Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (38)

Не стават един за друг

Феро газеше срещу засилилото се течение. Черната вода стигаше до кръста й. Стискаше тракащи от студа зъби. Деветопръстия джапаше запъхтян след нея. Успя да различи арката в края на тунела отпред. По повърхността на водата се появиха бледи отблясъци. Тунелът беше препречен от желязна решетка, но когато приближи повече, Феро видя, че беше тънка, ръждясала и силно разядена. Натисна я. Видя течението на потока от другата й страна, видя кални брегове и голи скали. А над тях тъкмо изгряваха звездите.

Свобода.

Феро задърпа железните пръти. Дъхът й свистеше между стиснатите зъби, пръстите й бяха вдървени от студа. Деветопръстия застана до нея и хвана решетката — четири ръце една до друга, две тъмни и две бледи, стиснаха здраво прътите и напрегнаха мускули. Двамата бяха притиснати близо един до друг в тясното пространство на тунела. Феро чу ръмженето му, докато натискаше, чу свистенето на собствения си дъх. Древният метал изскимтя и започна бавно да се огъва.

Достатъчно широко, за да успее да се промъкне.

Промуши първо лъка, колчана със стрелите и сабята си. Вмъкна глава между прътите и се извъртя настрани. Глътна корема, задържа дъха си и промуши едното рамо, след него гърдите, после ханша. Грапавият метал одра кожата й през мокрите дрехи.

Изхлузи се от другата страна и метна оръжията си на брега. Запъна рамо в стената на тунела, опря крак в следващия железен прът и натисна. Напрегна всяко мускулче в тялото си, докато Деветопръстия дърпаше от другата страна. Желязото поддаде ненадейно, счупи се и поръси ръждив прах в потока, а Феро полетя назад и се пльосна по гръб в студената вода.

Деветопръстия започна да се провира. Лицето му се изкриви от усилието. Задъхана от студа, Феро пристъпи към него, хвана го под мишниците и започна да дърпа. Усети как ръцете му се сключиха зад гърба й. Тя изръмжа, напъна се и го изтегли навън. Проснаха се на калния бряг и легнаха един до друг на земята. Феро погледна към ронещите се градски стени, които се издигаха над главата й в спускащия се здрач. Дишаше тежко, а до нея Деветопръстия също. Не беше очаквала, че ще излезе жива от това място.

Всъщност все още не бяха спасени.

Претърколи се и се изправи. От дрехите й се стичаше вода. Опита се да спре треперенето. Не се сещаше някога преди й е било по-студено.

— Това е — чу зад гърба си Деветопръстия. — Гръм да ме удари, ако мръдна и крачка повече. Дотук бях аз.

Феро поклати глава.

— Трябва да се отдалечим още, докато все пак има някаква светлина.

— Ти на това светлина ли му викаш? Луда ли си ма, жено?

— Много добре знаеш, че съм. Ставай, бял. — Феро го мушна с върха на ботуша си в ребрата.

— Добре, мамка му! Добре!

Докато тръгваше нагоре по течението на потока, Феро го видя да се изправя неохотно и да се олюлява.

— Какво направих? — Феро се обърна и го погледна. Стоеше с провиснала покрай лицето мокра коса. — Какво направих там долу?

— Измъкна ни живи.

— Не, имах предвид…

— Измъкна ни живи. Това е.

Феро се обърна и тръгна покрай потока. След малко чу стъпките на Деветопръстия зад гърба си.

 

 

Беше толкова тъмно и Логън беше така изморен, че забеляза останките на къщата буквално преди да влязат вътре. Реши, че някога това е била мелница — беше построена до самия поток, но колелото й липсваше от поне няколкостотин години.

— Ще спрем тук — изсъска Феро и се вмъкна през разпадащата се врата.

Логън успя само да кимне и се помъкна след нея. Празната черупка на къщата беше обляна в лунна светлина, която блестеше по камъните на стените, по очертанията на отворите на прозорците и по здраво отъпканата пръст на пода. Логън се дотътри до най-близката стена, облегна се на нея и се свлече бавно надолу.

— Още съм жив — промълви почти беззвучно и се усмихна.

Синините, раните и драскотините по тялото му, които напомняха болезнено за себе си, бяха сигурно над сто, но все пак беше жив. Седеше неподвижно, подгизнал, пребит и смазан от умора. Притвори очи и се наслади на момента — не трябваше да се движи повече.

Намръщи се. През ромона на потока долови някакъв странен шум. Нещо тропаше, почукваше. Отне му известно време да разбере откъде идваше този шум. Зъбите на Феро. Започна да сваля палтото си, замижа от болка, докато измъкваше одрания си лакът от ръкава, после й го подаде.

— Какво е това?

— Палто.

— Виждам, че е палто. За какво ми е?

Проклетата й упоритост. Логън едва се сдържа да не избухне в смях.

— Може и да нямам твоите очи, но все пак чувам как ти тракат зъбите. — Протегна палтото към нея. — Ще ми се да можех да ти предложа повече, но само това имам, а на теб ти трябва повече, отколкото на мен, та затова. Няма нищо срамно. Вземи го.

Последва кратко мълчание, после той усети как нещо дръпва палтото от ръката му. Чу шумоленето, докато тя се увиваше в него.

— Благодаря — изсумтя Феро.

Логън повдигна вежди от изненада. Не беше сигурен дали не му се бе причуло, но явно за всичко си има първи път.

— За нищо. И на теб.

— Ъ?

— За помощта ти. Под града, на хълма с камъните, по покривите и така нататък. — Замисли се. — Това си е доста помощ. Повече, отколкото заслужавам май, но, е, все пак съм ти благодарен за нея. — Логън я изчака да каже нещо, но не чу отговор. Нито звук, само ромона на потока отвън, шума на вятъра в празните прозорци и собственото си дрезгаво дишане. — Само рекох, че всичко е наред. Каквото и да казваш или правиш, няма проблем.

Отново мълчание. Видя на бледата лунна светлина тъмния й силует до стената. Седеше, увита в палтото му, с щръкнали мокри кичури коса на главата. Стори му се дори, че забеляза слабия проблясък на жълто око, което го гледаше. Изруга под носа си. Не го биваше в приказките открай време. Сигурно всичко това, което изприказва, не означаваше нищо за нея. Но поне опита.

— Искаш ли да се чукаме?

Логън вдигна поглед и зяпна. Не беше сигурен, че е чул правилно.

— Ъ?

— Какво, бял, да не оглушаваш?

— Какво да не?

— Хубаво! Забрави! — обърна му гръб Феро и сърдито придърпа палтото около прегърбените си рамене.

— Чакай малко. — Логън започваше да схваща. — Исках само да кажа… не очаквах да попиташ, само това казвам. Не казвам не… мисля… щом питаш. — Устата му пресъхна и той едва успя да преглътне. — Питаш, нали?

Видя как главата й се обръща.

— Не казваш не или казваш да, кое от двете?

— Е, ами… — Логън изду бузи, докато трескаво обмисляше. Не беше очаквал да чуе този въпрос до края на дните си, още по-малко от нея. Но сега, когато въпросът бе зададен, той се страхуваше да отговори. Не можеше да отрече, че самата идея го плашеше до смърт, но реши, че беше по-добре да го направи, отколкото да живее в страх. Доста по-добре. — Хубаво. Мисля. Искам да кажа, естествено, че искам. Че защо да не искам? Казвам да.

— Ха.

Логън видя бледото очертание на лицето й да се навежда към земята. Тънките й устни бяха стиснати сърдито, сякаш беше очаквала друг отговор и сега не беше сигурна какво да прави по-нататък. Логън също не беше сигурен.

— Как предлагаш да стане?

Типично за нея, помисли си Логън, все едно говореше за някаква досадна работа, която я чакаше. Все едно щяха да секат дърво или да копаят дупка.

— Ъъ… ами на първо време ще трябва да се приближиш малко. Искам да кажа, не че оная ми работа ще те разочарова, ама чак дотам няма да стигне. — Логън почти се ухили, после се прокле мислено, когато тя остана сериозна.

Хем знаеше, че тя не си пада много по шегите.

— Хубаво. — Феро се приближи така бързо и така целенасочено, че той се дръпна назад и тя залитна към него.

— Извинявай — каза той. — Много отдавна, откакто не съм…

— Така ли? — Феро коленичи пред него, вдигна ръка и застина, сякаш не знаеше какво да прави сега с нея. — Аз също.

Логън усети допира на пръстите й по опакото на ръката си — нежни, внимателни. Гъделичкаше, толкова лек беше допирът й. Наведе очи и видя палецът й да потърква чуканчето на отрязания му пръст. Бяха два сиви силуета в мрака с неловки, сконфузени движения, сякаш никога досега не бяха докосвали друго човешко същество. Странно усещане, жена толкова близо до него. Върна куп далечни спомени.

Посегна бавно, сякаш поставяше ръката си в огъня, и докосна лицето на Феро. Не се опари. Кожата й беше гладка и хладна като на всеки друг човек. Зарови пръсти в косата й и усети гъделичкането на щръкналите кичури между пръстите си. Напипа с върха на палеца си белега на челото й и го проследи надолу по бузата до ъгълчето на устата. Подръпна леко устните й. Грубата му кожа дращеше нейната.

По лицето й се беше изписало странно изражение, дори мракът не беше пречка за Логън да го долови. Не беше от онези, които беше свикнал да вижда, но нямаше съмнение, че беше именно такова. Долавяше напрежението на мускулчетата под кожата й, виждаше лунната светлина по настръхналите косъмчета на кльощавия й врат. Беше изплашена. Тази жена се смееше, докато риташе човек в лицето, раните я караха да се усмихва, можеше да извади стрела от тялото си, без окото й да трепне, но явно нежното докосване я плашеше. Щеше да е доста странно, ако и самият Логън не беше настръхнал от страх. Изплашен и развълнуван едновременно.

Като по сигнал за нападение двамата започнаха настървено да свалят дрехите на другия. Прехапал устна и с разтреперани ръце, Логън взе да се бори с копчетата на ризата й в тъмното. Ръцете му пипаха грубо и тромаво, сякаш носеше тежки железни ръкавици. Тя разкопча цялата му риза, преди той да успее да се справи и с първото копче.

— Мамка му! — изсъска той.

Феро избута ръцете му, разкопча си копчетата, свали ризата и я пусна на земята до себе си. На лунната светлина Логън не видя много, само тъмния силует на слабите й рамене, на талията, тук-там някое светло петно по ребрата, долната извивка на едната й гърда и може би малко груба кожа около едното зърно.

Той усети как Феро разкопчава колана му, как студените й пръсти се пъхват в панталона и как…

— Ау! Мамка му! Не е нужно да ме вдигаш за него!

— Хубаво…

— Аа.

— Така?

— Аа. — Логън сграбчи колана й и го разкопча.

Пъхна ръка в панталона й. Доста грубо и недодялано, помисли си, но пък за никого не беше тайна, че той не е от най-изисканите мъже на света. Върховете на пръстите му достигнаха до малко косми, преди китката му да се заклещи окончателно в колана. Колкото и да натискаше, не успя да я помръдне.

— Мамка му — прошепна Логън.

Чу Феро да си поема дълбоко въздух през стиснати зъби, после усети как се размърдва, докато дърпа надолу панталона със свободната си ръка. Така беше по-добре. Той плъзна ръка нагоре по голото й бедро. Добре че поне един от средните пръсти на ръцете му си беше още на мястото. И те си имат приложения.

Останаха така, коленичили един срещу друг в калта. Неподвижни с изключение на ръцете им, които не спираха да се движат нагоре-надолу, навътре-навън, първоначално бавно и пестеливо, после все по-бързо. Беше тихо, чуваше се само съскането на дъха на Феро в зъбите й, дрезгавото дишане на Логън и тихото жвакане на влажна плът.

Тя се притисна в него, прикова го към стената и започна да се извива и усуква, за да се отърве от панталона си. Логън се покашля дрезгаво.

— Искаш ли да…

— Сс. — Тя застана на едно коляно и го прекрачи с другия си крак, изплю се в шепа и сграбчи с нея члена му. Измърмори нещо, докато се наместваше, после бавно се спусна отгоре му. — Ъър.

— Аа. — Логън я придърпа към себе си и сграбчи едното й бедро.

Усети как мускулите в него се напрягат от движенията й. Зарови другата си ръка в мръсната й коса и придърпа лицето й към своето. Панталонът му се бе събрал на топка около глезените и той се опита да го събуе с ритане, но само се оплете още повече. Проклет да е, ако я накара да спре заради проклетия панталон.

— Ъър — изстена Феро с отворена уста и плъзна горещите си меки устни по бузата му.

Логън усети по устата си топлия й кисел дъх. Кожата й се търкаше в неговата, залепваше за нея, после се отлепяше.

— Аа — изръмжа Логън и Феро започна да притиска към него ханша си, напред, назад, напред, назад, напред, назад.

— Ъър. — Едната й ръка го сграбчи за брадата и един пръст се пъхна в устата му.

Другата ръка беше между краката й и започна да се плъзга нагоре-надолу. Логън усети влажни пръсти, които стиснаха топките му. Доста болезнено. Доста приятно.

— Аа.

— Ъър.

— Аа.

— Ъър.

— Ааа…

— Какво?

— Ъ…

— Шегуваш се!

— Ами…

— Тъкмо започвах!

— Нали ти казах, че мина много време…

— Явно са били години! — тя се изхлузи от омекналия му член, избърса се между краката и ядосано изтри ръка в стената.

После легна на една страна, обърна му гръб, сграбчи палтото и се зави с него.

Голям срам, няма що, помисли си Логън.

Изруга тихо. Толкова чакане и накрая не успя да задържи. Почеса натъжено лице и зачопли наболата си брада. Едно се знае за Логън Деветопръстия, голям любовник е.

Погледна към тъмния силует на Феро. Щръкнала коса, дълъг врат, остро рамо и тънка ръка, притиснала палтото към тялото й. Дори през грубия плат успяваше да различи извивката на ханша й, досещаше се за линиите на тялото й отдолу. Погледна кожата й. Знаеше какво е усещането й — гладка, лъскава, хладна. Заслуша се в дишането й. Тихо, бавно, топло…

Чакай малко.

Нещо там долу се раздвижваше отново. Болезнено, но със сигурност се втвърдяваше. Единственото преимущество на многото време — скоро после си отново готов. Щеше да е жалко да пропусне възможността само защото го е било страх да опита. Плъзна се надолу по стената, приближи се до нея и се покашля.

— Какво?

Гласът й беше рязък и сърдит, но недостатъчно, за да го откаже.

— Ами дай ми още минутка, пък после може би…

Той повдигна палтото и прокара ръка по тялото й. Чу тихото съскане на кожата й по дланта си. Бавно, много бавно, за да има тя достатъчно време да отблъсне ръката му. Всъщност не би се учудил много и ако се обърнеше и забиеше коляно в топките му. Но тя не го направи.

Феро се дръпна назад към него и голият й задник се притисна в корема му. Едното й коляно бавно се вдигна нагоре.

— И защо да ти давам друг шанс?

— Не знам… — промърмори Логън и се усмихна. Плъзна ръка през корема й, после я спусна между краката й. — По същата причина, по която ми даде и първия.

 

 

Феро подскочи в съня си и се събуди. Обзе я паника, не знаеше къде е, само усещаше, че е в капан. Озъби се, изръмжа и се замята на пода. Замахна назад с лакът и успя да се освободи. Скочи. Скърцаше със зъби и стискаше юмруци, готова да се бие. Но наоколо нямаше врагове. Само гола пръст, тъмен камък и бледата светлина на сивото утро.

И големият бял.

Деветопръстия се надигна тромаво, изсумтя, изплю се и се заоглежда с обезумял поглед. Когато не видя никакви плоскоглави, готови да го убият, бавно извъртя поглед към Феро и примигна с подутите си от съня очи.

— Ау. — Пръстите му докоснаха окървавената му уста и лицето му се изкриви от болка.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха навъсено. Бяха чисто голи, сами насред останките от разрушената мелница. Палтото, под което бяха спали, лежеше на топка на земята между тях.

В този момент Феро разбра, че беше допуснала три сериозни грешки.

Беше се оставила да заспи, а от това никога не беше излизало нищо добро. Беше ударила с лакът Деветопръстия в устата. Но най-лошото и толкова глупаво и необмислено, че лицето й се изкриви от отвращение при мисълта: беше се чукала с него. И като го гледаше сега, на силната дневна светлина, със залепнала коса за едната страна на изцапаното му с кръв белязано лице, с огромното петно от калта на пода отстрани на тялото му, тя не знаеше защо. Може би защото беше изморена, защото й беше студено и защото просто беше искала да докосне някого и поне малко да се стопли. Да не е лошо, това си беше позволила да мисли вчера.

Лудост.

Сега и за двама им щеше да е по-лошо, сигурна беше. Всичко, което досега беше просто и ясно, вече щеше да е сложно и объркано. Преди помежду им имаше разбиране, сега щеше да има само объркване. Той вече беше объркан. Изглеждаше засегнат, ядосан. Нищо чудно. Кой обича да се буди от лакът в лицето? Феро понечи да каже „извинявай“ и тогава осъзна: тя дори не знаеше думата. Можеше да го каже само на кантикски, но беше така ядосана на себе си, че когато го направи, устата й изръмжа думата като обида.

И той определено я прие като такава. Очите му се присвиха и той кресна нещо на неговия език. После грабна панталона си и започна да го обува, като продължи сърдито да си мърмори под носа.

— Шибан бял — изсъска му Феро и стисна гневно юмруци.

Сграбчи скъсаната си риза и му обърна гръб. Явно предишната нощ я беше оставила на мокро петно на пода, защото, когато я намъкна, измачканият плат залепна като студена кал върху настръхналата й кожа.

Проклета риза. Проклет бял.

Изскърца гневно със зъби, докато закопчаваше колана си. Проклет колан. Само да го беше държала закопчан вчера. Все старата история. По принцип не е лесно с хората, но как така ставаше, че тя винаги успяваше да влоши допълнително нещата. Спря за момент с наведена глава, после понечи да се обърне към него.

Щеше да се опита да обясни, че не беше искала да го удари в устата, че никога нищо добро не излизаше от това, че се е оставила да заспи. Щеше да му каже, че е сбъркала, че е искала само да се стопли. Щеше да му каже да почака.

Но той вече се промъкваше през паянтовата врата със събрани на топка дрехи в ръка.

— Да ти го начукам — изсъска Феро и седна да си обуе ботушите.

И точно там беше проблемът, именно това беше направила.

 

 

Увесил нос, Джизал седеше на изпотрошените стълби на храма и чоплеше протритите шевове на скъсания ръкав на палтото си. Гледаше към необятното море от кал и останките на Олкъс. Погледът му не търсеше нищо.

Баяз седеше облегнат в каруцата. Изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Вените около хлътналите му очи бяха набъбнали, а бледите му устни бяха сърдито извити.

— Колко още ще чакаме? — попита за пореден път Джизал.

— Колкото трябва — отсече ядосано магусът, без дори да го погледне. — Налага се.

Джизал погледна към брат Лонгфут, който стоеше, скръстил ръце, по-нагоре на стълбите и гледаше тревожно Първия магус.

— Естествено, вие сте моят работодател и ни най-малко не смятам да ви противореча, но…

— Тогава недей — изръмжа Баяз.

— Но Деветопръстия и жената Малджин със сигурност са мъртви — не се отказа навигаторът. — Господарят Лутар съвсем ясно ги е видял да падат в бездната. В бездънна пропаст. Скръбта ми е неизмерима, освен това аз съм търпелив човек, няма по-търпелив от мен, това е само още едно от великолепните ми качества, но… е… ако ще чакаме тук до края на дните си, боя се, че от това няма да има…

— Ще чакаме… — озъби се Баяз — колкото трябва.

Джизал въздъхна дълбоко, обърна намръщено лице срещу вятъра и се загледа в града под хълма. Обходи с очи необятната гладка пустош, прорязана тук-там от коритата на потоци, изронената сива линия на пътя, която тръгваше от стените на града и пълзеше нагоре по хълма към тях, неравномерното очертание на руините: странноприемници, ферми, села.

— Ето ги там долу — долетя отнякъде равнодушният глас на Кай.

Джизал се изправи и, прехвърлил тежестта си на здравия крак, засенчи с ръка очи и се загледа накъдето сочеше чиракът. И ги видя, две малки тъмни фигурки на фона на кафявата пустош вървяха в подножието на хълма.

— Какво ви казах, а? — изграчи Баяз.

— За бога, как са оцелели? — поклати недоумяващо глава Лонгфут.

— Изобретателна двойка са тези двамата. — Джизал усети как по лицето му се разтегля широка усмивка.

Само допреди месец не би си и помислил, че някога ще се радва да види Логън, за Феро и дума не можеше да става, а ето го сега ухилен до уши да ги види живи и здрави. Незнайно как насред тази пустош, изправени заедно пред смърт и опасности, между тях се беше завързало другарство. Странна връзка, която бързо укрепна независимо от огромните различия помежду им. В сравнение с нея старите му приятелства изглеждаха немощни, безцветни и прозаични.

Джизал наблюдаваше двете фигури, които изкачваха тромаво стръмния изронен път към храма. Крачеха отдалечени един от друг, все едно че не се познаваха и не вървяха заедно. Когато приближиха достатъчно, Джизал видя, че приличаха на затворници, избягали от ада. Дрехите им бяха мръсни, разкъсани и висяха на парцали. Изражението на мръсните им лица беше по-кораво и от остър камък. На челото на Феро личеше голяма рана, хванала коричка. Челюстта на Логън беше цялата издрана, а около очите имаше синини.

Джизал закуца да ги посрещне.

— Какво стана? Как успяхте да…

— Нищо не е станало — сряза го Феро.

— Абсолютно нищо — изръмжа Деветопръстия и двамата с нея си размениха гневни погледи.

Повече от очевидно бе, че бяха преминали през ужасни изпитания, за които не желаеха да говорят. Без да каже и дума повече, Феро се запъти към каруцата и започна да рови из вещите отзад. Логън спря с ръце на кръста и я изгледа навъсено.

— Е… — смотолеви неловко Джизал. — Добре ли си?

Очите на Деветопръстия се извъртяха към него.

— О, върхът съм — отвърна подигравателно той. — По-добре не съм бил никога. Как, мамка му, успяхте да измъкнете каруцата?

— Конете сами я издърпаха навън — вдигна рамене чиракът.

— Господарят Кай обича да омаловажава нещата — нервно се изкикоти Лонгфут. — Това препускане към южната порта на града беше истинско приключение…

— Измъкнали сте се с битка, така ли?

— О, не и аз, разбира се, битките не са сред моите…

— Така си и мислех. — Логън се наведе и се изплю сърдито на земята.

— Можем поне да опитаме да проявим малко признателност — изграчи Баяз. Въздухът свистеше и хриптеше в гърлото му при всяко издишване. — Все пак има толкова много, за което да сме благодарни. Всички сме още живи.

— Сигурен ли си? — ядно подметна Феро. — Ти нямаш много вид на жив.

Джизал осъзна, че е напълно съгласен с нея. Ако Първия магус беше умрял в Олкъс, пак нямаше да изглежда толкова зле сега, дори и да беше започнал вече да се разлага.

Феро свали разпраната си риза и гневно я захвърли на земята. По слабия й гръб заиграха мускули и жили.

— К’во зяпаш бе, мамка му? — озъби се на Джизал.

— Нищо — отвърна той и заби поглед в земята.

Когато се осмели да вдигне отново очи, Феро вече закопчаваше чистата риза. Е, не точно чиста. Същата риза Джизал беше носил преди няколко дни.

— Тази е една от моите…

Феро му хвърли такъв кръвнишки поглед, че той отстъпи крачка назад.

— Но няма никакъв проблем да я вземеш… естествено…

— Сс — отвърна Феро и взе да загащва ризата в панталона си.

Мушкаше яростно дрехата надолу и гледаше така свирепо, все едно ръгаше някого с камата си. Най-вероятно мен самия, помисли си Джизал. Като цяло не се получи сърцераздирателната другарска среща, на която се беше надявал, въпреки че в неговите очи поне напираха сълзи.

— Ще ми се никога повече да не видя това място — подхвърли тъжно.

— Съгласен — каза Логън. — Не е толкова безлюдно, колкото го мислехме, а? Дали ще можеш да измислиш някакъв друг път за на връщане?

Баяз се намръщи.

— Би било благоразумно от наша страна. Ще се спуснем по реката до Калкис. От тази страна по-надолу по течението има гори. Няколко здрави дънера, привързани заедно, и могъщата Аос ще ни отнесе право до морето.

— Или в гроба. — Споменът за препускащите води в каменния каньон беше все още жив в мислите на Джизал.

— Моите надежди са в полза на положителния резултат. Както и да е, преди да мислим за връщане, ни чакат още доста мили път на запад.

— Така е — кимна Лонгфут, — включително преход през страховитите планини.

— Чудно — каза Логън, — нямам търпение да ги видя.

— Аз също. За беда не всички коне оцеляха — навигаторът вдигна вежди. — Имаме два за каруцата и два за яздене… което ще рече, че двама остават без кон.

— Аз бездруго мразя проклетите твари — каза Логън, отиде до каруцата, качи се отзад и се намести срещу Баяз.

Настъпи дълго мълчание. Всички обмисляха положението. Два коня, трима ездачи. Нямаше изход от ситуацията. Лонгфут пръв наруши мълчанието.

— Аз, разбира се, ще се нуждая от кон, за да определям маршрута ни. Работата на съгледвача е от първостепенна важност за всяко пътуване, но за беда изисква кон…

— Аз май по-добре да яздя — промърмори Джизал, — с този крак…

Феро погледна към каруцата. Джизал видя как за миг очите й се срещнаха с очите на Деветопръстия и в този поглед имаше забележима враждебност.

— Аз ще вървя — каза сърдито тя.