Книстер
Лили Чудото в дивия Див Запад (2)

Първа глава

Карачо Бил хвана противника си със страховитите си огромни ръце и започна да го удря безпощадно, като сви десницата си в юмрук. Но какво беше това? Ужасяващите удари на Карачо Бил май не впечатлиха особено опонента му. Той стоеше непоклатимо, сякаш беше големият телеграфен стълб пред пощата в Девилс Рок. Ако Карачо Бил имаше и най-малка представа, кой стои насреща му, нямаше да използва юмруците си, а…

— Пистолета си! — извика Леон, който слушаше много внимателно.

— В Дивия Запад му казват „Колт“^[1]! — обясни му Лили.

Тя и брат й бяха седнали на пода по индиански. Лили беше облякла костюм на Покахонтас и имаше перо в косата си. Така приличаше на истинска дъщеря на някой индиански вожд. Леон също се беше костюмирал, и то като каубой. Каубойската шапка на главата му му беше голяма, но все пак го правеше да изглежда много безстрашен. А разнищените по краищата дънки му седяха идеално! Мама му ги беше ушила. Големият пистолет беше впечатляващ. Той го беше пъхнал в една стара чанта на мама, която беше преметнал през рамо. Беше си пожелал истински кобури за рождения ден. Не бива да се пропускат и ботушите. Те бяха гумени и не отговаряха на представите на един каубой за каубойски ботуши, но пък щяха да са практични, в случай че му се наложеше да язди през река Колорадо, му беше казала Лили. А тя беше наясно с тези неща. Нали напоследък непрекъснато четеше каубойски романи, така че трябваше да е добре запозната.

— Хайде, чети по-нататък! — настоя Леон. — Защо Карачо Бил не вади пистолета?

— Казва се колт! — каза Лили и отново погледна в книгата, която лежеше на коленете й.

— Добре, слушай: Ако Карачо Бил можеше само да си представи, кой стоеше пред него, нямаше да използва юмруците си, а своя колт, но вече беше късно за това. Пистолетът лежеше на дъното на чантата му и беше леко ръждясал и това беше добре. Защото какво щеше да се случи в случай на престрелка? Дупки, множество дупки. А на тях мястото им е в швейцарското сирене, а не по опитните каубои. Е да, някои биха се радвали разбира се на надупчени каубои, например Груви Хенри, гробаря. Груфти, така го наричаха всички, щеше да има много работа тук, защото двамата мъже, които се биеха по обед пред салона, бяха доста едри. Карачо Бил беше толкова висок, че без да си изправя главата, можеше да погледне коня си право в очите. Противникът му не беше толкова огромен, но затова пък беше колкото висок, толкова и широк. Кой беше този доста тежък каубой? Бобес Хобес, работник в каменоломната в Долината на смъртта. При взривовете на канарите неведнъж някой и друг камък го беше удрял по главата или по мускулестото тяло. Така че не беше чудно, че силните удари на Карачо Бил не можеха да го зашеметят.

Обаче Карачо Бил нямаше откъде да знае всичко това. Нали беше нов в града. Не можеше и да предположи какво щеше да се случи, когато изведнъж вратата на салона се отвори и оттам излезе една млада жена, която бързо се запъти към двамата мъже. Бобес Хобес обаче беше наясно със ситуацията, защото с един скок се озова на сигурно място. След секунда Карачо Бил разбра, защо Хобес беше изчезнал толкова бързо. Високите, тънки токчета на жената се забиха в меката кожа на ботушите му. Токчето много точно уцели малкото пръстче на Карачо Бил. То веднага се поду като тексаско цвекло.

— Ще ви помогна, щом искате да се биете пред салона ми! — извика жената, която всички наричаха Зили Конкарне. — Ще се убиете и после аз ще трябва да се разправям с труповете и шерифа!

В момента, в който тя спомена думата „труп“, някой веднага направи едно предложение. Това разбира се беше Груфти, който току-що се беше появил на площада.

— Дали многоуважаваните каубои няма да искат да продължат да се бият в моята градина? — каза той. — Тревата е мека и висока. Човек би паднал на меко. Гарантирам.

— Като че ли тук в Бърбънтаун няма по-важни неща за правене! — прекъсна Зили Конкарне гробаря. — Трябва да се погрижим трите Торнада да бъдат вкарани в затвора, за да настъпи отново мир и спокойствие в града. Дори и шерифът вече не се осмелява да идва в салона ми след залез-слънце!

— Ама ние вече нямаме шериф! — каза един от зяпачите, които се бяха насъбрали.

А друг допълни:

— Миналата нощ трите Торнада го…

— Така ли? Значи и него… — каза Зили, а гласът й вече не звучеше толкова твърдо и решително.

— Обаче ние ще го погребем подобаващо — каза Груфти, а тълпата не беше сигурна, дали той се шегуваше или просто се опитваше да утеши Зили Конкарне.

— Само ако някои от вас бяха достатъчно смели, за да се противопоставят на тези момчета, то аз се кълна, че веднага бих се присъединила — каза Зили. — Защото сама не бих могла да направя нищо.

— Аз бих участвал — извика един мъж, който все още държеше нагорещена подкова с клещите си. — Само че имам семейство, за което нося отговорност.

— Да, ковачът има право — чуха се и други гласове.

А фризьорът добави:

— Те са по-бързи с пистолетите си, отколкото аз с моята ножица.

При това той толкова бързо започна да отваря и затваря ножицата си, че остриетата вече почти не се виждаха.

— Тези страхливци! — извика Леон и размаха пистолета си пред носа на Лили. — Аз ще направя Торнадата на кайма. Кайма с доматен сос. Бум, бум, бум! Просто ще ги гръмна!

— Няма да е толкова лесно — каза Лили смеейки се. — Трите Торнада сигурно са много добри стрелци. Истински пистолерос!

— В Дивия Запад на това му казват „колтолерос“! — Леон се опита да поправи по-голямата си сестра.

— Не, не е така. Тук по изключение думата е „пистолерос“. Това е испанско название. Дивият Запад се намира съвсем близо до Мексико, а там говорят испански.

— Колко много неща знаеш! — учуди се Леон. — Хайде, разкажи ми още за Дивия Запад. Не, по-добре ще е да продължиш да четеш. Тъкмо стана напрегнато.

— Със сигурност ще изберат Карачо Бил за шериф — каза Лили и разлисти книгата.

— Но той е нов в града — възпротиви се Леон.

— Точно поради тази причина — обясни Лили. — Така се случва винаги в историите за Дивия Запад. Някой град е застрашен от банда и се появява чужденец, който може да стреля добре. Тогава го правят шериф.

— Но аз мисля, че Били не може да стреля добре. Оръжието му е доста ръждясало.

— Да, да, така е. Обаче накрая вероятно ще стреля. Със сигурност той умее това много добре. Просто не иска да използва колта, защото преди време може би е застрелял приятеля си в крака.

— Карачо Бил е застрелял приятеля си в крака? Защо да го прави? Колко е подъл само! Да застреля собствения си приятел в крака… заслужава да бъде обесен! Не могат да направят такъв човек шериф!

— Не, не. Той не го е направил нарочно. Може би е искал да защити някоя стара жена от банкови крадци и е стрелял, само за да ги сплаши, но е уцелил приятеля си по погрешка. От този ден Карачо Бил не е взимал пистолет в ръка.

— Горкият! Да застреля собствения си приятел в крака!

— Но аз си измислих всичко това! — опита се да му обясни Лили. — Може би е станало нещо съвсем друго. Аз знам само началото на историята. Само че винаги се случва нещо подобно в уестърните.

— Значи наистина ще го направят шериф?

Лили сви рамене.

— И после?

— После сигурно ще си потърси хора, които да му помогнат.

— За какво?

Лили направи гримаса, защото Леон явно беше твърде малък, за да разбере един уестърн. Обаче, понеже той продължи да я гледа с любопитство, тя му обясни:

— Той ще си потърси хора, които да направи помощник-шерифи и така ще хване Торнадата.

— Със сигурност ще попита дебелия, този Хобес — каза Леон и изду бузите си.

— Възможно е.

— И Зили Конкарне ще се включи, тя яко ще натисне престъпниците.

— Може и така да стане. Ще видим.

— А после?

— Откъде да знам? Докато Торнадата бъдат заловени ще мине много време.

— И ще има стрелба?

— Разбира се.

— Ще умре ли някой? Искам да кажа, ще умре ли някой от добрите? — попита Леон.

— Винаги умира поне един от тях.

— Винаги ли?

— Винаги! — каза Лили и кимна. — Когато умре някой от добрите, човек се натъжава и се ядосва докато чете.

— А накрая?

— Ще видим. Това е най-хубавото на романите за Дивия запад. Въпреки че човек може да си представи, как ще свърши всичко, непрекъснато става все по-увлекателно и не можеш да спреш да четеш.

— Хайде, чети по-нататък! — настоя Леон. — Искам да разбера какво ще се случи.

В този момент от кухнята се чу гласът на мама:

— Лили, Леон, моля ви, подредете масата! Вечерята е готова!

— Днес е твой ред — каза Лили и продължи да разлиства книгата си.

— Моля те, не чети сама по-нататък — Леон изглеждаше много нещастен.

— Искам да знам дали ще направят Карачо Бил шериф.

— Обаче после ще ми го прочетеш и на мен!

— Обещавам!

Лили се задълбочи в книгата, но не стигна далече, защото мама отново я извика. Тя си отбеляза докъде е стигнала с няколко конски косми, които беше сплела на плитка. После слезе в кухнята.

Мама я изгледа укорително.

— Защо разказваш на Леон тези ужасяващи истории? Вярно ли е, че си му казала, че в Дивия Запад приятелите винаги се стрелят в крака?

— Това са глупости! Никога не съм твърдяла това.

— Лъже — извика Леон.

Лили направи гримаса.

Леон изтича от стаята като ухапан от прерийна тарантула и след малко се върна с книгата в ръка.

— Мамо, виж! — каза той и й подаде книгата на Лили сякаш беше някакъв трофей. — Всичко е тук. Лили каза, че винаги има много мъртви.

Още преди Лили да успее да обясни каквото и да било, мама вече беше взела книгата и каза:

— Не мисля, че тази книга е подходяща за теб. И най-вече за малкия Леон. Май ще е най-добре първо аз да прочета уестърна. И после ще видим…

Колкото и да я умоляваше Лили, мама не й даде книгата.

Лили се разгневи ужасно. Щеше й се да нанесе на брат си един от ударите на Карачо Бил, така че той да види звезди посред бял ден. Вместо това обаче, тя се сети за един стар индиански номер и отиде в стаята си.