Книстер
Лили Чудото съживява приказни герои

Това е Лили, главната героиня на нашата история. Тя е горе-долу на твоята възраст и на пръв поглед изглежда като всяко обикновено дете. Такава си е тя… обаче не съвсем! Защото Лили притежава нещо, което изобщо не може да се нарече обикновено: книга със свръхстранни чудодейни думички!

Просто една сутрин Лили я откри до своето легло. Как се е озовала там? Нямам никаква представа. Лили обаче знае, че модерната вещица Зурулунда Кноркс може би нарочно е оставила книгата точно в нейната стая. Тя знае още, че в книгата има истински вълшебства и магически трикове, дори някои от тях вече е изпробвала.

Обаче внимавай:

По-добре не се опитвай да ги правиш! Ако прочетеш една-едничка дума грешно, четката ти за зъби ще се превърне във вещерска метла, учителката ти — в зла измамница, сладоледът на клечка — в кисела краставичка. От съображения за сигурност Лили не разказа на никого за своята книга с чудеса. Може да се каже, че тя вече е една истинска тайна магьосница. Успя да опази тайната за книгата дори от своя малък брат Леон. А това си е сериозно постижение, защото Леон е много любознателен и понякога може направо да те изнерви. Въпреки това Лили много си го обича.

Така… Сега вече знаеш необходимото, за да се включиш в събитията.

Първа глава

Позволиха на Лили в събота и неделя да спи при баба си. Без мама и без Леон! Тя много се зарадва. Вече от няколко дни се подготвяше, но когато беше съвсем сама, защото подготовката беше тайна.

Как обаче да запази нещо в тайна, когато има малък брат, който постоянно влиза в стаята и иска нещо?

— Ей, Лили, можеш ли…

— Не, нямам време! — Лили прекъсна грубо брат си и оправи завивката на леглото си. — Освен това преди малко ти казах да не ми пречиш.

— Какво скри под завивката на леглото? — полюбопитства Леон.

— Аз? Какви ги измисляш? — попита Лили и потупа леглото си така, че да няма никакви гънки.

— Когато влязох, ти скри нещо отдолу — обяви Леон победоносно.

— А, това ли! Това беше плюшената ми играчка — каза Лили, бръкна под завивката и извади оттам своето зайче. — Сега обаче вън! — заяви тя категорично на брат си преди той да се е сетил за какво всъщност влезе в стаята. — И следващия път да почукаш, преди да влезеш в моята стая, ясно ли е?! — извика тя след него.

Щом остана сама, Лили отдръпна завивката. И какво лежеше там? Естествено, магическата книга! Всъщност Лили търсеше заклинания, които щяха да й потрябват за играта на приказки с баба й.

Но стоп — всичко по реда си!

Предварително трябва да узнаеш, че когато Лили ходеше при баба си, те си разказваха една на друга приказки. Не така, както го правеха другите хора, не — те ги променяха. Съчиняваха си тук-там по нещичко. Правеха истинска каша от приказки. Но това беше толкова забавно!

Ммм… да, и за идващите събота и неделя при баба Лили искаше да намери няколко чудотворни заклинания, с които да може да съживи приказните герои. Когато например баба й започнеше да разказва приказка за дракони, Лили би могла да направи магия и да се появи едно истинско драконче, нали?

Или по бреме на приказката за госпожа Холе, която така си тупала завивките, че валяло сняг, можеше да направи така, че наистина да завали сняг…

Лили трескаво запрелиства книгата с чудеса и разни трикове. Ето! Дали това щеше да свърши работа?

ЧУДО С ЧУВАЛ — беше изписано като заглавие. Лили прочете текста под него и се размисли. Там беше обяснено как човек може с трик да извади от чувал всичко, каквото си поиска: малки зайчета, големи зайци, черни, бели и шарени зайци, костенурки, жаби, гълъби, топки, кандила, носни кърпички и шишарки. Всичко възможно — но за съжаление нямаше заклинание за магически пръчки.

А Лили така би искала да изненада баба си, като извади от чувала истинска магическа пръчка…

На вратата се почука и тя се стресна. Едва успя да скрие тайната си книга отново под завивката, а Леон вече беше влязъл в стаята.

— Виждала ли си моята електронна игра? — попита той.

— Неее! — каза Лили. — Сигурно пак си я зарязал някъде. Може би е върху леглото ти?

— Вече погледнах — не е там!

— Тогава може би е в кутията с играчките — предположи Лили.

— И там я няма.

— А в банята?

— И там не е.

Лили лекичко се ядоса. Е, почакай — помисли си тя.

— А потърси ли в шкафа с огледалото в банята? Най-навътре, зад лаковете за нокти на мама. Или може би зад малкия капак под ваната, който отваряме, когато каналът се запуши? Твоята електронна игра би могла да бъде и върху абажура в кухнята. Ти сигурно знаеш, че електронните игри понякога действат самостоятелно.

— Наистина ли? — изуми се Леон.

— Да, разбира се.

Лили продължи да подхвърля шеги на малкия си брат.

— Когато електронните игри останат без наблюдение, те просто започват да летят наоколо. Кухненските абажури са превъзходно място за кацане на електронни игри. Естествено, възможно е и Супермарио да е излязъл от електронната игра и да я е скрил от теб. Така иска да те изпита. И с мен веднъж се опита да направи това.

Леон гледаше Лили с ококорени докрай очи и изведнъж изхвърча от стаята. Лили се подсмихна. Сега, мислеше си тя, ще ме остави на мира да си ровя в тайната книга.

Но грешеше!

Рррр, туп! — се чу скоро и един трясък извади Лили от нейните чудотворни фантазии.

Тя се спусна към кухнята. Там брат й лежеше между два преобърнати стола и разтриваше левия си лакът. Лампата на тавана се люлееше широко насам-натам. Олеле!… Лили лесно можеше да си представи какво се беше случило тук — Леон беше търсил играта си в полилея.

— Удари ли се? — попита тя смутено и за да го утеши, помоли да й покаже мястото, където го болеше.

За щастие Леон не се беше наранил сериозно. Въпреки това Лили имаше ужасни угризения на съвестта. Тя го галеше и от време на време духваше върху лакътя му — точно както правеше мама винаги, когато той се удареше някъде.

Старанието на Лили явно се хареса на Леон, защото я остави за известно време да го утешава. А накрая попита: — Ще ми изпееш ли една песничка?

Лили запя с готовност.

— Сега имам нужда от носна кърпичка — каза Леон, след като Лили му изпя двадесет и три пъти песничката „Оздравявай, оздравявай, патенце!“

После отиде да му донесе носната кърпичка. „Важното е да не разкаже на мама защо се е опитал да се покатери, за да стигне до абажура“ — мислеше си тя.

След това Леон накара сестра си да му донесе чаша мляко, после и бисквити. Но тъкмо когато се канеше да изпрати Лили да му донесе този път дъвки, на нея й дойде до гуша. Тя се тръшна на земята до Леон.

— Дъвките са много вредни при болки в лакътя — и заплашително размаха показалец.

А после се засмя.

Леон пак я беше надхитрил, беше успял да я накара да се занимава с него! Странно, но защо това се случваше винаги, когато Лили искаше да бъде сама, за да си чете тайната книга, пълна с чудотворни думички!

Втора глава

Изведнъж й хрумна идея.

— Я ми кажи — обърна се тя към Леон, — ако можеше да си поискаш жив герой от някоя приказка, кого щеше да избереш?

— Как така?

— Ти знаеш много приказки. Представи си, че аз мога да направя чудо и тук да се появи герой от някоя приказка. Кого би искал да видиш?

— Жабока принц! — отговори Леон незабавно. — Защото винаги намира изгубените вещи. В приказката той намира златната топка на принцесата. Ще го накарам да потърси моята електронна игра.

Лили се развесели. Тя си донесе листче, за да запише предложението на Леон. Кой знае? В края на седмицата можеше да пробва да съживи Жабока принц и при баба си…

— Някой друг? — попита тя брат си. Беше любопитна какво друго би могъл да измисли Леон.

И той не мисли дълго.

— Духът от бутилката. От приказката за Аладин и вълшебната му лампа — предложи той. — Кой друг би могъл да ми построи цял дворец за една-единствена нощ? А това ще е по-добре от нашето малко жилище — ще имаме много повече място за игра!

— Супер! — каза Лили доволно и докато си го записваше, Леон вече имаше нова идея.

— Няма да е лошо да се появят и седемте джуджета. Така ще имам седем приятели, с които да си играя, а те със сигурност ще ме обявят за техен водач, защото ще бъда най-голям от всички.

— А какво ще кажеш за вълка? За него можеш да измайсториш капан — може би с дистанционно управление — сети се Лили.

Леон не я разбра и попита:

— Как така капан за вълка?

— Ами така, за лошия вълк! — обясни Лили.

Но Леон явно все още не разбираше за какво му говори. Тогава тя му помогна, като му разказа набързо приказката за вълка.

— Имало едно време едно момиченце, което живеело в една зелена къщичка на една зелена полянка в гъста зелена гора. Момиченцето най-много обичало да носи зелени чорапи, зелена поличка, зелена блуза и зелено яке.

— И сигурно е имало и любима зелена гривна — вмъкна Леон.

— Точно така! — каза Лили през смях. — А освен това имала зелена коса. И в това бил проблемът. Точно заради тази коса всички деца от селото непрекъснато се подигравали на бедното момиченце. Ето защо то често било много тъжно. Един ден баба му измислила решение — тя подарила на внучката си шапка, под която да скрие зелените си коси. Това била направо чудесна идея! Имало само един проблем — бабата била вече много, много стара и не можела да вижда много добре, а най-лошото било, че вече не можела да различава цветовете. Затова нямало как да знае, че момиченцето харесва всичко, което е зелено на цвят. И така, тя подарила на внучката си една червена шапчица. Това не било точно беда, но не било и голям късмет за момиченцето — да, случват се и такива неща в живота. Все пак за щастие зелените коси се скривали напълно под червената шапчица и за това се разказва в една много стара приказка. От този момент момиченцето носело ден и нощ своята шапчица и всички започнали да го наричат Червената шапчица.

— Ааа, Червената шапчица! — извика въодушевено Леон. — Тази приказка я знам. Но не знаех, че започва с толкова много зелено.

— Нито пък аз! — засмя се Лили. — Баба ми я разказа. Тя винаги си измисля как приказките може да бъдат продължени или какво може да се е случило преди това.

— Значи — разсъждаваше Леон на глас… — сега разбирам какъв беше този вълк, за който спомена преди малко. Но защо трябва да правя капан за него?

— Ако например Червената шапчица вземе със себе си в гората твоя капан за вълка, той няма да изяде бабата и ще излезе съвсем друга история — разясни Лили.

— Страхотно! — извика Леон. — И как ще свърши приказката, ако Червената шапчица хване вълка в капана?

— И аз не знам точно — отговори Лили замислено.

— Хайде, разказвай! — започна да хленчи Леон.

Накрая Лили се съгласи.

— Ще опитам — каза тя. — Внимавай! Милата Червена шапчица е изпратена от своята също толкова мила майка да посети в гората своята още по-мила баба, за да й занесе нещо хубаво.

— Сигурно пица! — прекъсна я Леон.

— Глупости! Сладкиш! Червената шапчица го сложила в една кошница. Освен него сложила и една бутилка вино и едно видео.

— И един капан за вълци — добави Леон.

— Затова всъщност взела видеото! — каза Лили. — И така, Червената шапчица сложила нещата в кошницата и се запътила към своята стара болна баба, която — както е известно на всеки — живеела навътре, навътре в гъстата зелена гора.

— Но преди да се отправи на път, майка й поръчала да не се отклонява от пътя и да се пази от лошия вълк — включи се Леон.

— Не, не е казала това! — възрази Лили. — Не ме прекъсвай постоянно! Тя казала на Червената шапчица да не върви заедно с непознати хора и да не се качва в чужди автомобили, дори когато й предлагат шоколад, живи малки зайчета или компютърни игри. И така — Червената шапчица навлязла в гората.

— И тогава се появил лошият вълк!

— Правилно.

— Вълкът я попитал накъде е тръгнала, а тя му отговорила, че отива при болната си баба, за да й занесе сладкиш.

— Не, не е казала това. Тя казала, че отива при баба си, за да я учи на карате, защото Червената шапчица е изкарала курс по карате.

— Наистина ли владеела карате? — попита Леон учудено.

— Разбира се. Дори имала черен колан за майстори, но както може да се очаква — носела зеления си колан, защото повече й харесвал.

— И веднага повалила вълка с една хватка от карате — изтърси Леон, диво заразмахва ръце и крака и закрещя.

— Не, не, чакай малко, всичко по реда си! Вълкът попитал Червената шапчица дали няма да откъсне в гората цветя за баба си и тя му обяснила, че не е добре за природата да се късат цветята в гората. Освен това му обяснила, че някои диви цветя са застрашени от изчезване и са защитен вид.

— И какво отговорил лошият вълк? — заинтересува се Леон.

— Ами нищо не казал. Само глупаво гледал изпод дрехите си, или по-точно — изпод вълчата си козина. Естествено, лошите вълци от приказките не били чували нищо за опазване на природата.

Леон отново започна да рита из въздуха и извика:

— И тогава тя го довършила с хватка от карате!

— Глупости! Тогава Червената шапчица извадила внимателно видеото от кошницата. Сложила в него филма за Червената шапчица и започнала да го гледа без особен интерес. Вълкът обаче никога не бил гледал видеофилм и се зазяпал с любопитство. Но когато дошъл онзи момент във филма, в който ловецът разпаря корема на лошия вълк, за да извади оттам Червената шапчица и баба й, истинският вълк си плюл на петите и изчезнал завинаги в гората.

— А Червената шапчица?

— Тя занесла на баба си сладкиша и двете заедно го излапали докрай. Накрая бабата се изморила и заспала, а Червената шапчица си тръгнала необезпокоявана към къщи.

— И приказката свърши.

— Не, не. Тогава дошъл ловецът и чул бабата да хърка. Той влязъл в къщата и попитал: „Кой лежи посред бял ден в леглото?“ Внезапно стресната в съня си, бабата отворила очи и погледнала слисано. „Бабо, защо са ти толкова големи очите?“ — попитал ловецът. Бабата била вече стара, но не се предавала на старостта. След като се съвзела от първоначалния ужас, тя се усмихнала и отговорила: „Очите са ми толкова големи, за да виждам по-добре, когато един хубав мъж влезе в къщата ми, без да почука!“

Ловецът се изчервил, защото малко се засрамил. Но му харесал закачливият тон на бабата, затова попитал в същия дух: „А защо ти е толкова голяма устата?“ — „За да мога да целувам по-добре!“ — извикала бабата, скочила от леглото, грабнала ловеца и го целунала така, че на него му секнал дъхът. И ако не са умрели, значи все още живеят щастливо заедно в гъстата гора — завърши Лили своята история.

— Страхотна приказка — каза Леон възхитен. — Разкажи ми още една!

— Не! — Лили се засмя и поклати глава. — Сега нямам време. Искам най-накрая да се подготвя добре за следващата събота и неделя при баба.

— Какво има да се приготвяш? — полюбопитства Леон.

— Трябва да чета, при това сама — каза Лили и ясно даде на Леон да разбере, че вече трябва да изчезва.

— Книги с приказки ли?

— Сама!

— Само още една приказка… — примоли се Леон.

— Искам да съм сама, Леон!

— Само още една…

— Слушай — завъртя Лили очи към тавана, — ако сега ме оставиш на мира и се махнеш от стаята ми, довечера ще ти разкажа още една приказка, при това мнооого интересна приказка. Обещавам ти!

Но Леон просто не искаше да я остави на мира.

— Тогава ми кажи още сега коя приказка ще ми разкажеш — заврънка я той.

Лили помисли малко. Усмивка премина през лицето й.

— Ще ти разкажа приказката за вълка и осемте козлета.

— Мисля, че козлетата бяха седем — възрази Леон.

— Не, осем бяха. В приказката се споменават само седем козлета, защото осмото козле било таен агент и ако всички го познавали, вече нямало да бъде таен агент. Тайните агенти вършат всичко под абсолютна тайна. Дори в приказките. Стига вече, край! Иначе няма да ти разкажа приказката.

— Жалко! — измрънка Леон.

Но с готовност отиде в стаята си. Нали иначе имаше опасност да пропусне приказката вечерта.

Лили подслушваше на вратата на стаята на Леон, докато не се убеди, че малкият й брат отново се е захванал със своите игри. Тогава бързо отиде в стаята си и така подпря облегалката на стола под дръжката на бравата, че изобщо не можеше да се натисне надолу. Добре, сега беше затворено за всички! Най-после Лили можеше да рови на спокойствие в своята тайна книга.

Тя разлисти внимателно страниците. Стоп — най-напред да си вземе лист, на който да си води бележки. Обикновен човек много трудно можеше да запомни трудните чудотворни заклинания. Дори и някоя тайна магьосница би се затруднила. Най-накрая взе молив — и вече можеше да започне!

Бузите на Лили се зачервиха от четенето. Дали от радостното очакване или чудесата, които бяха описани в книгата, бяха толкова вълнуващи? Кой знае?

От време на време тя си записваше нещо. Но изведнъж прекъсна четенето, погледна замислено към тавана и загриза молива. Изглежда, че й беше дошла идея, защото остави настрана дебелата книга и отиде до библиотеката. Със сигурно движение измъкна една съвсем обикновена книга. На корицата пишеше „Приказки на братя Грим“.

Лили започна да търси в съдържанието една точно определена приказка. Когато я намери, тутакси потъна в разказа. „Така си и знаех“ — мърмореше си тя от време на време. Или пък: „Ааа, така ли било…“

След като прочете приказката, тя отново запрелиства тайната си книга и взе да си записва това-онова.

„Точно това ми трябваше!“ — най-после доволно каза тя и грижливо сгъна листчето с чудотворните думички. След това отново скри тежката книга под леглото. Сега само трябваше да махне стола от бравата на вратата и никой не можеше да се досети, че Лили е подготвила нещо тайнствено!

Трета глава

През следващите дни времето сякаш беше спряло. Във всеки случай на Лили й се струваше, че прекарва дните в сън, като Спящата красавица. Измина цяла вечност, докато дойдат събота и неделя.

Но най-после дългоочакваният момент настъпи. В събота мама и Леон закараха Лили с колата при баба. По пътя Леон не преставаше да мрънка. Естествено, и той искаше да остане там на гости. Но мама каза, че в жилището на баба няма достатъчно място за две деца. Следващия път той ще може да спи при баба…

С това обещание пристигнаха и когато Леон отново започна да хленчи, мама го взе и двамата бързо си тръгнаха към къщи. Лили и баба помахаха за довиждане, после влязоха в къщата.

Бабата живееше на третия етаж. Като се качиха, Лили каза още на входа:

— Виж какво съм ти донесла.

Тя извади от раницата си един козунак и една бутилка вино.

— Това ми е някак познато — каза баба и добави през смях: — Обаче няма да каним лошия вълк на кафе. Сетих се нещо! Преди да се разположим удобно, трябва да се отбия да видя съседката. Откакто мъжът й почина, аз се грижа от време на време за нея. Няма да се бавя, веднага се връщам. През това време ти може да сложиш масата, нали?

— Няма проблеми! — каза Лили и се залови за работа.

— А, и още нещо — каза баба, — заключи, моля те, вратата след мен и не пускай никого вътре, докато не се върна. Човек никога не знае що за хора се подвизават наоколо. Може би приказни вещици, които ти пробутват отровни ябълки, или принцове, които непременно искат да бъдат целунати. И още щом ги целунеш, те се превръщат в жаба, а ти миришеш на риба цял живот!

— Разбира се, бабо! Никого няма да пускам вътре, няма да пускам и лошия вълк, дори да е изял огромно количество тебешир и да си е преправил гласа!

— Разбрахме се — каза баба и изчезна в коридора.

Обаче тъкмо когато Лили отиде в кухнята, за да сложи масата, на вратата се звънна силно и продължително. Лили се сепна. Дали баба не беше забравила нещо? Не, тя си имаше ключ. Странно, кой ли можеше да бъде? Какво съвпадение — да се случи точно когато баба излезе! — мислеше си Лили.

Тя се колебаеше. Да отиде ли до вратата? Наистина не беше очаквала такова нещо. На вратата се звънна втори път.

Лили събра смелост и отиде до външната врата. Обаче не я отвори, а извика:

— Ей, кой е там?

— Аз съм, господин Късмет! Идвам във връзка със замяната! — прозвуча от коридора.

Лили за малко да се изсмее на глас. Наистина й олекна. Само баба можеше да измисли такова нещо. Точно господин Късмет да стои пред вратата! И естествено, иска да замени едно нещо с друго! Всеки знае приказката за щастливия Ханс, дето заменял разни неща по целия път до дома си — кон за крава, крава за прасе…

— Да не би случайно малкото ви име да е Ханс? — извика Лили през все още затворената врата.

— Не, името ми е Петер. Защо?

— О, жалко! Ами заради приказката за Ханс, който имал късмет.

— Моля? Не разбирам. А сега, моля ви, отворете вратата. Я ми кажете, всъщност вие госпожа Винкелхаус ли сте? По гласа по-скоро бих казал, че разговарям с дете. Какво…

— Момент! — прекъсна го Лили.

Дали все пак да не отвори вратата? Не, баба изрично й беше забранила. Може би искаше само да изпита Лили. Точно така! Само я изпитваше. В стила на баба беше да избере за случая именно приказен герой.

— Типично за нея! — мърмореше си Лили. — Изпратила е някой познат, който да ме подведе.

— Госпожо Винкелхаус! — извика мъжът, този път нетърпеливо.

Я почакай, помисли си Лили, той много добре си играе ролята, но няма да се отърве толкова лесно. Сигурно искаше да наговори на баба Винкелхаус какви ли не неща!

— Баба я няма. Мога ли аз да ви помогна? Един момент само! — извика Лили и трескаво започна да тършува из раницата за своите магически бележки.

Извади го и прочете набързо листчето. Очите й заблестяха в радостно очакване. Изглежда беше открила подходящото магическо заклинание.

— А не, ще дойда утре пак — чу се отвън. — Кажи, моля те, на баба си, че съм идвал и че за замяната утре…

— Не, не! Почакайте, моля! — настоя Лили.

Докато си мърмореше чудотворното заклинание, тя бързо сложи веригата на вратата. Сигурното е сигурно, мислеше си тя. Най-сетне успя да напъха веригата. Така, сега вратата можеше да се открехне на известно разстояние. Достатъчно широко, за да може човек отвън да надникне в жилището, но не и да влезе.

Лили разгледа мъжа, който се беше представил за господин Късмет. Всъщност той изглеждаше съвсем нормално.

— Значи искате да замените нещо — каза тя и леко се отдалечи от открехнатата врата.

— Мисля, че е по-добре да обсъдя това с баба ти — отвърна непознатият. — Както казах, ще дойда утре пак.

— Ами… ако искате да заменяте, бих могла да ви предложа нещо съвсем специално — обяви Лили.

Мъжът се усмихна и махна с ръка.

— Не е толкова спешно. Детето още не е паднало в кладенеца. И утре е ден, нали?

— Аз мислех, че точилото е паднало в кладенеца — каза Лили.

— Какво имаш предвид? — попита мъжът объркан.

— Вие току-що казахте, че детето пада в кладенеца — обясни Лили. — Но в приказката…

Междувременно лицето на мъжа просветна.

— А, това ли! — засмя се той. — Нямах предвид това. Това е просто израз. Когато казваме, че детето още не е паднало в кладенеца, искаме да кажем, че още има време за нещо, разбираш ли?

Не, Лили не разбираше или не искаше да разбере. Вместо това искаше да накара мъжа поне веднъж да погледне нейния обект за размяна… и тогава нещо я понесе отзад и изблъска встрани.

Беше трудно да се каже кой имаше по-объркано изражение — Лили или непознатият. Все пак Лили не трябваше да бъде изненадана — в края на краищата тя самата беше направила това чудо!

Въпреки това и за нея гледката беше поразителна. В тесния коридор на жилището стоеше великолепен расов кон. След като избута Лили настрани, той изпръхтя и понечи да си провре главата заедно с гривата през пролуката на вратата.

Мъжът отвън затвори с едно дръпване външната врата и отскочи назад на площадката. От ужас едва не се претърколи надолу по стълбите. След известно време се съвзе от първоначалния шок. Готов на всичко, той се приближи към вратата и звънна отново.

Лили също беше стъписана от появата на огромния кон. Обаче запази самообладание и повтори магическото заклинание — по този начин успя да прекрати буйстването на коня. И точно в този миг отново се звънна.

— Кой е? — извика Лили престорено, сякаш нямаше и най-малка представа кой може да стои пред вратата.

— Аз съм, господин Късмет, кой друг! Моля те, отвори веднага!

Лили отвори вратата, доколкото позволяваше предпазната верига.

— Да, моля. Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — попита тя глупаво.

— Къде е конят?

— О, вие искате кон! Така си и мислех. Искате да го замените срещу златно кюлче, нали така?

— Пррррррррр! — прозвуча зад гърба й.

Господин Късмет едва не се пръсна от яд.

— Пусни коня навън! Веднага!

— Това не е толкова лесно — каза Лили приятелски и се приготви за своята коварна игра. — Обикновено заменяме коне именно за златни кюлчета. Точно както в приказката за щастливия Ханс, нали знаете, който…

— Какво нахалство, та това е просто нечувано! — прекъсна я господин Късмет и се разгорещи още повече: — Веднага отвори и изкарай коня от жилището. Иначе…

Не можа да продължи, защото това, което горкият човечец видя, го накара напълно да онемее. От жилището на баба Винкелхаус срещу него се пулеше една хубава крава на черни и бели петна.

— Може би ще искате да замените нещо срещу една приказна крава, господин Късмет? — попита го Лили така, сякаш най-нормалното нещо на света беше да гледаш крава в апартамент.

Господин Късмет не можа да издаде и звук.

— Крава! — забоботи той с хриплив глас. — Крава… на третия етаж!

— Какво толкова необичайно има в това? — попита нахално Лили. — Нали не е лилава.

— Една… една крава — запъна се господин Късмет, все още напълно слисан, та чак протегна ръка през отвора на вратата и започна да гали кравата по главата.

— Една крава, да, къде е кравата? Ама ние сме имали тук едно истинско Муу. Добра крава! Можеш ли да кажеш мууу? А къде е конят… а… кравата? Пс, пс, пс, смрадлива дебеланке…

— Може би искате да замените нещо друго? — прекъсна го Лили.

Но бедничкият беше така объркан от изумителните случки, че въобще не я слушаше.

— Какво ще кажете да ви предложа още нещо за замяна? — попита Лили отново.

И понеже господин Късмет не реагираше, тя незабавно пристъпи към действие. След като хвърли бегъл поглед към листчето с бележките, тя промърмори няколко неразбираеми срички и втренчената крава се разпадна във въздуха пред очите на господин Късмет. Той гледаше точно толкова тъпо, колкото и самата крава допреди малко.

И тогава Лили добави още нещо: едно живо квичащо прасенце затърча из апартамента!

То грухтеше и душеше из краката на Лили, като че ли търсеше нещо за ядене. Точно когато тя се наведе да го погали, се случи нещо, което изобщо не беше предвидила. Прасенцето скочи настрана, полетя право към господин Късмет и профуча между краката му надолу по стълбите.

Това подейства на господин Късмет като сигнал за тревога. Внезапно той отново дойде на себе си. С големи крачки подгони прасенцето, като взимаше по три стъпала наведнъж надолу по стълбите.

— Свинята избяга! Свинята избяга! — ревеше той.

Лили стоеше на вратата като закована от ужас. Най-после се съвзе и реши да се включи в преследването. Махна предпазната верига и се понесе надолу със скоростта на вятъра. За лош късмет при бясното тичане листчето с чудотворните заклинания се изплъзна от ръката й и полетя по стълбището към мазето. Само това оставаше!

И какво чу тогава Лили? Долу вратата се затвори. Дали прасенцето е успяло да се измъкне навън? Олеле! Само по-бързо да излезе на улицата!

Там господин Късмет вече изпробваше своя ловен късмет, като размахваше необуздано ръце и вдигаше голяма врява. Лили понечи да хукне след него, но го загуби от очи, защото той зави на следващия ъгъл. Тя само чу бойния му вик: „Дръжте прасето!“

Тогава и двамата — и прасенцето, и неговият преследвач — изчезнаха.

„Ужасно се получи!“ — мърмореше си Лили и тръгна обратно към къщи. Чак тогава се сети, че няма ключове от външната врата.

За щастие обаче вратата на входа беше отворена и Лили забърза към мазето, за да си вземе тайното листче. Сега трябваше най-напред да преобрази прасенцето. Дано силата да действа от разстояние, мислеше си Лили, и се изкачваше нагоре по стълбите към жилището на баба си.

Там я очакваше неприятна изненада: вратата на жилището, за разлика от входната врата, не беше останала отворена, а се беше затворила. Лили се беше заключила сама…

Не й оставаше нищо друго, освен да седне на стъпалата и да чака, докато баба й се върне.

Да му се не види! Да му се не види! Трижди да му се не види! Как щеше да обясни всичко това на баба си?

Четвърта глава

Лили не трябваше да чака дълго.

— Я виж ти! Какво правиш навън в коридора? — попита баба.

Лили въздъхна тежко.

— Не знаеш ли приказката за онази Лили, дето нямала късмет? — отвърна тя.

— Не, не я знам. Значи трябва непременно да ми я разкажеш. Влизай вътре! — каза баба окуражително.

В жилището тя веднага се захвана да довърши слагането на масата. Лили й помагаше.

— И така, какво стана с приказката за онази Лили, дето нямала късмет? — попита приятелски баба накрая, седна и взе внучката на коленете си.

На Лили истински й олекна, че баба не й се сърди.

— Би трябвало да знаеш тази приказка! Тя е точно обратна на приказката за щастливия Ханс с късмета. Или може би трябва да разкажа за Петер с късмета?

— Петер с късмета? Тази приказка не ми е позната.

— Не се преструвай! — запротестира Лили. — Все пак ти самата си го пратила. Не можеш да ме излъжеш.

— Кого съм изпратила? — попита баба безпомощно.

— Ами онзи с късмета, онзи от приказката! Ти точно излезе и той позвъни на вратата и каза, че иска да замени нещо.

— Момент, давай поред — каза баба. — Кой е бил тук?

— Хайде де! Господин Късмет беше тук за някаква замяна и само каза, че не се казва Ханс, а Петер, и тогава…

Докато Лили разказваше и гледаше слисаното лице на баба си, внезапно я обзеха съмнения.

— Не си ли го изпращала? — попита тя тихо.

— Кого?

— Ами Ханс късметлията, или по-точно мъжа, който трябваше да се прави на него.

Изведнъж баба вече не гледаше толкова безпомощно. Бавно й просветна кой може да е идвал тук в нейно отсъствие.

— Значи някой си господин Късмет е бил тук? — попита тя.

— Да, стоеше пред вратата и искаше някаква замяна — повтори Лили. — И заради името и замяната и така нататък аз, естествено, си помислих, че искаш да ме изпиташ. Защото ти толкова често размесваш приказките! Аз си помислих, че искаш да ме подведеш и затова си го изпратила. И тогава…

— Наистина не съм изпращала никого. Но това няма значение — засмя се баба. — Трябва да е бил господин Късмет, нашият домоуправител. Той сигурно е дошъл да ми каже какво ще стане със замяната на жилището ми. Аз искам да заменя моето жилище с това на съседа от партера. Изкачването на стълбите ми е все по-трудно, нали разбираш?

— Значи той е бил съвсем истински? — попита Лили.

— Разбира се, че е бил истински.

— Опала! — изтръгна се от Лили. Какво беше надробила пак!

Баба й видя, че става неспокойна.

— Това няма значение, детето ми — каза тя. — Господин Късмет е мил човек. Няма нищо лошо, че си му отворила вратата.

— Не, не — запъна се Лили. — Само дето… защото…

Как да разясни на баба си цялата ситуация, без да се издаде? Нали тайно прави чудеса и това трябва да остане неизвестно.

Още докато търсеше думи за обяснение, на вратата се звънна. Домоуправителят стоеше на площадката, а с него имаше двама полицаи.

— Къде е кравата? — попита грубо господин Късмет, без дори да поздрави.

— Какво казахте, моля? — попита бабата.

— Кравата! Ясно ви е за какво говоря! Освен това много добре знаете, че гледането на животни без разрешение от домоуправителя е забранено. Вие направо сте превърнали третия етаж в селски двор!

Баба Винкелхаус беше търпелива, но и много енергична. Тези упреци й се сториха прекалени, още повече, че бяха отправени с такъв заповеднически тон.

— Само по-полека с малките кончета! — каза тя решително.

— Коне. Да, точно така, и кон е скрила тук вътре, господин старшина! — разгорещи се още повече господин Късмет. — Аз го видях много добре! А детето не искаше да ме пусне в жилището.

— Ами влезте, господа — каза бабата със спокоен тон. — Разгледайте, убедете се сами — къде бих могла да държа коне и крави в този тесен апартамент?

Тя отстъпи встрани и господин Късмет влетя покрай нея в жилището.

Той огледа навсякъде. Двамата полицейски служители се чувстваха доста неудобно и се бяха отдръпнали назад. Накрая господин Късмет се изправи пред Лили.

— Къде е конят? — поиска да узнае той.

Тя трескаво гризеше ноктите си.

— Моля ви, успокойте се най-напред — притече се на помощ баба й. — Нека да седнем, масата е сложена. На чаша хубаво кафе всичко ще се изясни.

И наистина всички приеха поканата. Всички ли? Лили все още стоеше в ъгъла и си блъскаше ума как да се измъкне от взривоопасната ситуация. Не беше очаквала такива последствия от своите луди чудеса…

Наистина се бяха случили поредица от нещастни съвпадения!

— Защо изобщо решихте, че тайно гледам в това малко жилище кон? — попита баба й.

Тя се опитваше да бъде възможно най-вежлива и дружелюбна.

— Попитайте малката! — отговори господин Късмет и посочи към Лили. — И тя трябва да ги е видяла. Животното даже силно я блъсна встрани.

— Да… то искаше да дойде при вас, защото мислеше, че сте Ханс, дето имал късмет — отговори тогава Лили за учудване на всички.

— О, ти да не си разказала на господин Късмет приказката за Ханс? — попита баба й.

— И за приказки говореше — прекъсна я господин Късмет.

— Това обяснява всичко — каза баба и като се обърна към полицаите, им обясни: — Знаете ли, момиченцето разказва приказки толкова увлекателно, че човек направо вижда как приказните герои оживяват.

Лили се смая, после кимна въодушевено. Полицаите също закимаха едновременно.

— Ние и без това вече си мислехме, че нищо от тази невероятна история не е вярно — каза единият, а другият добави, подсмивайки се: — Ами това беше всичко, господин Късмет. Тук повече няма нужда от нас.

— Искате да кажете, че съм си въобразил всички тези неща, така ли? — попита господин Късмет, като клатеше глава, и се приготви да напусне жилището заедно с полицаите.

— Така трябва да е било — каза бабата. — Лили наистина е майстор в разказването на приказки.

— Всичко това съм си го въобразил?! — чудеше се господин Късмет и се потриваше по челото.

— А, господин Късмет! — извика баба след него. — Какво стана със замяната на жилището ми?

— Ако другият наемател е съгласен, аз нямам нищо против. Само не оставяйте внучката си да му разказва приказки.

— Това баба го може много даже по-добре от мен! — с усмивка обяви Лили.

Гълтането на огън е част от почти всяко цирково представление. За разлика от него гълтане на огън умеят да правят само няколко велики фокусници. Тук ще разбереш как става, но трябва да го пазиш в строга тайна. Точно както Лили пази тайната за своята книга!

Внимавай! Вземи от кутията със свещи малко парченце свещ, запали го пред гостите с кибритена клечка…

… и го лапни с нескрито удоволствие.

Само който е наясно с номера, знае колко е лесно! Разрежи една хрупкава ябълка и отрежи едно парченце от нея. Оформи го така, че да прилича на остатък от свещ. Поръси го с лимонов сок и така няма да покафенее като всяка отрязана ябълка.

За фитил вмъкни вътре орехова ядка, която заради съдържащите се в нея мазнини гори за кратко. Не се страхувай от огънчето — със сигурност не е опасно! То ще изгасне в мига, когато сложиш парчето ябълка в устата си.

Независимо дали са фокусници или вълшебници, някои хора могат да внушат на другите своите желания. И ти можеш да го постигнеш!

При тайните приготовления постави точно седемнадесет клечки в една кибритена кутия и напиши на долната страна „Вземи 3!“.

Когато кажеш на зрителите, че можеш да им внушиш твоите желания, разиграй пред тях възможно най-тайнственото представление (шепни магически заклинания, използвай осветление със свещи и т.н.). Това наистина ще подейства. Тогава вземи десет клечки от кибритената кутия и направи една купчинка от седем и една купчинка от три клечки. (Внимание: Никой не трябва да вижда долната страна на кибритената кутия!). Тогава помоли някой да си избере една от купчинките и му докажи, че той изпълнява твоето магическо желание:

Ако той избере купчинката с трите клечки, покажи му долната страна на кибритената кутия. А какво ще стане, ако избере другата купчинка? Тогава изсипи клечките, останали в кибритената кутия, и кажи: „Аз си пожелах да запазя седем клечки и ти също избра купчинката със седемте клечки!“