Книстер
Лили Чудото в дивия Див Запад

Това е Лили, главната героиня на нашата история. Тя е горе-долу на твоята възраст и на пръв поглед изглежда като всяко обикновено дете. Такава си е тя… обаче не съвсем! Защото Лили притежава нещо, което изобщо не може да се нарече обикновено: книга със свръхстранни чудодейни думички!

Просто една сутрин Лили я откри до своето легло. Как се е озовала там? Нямам никаква представа. Лили обаче знае, че модерната вещица Зурулунда Кноркс може би нарочно е оставила книгата точно в нейната стая. Тя знае още, че в книгата има истински вълшебства и магически трикове, дори някои от тях вече е изпробвала.

Обаче внимавай:

По-добре не се опитвай да ги правиш! Ако прочетеш една-едничка дума грешно, четката ти за зъби ще се превърне във вещерска метла, учителката ти — в зла измамница, сладоледът на клечка — в кисела краставичка. От съображения за сигурност Лили не разказа на никого за своята книга с чудеса. Може да се каже, че тя вече е една истинска тайна магьосница. Успя да опази тайната за книгата дори от своя малък брат Леон. А това си е сериозно постижение, защото Леон е много любознателен и понякога може направо да те изнерви. Въпреки това Лили много си го обича.

Така… Сега вече знаеш необходимото, за да се включиш в събитията.

Първа глава

Карачо Бил хвана противника си със страховитите си огромни ръце и започна да го удря безпощадно, като сви десницата си в юмрук. Но какво беше това? Ужасяващите удари на Карачо Бил май не впечатлиха особено опонента му. Той стоеше непоклатимо, сякаш беше големият телеграфен стълб пред пощата в Девилс Рок. Ако Карачо Бил имаше и най-малка представа, кой стои насреща му, нямаше да използва юмруците си, а…

— Пистолета си! — извика Леон, който слушаше много внимателно.

— В Дивия Запад му казват „Колт“^[1]! — обясни му Лили.

Тя и брат й бяха седнали на пода по индиански. Лили беше облякла костюм на Покахонтас и имаше перо в косата си. Така приличаше на истинска дъщеря на някой индиански вожд. Леон също се беше костюмирал, и то като каубой. Каубойската шапка на главата му му беше голяма, но все пак го правеше да изглежда много безстрашен. А разнищените по краищата дънки му седяха идеално! Мама му ги беше ушила. Големият пистолет беше впечатляващ. Той го беше пъхнал в една стара чанта на мама, която беше преметнал през рамо. Беше си пожелал истински кобури за рождения ден. Не бива да се пропускат и ботушите. Те бяха гумени и не отговаряха на представите на един каубой за каубойски ботуши, но пък щяха да са практични, в случай че му се наложеше да язди през река Колорадо, му беше казала Лили. А тя беше наясно с тези неща. Нали напоследък непрекъснато четеше каубойски романи, така че трябваше да е добре запозната.

— Хайде, чети по-нататък! — настоя Леон. — Защо Карачо Бил не вади пистолета?

— Казва се колт! — каза Лили и отново погледна в книгата, която лежеше на коленете й.

— Добре, слушай: Ако Карачо Бил можеше само да си представи, кой стоеше пред него, нямаше да използва юмруците си, а своя колт, но вече беше късно за това. Пистолетът лежеше на дъното на чантата му и беше леко ръждясал и това беше добре. Защото какво щеше да се случи в случай на престрелка? Дупки, множество дупки. А на тях мястото им е в швейцарското сирене, а не по опитните каубои. Е да, някои биха се радвали разбира се на надупчени каубои, например Груви Хенри, гробаря. Груфти, така го наричаха всички, щеше да има много работа тук, защото двамата мъже, които се биеха по обед пред салона, бяха доста едри. Карачо Бил беше толкова висок, че без да си изправя главата, можеше да погледне коня си право в очите. Противникът му не беше толкова огромен, но затова пък беше колкото висок, толкова и широк. Кой беше този доста тежък каубой? Бобес Хобес, работник в каменоломната в Долината на смъртта. При взривовете на канарите неведнъж някой и друг камък го беше удрял по главата или по мускулестото тяло. Така че не беше чудно, че силните удари на Карачо Бил не можеха да го зашеметят.

Обаче Карачо Бил нямаше откъде да знае всичко това. Нали беше нов в града. Не можеше и да предположи какво щеше да се случи, когато изведнъж вратата на салона се отвори и оттам излезе една млада жена, която бързо се запъти към двамата мъже. Бобес Хобес обаче беше наясно със ситуацията, защото с един скок се озова на сигурно място. След секунда Карачо Бил разбра, защо Хобес беше изчезнал толкова бързо. Високите, тънки токчета на жената се забиха в меката кожа на ботушите му. Токчето много точно уцели малкото пръстче на Карачо Бил. То веднага се поду като тексаско цвекло.

— Ще ви помогна, щом искате да се биете пред салона ми! — извика жената, която всички наричаха Зили Конкарне. — Ще се убиете и после аз ще трябва да се разправям с труповете и шерифа!

В момента, в който тя спомена думата „труп“, някой веднага направи едно предложение. Това разбира се беше Груфти, който току-що се беше появил на площада.

— Дали многоуважаваните каубои няма да искат да продължат да се бият в моята градина? — каза той. — Тревата е мека и висока. Човек би паднал на меко. Гарантирам.

— Като че ли тук в Бърбънтаун няма по-важни неща за правене! — прекъсна Зили Конкарне гробаря. — Трябва да се погрижим трите Торнада да бъдат вкарани в затвора, за да настъпи отново мир и спокойствие в града. Дори и шерифът вече не се осмелява да идва в салона ми след залез-слънце!

— Ама ние вече нямаме шериф! — каза един от зяпачите, които се бяха насъбрали.

А друг допълни:

— Миналата нощ трите Торнада го…

— Така ли? Значи и него… — каза Зили, а гласът й вече не звучеше толкова твърдо и решително.

— Обаче ние ще го погребем подобаващо — каза Груфти, а тълпата не беше сигурна, дали той се шегуваше или просто се опитваше да утеши Зили Конкарне.

— Само ако някои от вас бяха достатъчно смели, за да се противопоставят на тези момчета, то аз се кълна, че веднага бих се присъединила — каза Зили. — Защото сама не бих могла да направя нищо.

— Аз бих участвал — извика един мъж, който все още държеше нагорещена подкова с клещите си. — Само че имам семейство, за което нося отговорност.

— Да, ковачът има право — чуха се и други гласове.

А фризьорът добави:

— Те са по-бързи с пистолетите си, отколкото аз с моята ножица.

При това той толкова бързо започна да отваря и затваря ножицата си, че остриетата вече почти не се виждаха.

— Тези страхливци! — извика Леон и размаха пистолета си пред носа на Лили. — Аз ще направя Торнадата на кайма. Кайма с доматен сос. Бум, бум, бум! Просто ще ги гръмна!

— Няма да е толкова лесно — каза Лили смеейки се. — Трите Торнада сигурно са много добри стрелци. Истински пистолерос!

— В Дивия Запад на това му казват „колтолерос“! — Леон се опита да поправи по-голямата си сестра.

— Не, не е така. Тук по изключение думата е „пистолерос“. Това е испанско название. Дивият Запад се намира съвсем близо до Мексико, а там говорят испански.

— Колко много неща знаеш! — учуди се Леон. — Хайде, разкажи ми още за Дивия Запад. Не, по-добре ще е да продължиш да четеш. Тъкмо стана напрегнато.

— Със сигурност ще изберат Карачо Бил за шериф — каза Лили и разлисти книгата.

— Но той е нов в града — възпротиви се Леон.

— Точно поради тази причина — обясни Лили. — Така се случва винаги в историите за Дивия Запад. Някой град е застрашен от банда и се появява чужденец, който може да стреля добре. Тогава го правят шериф.

— Но аз мисля, че Били не може да стреля добре. Оръжието му е доста ръждясало.

— Да, да, така е. Обаче накрая вероятно ще стреля. Със сигурност той умее това много добре. Просто не иска да използва колта, защото преди време може би е застрелял приятеля си в крака.

— Карачо Бил е застрелял приятеля си в крака? Защо да го прави? Колко е подъл само! Да застреля собствения си приятел в крака… заслужава да бъде обесен! Не могат да направят такъв човек шериф!

— Не, не. Той не го е направил нарочно. Може би е искал да защити някоя стара жена от банкови крадци и е стрелял, само за да ги сплаши, но е уцелил приятеля си по погрешка. От този ден Карачо Бил не е взимал пистолет в ръка.

— Горкият! Да застреля собствения си приятел в крака!

— Но аз си измислих всичко това! — опита се да му обясни Лили. — Може би е станало нещо съвсем друго. Аз знам само началото на историята. Само че винаги се случва нещо подобно в уестърните.

— Значи наистина ще го направят шериф?

Лили сви рамене.

— И после?

— После сигурно ще си потърси хора, които да му помогнат.

— За какво?

Лили направи гримаса, защото Леон явно беше твърде малък, за да разбере един уестърн. Обаче, понеже той продължи да я гледа с любопитство, тя му обясни:

— Той ще си потърси хора, които да направи помощник-шерифи и така ще хване Торнадата.

— Със сигурност ще попита дебелия, този Хобес — каза Леон и изду бузите си.

— Възможно е.

— И Зили Конкарне ще се включи, тя яко ще натисне престъпниците.

— Може и така да стане. Ще видим.

— А после?

— Откъде да знам? Докато Торнадата бъдат заловени ще мине много време.

— И ще има стрелба?

— Разбира се.

— Ще умре ли някой? Искам да кажа, ще умре ли някой от добрите? — попита Леон.

— Винаги умира поне един от тях.

— Винаги ли?

— Винаги! — каза Лили и кимна. — Когато умре някой от добрите, човек се натъжава и се ядосва докато чете.

— А накрая?

— Ще видим. Това е най-хубавото на романите за Дивия запад. Въпреки че човек може да си представи, как ще свърши всичко, непрекъснато става все по-увлекателно и не можеш да спреш да четеш.

— Хайде, чети по-нататък! — настоя Леон. — Искам да разбера какво ще се случи.

В този момент от кухнята се чу гласът на мама:

— Лили, Леон, моля ви, подредете масата! Вечерята е готова!

— Днес е твой ред — каза Лили и продължи да разлиства книгата си.

— Моля те, не чети сама по-нататък — Леон изглеждаше много нещастен.

— Искам да знам дали ще направят Карачо Бил шериф.

— Обаче после ще ми го прочетеш и на мен!

— Обещавам!

Лили се задълбочи в книгата, но не стигна далече, защото мама отново я извика. Тя си отбеляза докъде е стигнала с няколко конски косми, които беше сплела на плитка. После слезе в кухнята.

Мама я изгледа укорително.

— Защо разказваш на Леон тези ужасяващи истории? Вярно ли е, че си му казала, че в Дивия Запад приятелите винаги се стрелят в крака?

— Това са глупости! Никога не съм твърдяла това.

— Лъже — извика Леон.

Лили направи гримаса.

Леон изтича от стаята като ухапан от прерийна тарантула и след малко се върна с книгата в ръка.

— Мамо, виж! — каза той и й подаде книгата на Лили сякаш беше някакъв трофей. — Всичко е тук. Лили каза, че винаги има много мъртви.

Още преди Лили да успее да обясни каквото и да било, мама вече беше взела книгата и каза:

— Не мисля, че тази книга е подходяща за теб. И най-вече за малкия Леон. Май ще е най-добре първо аз да прочета уестърна. И после ще видим…

Колкото и да я умоляваше Лили, мама не й даде книгата.

Лили се разгневи ужасно. Щеше й се да нанесе на брат си един от ударите на Карачо Бил, така че той да види звезди посред бял ден. Вместо това обаче, тя се сети за един стар индиански номер и отиде в стаята си.

Втора глава

Там Лили застана с леко разтворени крака, пое си дълбоко въздух и го издиша много бавно. Направи така четири пъти във всички посоки на света. Все още беше ядосана на Леон, но се чувстваше по-добре.

Какво можеше да направи сега? Лили започна да размишлява как незабелязано да вземе от мама книгата. Тя непременно трябваше да разбере как продължава историята в Бърбънтаун. Дали магическата й книга можеше да й помогне да си върне уестърн романа?

Или не, по-добре щеше да е да направи нещо друго! Изведнъж на Лили й хрумна страхотна идея. Защо да не се пренесе в Дивия Запад с помощта на магия? Това със сигурност ще е много по-забавно, отколкото четенето. Можеше да го направи по същия начин както преди с пиратите. Тогава се беше озовала на истински пиратски кораб. Леле, беше страхотно!

В книгата беше описано как да го направи, а именно — с така наречения магически скок. С него човек можеше да се пренася на всяко място, напред или назад във времето. Трябваше й само заклинанието и един много специален предмет. Той трябваше да е от времето, в което искаше да се пренесе. Само че откъде да намери истински колт или каубойско седло? Тя започна да размишлява. Идеята да се озове при истинските каубои не й излизаше от главата. Трябваше да намери подходящия предмет!

Обаче Лили нямаше да е Лили или пък тайна магьосница, ако не й беше хрумнало някакво решение. Когато на следващия ден отиде на училище, на едно рекламно табло видя следния надпис: „Бърбън уиски, много старо.“

Лили по принцип не се интересуваше от реклами, да не говорим пък от реклами на уиски, но думите „Бърбън“ и „много старо“ й направиха голямо впечатление. Това беше! След училище щеше да потърси магазин, в който да продават това уиски.

Оказа се обаче, че това не беше толкова лесно. В първия магазин не продаваха уиски, във втория имаха уиски, но то не беше това от рекламата. В третия го имаха, но не пожелаха да го продадат на Лили, защото тя беше все още дете.

— Аз няма да го пия — обеща тя.

— Тогава майка ти или баща ти трябва да дойдат — каза продавача. — Такива са правилата. Не ми е разрешено да продавам алкохол на деца. Законът ми забранява.

Лили обаче не се отказа толкова бързо.

— Колко старо е това Бърбън уиски? — осведоми се тя.

— Зависи от качеството — обясни продавачът и взе от етажерката едно шише с много хубав етикет. — Това тук струва 28 лева. То е на седем години.

— Не е ли по-старо? — попита Лили разочаровано.

— Виж какво — оправда се продавачът — седем години са много дълго време. Ако едно уиски отлежи седем години в дървена бъчва, то има много хубав вкус.

— А имате ли някое много старо уиски? Искам да кажа прастаро?

Продавачът се засмя:

— Тук, в магазина, не, но горе в апартамента имам някои доста стари бутилки. Те са от дядо ми, знаеш ли? Той е основал този магазин и аз наследих и колекцията му от бутилки. Там има и някои, които са от Дивия Запад, но за съжаление те са празни. Иначе сега щях да имам уиски, което щеше да е почти на сто години. Обаче него със сигурност нямаше да го продавам.

— Това е! — извика Лили въодушевено и подскочи от радост. — Непременно трябва да видя една такава бутилка!

Тя се позамисли за миг и добави:

— Много ще ми е полезно в училище.

— Защо? — попита учудено продавачът.

— Защото нашата учителка каза, че старите бутилки от уиски са исторически ценности.

— Така ли? — продавачът изглеждаше впечатлен. — Моите стари бутилки да са исторически ценни? Кой би си помислил такова нещо? Ей сега ще отида в апартамента, за да проверя.

След малко се върна и гордо показа на Лили една прашна празна бутилка. Пожълтелият етикет изглеждаше странно. На него пишеше „Най-доброто Бърбън уиски“, годината беше 1886. Отдолу имаше снимка на каубой пред вратата на салон.

Ръцете на Лили затрепериха от радост. Трябваше да внимава, за да не изпусне безценната бутилка.

— Може да го вземеш и да го покажеш на учителката си — каза продавачът. — После ще ми го върнеш разбира се.

— Без съмнение — обеща Лили. — Ще го върна след няколко дни.

Тя прибра бутилката в раницата си и се сбогува с думите:

— Цялото училище ще се гордее с Вас.

Лили остана с впечатлението, че продавачът малко се смути, когато разбра, че е толкова важен за училището на Лили. Не на него, а на Лили трябваше да й е неудобно. Обаче тя искаше на всяка цена да отиде в Дивия Запад, дори и ако й се наложеше да излъже.

Когато се прибра в къщи, тя отиде в стаята си, извади безценната бутилка и я разгледа много подробно. На малкия, вече пожълтял етикет каубоят се беше подпрял спокойно на вратата на салона. Еха, колко щеше да е хубаво, ако можеше сега да е там!

Лили започна да си мечтае как бясно препуска из прерията, а топлият вятър развява косата й. Там, на хоризонта, където небето и планините се сливаха може би я чакаха Покахонтас, Винету, Поразяващата ръка и Джейн Фурията.

— Лили! — извика някой.

Тя се стресна.

— Лили! — чу се отново.

Тя познаваше този глас. Той не идваше обаче от Дивия Запад, а от кухнята. Разбира се, това беше Леон. Лили скри бутилката в раницата си и извика леко ядосана:

— Какво иска моя бял брат от мен? Защо вика и ми пречи да си мечтая?

— Искам си плодовото кисело мляко! — изкрещя той и се появи в стаята на Лили.

— Мама каза, че си го изяла.

— Разбира се, че го изядох. Исках да ти направя услуга, защото днес е пълнолуние. Нали знаеш старата индианска мъдрост…

— Искам си млякото, а не някаква стара индианска мъдрост.

— Слушай, каубой, трябва да се интересуваш от тези неща — опита се да го вразуми Лили.

— Какво общо има индианската мъдрост с киселото мляко? — заинтересува се Леон.

— Става въпрос най-вече за пълнолунието.

Леон погледна сестра си неразбиращо.

А тя му изрецитира следната поговорка:

„Слушай, умно момче бледолико,

Не яж при пълнолуние мляко!

За да не бъдеш хилав и болнав

Овесена каша яж.“

Леон направи физиономия.

— Овесена каша? — попита той.

— Да, овесена каша — потвърди сестра му. — Това е онова нещо, което ядат състезателните коне и после могат да тичат толкова бързо.

Обаче Леон все още не беше убеден, че е в негова полза факта, че Лили е изяла киселото му мляко.

— А защо това не се отнася и за момичетата? — поиска да знае той.

— За момичетата има други правила — отвърна убедително Лили. — Нали знаеш какво е бизонско месо?

— Разбира се — каза гордо Леон.

— А виждал ли си ме да ям бизонско месо по пълнолуние?

— Мисля, че не — трябваше да признае Леон.

— Разбира се, че не си — каза Лили и гордо кръстоса ръце пред гърдите си точно като дъщеря на някой индиански вожд, — защото аз спазвам индианските мъдрости. А една от тях казва:

„Умно бледолико момиче, запомни

бизонското по пълнолуние вреди.

За да не бъдеш хилава и слаба,

яж мляко и извара.“

— Боже, колко много неща знаеш! — впечатли се Леон. — Разкажи ми още неща за каубоите и индианците.

Точно в този момент обаче Лили нямаше никакво желание за това.

— Трябва да се подготвя. — Тези думи й се изплъзнаха някак си, без да иска.

— За какво? — поиска да знае Леон.

— За училище.

Този отговор не търпеше възражение и Леон се върна разочарован в кухнята. На Лили й олекна. Искаше й се още тази вечер да направи магическия скок в Дивия Запад. Никой нямаше да я безпокои и щеше да отсъства цялата нощ. Не трябваше да губи повече време.

Тя извади магическата книга от скривалището й под леглото.

Въпреки че много добре си спомняше заклинанието, тя реши да го провери още веднъж в книгата. Сигурното си е сигурно! Много старателно си преписа формулата за пътешествие във времето и пъхна листчето в джоба си. После прибра книгата под леглото и се замисли какво би могла да вземе тази нощ със себе си. Щеше да й е необходимо подходящо облекло. Тя извади костюма си на Покахонтас от гардероба и го сложи на леглото, но когато го погледна я налегнаха съмнения. Костюмът щеше да е подходящ за Дивия Запад, но беше много вероятно да попадне в град, който току-що е бил нападнат от индианци. Така индианският й костюм можеше да й навлече неприятности. Щеше да има проблеми и ако облечеше каубойския костюм на Леон и попаднеше в индианско селище. Не беше лесно да реши какво да прави.

„Май смесица от Покахонтас и каубойско облекло би била най-подходяща“, помисли си Лили.

Тя отиде в стаята на Леон, за да вземе от него каубойската шапка и пистолета-играчка, но си беше направила сметките погрешно. Леон щеше да й даде нещата си само ако тя му разкаже още една индианска историйка. В нея, разбира се, не трябваше да има много трупове, за да не й се кара мама отново.

Лили помисли за момент и накрая му разказа как така наречените индианци Потен крак се превърнали в индианците Черен крак.

Те живеели преди сто години високо горе в скалистите планини и слизали в прерията само за да ходят на лов за бизони. Животът в планината бил тежък. Най-много ги измъчвал студът. И за да се стоплят, те се увивали в дебели кожи. На краката си носели топли кожени пантофи, а не елегантните мокасини, които използвали апахите или команчите, когато ходели на война. Те носели пантофите си по цял ден и дори и през нощта. Само когато слизали в топлата долина, разрязвали шева на пантофите, за да не им прегреят краката. Не се знае дали трябва да се вярва на всички стари индиански истории, но в една от тях се казва, че от пантофите се разнасяла такава миризма, че цели стада бизони изпадали в паника. Дори опитни вражески воини умирали от смрадта, която се носела. Така че за никого не било чудно, че скоро около всички лагерни огньове и във всички салони на Дивия Запад хората започнали да се оплакват от индианците Потен крак. Разбира се, гордите индианци не можели да оставят нещата така. Вождът заповядал всички членове на племето вече да ходят на лов с добре измити крака, а за да не им се потят краката, те ходели боси в прерията. Така от индианци Потен крак те се превърнали в…

— … индианците Черен крак. Това е ясно, защото краката им са били мръсни! — извика Леон.

— Точно така, и до днес не са се отървали от това си име — каза Лили и взе каубойската шапка от главата на Леон. Той й даде съвсем доброволно и пистолета си.

— Какво ще правиш с тези неща? — попита той.

— Искам да си поиграя малко с тях — отвърна Лили и бързо отиде в стаята си.

Пистолетът на Леон я беше навел на една мисъл. В Дивия запад сигурно ще е опасно и сигурно много ще се стреля. С пистолет-играчка тя няма да има добри шансове. Само ако можеше да го омагьоса…

Лили отново извади книгата с магиите. Обаче и след като беше търсила дълго, тя не намери никаква магия, с която да преобрази пистолета. Обаче под буквата К, намери магията за куршума, който винаги улучва. Лили си записа как от обикновени могат да се направят вълшебни куршуми. Те винаги улучваха всякаква мишена от всякакво разстояние. За съжаление една магьосница не можеше да омагьоса повече от три куршума годишно. Няма нищо, помисли си Лили. Дори три от тези супер куршуми ще са по-добре от нищо. Само трябваше да намери нормални куршуми, които да омагьоса. В Дивия Запад това нямаше да е проблем. Дано те да функционират дори и като ги сложеше в пистолета-играчка.

Лили скри книгата с магиите и реши да изпробва каубойския си индиански костюм. Точно в този момент обаче мама я извика за вечеря.

След това тя дълго време не беше оставена на спокойствие. Мама непрекъснато минаваше по коридора покрай стаята й. Лили си легна и се престори на заспала.

Знаеше, че скоро и мама щеше да си легне. И тогава щеше да дойде моментът…

Лили се ослуша. Навсякъде беше тихо. Не, все още се чуваше някакъв шум от банята. Трябваше да изчака още малко. Затвори очи. Изведнъж отново си спомни за пиратите. Това се беше оказало не само приключение, а едно доста опасно приключение. Само като си спомнеше как се беше озовала в тъмната, воняща каюта на пиратския кораб, й ставаше лошо. И когато ужасния Дезафорадо беше започнал да точи ножа си, защото Лили се беше оказала неканен гост на кораба… Не, не искаше да преживява това отново. В Дивия Запад със сигурност нямаше да се натъкне на капитан Безбрадата буза и неговите приятели, но кой знае какво я очакваше този път. Може би този Карачо Бил не е някой добър тип… А трите Торнада със сигурност не бяха такива. Нямаше значение! Щеше да опита. Така или иначе беше ясно, че магическият скок е по-опасен от това да играеш на дама или да гледаш телевизия.

Лили отново се ослуша много предпазливо. В къщи вече беше тихо. Май мама наистина беше заспала. Хайде тогава! Лили облече костюма и скри пистолета на Леон под жилетката си. След това сложи в чантата си малката плюшена мишка, която винаги стоеше под възглавницата й. Така тя щеше да е сигурна, че ще се върне точно в стаята си. Оставаше само бутилката и листчето със заклинанието. Накрая Лили си пое дълбоко въздух, сложи шишето до сърцето си, така както беше описано в книгата и измърмори заклинанието за магическия скок.

Трета глава

Стомахът на Лили се разбунтува, подът под краката й се разклати. Да, тя се понесе във въздуха — не, литна — не, направо се понесе с бясна скорост. Дори не успя да си отвори очите. Клепачите й натежаха, вятърът фучеше в ушите й и вееше индианската й риза. Това беше дълго пътуване. Имаше чувството, че се издига нагоре. Може би точно в този миг летеше над Скалистите планини. „Тук горе е студено“, помисли си тя, когато изведнъж стана топло. Сух и топъл пустинен вятър я погали по лицето.

След малко вятърът спря да духа и Лили дочу дрънкане на пиано. Отново почувства здрава почва под краката си. Беше се приземила. Пианото се чуваше много по-добре, отколкото преди малко. Май идваше от някоя съседна стая. Къде беше? Във въздуха се носеше ужасна воня, някаква комбинация от обор, алкохол, цигарен дим, скоро отсечено дърво, кожа и още много други непознати на Лили миризми. Тя отвори очи и се огледа. Беше много мрачно. През процепа на прозореца, който беше почти на тавана, влизаше слаба светлина. Лили веднага забеляза, че навсякъде имаше бъчви и сандъци. Разбира се, това са сандъци с уиски, просветна й веднага. Май се беше озовала в килера на някой салон. А вратата водеше или в помещението, където сервираха алкохол, в кухнята или директно зад барплота. Лили се опита да надзърне през ключалката, но не успя да види нищо. Много внимателно натисна бравата. Ама какво беше това? Вратата не се отваряше. Ужас! Тя беше заключена. Какво да прави? За жалост нямаше никаква магия, с която да отвори вратата. Тя започна да оглежда помещението. Прозорецът беше прекалено малък. Нямаше да може да мине през него, но поне можеше да надникне навън. Тя веднага нареди няколко сандъка един върху друг и се покатери върху тях.

— Ау! — възкликна високо тя. — Добре дошла в Дивия Запад.

Да, така беше. Тя видя една прашна улица, която приличаше на тези от уестърните. И точно в този момент един каубой яздеше по нея по-спокойно дори и от Щастливия Люк. От другата страна на улицата две деца си играеха. Много странно, помисли си Лили, в уестърните никога не се появяват деца. Обаче това все пак беше истинският Див Запад. Децата тъкмо се опитваха да хвърлят подкова и да я закачат на една забита в земята пръчка. Това обаче явно не беше толкова лесно, защото те или не хвърляха достатъчно надалече или пък подковата се удряше в пръчката и падаше до нея.

Изведнъж от една от шарените дървени къщи излезе мъж, който ритна подковата с каубойските си ботуши.

— Колко пъти трябва да ви казвам, че не може да играете пред моята къща! — изкрещя той. — Гоните ми клиентелата. Не може да има деца и трупове на едно място!

Децата изтичаха до подковата, вдигнаха я и като се отдалечиха извикаха:

„Всички знаят, че Груфти вони!

На кисело зеле и трупове смърди!“

А после избягаха.

— Почакайте, ще ви хвана! — извика мъжът и се затича след тях. Краката му бяха доста дълги и след малко щеше да спипа децата.

Лили започна трескаво да размишлява как да им помогне. Изведнъж извика:

„Груфти смърди, това е ясно!

На кучешко ако прясно!“

Какво попадение само! Мъжът се спря и започна да се оглежда.

Лили бързо се прикри. Успя да види, че децата се скриха зад един ъгъл. Супер! Лили се зарадва много, но не защото успя да помогне на някого, а най-вече, защото сега беше сигурна, че е попаднала в правилното време и на правилното място. Щом Груфти беше тук, със сигурност и другите герои щяха да се появят всеки момент.

Тя се приближи отново много внимателно до прозореца. Груфти тъкмо се прибираше в къщата си. Едва сега Лили видя двете табелки близо до входната врата.

Лили подсвирна. „Тук положението е много сериозно“, помисли си тя.

И действително, едва й беше минало през ума и на улицата се чуха изстрели. С голям шум профуча една карета. Кочияшът едва успяваше да удържи четирите запотени коня и да ги спре. Отново се чуха изстрели. Сега Лили забеляза, че един мъж седеше до кочияша и стреляше във въздуха.

— Имаше обир! Имаше обир! — извика той и стреля още веднъж. — Имаше обир на пощенската кола!

От всички страни бързо започнаха да прииждат хора. Сред тях можеха да бъдат забелязани всякакви приключенски герои, но нито един от тях не беше така лъскаво облечен, както по филмите. Повечето носеха съвсем нормални дънки. „В това няма нищо чудно“, помисли си Лили, „та нали дънките са измислени точно тук!“ С дънките, които носеше под индианската си риза изобщо нямаше да се набива на очи. Доколкото можа да забележи, съвсем малко от хората бяха въоръжени. Лили автоматично плъзна ръка под жилетката си и напипа пистолета-играчка, който беше пъхнала в колана на панталона си. Може би тези отвън са скрили някъде оръжията си.

— Случи се точно на влизане в Долината на лешоядите — започна да разказва мъжът с пистолета. — Там, където проходът е много тесен. Още като се приближавах видях, че нещо не е наред. Освен това ме бодеше вълнената ми риза. Това винаги е непогрешим знак, че някой се е скрил в храстите. Аз веднага заредих старата си пушка и бях готов да стрелям. Междувременно се бяхме приближили толкова, че можех вече да видя падналия дънер, който запречва пътя към долината. „Да не се казвам Шурвол, ако тук нещо не е наред“, казах аз на кочияша и му подадох един доста тежък пистолет. После се обърнах и се огледах на всички страни. Нямаше жива душа. Не се виждаше нищо друго, освен този проклет дънер. Кочияшът намали темпото и ние се взряхме напред. „Гръм и мълнии, тук има нещо гнило“, каза кочияшът, а аз приготвих и втората си пушка. В този момент чух онова добре известно щракване. Нали знаете какъв звук издава една добре смазана пушка „Уинчестър“, когато някой я зарежда. Е, нямахме никакъв шанс. Аз знам кога да стрелям и кога е по-добре да се откажа. Оставихме оръжията си, спряхме малко преди дънера и послушно вдигнахме ръце. Тогава като от нищото се появиха двама от братята Торнадо. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, кой беше зад гърба ми и че беше опрял оръжие в него.

— Тогава негодниците ни накараха да натоварим целия багаж на тяхната кола. Голямо мъчение беше! — продължи да разказа този път кочияшът. — Дванадесетте сандъка с уиски… нямах и представа, че бърбънът тежи толкова много.

— А какво стана с пощата ни? — поискаха да знаят някои от насъбралите се. Те така викаха и приказваха един през друг, че Лили не разбра нито дума.

— Там имаше ли пакет за мен? — провикна се Груфти. — Един пакет с усмихнат скелет отгоре му. От толкова време чакам тези ризи за мъртъвци, от плат, който не се мачка.

— Не мога да си спомня — каза кочияша. — Но много добре си спомням един пакет. Беше толкова дяволски тежък, че без да искам го изпуснах.

— Некадърник! Това сигурно са били моите тенджери — извика възмутено една жена. — Те са наследство от една леля от Бостън. Чичо ми пожела да ми ги подари. От три месеца ги чакам.

— О, не — извика пасторът. — Мисля, че в пакета е била нашата нова камбана. Трябваше да дойде с тази пощенска кола. Исках да ви изненадам с това, мои мили братя и сестри.

Веднага настана тишина. Хората, които досега се възмущаваха, сякаш си глътнаха езика. Просто не можеха да повярват, че новата им камбана беше открадната.

— Съжалявам, отче — каза кочияшът. — Просто така ми се изплъзнаха думите „дяволски тежък“. Ама аз нямаше как да предположа, че на крака ми е паднала църковна камбана.

— Това вече е върхът! — възмути се една стара жена и размаха бастуна си във въздуха.

— Как тези Торнада си въобразяват, че могат да крадат камбаната ни! И какво още трябва да се случи, за да се противопоставите най-накрая на тези типове? Ако бях петдесет или шестдесет години по-млада, така щях да цапардосам тези Торнада, че щяха да видят звезди посред бял ден!

— Правилно! Правилно! — започнаха да викат всички.

Лили видя как една млада жена се покатери на покрива на каретата и започна да се опитва да вземе думата. Обаче едва когато извади един малък револвер от изящните си ботуши и стреля във въздуха, настана тишина.

— Чуйте, хора! Сега вече трябва да се действа. Всички, които искат да се противопоставят на Торнадата, да дойдат довечера в салона ми. За жалост новата доставка от уиски е открадната, но запасите ще стигнат. Разбира се, всичко ще е за моя сметка. И се заклевам, че няма да се откажем, докато и последното Торнадо не бъде вкарано в затвора!

При тези думи младата жена така темпераментно тропна с десния си крак, че токчето на ботуша й се заби в покрива на каретата.

Чуха се бурни аплодисменти. Хората започнаха да хвърлят каубойските си шапки във въздуха.

— Долу Торнадата!

— Искаме си камбаната!

— Искам си тенджерите!

— Искаме спокойствие!

— Искам си ризите, които не се мачкат!

Дори Лили вдигна ръце от въодушевление.

— Браво, Зили Конкарне! — извика тя и подскочи. При това сандъците под нея се срутиха. Когато отново ги нареди и се покатери отгоре им, до каретата вече нямаше никого.

— Започна се! — каза Лили и седна на една голяма тенекия. Колко глупаво, че беше затворена тук. Тя започна да се оглежда наоколо. Преброи пет, шест, седем сандъка от уиски. Изведнъж се засмя. Тя разбра, че те щяха да я спасят. Още днес някой щеше да дойде, за да вземе последните запаси от уиски. Това щеше да е нейният шанс.

Лили завлече сандъците в най-отдалечения край на склада, възможно по-далече от входа. До вратата търкулна една бъчва от бира и сложи един чул отгоре й. Под него щеше да се скрие. Сега й трябваха само куршумите. Никакъв проблем. До едно седло имаше цяла кутия с муниции. Отгоре й имаше картинка на великолепни пистолети. Не след дълго Лили си хареса три патрона, които влязоха в детския пистолет на Леон. При нормални обстоятелства не може да се стреля с играчки, но с омагьосани патрони това щеше да стане. Лили бързо извади от джоба на дънките си заклинанието за патроните, които винаги улучват и много точно го изрече. Сега трябваше само да сложи патроните в револвера. Вътре вече имаше три патрона-играчки.

Готово! Лили се скри доволна. Сега трябваше само да чака. Само ако този чул не смърдеше толкова ужасно! Лили непрекъснато се взираше в часовника си. Скъпоценното й време в Дивия Запад изтичаше, а тя беше заключена. Не си беше представяла така магическото си пътешествие!

Четвърта глава

Музиката в съседното помещение отдавна беше спряла, но въпреки това ставаше все по-шумно. Май идваха все повече и повече хора.

Най-накрая Лили чу стъпки до вратата. Тя се ослуша. Някой пъхна ключ в ключалката. Чу се силно ЩРАК и в килера нахлуха ярка светлина и силен шум. Някой се запъти към сандъците с уискито. Без да се колебае, Лили изскочи от скривалището си и се смеси с тълпата пред барплота. Никой не я забеляза.

Когато Зили Конкарне се бърна след малко с два кашона пълни с уиски, всички я посрещнаха много въодушевено. Тя нареди бутилките на барплота.

— Те са за вас, хора — каза тя и седна на бара, за да могат всички да я виждат. — А сега нека да си дойдем на въпроса!

Всички бързо се снабдиха с нещо за пиене и настана тишина.

— Радвам се, че дойдоха толкова много хора. Надявам се това да не е само заради добрия ми бърбън.

В целия салон се разнесе смях.

— Шегата настрана — извика Зили. — Трябва да се противопоставим на Торнадата, но май няма да има много смисъл ако тръгнем насреща им като армия.

— Не трябва и да чакаме прекалено дълго! — намеси се старата жена и отново размаха бастуна си. В другата си ръка държеше чаша уиски. — Тези негодници не само откраднаха камбаната ни, но и бърбъна ни. Може би тези момчета в момента са толкова пияни, че ще ни е лесно да ги хванем.

— Но ние не знаем къде е скривалището им — извика някой.

— Тук май мога да помогна — намеси се Карачо Бил и застана до пианото на светлината на газените лампи.

— Този новия какво го засяга това? — старата жена направи недоволна физиономия. — Ние сами можем да си решаваме проблемите.

Обаче Зили Конкарне отвърна:

— Ако той може да ни помогне, трябва да се възползваме. А и с тази негова фигура…

— Мисля, че вашия проблем ме засяга — каза Карачо Бил. — Може би не съм тук ей така, без причина. Може би шпионирам Торнадата вече от месеци. И може би имам сметки за уреждане с тях.

— Добре, господин Може би. Включен си в играта — каза Зили Конкарне. — Кой друг ще се присъедини?

— Бобес Хобес трябва да се включи — провикна са старата дама. — Само той може да довлече тук нашата камбана.

— С вас съм — извика Бобес Хобес. — Обаче нали знаете, че не умея да стрелям много добре. А и не знам дали може да се доверим на уменията на новия ни приятел.

— Мисля, че не можете — каза Карачо Бил. — Може би мога да стрелям, но просто не искам… Във всеки случай трябва да имаме добър стрелец в групата — и като се усмихна допълни: — А може би това ще е жена? Май при вас жените имат думата.

— Хайде стига глупости, кой друг ще се включи? — настоя старата жена.

— Клинт трябва да е в групата. Той има точна ръка — предложи някой.

И в този момент един млад мъж беше избутан напред.

— Не знам — каза той малко колебливо. — С удоволствие бих се включил, но аз си мислех, че ще тръгнем всички заедно. Освен това трябва да питам жена ми. Все пак ние имаме три деца.

— Какво ще кажете за Шурвол? — предложи Зили Конкарне.

— Не мисля, че аз съм подходящият човек за това — отвърна той. — Само при мисълта за трите Торнада започва да ме боде вълнената ми риза, а тук става въпрос за това да рискувам живота си!

Сега всички замълчаха.

— Какво ще кажете аз да се включа — Лили изведнъж се чу да казва тези думи и се уплаши. Просто беше мислила на глас, но сега всички погледи бяха вперени в нея и вече нямаше връщане назад.

Карачо Бил пръв се съвзе от вцепенението си.

— Ами ако при вас жените командват, тогава това е… — той си запали цигара, която беше по-дълга от училищната линия на Лили и после продължи: — Все пак най-добре ще е да не замесвате момичетата. Тук не става въпрос просто за една загубена игра на покер.

Лили преглътна. После си пое дълбоко въздух. Спомни си за множеството уестърни, които беше чела. Знаеше, че сега не трябва да проявява слабост. Така че си проправи път напред и се покачи на барплота до Зили Конкарне.

— Е, чужденецо, може би на теб ти е по-лесно да казваш „може би“, отколкото на мен, но това може би се дължи на факта, че аз оставям моя колт да говори и не си губя времето с празни приказки. Ако е нужно аз бих убила безмилостно.

— Тази е много подходяща — каза Груфти. Но после изведнъж се стресна, когато видя, че Лили извади пистолета си. Ненадейно тя изстреля в салона един от вълшебните си куршуми. Уцели цигарата на Карачо Бил и тя падна от устата му. Гръм и мълнии! Какво беше това? Лампата ли взе да мъждука или Карачо Бил просто беше пребледнял? Той обаче остана невъзмутим и каза:

— Решено, ще те вземем.

Хората започнаха да ръкопляскат и да викат. Никой в Бърбънтаун не беше виждал толкова майсторски изстрел досега.

— А тя дори не се беше прицелила истински — учуди се някой. — Просто БУМ и цигарата хвръкна. Ако не бях видял това със собствените си очи, нямаше да го повярвам!

Всички изведнъж забравиха за какво се бяха събрали тук. Зили Конкарне и Лили слязоха от барплота. Карачо Бил и Бобес Хобес се присъединиха към тях.

— Как се казваш? Къде си се научила да стреляш толкова добре? — попита Зили.

Лили отвърна смеейки се:

— Това е дълга история…

— Тя не обича дълги истории — прекъсна я Карачо Бил като й подаде ръка.

— Казвам се Лили — представи се тя.

— Лили Куршума би ти отивало повече — каза Карачо Бил. — Свалям ти шапка. Ти разбираш повече от оръжия, отколкото от гладене.

— Може би си прав — каза Лили.

— Мисля, че не трябва да се губи повече време — намеси се Зили Конкарне. — Не мога да си представя, че целта на трите Торнада е била камбаната. Най-вероятно са си мислели, че това е злато. Може би в момента седят в бърлогата си и давят мъката си с моето уиски.

— Какво предлагаш? — попита Бобес Хобес.

Обаче преди Зили Конкарне да предложи някакъв план за действие, се случи нещо, което никой не беше очаквал: стъклата на прозорците издрънчаха, вратата на салона се отвори с трясък и от нищото се появиха два тъмни силуета. Торнадата! Единият от тях просто беше скочил през прозореца, а другият стоеше до вратата с пистолети и в двете ръце. Това обаче не беше всичко. Едва сега стана сериозно. Чуха се два изстрела. Беше стреляла Лили. За части от секундата револверите на бандита се озоваха на земята. Бобес Хобес се стрелна към вратата. Започнаха да хвърчат столове и чаши. Стреснатият пистолеро беше смачкан като хлебарка. В същото време един бастун изсвистя във въздуха и уцели Торнадото, което стоеше до прозореца. И преди да успее да разбере какво се случва, токчетата на Зили Конкарне го заковаха в пода. Въпреки че започна да се превива от болка, той все пак успя да извади пистолета си. В последния момент Зили се спаси от изстрела, но тогава се намеси Карачо Бил като започна да налага Торнадото толкова силно, че той ставаше ту син, ту червен, докато накрая изпусна оръжието си и започна да моли за милост.

Лили събра пистолетите, а гражданите на Бърбънтаун започнаха да ръкопляскат, но не за дълго, защото вратата на салона се отвори отново.

— За Бога, не стреляйте! — извика някой.

Това беше свещеникът. Зад него стоеше третото Торнадо. Той беше опрял револвера си в гърба на божия служител и като го буташе пред себе си като жив щит, влезе в салона.

— Какъв негодник! — ядоса се Лили.

— Мислите си, че сте много умни, нали? — заплаши ги Торнадото. — Но който се смее последен, се смее най-добре. Всъщност ние дойдохме единствено и само, за да ви продадем камбаната, която не ни е нужна. Обаче като ви гледам така, ми дойде една по-добра идея. Ако животът на вашия свещеник ви е мил, тогава сложете оръжията си под масата, а парите на масата. Пуснете приятелите ми, за да могат те да вземат плячката!

— Внимавай! Момичето стреля много точно! — извика Торнадото, което Карачо Бил беше пребил.

„Какво ти!“, помисли си Лили, защото точно в този момент й хрумна, че вече нямаше вълшебни патрони. С тях би могла да стреля покрай свещеника, но с фалшивите патрони на Леон… Лили започна да размишлява трескаво.

После бавно се запъти към свещеника и каза:

— Ама кой нормален човек се страхува от едно момиче?

— Внимавай! — извика този път Торнадото, което Бобес Хобес държеше здраво.

— Нямам никакъв шанс срещу теб! — каза Лили и погледна третото Торнадо в очите. — Но тук на това листче имам едно послание за вас. То ще ви донесе повече злато, отколкото можете да си представите.

Лили размаха пред носа на гангстерите едно листче. На него тя още вкъщи си беше записала нещо.

— Но Пит, ти не можеш да четеш! — извика едни от другите двама бандити.

— Отче, прочети какво пише. Ако ти е мил животът, трябва да го прочетеш много високо. А ти момиченце, остани там, където си!

Свещеникът погледна към бележката, без да разбира нищо. Той не разбра странните думи, написани на листчето.

Въпреки това Лили беше сигурна, че нейната магия ще е от полза, точно както когато беше обърнала училището нагоре с краката.

— Хайде, чети! — изрева Торнадото и удари свещеника с револвера по гърба.

Той започна да чете заеквайки и ПАРДАУЦ — изведнъж всички се озоваха на земята. В същия момент Лили стреля два пъти във въздуха и опря пистолета на Леон в гърба на Торнадото. Гангстерът веднага пусна оръжието си на земята и беше повален от няколко каубоя. Всички понесоха Лили на ръце към барплота.

— Да живее Лили Куршума! — започна да вика старата жена и размаха бастуна си във въздуха.

— Пиене за всички за моя сметка! — извика гробарят Груви Хенри. — Аз в момента не съм много доволен, но ако веднъж се разнесе мълвата за това, което се случи в Бърбънтаун, всички опитни и известни стрелци ще дойдат тук, за да предизвикат на дуел това момиче. И тогава със сигурност ще има много работа за мен!

Лили не беше впечатлена от този факт. Един поглед към часовника й напомни, че времето й тук беше изтекло.

— Как можем да ти се отблагодарим? — попита я Зили Конкарне.

— Една бутилка уиски би свършила работа — каза Лили и отиде в склада. Всички си помислиха, че тя ще се обслужи сама, но Лили си беше наумила нещо друго. Не се знаеше дали щеше да има друга възможност, за да изчезне незабелязано. Огледа се за последен път. До един сандък тя видя една голяма кожена чанта.

— Заслужила съм си я! — каза Лили и пусна в чантата празната бутилка на продавача на уиски. — Ако някога реша да се върна тук, ще взема тази чанта за магическия скок.

Защото това, че ще се върне в дивия Див Запад, не подлежеше на съмнение.

Лили притисна плюшената си мишка до сърцето си и започна да казва магическото заклинание. Малко след това се озова в своята стая. Тя съблече прашния си костюм и много уморена си легна в леглото. Докато заспиваше си представи как хората в салона сигурно напразно я търсят.

— Лили, каква е тази чанта в леглото ти? — това беше мама.

— Време ли е да ставам вече? — попита тя и се прозя.

— Да, разбира се. Каква е тази чанта? — мама дръпна енергично одеялото й.

— А, тази чанта ли? Взех я на заем — каза Лили и много нежно погали старата вещ. — Това е истинска каубойска чанта, знаеш ли?

— Тогава мястото й е на някой кон, а не в леглото ти!

— Имаш право! — каза Лили и добави тихичко: — Обещавам да я върна там, където й е мястото.

Нямаше да мине дълго време и Лили отново щеше да отиде в Дивия Запад. Тогава щеше да се пържи под изгарящите лъчи на слънцето, завързана на кола за изтезание. Индиански стрели щяха да хвърчат около нея, лешояди щяха да кръжат и щяха да се копаят окопи. Дали Груви Хенри щеше да е доволен този път? Или Зили Конкарне и Шурвол щяха да успеят да я спасят? Разбира се и трите Торнада щяха да се появят отново. Защото те се бяха заклели да отмъстят на Лили…

Имай малко търпение и ще разбереш как ще свърши това ново приключение на Лили Чудото!

Басовете са неразделна част от Дивия Запад, така, както прахта, конете и златото. Чрез басовете цели стада от крави са сменяли собственика си. Да се обзаложим ли, че със следния трик винаги ще си от страната на победителите, когато се хващаш на бас?

Хвани се на бас с някой твой приятел, че ще се освободиш от въжета, дори и ако те са вързани на възел и приятелят ти държи двата края на въжето.

Въжето трябва да е дълго най-малко десет метра. Сгъни го на две, промуши го през илика на панталона си и изкарай двата края на въжето през примката, която се получи. Дай края на въжето на приятеля си. Той трябва да ги държи толкова дълго, докато ти се освободиш от въжето зад някоя врата или завеса. Как да направиш това ще видиш сега.

Между другото: Нищо не е по-здраво от истински моряшки възел. Ако търсиш някой много здрав възел, ще го намериш в книжката, където Лили Чудото се среща с пиратите.

С този трик Зили Конкарне е изиграла не един каубой. На теб със сигурност също ще ти се удаде. Кажи на някой твой приятел, че няма да може да върже възел на въже, без да пуска краищата му. Ти обаче ще го направиш! Да се обзаложим ли, че приятелят ти по-скоро ще си върже ръцете на фльонга, отколкото да успее да направи възел? Освен ако не знае вече трика.