Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (25)

Един от тях

Арди му се усмихна и Джизал отвърна на усмивката й. Осъзнаваше, че се е нахилил като пълен глупак, но не можеше да се сдържи. Толкова се радваше най-после да е обратно в света, който познава и където нещата имаха смисъл. Вече нямаше да се разделят. Единственото, което искаше сега, бе да й каже колко я обича. Колко много му беше липсвала. Отвори уста, но тя сложи пръст на устните му.

— Шш.

Целуна го. Първо нежно, после малко по-силно.

— Ъ — каза Джизал.

Зъбите й захапаха устната му. Отначало игриво.

— Аа.

Зъбите усилиха натиска.

— Ау!

Тя засмука лицето му. Зъбите й разкъсаха плътта му, застъргаха по костта отдолу. Джизал опита да извика, но от гърлото му не излезе и звук. Наоколо беше тъмно и главата му се маеше. Нещо здраво опъваше устата му, дърпаше с ужасна сила.

— Готово — каза някой.

Непоносимият натиск отслабна.

— Колко е зле?

— Не колкото изглежда.

— Изглежда достатъчно лошо.

— Млъквай и дръж факлата по-високо.

— Какво е това?

— Кое?

— Онова, дето стърчи там.

— Челюстта му, глупако, ти какво си мислеше, че е?

— Мисля, че ще повърна. Медицината не е сред невероятните ми…

— Затваряй си шибания плювалник и дръж високо факлата! Сега трябва да я избутаме обратно!

Джизал усети силен натиск върху лицето си. Последва изпукване, непоносимата болка прониза челюстта му и слезе чак във врата. Никога преди не беше изпитвал подобна болка. Отнесе се.

— Аз ще го държа, ти махни това.

— Кое това?

— Не му вади зъбите, глупако!

— Не съм, той сам си падна!

— Проклет бял глупак!

— Какво става? — попита Джизал, но от гърлото му излезе само хриптене.

Главата му пулсираше, тръпнеше, щеше да се пръсне от болка.

— Той се събужда!

— Ми ший тогава. Аз ще го държа.

Джизал усети как нещо обгръща раменете му, стяга го през гърдите и го притиска силно надолу. Болеше го едната ръка. Ужасно болеше. Опита да рита с крака, но единият от краката му отказа да помръдне и също избухна в болка.

— Държиш ли го?

— Да, държа го! Почвай да шиеш!

Нещо се заби в лицето му. Мислеше си, че болката няма накъде повече да се усилва. Колко жестоко се лъжеше.

— Разкарайте се от мен! — изкрещя Джизал, но чу само „ххъъ“.

Опита да се бори, да се измъкне от хватката, но от това само го заболя още повече. Болката в лицето също се усили. Болеше го горната устна, долната, брадичката, бузата. Крещеше колкото сила имаше, но не чуваше нищо. Само тихо хриптене. И накрая, тъкмо когато си мислеше, че главата му вече със сигурност ще се пръсне, болката внезапно отслабна.

— Готово.

Хватката около гърдите му се отпусна и той остана да лежи по гръб, отмалял и безпомощен. Някой завъртя главата му на една страна.

— Хубави шевове. Много добра работа. Ще ми се да беше наблизо, когато се сдобих с тези. Можеше да спасиш нещо от външния ми вид.

— Какъв външен вид бе, бял?

— Хм. По-добре да се захващаме с ръката. После е ред на крака и така нататък.

— Къде остави оня щит?

— Не — простена Джизал, — моля ви…

Този път дори хриптене не излезе от гърлото му. За сметка на това успя да повдигне клепачи. Видя размазани фигури в полумрака. Към него се надвеси лице, грозно лице. Чупен, изкривен нос и набраздена от белези кожа. Точно зад него имаше друго, по-тъмно лице, с дълга, ясно очертана линия, която се спускаше от едната вежда до брадичката. Джизал затвори очи. Дори светлината му причиняваше болка.

— Хубави шевове. — Нечия ръка го потупа по бузата. — Сега си един от нас, момче.

Легнал по гръб, с кълбо от болка вместо лице, Джизал усети как ужасът бавно сковава крайниците му.

— Един от нас.