Книстер
Лили Чудото в дивия Див Запад (4)

Трета глава

Стомахът на Лили се разбунтува, подът под краката й се разклати. Да, тя се понесе във въздуха — не, литна — не, направо се понесе с бясна скорост. Дори не успя да си отвори очите. Клепачите й натежаха, вятърът фучеше в ушите й и вееше индианската й риза. Това беше дълго пътуване. Имаше чувството, че се издига нагоре. Може би точно в този миг летеше над Скалистите планини. „Тук горе е студено“, помисли си тя, когато изведнъж стана топло. Сух и топъл пустинен вятър я погали по лицето.

След малко вятърът спря да духа и Лили дочу дрънкане на пиано. Отново почувства здрава почва под краката си. Беше се приземила. Пианото се чуваше много по-добре, отколкото преди малко. Май идваше от някоя съседна стая. Къде беше? Във въздуха се носеше ужасна воня, някаква комбинация от обор, алкохол, цигарен дим, скоро отсечено дърво, кожа и още много други непознати на Лили миризми. Тя отвори очи и се огледа. Беше много мрачно. През процепа на прозореца, който беше почти на тавана, влизаше слаба светлина. Лили веднага забеляза, че навсякъде имаше бъчви и сандъци. Разбира се, това са сандъци с уиски, просветна й веднага. Май се беше озовала в килера на някой салон. А вратата водеше или в помещението, където сервираха алкохол, в кухнята или директно зад барплота. Лили се опита да надзърне през ключалката, но не успя да види нищо. Много внимателно натисна бравата. Ама какво беше това? Вратата не се отваряше. Ужас! Тя беше заключена. Какво да прави? За жалост нямаше никаква магия, с която да отвори вратата. Тя започна да оглежда помещението. Прозорецът беше прекалено малък. Нямаше да може да мине през него, но поне можеше да надникне навън. Тя веднага нареди няколко сандъка един върху друг и се покатери върху тях.

— Ау! — възкликна високо тя. — Добре дошла в Дивия Запад.

Да, така беше. Тя видя една прашна улица, която приличаше на тези от уестърните. И точно в този момент един каубой яздеше по нея по-спокойно дори и от Щастливия Люк. От другата страна на улицата две деца си играеха. Много странно, помисли си Лили, в уестърните никога не се появяват деца. Обаче това все пак беше истинският Див Запад. Децата тъкмо се опитваха да хвърлят подкова и да я закачат на една забита в земята пръчка. Това обаче явно не беше толкова лесно, защото те или не хвърляха достатъчно надалече или пък подковата се удряше в пръчката и падаше до нея.

Изведнъж от една от шарените дървени къщи излезе мъж, който ритна подковата с каубойските си ботуши.

— Колко пъти трябва да ви казвам, че не може да играете пред моята къща! — изкрещя той. — Гоните ми клиентелата. Не може да има деца и трупове на едно място!

Децата изтичаха до подковата, вдигнаха я и като се отдалечиха извикаха:

„Всички знаят, че Груфти вони!

На кисело зеле и трупове смърди!“

А после избягаха.

— Почакайте, ще ви хвана! — извика мъжът и се затича след тях. Краката му бяха доста дълги и след малко щеше да спипа децата.

Лили започна трескаво да размишлява как да им помогне. Изведнъж извика:

„Груфти смърди, това е ясно!

На кучешко ако прясно!“

Какво попадение само! Мъжът се спря и започна да се оглежда.

Лили бързо се прикри. Успя да види, че децата се скриха зад един ъгъл. Супер! Лили се зарадва много, но не защото успя да помогне на някого, а най-вече, защото сега беше сигурна, че е попаднала в правилното време и на правилното място. Щом Груфти беше тук, със сигурност и другите герои щяха да се появят всеки момент.

Тя се приближи отново много внимателно до прозореца. Груфти тъкмо се прибираше в къщата си. Едва сега Лили видя двете табелки близо до входната врата.

Лили подсвирна. „Тук положението е много сериозно“, помисли си тя.

И действително, едва й беше минало през ума и на улицата се чуха изстрели. С голям шум профуча една карета. Кочияшът едва успяваше да удържи четирите запотени коня и да ги спре. Отново се чуха изстрели. Сега Лили забеляза, че един мъж седеше до кочияша и стреляше във въздуха.

— Имаше обир! Имаше обир! — извика той и стреля още веднъж. — Имаше обир на пощенската кола!

От всички страни бързо започнаха да прииждат хора. Сред тях можеха да бъдат забелязани всякакви приключенски герои, но нито един от тях не беше така лъскаво облечен, както по филмите. Повечето носеха съвсем нормални дънки. „В това няма нищо чудно“, помисли си Лили, „та нали дънките са измислени точно тук!“ С дънките, които носеше под индианската си риза изобщо нямаше да се набива на очи. Доколкото можа да забележи, съвсем малко от хората бяха въоръжени. Лили автоматично плъзна ръка под жилетката си и напипа пистолета-играчка, който беше пъхнала в колана на панталона си. Може би тези отвън са скрили някъде оръжията си.

— Случи се точно на влизане в Долината на лешоядите — започна да разказва мъжът с пистолета. — Там, където проходът е много тесен. Още като се приближавах видях, че нещо не е наред. Освен това ме бодеше вълнената ми риза. Това винаги е непогрешим знак, че някой се е скрил в храстите. Аз веднага заредих старата си пушка и бях готов да стрелям. Междувременно се бяхме приближили толкова, че можех вече да видя падналия дънер, който запречва пътя към долината. „Да не се казвам Шурвол, ако тук нещо не е наред“, казах аз на кочияша и му подадох един доста тежък пистолет. После се обърнах и се огледах на всички страни. Нямаше жива душа. Не се виждаше нищо друго, освен този проклет дънер. Кочияшът намали темпото и ние се взряхме напред. „Гръм и мълнии, тук има нещо гнило“, каза кочияшът, а аз приготвих и втората си пушка. В този момент чух онова добре известно щракване. Нали знаете какъв звук издава една добре смазана пушка „Уинчестър“, когато някой я зарежда. Е, нямахме никакъв шанс. Аз знам кога да стрелям и кога е по-добре да се откажа. Оставихме оръжията си, спряхме малко преди дънера и послушно вдигнахме ръце. Тогава като от нищото се появиха двама от братята Торнадо. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, кой беше зад гърба ми и че беше опрял оръжие в него.

— Тогава негодниците ни накараха да натоварим целия багаж на тяхната кола. Голямо мъчение беше! — продължи да разказа този път кочияшът. — Дванадесетте сандъка с уиски… нямах и представа, че бърбънът тежи толкова много.

— А какво стана с пощата ни? — поискаха да знаят някои от насъбралите се. Те така викаха и приказваха един през друг, че Лили не разбра нито дума.

— Там имаше ли пакет за мен? — провикна се Груфти. — Един пакет с усмихнат скелет отгоре му. От толкова време чакам тези ризи за мъртъвци, от плат, който не се мачка.

— Не мога да си спомня — каза кочияша. — Но много добре си спомням един пакет. Беше толкова дяволски тежък, че без да искам го изпуснах.

— Некадърник! Това сигурно са били моите тенджери — извика възмутено една жена. — Те са наследство от една леля от Бостън. Чичо ми пожела да ми ги подари. От три месеца ги чакам.

— О, не — извика пасторът. — Мисля, че в пакета е била нашата нова камбана. Трябваше да дойде с тази пощенска кола. Исках да ви изненадам с това, мои мили братя и сестри.

Веднага настана тишина. Хората, които досега се възмущаваха, сякаш си глътнаха езика. Просто не можеха да повярват, че новата им камбана беше открадната.

— Съжалявам, отче — каза кочияшът. — Просто така ми се изплъзнаха думите „дяволски тежък“. Ама аз нямаше как да предположа, че на крака ми е паднала църковна камбана.

— Това вече е върхът! — възмути се една стара жена и размаха бастуна си във въздуха.

— Как тези Торнада си въобразяват, че могат да крадат камбаната ни! И какво още трябва да се случи, за да се противопоставите най-накрая на тези типове? Ако бях петдесет или шестдесет години по-млада, така щях да цапардосам тези Торнада, че щяха да видят звезди посред бял ден!

— Правилно! Правилно! — започнаха да викат всички.

Лили видя как една млада жена се покатери на покрива на каретата и започна да се опитва да вземе думата. Обаче едва когато извади един малък револвер от изящните си ботуши и стреля във въздуха, настана тишина.

— Чуйте, хора! Сега вече трябва да се действа. Всички, които искат да се противопоставят на Торнадата, да дойдат довечера в салона ми. За жалост новата доставка от уиски е открадната, но запасите ще стигнат. Разбира се, всичко ще е за моя сметка. И се заклевам, че няма да се откажем, докато и последното Торнадо не бъде вкарано в затвора!

При тези думи младата жена така темпераментно тропна с десния си крак, че токчето на ботуша й се заби в покрива на каретата.

Чуха се бурни аплодисменти. Хората започнаха да хвърлят каубойските си шапки във въздуха.

— Долу Торнадата!

— Искаме си камбаната!

— Искам си тенджерите!

— Искаме спокойствие!

— Искам си ризите, които не се мачкат!

Дори Лили вдигна ръце от въодушевление.

— Браво, Зили Конкарне! — извика тя и подскочи. При това сандъците под нея се срутиха. Когато отново ги нареди и се покатери отгоре им, до каретата вече нямаше никого.

— Започна се! — каза Лили и седна на една голяма тенекия. Колко глупаво, че беше затворена тук. Тя започна да се оглежда наоколо. Преброи пет, шест, седем сандъка от уиски. Изведнъж се засмя. Тя разбра, че те щяха да я спасят. Още днес някой щеше да дойде, за да вземе последните запаси от уиски. Това щеше да е нейният шанс.

Лили завлече сандъците в най-отдалечения край на склада, възможно по-далече от входа. До вратата търкулна една бъчва от бира и сложи един чул отгоре й. Под него щеше да се скрие. Сега й трябваха само куршумите. Никакъв проблем. До едно седло имаше цяла кутия с муниции. Отгоре й имаше картинка на великолепни пистолети. Не след дълго Лили си хареса три патрона, които влязоха в детския пистолет на Леон. При нормални обстоятелства не може да се стреля с играчки, но с омагьосани патрони това щеше да стане. Лили бързо извади от джоба на дънките си заклинанието за патроните, които винаги улучват и много точно го изрече. Сега трябваше само да сложи патроните в револвера. Вътре вече имаше три патрона-играчки.

Готово! Лили се скри доволна. Сега трябваше само да чака. Само ако този чул не смърдеше толкова ужасно! Лили непрекъснато се взираше в часовника си. Скъпоценното й време в Дивия Запад изтичаше, а тя беше заключена. Не си беше представяла така магическото си пътешествие!