупени носа, много столове на парчета, барман, на който почти му се къса сърцето и един пианист, който си блъска главата къде да си търси друга работа.

Леон отново не разбра нищо. Обаче дори и учителката на Лили би имала трудности при решаването на тази странна задача.

Лили така се беше увлякла в уестърните, че отново й се прииска да направи пътешествие в Дивия Запад. Това нямаше да е проблем! От последното й приключение там й беше останала една кожена чанта за седло. Ако я притиснеше до сърцето си и кажеше заклинанието, чантата щеше да я заведе в килера на салона на Зили Конкарне.

— Зили Конкарне… — измърмори Лили и изведнъж видя пред себе си смелата барманка от Бърбънтаун. Разбира се, тя беше само във фантазията й. Заедно с нея се появиха и другите герои, с които тя се беше запознала при първото си пътешествие в Дивия Запад: якият Бобес Хобес, Карачо Бил — странният непознат, Груфти — гробарят… Дали той все още имаше толкова много работа? А дали ризата на Шурвол все още го бодеше, когато подушеше опасност? И накрая страховитата банда от трите Торнада. Дано да са вече в затвора! Те се бяха заклели тогава да й отмъстят.

На Лили й се искаше още сега да направи магическия скок в Дивия Запад, но това, разбира се, беше невъзможно. Нито Леон, нито който и да било трябваше да знае нещо за магическия скок. Защото Лили беше тайна магьосница и искаше да си остане такава. А и трябваше да се подготви. Непременно трябваше да се снабди с вълшебни патрони! Обаче за тази цел Леон трябваше да изчезне от стаята й.

— Леон, много ще съм ти благодарна, ако сега ме оставиш сама. Трябва спешно да се подготвя.

— За какво? — пожела да знае Леон.

Обаче Лили само поклати безмълвно глава и в крайна сметка Леон трябваше да излезе от стаята.

Лили изчака още няколко минути, докато наистина се убеди, че наоколо няма никой. След това извади магическата книга от скривалището й и започна да търси някакво листче, на което да си напише заклинанието.

Най-напред потърси това за магическите куршуми. Започна да разлиства книгата и го намери под ключовото название „куршуми, които винаги улучват“. Това й беше известно: те улучваха, независимо от какво разстояние или по каква цел стреля човек. За да направи такива куршуми й бяха необходими най-обикновени патрони, които да омагьоса. И понеже тях можеше да намери навсякъде в Дивия Запад, тя си записа само заклинанието. Изведнъж се стресна. О, не! Как можа да забрави за това? Тук беше написано, че на година човек може да омагьоса само три куршума. А последното й посещение в Дивия Запад беше доста скоро. Ужас! Тези куршуми бяха много важни! Гадост! Лили се замисли. Ами ако…

Изведнъж й хрумна нещо. Може би щеше да намери заклинание, с което да омагьоса няколко стрели. На Лили й се искаше при това свое пътуване във времето да срещне истински индианци. А в едно индианско село винаги щеше да намери истински стрели.

Лили започна да търси трескаво в книгата, но колкото и да търсеше, не намери нищо. Там не пишеше нищо за стрели, които винаги улучват или пък за вълшебни стрели. Не й оставаше нищо друго, освен със заклинанието за вълшебни куршуми да омагьоса стрелите. Може би щеше стане!

Тогава Лили отново се задълбочи в книгата, за да намери заклинания, които биха могли да й помогнат в индианското й приключение.

Докато разлистваше, Лили се сети за това, което беше чела в уестърните за шаманите. Те са лечители и магьосници сред индианците. Често ги наричат „лекари“. Ако Лили срещнеше шаман по време на пътешествието си, можеше да го впечатли с няколко трика.

— А, тук има един — измърмори тя, но изведнъж се спря. Не се ли чу някакъв шум в коридора? Май мама се беше върнала от покупки. Лили бързо прибра под леглото дебелата книга с магии. Мама обаче не надзърна в стаята й, а отиде директно в кухнята. Така Лили можеше на спокойствие да се погрижи за облеклото, с което щеше да направи пътешествието си във времето. От последния карнавал й беше останала една лента за коса. Лили й сложи и едно перо от орел, което беше намерила в зоологическата градина. От стария калъф на чадъра на мама тя си направи колчан, в който сложи стрелите си. Остана й само да извади костюма си на Покахонтас от гардероба и беше готова. Ако мама влезеше сега ненадейно в стаята, щеше да си помисли, че Лили се подготвя за някаква индианска игра. А това беше истина, нали?

Втора глава

Облечена в индианския си костюм, Лили лежеше в леглото завита с одеялото. Не си беше обула само маратонките. Тя се ослушваше неспокойно. В апартамента беше тихо. Мама и Леон май бяха заспали. Лили погледна часовника си — 22:19. Нагласи го да звънне в 6:35. Той щеше да се погрижи за това тя да се прибере навреме вкъщи. После прибра в кожената чанта от салона на Зили Конкарне нещата, които щяха да са й нужни за пътуването. Като например малката плюшена мишка, от която Лили се нуждаеше, за да може да се озове отново в леглото си.

Лили се ослуша още веднъж и седна на ръба на леглото. Бързо обу маратонките си и сложи на рамо колчана със стрелите. След това притисна кожената чанта до сърцето си. Такова беше изискването за магическия скок. Лили знаеше заклинанието наизуст. Беше й ясно, че щеше да се озове на мястото, към което принадлежеше предмета, който притискаше към себе си.

Когато Лили огледа още веднъж стаята си, тя отново се почувства малко странно. Преди всеки магически скок я обхващаше страх дали щеше да успее да се върне. Усети, че я побиват тръпки, но после се съвзе, затвори очи и започна да казва заклинанието много тихо.

Подът под краката й изчезна, тялото й стана леко като перце и я обля приятно топла вълна. Клепачите й натежаха, но не след дълго тя отново усети почва под краката си. Още преди да беше отворила очи, миризмата на кожа, уиски, току-що нацепени дърва, обор и цигарен дим й подсказа, че се е приземила на точното място. Да, действително! Това беше килера на салона на Зили Конкарне. Точно на това място се беше озовала и предишния път при посещението си в Дивия Запад. Оттук се беше върнала незабелязано вкъщи.

Лили се огледа. Около нея имаше много бутилки от уиски, но те бяха празни! Празни бутилки от уиски? Ако всичкото уиски на Зили Конкарне беше свършило, то тогава тук имаше нещо гнило. Това беше сигурно!

Лили се ослуша до вратата на салона. Не се чуваше музика. За нейно най-голямо учудване този път килерът не беше заключен. Лили бързо натисна бравата и се озова в безлюдния салон. Много странно! Още докато Лили се чудеше какво е станало тук, й се случи нещо неприятно. Първо някой я удари силно по главата, после изведнъж стана тъмно. Някой беше метнал нещо отгоре й. Можеше да види само върха на обувките си. Някой я опакова като пощенски пакет.

— Пипнах те, проклет червенокож! — каза някой зад гърба й. Лили беше твърде учудена, за да разбере кой крещеше, но след това успя да види ботушите на този човек. Веднага й стана ясно кой беше това. Тези лачени обувки с висок ток можеха да принадлежат само на един човек. И само той знаеше как да ги използва като оръжие.

— Зили! — извика Лили. — Зили Конкарне! Това съм аз, Лили. Лили Куршума! — момичето веднага усети как хватката стана по-хлабава.

— Лили Куршума? — попита невярващо Зили Конкарне. — Гръм и мълнии, това не може да е вярно!

Тя бързо освободи Лили от покривката за маса, с която беше покрила главата й и двете се прегърнаха.

— Извинявай, извинявай, три пъти извинявай! — Зили наистина много съжаляваше.

— Всичко стана толкова бързо. Видях червенокож в салона си… и тогава наистина все едно ми размахаха червен парцал в истинския смисъл на думата. С тази индианска маскировка наистина си неузнаваема.

— Какво имаш против индианците? — попита Лили.

— Трябва да внимаваш, ако се появиш с това облекло в Бърбънтаун. Тук има хора, които не само биха хвърлили одеяло на главата ти, а дори стол или подкова. А и кой би им се сърдил?

— Какво означава това? — попита Лили и приглади орловото перо на главата си.

— Това означава, че не обичаме червенокожите, след като ни причиниха това. Дори Груфти не би погребал доброволно индианец. Макар че за пари той е готов да погребе жива дори собствената си майка.

— Но какво лошо са ви причинили индианците? — поиска да знае Лили.

— Нека да отидем в другата стая — каза Зили Конкарне и изблъска Лили в килера.

— Не е добре да се мотаем пред прозорците. Най-вече, след като си се облякла така.

Зили Конкарне затвори вратата след тях и сега наистина бяха необезпокоявани.

— Огледай се добре, Лили. Можеш ли да видиш поне една здрава бутилка? Не. Те обират всяка нова доставка. Заради тях сме на сух режим.

Зили ритна гневно няколко празни сандъка.

— Обаче това не им стига. Започна се с уискито. След това ни откраднаха и тютюна. Няма цигари, пури и тютюн за дъвчене. Няма нищо, което да става за пушене дори и в градовете на три дни път от нас. Те даже опожариха тютюневите полета на вдовицата Марлборо.

— Сигурни ли сте, че индианците…

— Разбира се! Те са били видени от много хора. Освен това те сами се издадоха много глупаво. До пощенската станция имаше счупени стрели и индиански накити. Най-вероятно са ги загубили там.

Лили поклати глава. Не можеше да повярва на ушите си.

— Ние не оставихме нещата така — Зили заби острото си токче в глинения под на килера. — Аз отидох при тях с трима от най-смелите ни мъже, за да ги накарам да говорят. Разбира се, те отрекоха всичко, а от уискито нямаше и следа. От яд Бобес Хобес боядиса в зелено конете, с които те толкова се гордеят. Много ми се искаше да видя лицето на вожда им, когато на сутринта е видял зелените си жребци. Най-вероятно и той е позеленял от ужас. Трябваше да чакат следващия дъжд, защото не можеха да измият конете, поради липсата на вода. Ние им я спряхме.

— Спрели сте им водата? — Лили подскочи разочарована. — Това вече не е шега!

— И на нас не ни беше до шеги — зашити се Зили Конкарне. — Щяхме да се лишим от уиски и цигари. Можехме да минем и без патрони и оръжия, защото ние сме мирни хора, но червенокожите вгорчиха живота на децата ни. Всички доставки от дъвки и близалки бяха откраднати. След това се продължи с корнфлейкса, лимонадата и бибероните… А когато накрая бяха откраднати и пелените, се вкиснахме в буквалния смисъл на думата. Решихме да действаме.

— Какво сте направили?

— Ами знаеш ли, нищо не мирише по-лошо от развалена риба. Една нощ проведохме акция „Мъгла“ и се промъкнахме до лагера им, за да потърсим къде са скрили уискито, но не намерихме нищо. Заради това по невнимание май сме забравили смърдящата риба под един от най-хубавите им индиански вигвами.

Зили Конкарне започна да се смее.

— Май сме ги вмирисали!

— Какво стана после?

— За да ни благодарят, червенокожите сложиха в кладенеца ни бизонски изпражнения. Ужас! Седмици наред кафето ни имаше вкус на кравешки фъшкии. За наказание ние им спряхме питейната вода. Това стана много лесно. Трябваше само да отклоним реката, която минава през долината. Сами са си виновни! Сега могат да пият от откраднатото ни уиски.

— Как ще приключи всичко това? — попита ужасена Лили.

— И аз искам да знам. Индианците отдавна вече имат вода, защото развалиха дигата, която ние бяхме вдигнали. Обаче аз се притеснявам най-вече за Бобес Хобес и Шурвол.

— Какво е станало с тях? — попита Лили.

Зили Конкарне седна на един празен сандък от уиски.

— Изчезнаха. Искаха да преговарят с вожда Гордия Жребец. Отдавна вече трябваше да са тук. Шурвол ми беше прошепнал на тръгване, че вълнената му риза много го боде. Ти знаеш какво значи това…

— Разбира се — каза Лили. — Винаги, когато го боде ризата, нещо не е наред или пък го грози опасност.

— Точно така. Той се оплака, че този път било по-зле от всякога, все едно го бил полазил цял мравуняк.

Лили подсвирна. Зили Конкарне се изправи и застана на пръсти, за да погледне през малкото прозорче на килера. При това тя продължи да говори:

— Хората от Бърбънтаун все още не знаят нищо за изчезването им. Мислихме, че ще е по-добре, ако водим преговорите с индианците тайно. Ако хората разберат, че е възможно те двамата да са на кола за мъчения, ще има война. Дори и ако се наложи да тръгнат с вилите си, защото в Бърбънтаун вече няма куршуми. Всички са много ядосани. Само Груфти е доволен. Хората са му поръчали вече петдесет ковчега за всеки случай. И май скоро ще му се наложи да ги употреби.

Лили остана безмълвна. Не си беше представяла така посещението си при индианците. Обаче какво можеше да направи? Да се върне отново в къщи? Не! Лили си пое дълбоко въздух и направи едно предложение:

— Какво ще кажеш ние двете да видим какво става? Искам да кажа, ние бихме могли…

Тя не довърши мисълта си, защото в този миг по прашния селски път се чу тропота на пощенската кола. Кочияшът гърмеше с пушката си във въздуха. Веднага отвсякъде се насъбраха хора.

— По-добре е да останеш тук — каза Зили и излезе навън.

Лили придърпа един сандък от уиски до прозореца, за да може да види какво става навън.

Междувременно кочияшът се беше качил на покрива на каретата и гръмна още няколко пъти с пушката си. После извика:

— Обир! Обир на пощенската кола! Взеха всичко!

— Какво имаше в колата? — попита един от насъбралите се хора.

— Уиски! Пет сандъка с най-хубавото уиски от Кентъки. Червенокожите знаят кой алкохол е най-добър!

— Значи отново проклетите червенокожи! — разгневи се ковачът. — Колко дълго ще търпим това? Трябва ли да чакаме докато ни откраднат всичко?

— Сигурен ли си, че бяха индианците? — намеси се Зили Конкарне.

— Разбира се, че бяха индианци! Ако греша съм готов да изям двадесет конски фъшкии — каза кочияшът. — Те откраднаха всичко. Уискито, оръжията, дванадесетте ризи за мъртъвци от немачкаем плат, които карах за Груфти и дори новото специално седло с джобове за книгата с псалмите, което беше поръчано за свещеника.

Сега се намеси и старата жена с бастуна:

— Ако не бях сигурна, че Торнадата са в затвора, щях да кажа, че са го направили те. Точно в техния стил е. Кой би откраднал ризи за мъртъвци? И при това от онези модерните, немачкаемите. Нали всеки знае, че този плат дразни кожата?

— Това не пречи на мъртъвците — ухили се Груфти. — Клиентите ми не се оплакват!

— Живите или мъртвите? — извика някой от тълпата и всички започнаха да ръкопляскат.

— Нека не се отклоняваме от темата — каза Зили. Тя отиде до файтона и взе оттам една индианска стрела, която се беше забила в дървото. — Ако не бях видяла със собствените си очи тази стрела, и аз щях да мисля като старата госпожа.

— Това, което видях, наистина го видях — потвърди кочияшът. — Или се съмнявате в моето зрение? Зелето е зелено, мечката е кафява, а червенокожите са си червени.

— Червенокожи или не, ние трябва да ги насиним от бой — извика ковачът.

Повечето от хората го подкрепиха. Всички започнаха да крещят един през друг.

— Но индианците никога не биха откраднали седло! — не се сдържа Лили.

Зили Конкарне се огледа уплашена. Лили сложи ръка на устата си, защото без да иска се беше издала. За щастие обаче глъчката на улицата беше толкова силна, че никой друг не я чу.

Зили Конкарне се качи на покрива на каретата, взе пушката от ръцете на кочияша и стреля във въздуха.

— Хора, успокойте се! Мога много добре да разбера гнева ви. Ясно е, че и аз бих искала да сервирам в салона си уиски, а не прясно мляко. Само че не трябва да действаме прибързано.

— Кой изобщо действа тук? — провикна се ковачът. — От месеци никой нищо не прави. Само червенокожите ни водят за носа.

Зили се опита да успокои тълпата:

— Мирният договор, който генерал Пфластер сключи с тях все още е в сила. Само Груфти, гробарят, би бил доволен ако има война.

— Не само аз, а и дърводелецът, който прави ковчезите — отвърна Груфти обидено.

Някои се засмяха, но изведнъж някой извика:

— Стига с тези глупости! Нека да дойде армията и да обявим война на червенокожите!

— Обаче преди това трябва да отидем до Тексас, за да купим оръжия и муниции. Тук вече никой няма куршуми в джоба си — каза друг.

— Ама хора, вие нали не искате наистина индианците да извадят бойните си томахавки? — извика Зили. — Генерал Пфластер и войската му са далече. А и много се съмнявам, че войниците биха рискували живота си заради нас, само защото в момента ние нямаме пелени и уиски. Най-добре ще е да изпушим с индианците лулата на мира и да поговорим с тях.

— Лесно ще се помирим с индианците! — изръмжа ковачът. — Само ако имахме куршуми! Готов съм! Ще се бия в първите редици. Аз не подвивам опашка като Бобес Хобес, Шурвол и другите герои, които от седмици не са появявали тук.

— Те си тръгнаха, защото уискито свърши! — провикна се старата дама. — Ако бях със седемдесет години по-млада, щях да се присъединя към ковача.

Зили Конкарне се притесни. Лили успя да го забележи дори и от далече, но запази спокойствие и не каза нищо за тайната, смела мисия на Шурвол и Бобес Хобес. Вместо това отвърна:

— Добре, чуйте ме за последно. Слушайте ме добре и се дръжте здраво, защото имам да ви съобщя една голяма новина!

На улицата стана тихо. Лили си помисли, че Зили ще разкаже за тайната спасителна акция, но не. Зили Конкарне имаше други планове. Тя каза:

— Мисля, че скоро нещата ще се наредят по съвсем друг начин. Защото сред нас има някой, който вече веднъж ни помогна в беда.

От вълнение сърцето на Лили щеше да се пръсне, защото тя се досети, за кого става въпрос.

Зили се провикна:

— Хайде, излез! Имаме нужда от теб!

Хората извърнаха глави, за да видят кой ще излезе от салона на улицата.

Лили се замисли, дали да не махне орловото перо от главата си. После обаче доби кураж, приглади перото си и с ритник отвори вратата на салона. Появи се с гордо вдигната глава като истинска дъщеря на някой индиански вожд. Всички притаиха дъх. Хората просто не можаха да повярват, че това индианско момиче се беше осмелило да се появи посред бял ден в града. Лили обаче се запъти смело към файтона, а тълпата й направи път. Момичето се покатери до Зили Конкарне и седна на рампата. Едва сега всички разбраха кой беше това: Лили, която можеше да стреля толкова добре. Лили, която се беше погрижила трите Торнада да бъдат заловени. Лили Куршумът, която беше изчезнала безследно толкова изненадващо, че всички си бяха помислили, че момичето е използвало магия.

Радостта беше толкова голяма, че на никой вече не му правеше впечатление индианския костюм на Лили. Никой не се противопостави, когато Зили каза:

— Хора, продължавайте да работите. Аз и Лили Куршумът имаме да обсъждаме много неща.

Без да се противят хората напуснаха площада пред салона, след като Зили и Лили влязоха в бара.

Двете нямаха много за обсъждане. Те знаеха какво трябваше да се направи. Малко по-късно те натовариха на коня на Зили две одеяла, тенджери и храна. Зили даде на Лили индианската стрела и тя я прибра в колчана си, преметна чантата си на рамо и се качи на коня до Зили. Седна пред седлото и се вкопчи в кафявата грива на коня. Те излязоха от града и тръгнаха в посока на залязващото слънце. Всяка една от тях си мислеше за нейните си неща. Зили си мислеше какво ли щеше да каже вождът Гордият Жребец, когато те двете се появят пред него. А Лили се притесняваше как щеше да се справи без вълшебните си патрони ако станеше напечено.

Трета глава

Зили и Лили се бяха запътили на запад, преследвайки горящото червено кълбо пред тях. Копитата на коня чаткаха по твърдата, суха почва на широката равнина. Само тук-там се виждаше по някое и друго дърво, което хвърляше сянка и правеше безкрайната далечина малко по-приветлива. Постепенно планината, която се сливаше с хоризонта започна да се приближава.

— Нека починем — предложи Лили и коня от галоп първо премина в тръс, а след това спря. — Трябва да спрем да си накладем огън и да си сготвим нещо — обясни тя. Лили знаеше, че зад планината се намираше индианското село.

Момичето не трябваше да търси дълго, за да намери сухи дърва за огън. След малко червеният чилийски боб вече се пържеше в едно малко тиганче. Миризмата му се смеси с тежкия, сладък аромат на тревите и другата оскъдна растителност. Зили и Лили се насладиха на храната и след като Лили почти беше преяла се облегна на чантата си. Винаги си беше представяла така живота в Дивия Запад, но за жалост имаше малко време за мечти.

— Ще продължа сама — каза Зили, а Лили веднага разбра какво беше намислила жената.

— Добре, Зили. Докато ти водиш преговори, аз ще се скрия и ще дебна. При нужда ще се притека на помощ. Или ще повикам помощ или…

— … ще извадиш своя колт! В крайна сметка ненапразно те наричат Лили Куршума! — прекъсна я Зили с усмивка и добави: — Разбира се, трябва да предотвратим всяко ненужно проливане на кръв.

— Разбира се! — каза Лили и посегна към пистолета-играчка на Леон. За момент се замисли, дали няма да е по-добре да признае на Зили, че в револвера има само фалшиви патрони.

Но Зили не й остави време за обяснения.

— Трябва да сме при индианците преди залез-слънце — каза тя, докато гасеше огъня с ботушите си. — Ако се появя при тях сама и то по светло, със сигурност няма да ме убият веднага.

— Не е ли по-добре първо да разберем какво се е случило с Бобес Хобес и Шурвол? — попита Лили.

— Ние с теб се разбираме почти без думи — каза Зили признателно. — Точно такъв е планът ми. Личи си, че не си глупава.

Зили се качи на коня и зачака Лили да направи същото.

Тя обаче не се помръдна и попита:

— Селото на индианците е зад планината, нали?

Зили кимна.

— И ти искаш да стигнем до там незабелязано?

— Разбира се!

— Тогава не трябва да взимаме коня.

Зили се усмихна и каза:

— Но до селото има още много път! Никой няма да ни забележи от такова разстояние!

— Прекалено опасно е! — каза Лили. — Няма да ни видят, но ще ни чуят.

Лили с жест помоли Зили да слезе от коня.

Но Зили отказа.

— Ако тръгнем пеша, ще ни трябва цяла вечност, а времето ни е оскъдно.

— Ще ти трябва ли шала ти? — поинтересува се Лили.

— Студено ли ти е? — попита Зили и подаде на Лили големия шал, който беше преметнала на раменете си.

Лили го взе и го разкъса на четири части.

— Хей, какво ти става… — запротестира Зили и слезе от коня, но веднага разбра какво е намислила да прави с парчетата Лили.

Тя ги сгъна като торбички, напълни ги с прерийна трева и ги върза за копитата на коня. Така пред тях застана един кон с пантофи.

Зили подсвирна радостно и каза:

— Това наричам аз хитрост. Това си е истински индиански трик.

Лили сви рамене. Нямаше как да каже на Зили Конкарне, че е научила този трик от един индиански роман.

Двете отново се качиха на коня и продължиха пътя си безшумно. Дори успяха да обсъдят какво имат намерение да направят — трябваше да се доближат колкото се можеше по-близо до индианското село. След като оставят коня на известно разстояние, Зили трябваше да отиде в селото и да привлече вниманието на индианците, докато Лили разучи какво се е случило с Бобес Хобес и Шурвол, които сигурно бяха в плен. Обаче докато обсъждаха плана си, усетиха миризмата на горяща прерийна трева.

— Това не е добре — каза Зили и пришпори коня си. Скоро видяха индианското село на фона на залязващото слънце. Лили преброи двадесет и един вигвама, които бяха с различна големина.

— Ще чакам тук и ще ти дам достатъчно време, за да огледаш наоколо — прошепна Зили. — След около сто метра ще видиш поточе, което ще те отведе директно в селото. Брегът е обрасъл с тръстика и можеш да се прикриеш доста добре. Ще може да се приближиш толкова, че да чуеш какво си говорят. Едва когато съм сигурна, че си си намерила хубаво място, ще вляза в селото. Когато ме видят сигурно веднага ще претърсят навсякъде за врагове. Така че се скрий добре! Ще се опитам да водя преговорите близо до теб, така че да можеш да чуваш.

Лили направи предложение:

— Какво ще кажеш да си измислим някаква кодова дума? Ще я кажеш, когато трябва да изляза от скривалището си. Трябва да е някоя много странна дума, за да не се получат недоразумения.

— Добре, нека думата да е „тирбушон“.

Лили се съгласи.

— На ако наистина решат да ми дерат кожата, трябва да се появиш веднага — допълни Зили. — Просто ще извикам за помощ. Няма да е нужно да връхлиташ, може само да стреляш.

— Разбира се — успокои Лили партньорката си. Знаеше, че вече беше твърде късно, за да изяснява каквото и да било. Така че даде на Зили един последен съвет:

— Прави се, че се прикриваш, защото индианците са хитри. Може да се усъмнят и да си помислят, че просто искаш да им отклониш вниманието. Тогава ще претърсят навсякъде и аз няма да имам никакъв шанс.

Зили кимна, но след това попита:

— Какво ще правим, ако Бобес Хобес и Шурвол не са в селото?

— Не може да предвидим всичко — каза Лили. — Нека да видим как ще се развият нещата. Ти обаче на всяка цена трябва да преговаряш с Гордия Жребец. Може би поради някаква причина те двамата са решили да продължат пътя си, или изобщо не са били тук, а са тръгнали по друга следа. Или те…

— … отдавна са умрели на стълба за изтезания — довърши Зили и така изказа това, което Лили нямаше смелост да каже.

Лили се сбогува безмълвно, взе кожената си чанта и започна като змия да се промъква безшумно в тревата. Зили я проследи с поглед. Тя познаваше пътя и знаеше кога Лили щеше да стигне до наблюдателницата си, но реши да използва времето и да се опита да види нещо от мястото, където беше сега. Върза коня за едно дърво и започна да се промъква към селото. Стигна до място, където можеше да го наблюдава много добре.

В центъра му имаше три подострени кола. С облекчение установи, че на тях не беше завързан никой. Обаче може би стълбовете за изтезание бяха на друго място, а това бяха колове, на които шаманите изпробваха магиите си. Напълно възможно беше Бобес Хобес и Шурвол да бяха завързани в някоя индианска колиба. Трябваше да каже това на Лили, за да може тя да започне спасителната акция…

Но хората май си живееха доста спокойно. Между колибите си играеха малки деца, едно по-голямо момче обучаваше по-малките как да стрелят с лък, жените печаха хляб на едно огнище, а една от тях дори украсяваше една от колибите с шарени орнаменти.

Междувременно Лили се приближаваше до целта си. При това одраска коленете и лактите си на малките остри камъчета по земята. Потече й кръв. А и тревата не беше мека като възглавничките на дивана на баба, да не говорим пък за праха, който дразнеше носа й. В никакъв случай не трябваше да киха, защото щеше се издаде.

Изведнъж носа я засърбя толкова силно, че просто трябваше да кихне. Бързо го хвана с лявата си ръка, а дясната сложи на устата си. Последва кихане, което просто не успя да излезе. Лили помисли, че главата й ще експлодира. Остана да лежи неподвижно в тревата и се ослуша. Дали някой я беше усетил? Чуваха се само щурците, а някъде изквака жаба. Иначе беше тихо. Беше имала късмет! Сега трябваше да бърза към потока и да стигне до наблюдателницата си в края на селото. Само да ги нямаше тези проклети камъни!

Изведнъж Лили чу ромолене на вода. Поточето! Сега просто трябваше да върви покрай него. Първите индиански колиби бяха вече толкова близо пред нея, че можеше да помирише кожата, от която бяха направени. Беше толкова облекчена, че забрави за драскотините си.

Обаче както винаги в Дивия Запад, така и този път се случи нещо неочаквано, което направи на пух и прах всичките й планове. Изведнъж Лили чу зад себе си някакво шумолене. Още преди да успее да се обърне, някой я натисна надолу в тревата. При това стисна устата й толкова силно, че почти не можеше да диша. „Ужас!“, помисли си тя. Дори нямаше време да предупреди Зили Конкарне. Какво щеше да стане ако тя се нуждаеше от помощта й в този момент?

Зили не беше разбрала какво се беше случило. Преди да тръгне, тя си прошепна тихо, за да се успокои:

— Няма страшно, ако стане напечено ще извикам Лили на помощ. Тя винаги ще ми помогне.

И така Зили тръгна леко приведена към селото.

След около петдесет крачки я видяха, а след петдесет и пет вече беше заловена. На петдесет и шестата си крачка тя не можеше да направи нищо, защото лежеше завързана на земята. След това доста грубо я завлякоха в селото.

— И сама се бях запътила натам — сопна се Зили на двете доста яки индиански момчета, които я бяха хванали здраво от двете страни. Те останаха безмълвни. Зили не беше сигурна дали те разбираха езика й, защото тя не знаеше нито дума индиански.

— Искам да говоря с вожда ви — започна да обяснява тя. — С вашия вожд, шеф, бос, главатар или както там му казвате.

Зили не знаеше дали те бяха разбрали желанието й, но след секунда изобщо не се съмняваше, че стои пред самия вожд. Вождът Гордия Жребец седеше пред най-хубавата колиба в селото. От лявата и от дясната му страна в полукръг бяха застанали други много добре облечени индианци.

— Какво води бялата жена при нас? — попита вождът.

Зили се зарадва, че индианецът говори езика й.

— Дойдох, за да преговарям с вас. Не може повече да продължава така. Трябва да престанем да воюваме един с друг. Иначе пак ще се стигне до война.

Отне малко време докато вождът преведе думите на Зили на този, който седеше до него. После отвърна:

— Вие ни обвинихте, че сме откраднали огнената ви вода. След това сложихте нещо смърдящо във вигвама на нашия шаман, където живеят душите на нашите прадеди. Изцапахте със зелена боя гордостта на моето сърце, но това не беше достатъчно. Откраднахте водата ни, опожарихте пасищата ни и изгонихте стадата ни. На това преговори ли му казвате?

— Не знаехме, че това е колибата на шамана. Иначе не бихме го направили! — извини се Зили. — А конете… е, това беше необмислена шега. Не искахме да ви обидим. Не можехме да ви вземем цялата вода. За вас беше много лесно да развалите дигата. Но ние никога не сме палили огън, а стадата от бизони…

Зили спря да говори, защото вождът започна да превежда. Другите индианци май не бяха въодушевени от извиненията на Зили Конкарне, защото те доста разпалено започнаха да дискутират нещо с вожда и изглеждаха възмутени. Той ги накара да млъкнат с едно-единствено движение. После се обърна към Зили:

— Говори, аз те прекъснах. Само добре си помисли какво ще кажеш! Мери си думите, защото току-що ми предложиха да ти отрежа езика.

Зили се изпоти и се запита, дали Лили беше чула това.

— Заклевам се, че нито един мъж и нито една жена от нашия град не са палили пасбищата ви и не са прогонвали стадата ви — обясни много убедително Зили. — Май сбъркахме като ви спряхме водата, но и вие трябва да ни разберете. Все пак вие вмирисахте водата в нашия кладенец…

Вождът отново я прекъсна. Той каза нещо на своя език и сложи ръцете си на раменете на момичето и момчето, които седяха от лявата и дясната му страна. След това продължи:

— Младите коне човек трудно може да ги удържи.

Зили видя как двамата наведоха засрамено глави. Тогава се изправи един индианец, който до този момент беше мълчал. Той имаше на главата си кожена шапка с бизонски рога. Гласът му звучеше гръмко.

„Щеше да е добре, ако Лили можеше сега да е тук“, си помисли Зили Конкарне. Двете щяха да успеят по-добре да убедят вожда, че намеренията им са мирни.

Но преди да успее да каже уговорената кодова дума, вождът започна да говори:

— Казваш, че се кълнеш и би сложила ръката си в огъня за това. Добре! Моят шаман вече кладе огъня. Ние хванахме един бял мъж. Той тъкмо се опитваше с горяща факла да прогони и последния ни бизон.

— Но той със сигурност не е от нашия град! — извика Зили и скри ръце в полата си.

— Той казва обаче точно обратното. На коня си беше натоварил пощенски пакет и твърди, че адресът на него е неговият. Не можем да проверим дали това е вярно, защото не можем да четем. Затова не знаем и какво пише на бележката, която той носи със себе си. Обаче там е нарисувана главата му.

— Това значи, че този човек се издирва — извика Зили.

— Само Кайовак, синът на нашия шаман може да чете — продължи вождът. — Той посещава училището на белите хора в Тексас. Единствен той би могъл да сравни това, което пишеше на пакета с това, което пише на бележката, но той е прекалено далече.

— Аз мога да ви го прочета — каза Зили.

Но вождът се изсмя и отвърна:

— Ти ще излъжеш, за да си спестиш мъчителната смърт на кола за изтезания.

— Покажете ми мъжа — каза Зили. — Аз ще изтръгна истината от него. Дори няма да имам нужда от тирбушон за това. Въпреки че при нас тирбушоните са на мода напоследък!

Зили каза думата „тирбушон“ доста силно и си имаше причина за това. Вождът не се досети и я изгледа с недоумение. А другите двама индианци отново започнаха да убеждават вожда в нещо. И без да ги разбираше, Зили разбра, че нещата не вървяха на добре.

— Май тирбушонът не е много известен при вас — продължи Зили и започна да се оглежда, като търсеше помощ. — В нашия град да работиш с тирбушон си е професия. И разбира се всеки такъв човек си има тирбушон, с който тирбушонства, защото един човек с такава професия не би могъл да тирбушонства без тирбушон. Но корковите тапи…

— Замълчи! — прекъсна я вожда. — Не можах да обясня на другите какво е това тирбушон, защото и аз самият не знам. Нашият шаман казва: „Човек не разбира двусмислените думи на змията, защото езикът й е разцепен.“ И има право!

Вождът направи жест и Зили изведнъж се озова завързана на кола за мъчения. Много близо до него запалиха огън. А индианецът с бизонските рога на главата започна да танцува около него.

Зили Конкарне извика високо името на Лили, но нищо не помогна. Зили нямаше никаква представа, че в този момент не можеше да очаква помощ от Лили. А дали наистина беше така?

Четвърта глава

Когато Лили беше нападната на поста си, тя разбира се си помисли, че това е някой бдителен индианец, но беше сбъркала! Това беше Шурвол. Той от своя страна пък си беше помислил, че е заловил индианка, но много се учуди, когато видя кого всъщност беше притиснал на земята. Те разбира се не се поздравиха на висок глас, защото не искаха да бъдат заловени. Освен това трябваше да чуят как вървят преговорите на Зили с индианците. Обаче, когато вождът разказа за Кайовак, сина на шамана, на Лили й хрумна нещо, която тя реши веднага да обсъди.

— Последвай ме! — прошепна тя на Шурвол и се отдалечи от селото, така че никой да не може да ги чуе.

Ех, да беше изчакала поне още две минути…

— Мога да си представя какво си намислила — каза Шурвол, когато стигнаха на сигурно място. — Трябва ни това индианско момче.

— Точно така! — потвърди Лили. — Момчето би било решение на проблема, но аз не мога да си тръгна, защото обещах на Зили да й помогна в случай на беда.

— Аз ще тръгна сам — каза Шурвол. — И без това трябваше да отида в Тексас по един въпрос, за който ти нищо не знаеш.

— Какъв?

— Дръж се здраво! Торнадата са избягали от затвора. Разбрахме за това по пътя за насам. Научихме още, че са отворили магазин „Торнадо“ на границата с Мексико. В него се продавало всичко, от уиски до бебешки пелени.

— Гръм и мълнии! Знаех си! — извика Лили и сви ръцете си в юмруци.

Шурвол продължи да разказва:

— Бобес Хобес и аз се разделихме, за да търсим доказателства. Бобес е на път за Мексико. А аз дойдох тук в индианското село, за да им разкажа за Торнадата. Обаче едва бях пристигнал и ме споходи поредната изненада. Индианците тъкмо бяха хванали един мъж. Ти току-що също чу за това. Това е този, който искаше да изгони стадата на юг с помощта на огън и оръжия. Кой мислиш, че е това?

— Един от Торнадата!

— Точно така! И когато този негодник каза, че и аз съм от бандата му, се приключи с моите мирни преговори. Не повярваха на нито една моя дума и ме затвориха в една колиба заедно с него. Миналата нощ успях да избягам и да се скрия тук в храстите на потока. Преди това обаче успях да преровя багажа на този гангстер. Там намерих много ризи за мъртъвци и две индиански стрели. Нали разбираш какво значи това?

Разбира се, че Лили веднага разбра за какво ставаше въпрос.

— Торнадата са оставяли стрелите при обирите си, за да си помислят белите хора, че индианците са ги направили. Ние и в пощенската кола намерихме забита такава стрела. Със сигурност Торнадата са използвали перуки и индиански костюми, за да ни заблудят така добре.

— Трите Торнада са много печени — изръмжа Шурвол.

— Така е — съгласи се Лили. — Какъв дяволски план само: Торнадата ви обират и правят така, че да заподозрете индианците. Вие, разбира се, сте ядосани. В същото време Торнадата настройват индианците срещу вас, като прогонват стадата им. Това води до война. А Торнадата се забавляват отстрани. Забогатяват от откраднатото, а и си отмъщават на жителите на Бърбънтаун, които ги вкараха в затвора.

Изведнъж Шурвол започна да се чеше нервно.

— Ризата ми така ме боде, сякаш е от бодлива тел — оплака се той.

— Нещата не вървят на добре — каза Лили. — Да не губим време! Нощта вече настъпи. Ти гледай да доведеш сина на шамана възможно най-бързо, а аз ще видя какво става със Зили Конкарне.

Шурвол й даде двете индиански стрели и тя се промъкна отново близо до селото. Шурвол започна да търси коня на Зили, за да отиде с него в Тексас.

Лили веднага чу как Зили вика за помощ. Тя звучеше доста отчаяно. Но колкото и да й беше жал на Лили, Зили щеше да трябва да изчака още малко…

Момичето бързо сграбчи листчето със заклинанията си. Трябваше да направи вълшебни стрели! Когато отвори бележката, тя извади индианските стрели от колчана и измърмори заклинанието за вълшебните патрони. Само че сега вместо „вълшебни патрони“ тя каза „вълшебни стрели“. Готово! Но дали тази магия щеше да въздейства на стрелите? Лили ги сложи в колчана си и в тъмната като рог нощ се запъти към селото.

Там на един от стълбовете за изтезание беше завързана Зили, а до нея беше и Торнадото-Джо. Цялото село се беше събрало около тях. Шаманът танцуваше около огъня, който гореше пред двамата затворници. В ръката си той държеше нещо като жезъл. Той се спря пред Зили и каза нещо на неговия език. За ужас на Лили шаманът така замахна, че на нея й се стори, че той иска да удари Зили с жезъла си по главата. Това вече беше прекалено. Само ако имаше истински лък! Без да се замисля, тя хвърли една от стрелите си и за най-голямо нейно учудване тя прониза жезъла.

Сред тълпата се разнесоха викове. Кой се осмеляваше да пречи на шамана? А и кой стрелец можеше да стреля толкова точно?

Лили направи няколко крачки и се показа на светлината на огъня.

— Лили! — извика Зили облекчено. — Знаех си, че няма да ме оставиш в беда!

Всички затаиха дъх. Лили веднага беше заобиколена от бойци с дълги копия. Но тя не се уплаши, властно посочи един бор и каза:

— Дойдох да ви съобщя, че един от вас ще сложи край на кавгата между белите и индианците, и то преди луната да е минала за втори път над онзи бор!

Шаманът загуби за миг ума и дума, но после изведнъж започна разпалено да жестикулира към вожда. След като той преведе думите на Лили и успокои шамана, каза:

— Шаманът се съмнява. Той каза, че ти лъжеш. Освен това иска да знае, кой ще е този избраник.

— Кажи му, че името на този човек е Кайовак, който вие наричате Четящия, това е собственият му син! Той ще бъде придружен от Шурвол, когото ние наричаме Дерящия вълци.

— Откъде знаеш това? — попита вождът.

— Ами има неща, които ние шаманите знаем и за които не искаме да говорим.

— Ти си бяло момиче. Как така можеш да твърдиш, че си шаман? — продължи да я разпитва шаманът.

Вместо да отговори, Лили погледна бегло в листчето си и тихичко измърмори нещо. Изведнъж се появиха светкавици в безоблачното небе и започна да вали. Когато Лили протегна ръка, бурята спря изведнъж.

Войниците, които до този момент я бяха заобиколили изведнъж се отдръпнаха уплашено.

— Коя си ти? — попита вождът. Още преди Лили да успее да му отговори, един бял мъж се появи ненадейно сред насъбралите се. Изглежда той беше наблюдавал известно време всичко безучастно и сега отговори на вожда:

— Това е Лили, която ние наричаме Лили Куршума.

— А това е… — продължи Лили. — Бобес Хобес, който ние наричаме Където стъпва трева не напъпва.

Бобес Хобес, който беше колкото висок, толкова и широк, хвърли един шарен пакет близо до огъня, така че всички да могат да го видят. След това обясни:

— Тези неща на нашия език ги наричаме „костюми“ и „перуки“. Те много приличат на вашите дрехи. Взех ги от едни момчета в Мексико, които успяха и нас да измамят. Преди да избягат от затвора ние ги наричахме Трите торнада. По-добре щеше да е да ги наричаме Трите смърдящи ботуша! Този мъж там на кола е един от тях!

Шаманът обаче май не се заинтересува много. Той дори не погледна към перуките и костюмите, а изръмжа нещо сам на себе си.

Вождът обаче обърна внимание на пакета и каза на Лили:

— Шаманът се съмнява в способностите ти. Той каза, че който вдига шум невинаги може да се нарече музикант. Който прави дъжд е дъждоправец, но не и шаман. Това да предизвикаш дъжд е едно от най-лесните неща в шаманското изкуство.

Лили отвърна:

— Кажи на колегата ми, че има право. Обаче също така му кажи, че някои знания могат да се придобият, като например четене, стрелба и дори шаманство. И най-вече му напомни, че ние, шаманите, не трябва да говорим за знанията си!

Още докато вождът превеждаше на шамана думите на Лили, тя извади от чантата си една ябълка и я сложи на главата на Зили Конкарне. След това безмълвно взе лъка на един от обкръжаващите я войници и сложи в него стрелата си. Лили знаеше, че стрелата й е вълшебна.

ЦАВУШ — ябълката беше пронизана точно в средата.

Хората започнаха да шушукат. Някои от индианците дори заръкопляскаха. Лили извади и последната си стрела и се прицели в ябълката. Тя изсвистя и разцепи предишната стрела точно по средата и от край до край. Въодушевлението беше неописуемо, но всички изведнъж замлъкнаха, когато шаманът извади ножа си и се насочи към Лили. Той я изгледа продължително в очите и сложи ножа в краката й.

А какво направи Лили? Тя го взе, разряза с него въжетата, с които беше вързана Зили Конкарне и го върна отново на шамана. Индианците отново започнаха да ръкопляскат. Те не спряха докато вождът не се погрижи отново да настъпи тишина.

— Нека изчакаме Кайовак и тогава ще има пау-уау. Мисля, че той ще внесе светлина в тази заплетена история и всичко ще свърши добре.

Най-накрая Зили Конкарне и Лили можеха да се прегърнат.

— Можеше да дойдеш малко по-рано — каза Зили усмихнато.

— Шурвол ще ти обясни всичко — каза Лили. Тя знаеше, че времето й тук изтича, защото часовникът на ръката й я беше предупредил още преди половин час, че трябва да се връща в къщи.

— Трябва спешно да тръгна — извини се тя на приятелката си. — Иначе и мен ме очаква едно неприятно пау-уау.

Преди Зили да поиска каквото и да било обяснение, Лили вече беше изчезнала в тъмното.

От индианските книги момичето знаеше, че „пау-уау“ е вид разговор, по време на който много неща трябваше да бъдат обяснени и доказани. Ако майка й дойдеше да я събуди сутринта и тя не беше в леглото си, щеше се стигне до нещо такова. А Лили нямаше желание за това.

Тя притисна плюшената мишка до сърцето си, каза заклинанието и се озова директно в леглото си. Едва беше облякла пижамата си, когато мама почука на вратата, за да я събуди.

— На какво мирише тук? — попита тя веднага. — Човек би си помислил, че си палила огън в стаята си.

— Възможно е — каза Лили и дръпна ръкавите на пижамата си, за да не види мама разранените й лакти.

— Имах много гореща нощ!

Индианците имат много образни имена. Например: Кръглата Луна или Мократа стъпка. Може би единият е бил роден по пълнолуние, а при рождението на другия вероятно е валяло. Понякога индианците променят имената си с течение на времето. Така например имената Този, чиято стрела винаги улучва или Якият бик сигурно са били дадени на някои индианци, защото те са се оказали отлични воини. Измисли си и ти индианско име, което да ти подхожда.

Преди в Северна Америка е имало над 300 различни езици. За да могат да се разбират, индианците от различните племена са си измислили различни знаци.

Тогава, разбира се, не е имало телефон, но индианците са знаели как да комуникират. Те можели да предават съобщения на далечни разстояния с помощта на пушек и огледала. Уговори с твоето племе някои сигнали и ги изпробвай. (Моля ви не подпалвайте килима в хола! По-добре ще е да отразявате светлината с джобно огледалце. Така ще бъде и по-сигурно.)

Например:

. = кратко примигване/малко димно облаче

— = дълго примигване/голям димен облак

…--- = SOS (помощ)

… = Внимание, неприятел!