Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (23)

Плодовете на дързостта

Тънката черна линия от фигури на северняците се очертаваше на фона на побелялото небе зад билото на хълма. Беше рано и слънцето представляваше само бледо петно насред гъстите облаци. По склоновете на долината белееха петна мръсен сняг, задържал се в хлътналите участъци на терена, а на дъното й продължаваше да се стеле тънък слой мъгла.

Уест наблюдаваше с мрачно изражение черната редица на северняците. Не му харесваше това, което виждаше. Твърде много за съгледвачи или разузнавателна група, но прекалено малко за ударна част. Обаче те стояха невъзмутими на билото и наблюдаваха безкрайния процес на разгръщането на армията на Ладисла в ниското.

Щабът на принца и малкото подразделение от охранителната рота бяха разположили командния си пункт на затревено възвишение точно срещу хълма на северняците. Съгледвачите бяха избрали мястото по-рано същата сутрин — по-ниско от позицията на врага, но все пак достатъчно високо, за да имат поглед върху цялата долина. В началото горе беше сухо, но после хиляди хлъзгащи се в тревата крака, мачкащи конски копита и колела на каруци бяха превърнали земята в огромно черно петно от лепкава кал. Сега ботушите на Уест и останалите мъже бяха изцапани, а униформите им — изпръскани с нея. Дори снежнобелите одежди на принц Ладисла се бяха изцапали с няколко петна.

Средата на бойния ред на Съюза се намираше долу в ниското, на няколкостотин крачки отпред. Гръбнакът на армията се състоеше от четирите пехотни батальона на Кралската гвардия, чиито квадратни формирования се отличаваха лесно от останалите части по пурпурночервените униформи на офицерите и блестящата стомана на броните на войниците. От високото изглеждаха като подравнени с гигантска линия. Пред тях в няколко единични редици бяха строени арбалетчиците — облечени в черни кожени елеци и с метални шлемове на главите. Най-отзад беше строена кавалерията. За момента ездачите бяха слезли от седлата и стояха до конете. Изглеждаха неочаквано тромави и непохватни в тежките си брони. От двете страни на тази подредба бяха разгърнати батальоните на наборната войска. Нямаше две формирования с еднакъв строй. Пълна какофония от различни оръжия и екипировка и никакъв ред при подредбата им. Офицерите им обикаляха около строевете, ръкомахаха и крещяха като побъркани. Опитваха се да стеснят зейналите между формированията дупки, да изправят разкривените редици. Приличаха на овчарски кучета, които трябваше да се справят с непокорно стадо овце.

Десет хиляди мъже стояха долу в долината. И всеки от тях, предполагаше Уест, гледа към тънката редица от северняци със същата смесица от вълнение, страх, любопитство и гняв, която той самият изпита при появата на врага на отсрещния хълм.

През далекогледа му те не изглеждаха кой знае колко страховити. Чорлави мъже, облечени в раздърпани дрехи от щавена кожа, някои наметнати отгоре с животински кожи с дълъг косъм, а в ръцете си стискаха най-обикновени примитивни оръжия. Отговаряха напълно на представите на онези с най-малко въображение от щаба на принца. По нищо не приличаха на армията, за която му бе говорил Три дървета, и точно това притесняваше най-много Уест. Нямаше как да знае какво има от другата страна на този хълм. Не виждаше друга причина тази малка група от северняци да стои на билото освен за заблуда или примамка. Но, изглежда, никой друг не споделяше неговото безпокойство.

— Присмиват ни се! — сопнато отбеляза Смънд, докато гледаше през далекогледа си. — Да им дадем да опитат от копията ни! Една бърза атака и кавалерията ще помете тази паплач и ще завземе хълма!

Говореше така, сякаш завземането на хълма щеше да сложи бърз и окончателен край на цялата война в Англанд, особено при положение че единственият интерес, който имаха от завземането на тази височина, беше, че в момента на нея стояха северняците.

Уест просто стисна зъби и поклати глава — сигурно за стотен път тази сутрин, но друго не можеше да направи.

— Тяхната позиция е по-благоприятна, държат височината — опита да обясни той бавно и търпеливо. — Теренът не е подходящ за атака, освен това вероятно имат подкрепления. Като нищо може да се окаже, че цялата армия на Бетод е точно зад възвишението.

— Изглеждат просто като разузнавателен отряд — подхвърли Ладисла.

— Привидното лъже, Ваше Височество, а и този хълм няма никаква стратегическа стойност. Времето е на наша страна. Маршал Бър ще тръгне насам с подкрепления, а Бетод няма на какво да разчита. Не е нужно ние самите да търсим битката.

— Не е — изсумтя презрително Смънд, — освен дето това е война и врагът стои под носа ни на наша земя! Нали все мрънкахте за ниския морал на войската, полковник! — показалецът му рязко се вдигна към хълма. — Има ли по-пагубно за духа на войника от това да стои със скръстени ръце, докато врагът го гледа отгоре?

— Какво ще кажете за светкавичен и напълно безсмислен погром? — изръмжа в отговор Уест.

За беда точно този момент избра един от северняците, за да пусне стрела към предните редици. Малка, черна като треска, тя полетя във въздуха. Беше изстреляна от къс лък и въпреки предимството на височината успя да стигне едва на стотина крачки пред първите редици на армията на Съюза, където безобидно се заби в тревата. Абсолютно безсмислен жест, но с незабавен ефект върху принца.

Той рязко скочи от сгъваемия си стол.

— Проклети да са! Подиграват ни се! Издайте заповед, полковник! — закрачи напред-назад и размаха юмрук. — Кавалерията незабавно да се строи за атака!

— Ваше Височество, най-настоятелно ви моля да размислите…

— Проклет да си, Уест! — наследникът на трона захвърли шапката си в калта. — Противопоставяш се на всяко мое решение! Твоят приятел полковник Глокта дали би се колебал да атакува, ако врагът е точно пред носа му?

Уест преглътна мъчително.

— Полковник Глокта беше пленен от гуркулите и това коства живота на всеки мъж от неговата част. — Бавно се наведе, вдигна шапката от земята и смирено я подаде на принца.

Замисли се дали току-що не беше сложил край на кариерата си в армията.

Ладисла стисна зъби и задиша тежко през носа, после грабна шапката от ръката на Уест.

— Взех решение! Тежестта на командването лежи на моите плещи и на ничии други! — обърна се към долината: — Свирете атака!

Изведнъж Уест се почувства като смазан. Едва се държеше на краката си, когато бодрият сигнал на тръбата се понесе в мразовития въздух. Ездачите се качиха на седлата и с вдигнати копия препуснаха в тръс между формациите на пехотните батальони, за да се прегрупират отпред. Продължиха в тръс надолу по склона и когато стигнаха до дъното на долината, преминаха в галоп. Навлязоха и наполовина изчезнаха в неподвижното море на мъглата, а тропотът на конските копита отекна из цялата долина. Отгоре им се изсипаха няколко стрели, но всички отскочиха безвредно от дебелите брони. Когато достигнаха отсрещния склон, започнаха да губят инерция. После линиите им се разкъсаха, щом започнаха да заобикалят обраслите в прещип участъци и гънките на терена. Но самата гледка на тази напираща нагоре по склона маса от стомана и конска плът явно имаше ефект върху северняците. Тънката им редица първо се изви, после се разкъса, а накрая всички побягнаха, захвърляйки оръжия по земята, и изчезнаха отвъд хребета на хълма.

— Ето така се прави! — извика лорд Смънд. — Подгонете ги, мамка му! Смачкайте ги!

— Прегазете ги до един! — изсмя се Ладисла и размаха шапка над главата си.

През тропота на копитата до ушите им достигнаха разпокъсаните окуражителни викове на наборната войска.

— Изтласкайте ги — смънка под носа си Уест и стисна юмруци. — Моля ви, само ги изтласкайте.

Ездачите достигнаха хребета, постепенно се смъкнаха от другата страна и изчезнаха от поглед. Долината потъна в тишина. Дълга, неловка, неочаквана тишина. Високо в небето кръжаха с крясъци няколко гарвана. Уест реши, че би дал всичко за един техен поглед към бойното поле. Напрежението стана непоносимо. Започна да крачи напред-назад, докато минутите се точеха, а от кавалерията нямаше и следа.

— Явно не са се разбързали много.

Отстрани стоеше Пайк, а дъщеря му беше на крачка зад него. Уест примижа и отмести поглед. Все още му беше трудно да гледа това изгорено лице, особено когато изникваше така внезапно и неочаквано.

— Какво правите тук? — попита ги той.

Престъпникът вдигна рамене.

— Преди битка има много работа за ковачите. След нея — още повече. Но по време на боя няма почти нищо за вършене. — Той се усмихна широко и изгорялата плът от едната страна на лицето му се нагъна като кожа на ботуш. — Та реших да погледам армията на Съюза в действие. Пък и в момента надали има по-сигурно място в целия лагер от командния пункт на принца, нали?

— Не ни обръщайте внимание, полковник — каза Кадил с лека усмивка, — ще гледаме да не ви се пречкаме в краката.

Уест се намръщи. Ако това беше намек за неговото непрестанно пречкане в техните крака, сега не беше в настроение да оцени хумора. Кавалерията все още я нямаше.

— Мамка му, къде се губят? — ядоса се Смънд.

Принцът спря да гризе ноктите си.

— Търпение, лорд Смънд, дайте им време.

— Защо не се разнася мъглата? — почуди се Уест. Слънчевите лъчи вече проникваха през облаците, но мъглата сякаш се сгъстяваше и бавно пълзеше към редиците на арбалетчиците. — Проклета мъгла, не е в наша полза.

— Ето ги! — извика с писклив от вълнение глас един от щаба на принца и посочи с треперещ пръст към билото на отсрещния хълм.

Затаил дъх, Уест вдигна далекогледа си и бързо обходи зелената линия на хребета. Видя стегнатата редица от върхове на копия, която бавно изникваше над тревата. Обля го вълна на облекчение. Никога досега не се бе чувствал по-щастлив от това, че очакванията му не са се изпълнили.

— Те са! — извика Смънд с щастлива усмивка. — Връщат се! Какво ви казах? Те са…

Под върховете на копията изникнаха шлемове, а след тях — облечени в ризници рамене. Уест усети как обзелото го облекчение се изпарява и ужасът отново плъзва към гърлото му. Появи се стегнат боен ред от войници. Носеха дървени щитове с изрисувани на тях лица, животни, дървета и стотици други символи — нямаше два еднакви. От двете им страни застанаха още хора. Всичките със здрави ризници.

Войниците на Бетод.

Спряха на крачка след хребета. Измежду тях излязоха неколцина, подредиха се в права редица и коленичиха отпред.

— Това не са ли?… — свали далекогледа си Ладисла.

— Арбалети — промърмори Уест.

Първият залп полетя във въздуха. Сивият плътен облак от стрели се понесе плавно като птиче ято. Първоначално нямаше никакъв звук, после яростен тропот достигна до ушите на Уест. Стрелите започнаха да падат върху редиците на Съюза. Стовариха се върху строя на Кралската гвардия и затракаха по тежките им щитове и дебели брони. Разнесоха се викове и в редиците зейнаха дупки.

За броени секунди настроението в командния пункт се промени. От нагла самоувереност през безгласна изненада до пълно втрещяване.

— Имат арбалети — изпелтечи някой.

Уест наблюдаваше през далекогледа как стрелците на хълма бавно запъваха тетивите, вадеха стрели от колчаните и ги зареждаха в арбалетите си. Разстоянието беше умело преценено. Не само имаха арбалети, но и знаеха как да ги използват. Уест хукна към Ладисла, който гледаше със зяпнала уста как носят един от пострадалите между редиците на Кралската гвардия. Главата на войника се люшкаше, провесена от безжизненото му тяло.

— Ваше Височество, незабавно трябва или да скъсим дистанцията, за да могат нашите стрелци да отвърнат на огъня, или да се оттеглим до по-висока позиция!

Ладисла го зяпна, сякаш въобще не беше чул, още по-малко разбрал думите му. Последва втори залп от хребета и втора вълна от стрели се стовари върху редиците на пехотата. Този път попадна сред наборната войска. Те нямаха нито брони, нито щитове. По цялата разтегната формация хлътнаха дупки, които бързо бяха запълнени от мъглата. Сякаш целият батальон се разлюля и изстена едновременно. Разнесоха се безкрайни пронизителни животински писъци.

— Ваше Височество, напредваме ли, или се оттегляме?

— Аз… ние… — Ладисла зяпна към Смънд, но като никога младият лорд си беше глътнал езика. Изглеждаше още по-стъписан от принца, ако това въобще беше възможно. Долната му устна се разтрепери. — Как… аз… полковник Уест, какво е вашето становище?

Изкушението да напомни на Негово височество, че тежестта на командването лежи на неговите плещи и на ничии други, беше огромно, но Уест си замълча. Ако сега не се предприеме нещо смислено, бездруго окаяната им армия ще бъде скоропостижно избита. По-добре погрешно решение, отколкото никакво — Уест се обърна към най-близкия тръбач.

— Свирете отстъпление! — изрева той.

Тръбите засвириха: мощно, но фалшиво. Не беше за вярване, че това са същите тръби, които само преди минути изсвириха така наперено сигнала за атака. Батальоните започнаха бавно да се отдръпват. Последва нов залп. Подир него — следващ. Формациите на батальоните започнаха да се разкъсват, хората побягнаха назад, далеч от смъртоносните облаци стрели. Започнаха да се блъскат, редиците им се превърнаха в хаотична тълпа. Разнесоха се писъци. Настана пълно безредие. Уест не видя къде попадна следващият залп, толкова се беше вдигнала вече мъглата. От батальонните формации бяха останали само поклащащи се копия и тук-там някой връх на шлем, всичко останало беше скрито от сивия облак на дъното на долината. Дори тук, на възвишението, бялата пелена започваше да пълзи около глезените на Уест.

На отсрещния хълм настана раздвижване. Войниците вдигнаха оръжия и ги стовариха върху боядисаните си щитове. След това извикаха като един. Това не беше мощният рев, който очакваше Уест. Вместо с него долината се изпълни с пронизителен, смразяващ кръвта вик. Беше писклив и протяжен като воя на оплаквачи. Той се извиси над общия шум от стържене и дрънчене на метал и прониза ушите на войниците отдолу — неестествен, зъл и примитивен звук. Сякаш излизаше от гърлата на животни, а не на хора.

Принцът и неговият щаб се спогледаха със зяпнали уста, когато северняците започнаха да слизат по склона. Редица след редица трамбоващите им крака започнаха да се спускат към гъстата мъгла, покрила дъното на долината, където частите на Съюза все още отстъпваха слепешката. Уест си проправи с лакти път между струпаните офицери от щаба и изтича до тръбача.

— Боен ред!

Момчето спря да зяпа настъпващите редици на северняците и зяпна Уест. Тръбата остана да виси в изтръпналите му пръсти.

— Боен ред! — изрева някой зад Уест. — Постройте редиците!

Крещеше Пайк с глас, на който можеше да завиди всеки строеви сержант. Тръбачът подскочи, изстреля тръбата към устата си и засвири с всички сили. Навсякъде от мъглата приглушено отговориха други тръби. Дочуха се викове.

— Стой, стройте се!

— Готови!

— Дръжте се!

От сивия облак се надигна тропот и шумът на движещи се в брони тела, навеждане на копия, вадене на остриета от ножниците. Чуха се викове от човек на човек, от една част на друга. И над всичко това се извиси непрекъснато усилващият се нечовешки вой на вече тичащите по склона северняци. Кръвта на Уест замръзна във вените му въпреки стотиците крачки и хилядите войници между него и врага. Можеше само да си представи ужаса, който щяха да изпитат войниците от предните линии, когато първите фигури на северняците изплуват от мъглата, размахвайки оръжия и надавайки нечовешкия си боен вик.

Нямаше отделен звук, който да оповести сблъсъка на двете армии. Просто тропотът и тракането се усилиха, а пронизителният вой на северняците се примеси с все по-зачестяващите остри писъци, гърлено ръмжене и викове от болка и ярост. Вече никой в командния пункт не говореше. Всички напрягаха очи, взираха се в мъглата и търсеха макар и най-беглата следа от това, което ставаше на дъното на долината.

— Там! — извика някой. В мъглата се появи тъмно петно. Всички приковаха очи в очертанието, което приближаваше към тях и постепенно се превърна в млад задъхан лейтенант, изпръскан от глава до пети с кал. Беше тотално объркан.

— Къде е проклетият команден пункт? — крещеше той, докато се изкачваше с мъка по склона.

— Това е.

Младежът отдаде енергично чест на Уест.

— Ваше Височество… — поде той.

— Аз съм Ладисла — тросна се истинският принц.

Младият лейтенант извърна към него обезумелия си поглед и отново отдаде чест.

— Говори, човече, предай съобщението си!

— Разбира се, господине, Ваше Височество. Майор Бодзин ме изпраща да ви кажа, че батальонът му е подложен на свирепи атаки и… — едва дишаше младежът — се нуждае от подкрепления.

Ладисла зяпна лейтенанта, все едно онзи говореше чужд език.

— Кой е майор Бодзин? — обърна се той към Уест.

— Командир на първи наборен батальон от Старикса, Ваше Височество. Позицията му е на левия ви фланг.

— Левият фланг, ясно… ъ…

Ярко облеченият щаб на Ладисла се събра в полукръг около задъхания лейтенант.

— Кажете на майора да продължава да удържа позицията си! — викна един.

— Да — каза Ладисла. — Майорът да продължава да удържа позицията си и да, ъ, да отблъсне атаката на врага. Точно така! — принцът започваше да влиза в роля. — Да отблъсне атаката на врага и да се бие до последния човек! Кажете на майор Клодзин, че подкрепленията са на път. Абсолютно сигурно… идват! — принцът се оттегли с мъжествена походка.

Лейтенантът се обърна и зяпна мъглата.

— Накъде е частта ми? — тихо попита той.

От сивото море започнаха да изплуват повече фигури. Тичаха, препъваха се в калта, задъхваха се. Селяни от наборната войска, разпозна ги Уест на мига. Бяха се откъснали от задните редици на частта си още при първия контакт с врага. Не че ако бяха останали, щяха да имат кой знае какъв шанс да издържат дълго в строя.

— Страхливи псета! — извика Смънд. — Връщайте се обратно!

Заповедта му щеше да има повече успех, ако бе изкомандвал на мъглата. Вече сякаш всички тичаха назад. Дезертьори, адютанти, вестоносци с молба за подкрепления или с въпрос за посока. Появиха се и първите ранени. Някои куцаха със собствени сили с помощта на импровизирани патерици от счупени копия. Други бяха подкрепяни отстрани от по-здрави другари. Пайк се спусна да помогне на един пребледнял войник със стърчаща от рамото стрела от арбалет. Зададе се носилка. Войникът на нея мърмореше неразбираемо под носа си. Едната му ръка беше отрязана точно под лакътя и от опънатото мръсно платно на носилката капеше кръв.

Ладисла беше смъртно пребледнял.

— Имам главоболие. Трябва да седна. Къде ми е сгъваемият стол?

Уест прехапа устна. Нямаше представа какво да направи. Маршал Бър го бе изпратил с Ладисла заради опита му, но в момента той беше също толкова стъписан и объркан, колкото и принцът. Всеки план за действие изискваше ако не възможността да вижда врага, поне възможността да вижда своите позиции. Вместо това той стоеше скован, безпомощен и безполезен като слепец, попаднал в юмручна схватка.

— Какво става, мамка му! — изписка сприхаво принцът, надвиквайки глъчта на битката. — Откъде се взе тази проклета мъгла? Настоявам да разбера какво става! Полковник Уест! Къде е полковникът? Какво става там долу?

Как само му се искаше на Уест да може да отговори на този въпрос. Все повече хора прииждаха безразборно към командния пункт, притичваха забързано отнякъде, профучаваха и отминаваха. От мъглата изплуваха лица и веднага изчезваха обратно, сурови лица с изписани на тях объркване и страх. Вестоносци с неясни съобщения и такива с още по-неясни заповеди, окървавени войници, войници, останали без оръжие. Из студения въздух се понесоха безплътни гласове, надвикваха се, тревожни, припрени, обзети от паника или ужасяваща болка.

— … полкът ни влезе в схватка с врага, но в момента отстъпва, или отстъпваше, така мисля…

— Коляното ми! Мамка му, коляното ми!

— … Негово височество принцът? Нося важно съобщение от…

— Изпратете, ъ… някого. Който и да е… има ли подкрепления?

— … Кралската гвардия понася сериозни поражения! Искат разрешение да отстъпят…

— Какво стана с кавалерията? Къде е кавалерията?

— … дяволи, не хора! Капитанът е мъртъв и…

— Отстъпваме!

— … тежки боеве по десния фланг, отчаяно се нуждаем от подкрепления! Изпратете подкрепления на десния фланг…

— Помощ! Моля ви, помощ!

— … и веднага контраатака! Атакуваме по целия фронт…

— Тишина! — Уест чу приближаващ звук в сивата пелена.

Дрънчене на конски сбруи. Мъглата се беше сгъстила дотолкова, че успяваше да види само на трийсетина крачки пред себе си, но не би сбъркал звука на приближаващи конски копита. Сложи ръка на дръжката на оръжието си.

— Кавалерията, връщат се! — лорд Смънд се втурна нетърпеливо напред.

— Стой! — изсъска му Уест, но напразно. Напрегна очи в сивата мътилка. Различи очертанията на ездачи. Приближаваха. Броните, седлата, шлемовете им определено бяха на Кралската гвардия, но нещо в начина им на езда не се връзваше — свлечени, отпуснати. Уест извади сабята си. — Защитете принца — промърмори и пристъпи към Ладисла.

— Хей, ти! — извика лорд Смънд на първия ездач. — Приготви незабавно хората си за нова…

Мечът на конника се стовари върху черепа му с глух удар. Струята кръв пръсна право нагоре — чисто черна на фона на бялата мъгла. Ездачите се понесоха в атака и закрещяха с пълно гърло. Ужасяващ, злокобен, нечовешки вик. Безжизненото тяло на Смънд бе подметнато встрани от първия кон и моментално стъпкано от копитата на следващия. Северняците, вече нямаше съмнение кои бяха конниците, изплуваха от мъглата и разликите с кавалеристите на Съюза станаха повече от очевидни. Предвождащият атаката им беше здравеняк с гъста брада, развяваща се изпод тесния за главата му съюзнически шлем. Уест видя оголените му пожълтели зъби, очите, еднакво облещени като тези на коня. Тежкият му меч посече между плешките един от охранителната рота на принца в момента, в който онзи хвърли копието си на земята и се обърна да побегне.

— Защитете принца! — изкрещя Уест.

После настана хаос. Ездачите долетяха с крясъци и тропот на копита и започнаха да секат около себе си с мечове и секири. Хората се разбягаха във всички посоки, подхлъзваха се, падаха. Други бяха посечени на място и после стъпкани от конете. Мястото се изпълни с профучаващи напред-назад конници, хвърчаща пръст от копитата, писъците, паниката и ужаса на онези на земята.

Уест се хвърли встрани от копитата на един връхлитащ кон, просна се по корем в калта, после се изправи и замахна отчаяно и напълно безрезултатно към преминаващия покрай него кон. Превъртя се през рамо, извърна се рязко, заоглежда се в мъглата. Нямаше представа дори в коя посока е обърнат — всичко изглеждаше еднакво, звучеше еднакво.

— Защитете принца! — изкрещя отново с пресипнало гърло.

Викът му бе удавен във всеобщата глъч. Обърна се, пак викна, отново и отново.

— Отляво! — изпищя някой. — Образувайте строй!

Нямаше строй, нямаше дори ляво. Уест се спъна в нечие тяло. Нечия ръка го сграбчи за глезена и той замахна към нея със сабята си.

— Ааа.

Лежи по очи. Главата му се пръска от болка. Къде е? Сигурно на тренировка по фехтовка. Лутар пак ли го повали? Този момък става прекалено добър за него. Протяга ръка към сабята си, която лежи полузаровена в калта. Ръката му се плъзга напред, още малко, пръстите се опъват. Чува собственото си дишане, болезнено силно е, направо кънти в главата му. Всичко се размазва пред очите му, трепти. Мъгла, завира се в очите му. Късно е. Не може да достигне сабята. Главата му се пръска от болка. В устата си има кал. Превърта се бавно по гръб, диша тежко, надига се на лакти. Към него върви човек. Северняк, ако може да се съди по очертанието на раздърпаната му фигура. Разбира се. Битката. Онзи върви бавно към него. В ръката му има нещо дълго и черно. Оръжие. Меч, секира, боздуган, копие, всъщност какво значение има? Онзи прави последна стъпка и слага крак на гърдите му. Натиска го обратно към земята.

Никой от двамата не продумва. Няма последни думи. Няма мъдри слова за поколенията. Няма думи, изречени в пристъп на ярост, на съжаление, нито победоносни, нито пораженчески. Севернякът вдига оръжието си.

Тялото му се разтърсва. Онзи пристъпва рязко напред. После бавно, сякаш не разбира какво става, понечва да се извърне. Главата му пак се разтърсва.

— Имам нещо на… — казва онзи, после устните му се размърдват, докато търсят подходящата дума. — Къде ми е?… — след това се усуква и пада настрани с единия крак щръкнал във въздуха. Някой застава до него. Приближава се. Надвесва се над Уест. Женско лице. Познато му е отнякъде.

— Жив ли си?

Изведнъж съзнанието на Уест сякаш прещрака. Той си пое въздух и се разкашля. Претърколи се и сграбчи дръжката на сабята си. Северняците. Северняците бяха пробили фронта им! Скочи и започна да трие кръвта от очите си. Бяха измамени! Главата му се пръскаше, виеше му се свят. Конниците на Бетод се бяха престорили на кавалеристи на Съюза, командният пункт на Ладисла е прегазен! С обезумял поглед се извърна наляво, надясно, подметките му се пързаляха по тревата, огледа се за врага, но не видя никого в мъглата. Бяха само двамата, той и Кадил. Тропотът на копита беше отшумял, конниците си бяха отишли, поне засега.

Погледна към сабята си. Острието беше счупено няколко инча под дръжката. Безполезно парче стомана. Главата му продължаваше да тръпне от болка. Пусна го на земята, разтвори пръстите на мъртвия северняк и отскубна неговия меч от ръката му. Тежко оръжие с широко нащърбено острие — ще свърши работа.

Вгледа се в трупа до себе си. Човекът, който щеше да го убие. В черепа му зееше голяма дупка, пълна с кървава пихтия и стърчащи бели парчета кост. Забеляза тежкия ковашки чук в ръката на Кадил. Главата на северняка беше почерняла и мокра от кръв, с полепнали по лицето кичури коса.

— Убила си го. — И за двамата беше ясно, че тя му бе спасила живота, така че дори нямаше смисъл да го споменава.

— Какво правим сега?

Обратно на предните линии. Това поне правеше славният млад войник от историите, които Уест беше чел като малък. Тръгва уверено към шума на битката. Събира оцелелите, повежда ги и в най-критичния момент обръща хода на сражението. После се прибира навреме за вечеря и следват медали, естествено.

При вида на изпотрошените вещи, които се търкаляха навсякъде, и труповете, които конницата на северняците беше оставила след себе си, идеята му се стори направо смехотворна. Вече беше прекалено късно за героизъм, знаеше го. Времето за проява на храброст беше отдавна отминало.

Съдбата на хората на дъното на долината беше предопределена много отдавна. Когато Ладисла реши да мине реката. Когато Бър начерта плановете. Когато Висшият съвет реши да изпрати наследника на трона в Севера, за да извоюва бойна слава. Когато знатните благородници на Съюза изпратиха просяци вместо войници да се бият за своя крал. Стотиците дребни събития отпреди дни, седмици и месеци се бяха навързали накуп тук, на това безполезно кално парче земя. С последствия, които нито Бър, нито Ладисла, нито Уест можеха да предвидят или предотвратят.

Уест не можеше да направи нищо повече, вече никой не можеше. Всичко беше загубено.

— Защитете принца — измънка той.

— Какво?

Уест започна да оглежда земята наоколо, преобръщаше разхвърлените предмети, обръщаше един по един труповете. Очите на един вестоносец се взираха в него от разцепеното на две лице. От раната висяха кървави парчета месо. Уест щеше да повърне, затисна устата си с ръка и се свлече на колене до друг труп. Беше на човек от щаба на принца. Лицето му беше застинало с изненадан вид. Беше посечен с меч през гърдите. Златните ширити на униформата му бяха разпрани чак до корема.

— Какво правиш, мамка му? — долетя отнякъде дрезгавият глас на Пайк. — Няма време за това!

Престъпникът се беше сдобил с оръжие. Тежка северняшка секира с изцапано с кръв острие. Неприемливо е, помисли си Уест, престъпник да разполага с подобно оръжие, но после реши, че в момента има достатъчно други грижи, та да се тревожи и за това.

— Трябва да намерим принц Ладисла!

— Майната му на принца! — изсъска Кадил. — Да вървим!

Уест се отскубна от ръката й и тръгна с неуверена стъпка към камара изпочупени сандъци. Избърса още малко кръв от едното си око. Тук някъде. Тук някъде последно стоеше принцът…

— Не, умолявам ви, не! — изпищя някой. Наследникът на трона лежеше по гръб в малка падинка, наполовина скрит от трупа на войник от охраната му. Очите му бяха здраво стиснати, а ръцете — кръстосани пред лицето му. Бялата му униформа беше опръскана с кръв и омазана с кал. — Ще ви платят откуп! — изхленчи принцът. — Откуп! Повече, отколкото можете да си представите. — Отвори едно око и надзърна между разперените си пръсти. Сграбчи ръката на Уест. — Полковник Уест! Ти ли си? Ти си жив!

Нямаше време за размяна на любезности.

— Ваше Височество, трябва да вървим!

— Да вървим? — смотолеви Ладисла. По лицето му личаха следите от потекли сълзи. — Но как… не искаш да кажеш… победихме ли?

Уест насмалко да падне по гръб от изненада. Странно, каква ирония на съдбата — точно той да спасява принца. Суетното безполезно леке не го заслужаваше, но това не променяше нещата. Уест трябваше да го направи не толкова заради принца, колкото заради самия себе си. Като поданик негов дълг беше да спаси бъдещия си крал, като войник — да спаси своя главнокомандващ, като човек — да спаси друго човешко същество. Повече от това в момента не можеше да направи.

— Вие сте наследникът на трона, не можем да си позволим да ви загубим. — Той подхвана принца за лакътя и понечи да го вдигне.

Ладисла заопипва колана си.

— Някъде съм си загубил сабята…

— Няма време! — Уест го дръпна и го изправи.

Беше готов да го носи на гръб, ако се наложеше. Втурна се през мъглата, последван от двамата престъпници.

— Сигурен ли си за посоката? — изръмжа Пайк.

— Сигурен съм. — Уест беше всичко друго, но не и сигурен.

Мъглата беше изключително гъста. С главоболието и кръвта, която се стичаше в окото му, не можеше да се концентрира. Звуците на битката сякаш идваха от всички посоки: сблъсъци и стържене на метал, викове, стонове и яростни крясъци — кънтяха в мъглата и в един момент сякаш идваха от много далеч, а в следващия се чуваха ужасяващо близо. От сивата пелена изскачаха тъмни силуети, местеха се и изчезваха, страховити фигури, плаващи тъмни сенки. На Уест му се стори, че от мъглата изплува фигурата на ездач. Стисна меча, вдигна го. Сивите кълба се разместиха. Просто каруца с впрегнато отпред муле и натоварена с бъчви. Кочияшът лежеше, проснат до нея, със стърчащо от гърба пречупено копие.

— Насам — изсъска Уест и приведен ниско към калта, хукна към нея.

Каруцата беше добър знак. Каруците означават обоз, продоволствие, храна, санитари. Каруците означаваха, че се изкачват, излизат от долината, далеч от предните линии, ако въобще все още съществуваха такива. Не, замисли се Уест. Каруците са лош знак. Каруците означават плячкосване. Северняците ще ги търсят и жадни за плячка, ще им се нахвърлят като мухи на мед. Посочи встрани от празните фургони, разбитите бъчви и преобърнатите сандъци. И другите го последваха. Не издаваха никакъв звук, само жвакане на крака в калта и запъхтяно дишане.

Заизкачваха с мъка широка поляна, осеяна с мръсни мокри туфи по-дълга трева. Уест забави темпото, пропусна останалите покрай себе си и им махна да продължават нагоре. Знаеше, че единственият им шанс бе да не спират да вървят, но всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната. Кръвта от раната на главата се процеждаше през косата му и се стичаше по лицето му. Главоболието не намаляваше, напротив, засилваше се с всяка изминала минута. Беше отпаднал, повръщаше му се и ужасно му се виеше свят. Превит одве, стисна здраво дръжката на тежкия меч, сякаш само тя го държеше на крака.

— Добре ли си? — попита Кадил.

— Продължавай напред! — едва успя да изръмжи Уест.

Чу шум от копита, или му се стори, че го чува. Единствено страхът му даваше сили да продължава. Погледна към останалите, които се изкачваха тежко нагоре. Най-отпред беше Ладисла, след него Пайк и накрая Кадил, тя току извръщаше глава и поглеждаше през рамо към Уест. Мъглата започна да изтънява. Отпред имаше малка горичка. Приковал поглед в призрачните сенки на дърветата, Уест се насочи право натам. Дъхът му излизаше на пресекулки, докато се бореше с наклона.

— О, не — каза Кадил.

Уест се обърна назад със свит от ужас стомах. Недалеч от тях забеляза неясните очертания на ездач.

— Към дърветата! — задъхано подвикна той.

Тя не помръдна. Уест я сграбчи за ръката и я блъсна напред, при това залитна и падна по корем. Претърколи се, изправи се с мъка от земята и се запрепъва настрани по склона. Далеч от нея, далеч от дърветата, далеч от безопасността. Видя фигурата на конника да изплува от мъглата и постепенно да се очертава — северняк. Беше забелязал Уест и се носеше в тръс право към него. Копието му беше прицелено и готово за действие.

Уест продължи да пълзи странично по склона. Краката му горяха, дробовете също, напрегна последните си сили да отклони ездача настрана от другите. Ладисла вече беше сред дърветата, Пайк навлизаше в храстите, Кадил хвърли последен поглед през рамо, после сподири останалите. Уест нямаше сили за повече. Спря и приклекна. Беше прекалено изморен да стои прав, камо ли да се бие със северняка. Слънцето проби облаците и проблесна във върха на приближаващото копие. Уест нямаше представа какво да направи, когато онзи стигнеше до него. Освен да умре, разбира се.

Изведнъж ездачът залитна назад и се хвана за гърдите. От ребрата му стърчаха пера. Сиви, разрошвани от вятъра пера. Онзи извика, после викът му секна и той зяпна Уест. От гърлото му щръкна връх на стрела. Севернякът изпусна копието и бавно се свлече заднешком от седлото. Конят му продължи напред, описа плавна дъга, забави ход и накрая спря.

Уест остана приклекнал на влажния склон. Недоумяваше как се беше отървал. Олюлявайки се, тръгна отново към дърветата. Сега всяка крачка беше истински подвиг. Ставите му се бяха схванали и ръцете и краката му се подмятаха като на кукла. Усети как коленете му се огъват, после се свлече в храстите. Почувства нечии силни ръце на главата си, пръсти, които опипваха раната му. Чу как някой мърмори на северняшки.

— Ааа — изстена Уест и повдигна с мъка клепачи.

— Спри да мрънкаш. — Кучето се беше надвесил над него. — Просто драскотина. Извади късмет. Е, оня идваше право към мен, но пак си късметлия, аз често пропускам.

— Късметлия — пошепна Уест.

Надигна се сред мократа папрат и погледна през стволовете на дърветата към долината. Мъглата най-после беше започнала да се отдръпва. Разкриваше бавно след себе си черна следа от преобърнати каруци и фургони, изпочупено оборудване и пръснати по земята трупове, изкривени във всевъзможни пози. Картина на пълно поражение. Или на решителна победа, погледнато от страната на Бетод. На няколкостотин крачки от тях един човек бягаше отчаяно към друга малка горичка. Готвач може би, реши Уест, ако можеше да се съди по дрехите му. Преследваше го конник с копие в ръка, Севернякът пропусна при първия си набег, но на връщане беше безпогрешен. Свали нещастника на земята и го прониза с копието си. Уест знаеше, че тази гледка трябваше да предизвика ужас в него, но той изпита само виновно задоволство. Радваше се, че не е на мястото на онзи нещастник.

По склоновете на долината се виждаха други малки фигурки, други конници препускаха напред-назад. Други единични кървави драми. Уест не можеше да гледа повече. Извърна поглед и потъна в приканващите го със своята сигурност храсти.

Кучето се кискаше тихичко.

— Три дървета направо ще се надриска, като види какво си хванах тук. — Посочи един по един останалите без сили и опръскани с кал членове на странната групичка. — Полумъртъв полковник, момиче с омазан в кръв ковашки чук, мъж с лице като дъното на тенджера и ако не ме лъжат очите, младокът командир, дето ви докара всичкото това на главите. Мътните го взели, ама и съдбата си знае работата, какви номера върти само. — Поклати глава и се усмихна на Уест, който продължаваше да лежи по гръб на земята и да диша като риба на сухо.

— Три дървета… направо… ще се насере… като види.